Жоржи Амаду
Двойната смърт на Кинкас Беро Дагуа (3)

III

Малко хора, всички от Ладейра де Табуаум, се навъртаха около мъртвия, когато пристигна Ванда. Продавачът на икони осведомяваше на нисък глас:

— Това е дъщерята. Имал бил дъщеря, зет, братя. Хора знатни… Зетят е чиновник и живеят в Итапахипе. Къщата им е екстра…

Хората се отстраняваха, за да мине тя, любопитни да я видят да се хвърли върху трупа, да го прегърне, да потъне в сълзи, а може би само да изхлипа. Проснат на походното легло, Кинкас Беро Дагуа, със стари и изпокърпени панталони, с риза на парчета, с една мазна и огромна жилетка, се усмихваше, сякаш се забавляваше. Ванда застана неподвижна, като разглеждаше отдавна небръснатото му лице, мръсните ръце, големия пръст на крака, подал се през скъсания чорап. Вече нямаше сълзи, за да плаче, нито хълцания, с които да изпълни стаята, тъй като и сълзите, и хълцанията беше пропиляла още в началото на налудничавото хрумване на Кинкас, когато тя беше сторила многократни опити да го върне в напуснатия дом. Сега едва поглеждаше наоколо с лице, зачервено от срам.

Това беше един малко представителен мъртвец, труп на случайно умрял скитник, без всякакво приличие в смъртта, без уважение, смеещ се цинично на нея, сигурно и на Леонардо, и на останалите членове на фамилията. Труп за моргата, за откарване с полицейската погребална кола, за да послужи за практически занятия на студентите по медицина, да бъде заровен в гроб по бедност, без кръст, без надпис. Това беше трупът на Кинкас Беро Дагуа, ракиджия, разюздан субект и комарджия, без семейство, без дом, без цветя и без молитви. Това не беше Жоаким Соарес да Куня, изпълнителен служител в щатското финансово управление, пенсиониран след двадесет и пет годишна безупречна служба, образцов съпруг, комуто всички сваляха шапка и стискаха ръка. Как може един човек на петдесетгодишна възраст да изостави семейството, дома си, привичките си от цял един живот, старите си познати, за да се скита из улиците, да пие из евтините кръчми, да посещава публичните домове, да ходи мръсен и брадясал, да живее в отвратителна кочина, да спи в едно мизерно походно легло? Ванда не намираше разумно обяснение. Много пъти вечер, след смъртта на Отасилия тя беше обсъждала въпроса с мъжа си. А Кинкас даже при онзи тъжен и тържествен случай не прие да се върне и да прави компания на своите. Не беше лудост неговото или поне лудост за болницата — по това лекарите бяха единодушни. Тогава как да се обясни?

Сега най-после с всичко е свършено, с този кошмар от години, с това петно за семейното достойнство. Ванда беше наследила от майка си известен практичен усет и способност да взима бързи решения и да ги изпълнява. Докато разглеждаше мъртвия, неприятна карикатура на онова, което беше нейният баща, тя премисляше какво да стори. Първо да повика един лекар, за да освидетелствува смъртта. После да се облече прилично трупът, да се пренесе вкъщи и да се погребе до Отасилия, разбира се, да не бъде някакво много скъпо погребение, тъй като времената бяха доста тежки, но също и да не се изложат пред съседите, познатите и колегите на Леонардо. Леля Марокас и чичо Едуардо ще помогнат. И докато премисляше това с очи, втренчени в усмихнатото лице на Кинкас, Ванда помисли и за участта на бащината си пенсия. Дали щяха да я наследят напълно, или ще получат само вдовишката пенсия? Леонардо може би знаеше нещо по това…

Обърна се към оглеждащите я с любопитство хора — бяха онези хорица от Табуаум, отрепки на обществото, в чиято компания Кинкас се чувствуваше прекрасно. Какво търсеха те тук? Не разбираха ли, че Кинкас Беро Дагуа е престанал да съществува веднага след последната си въздишка. Че той е бил само някаква измислица на дявола? Един лош сън, един кошмар… Жоаким Соарес да Куня отново щеше да се завърне и да стои малко сред своите, при удобствата на един почтен дом, с възстановено уважение. Дойде часът за връщане и този път Кинкас няма да може да се изсмее в лицето на дъщеря си и зетя си, да ги прати по дяволите, да им каже едно иронично „доскоро виждане“ и да си отиде с подсвиркване. Сега беше изпънат и неподвижен на походното легло. С Кинкас Беро Дагуа се беше свършило.

Ванда вдигна глава, огледа тържествуващо присъствуващите и заповяда с характерния някогашен глас на Отасилия:

— Желаете ли нещо? Ако не, можете да си вървите!

После се отправи към продавача на икони.

— Господинът би ли ми направил услугата да повика един лекар? За освидетелствуване на смъртта…

Продавачът, силно развълнуван, се съгласи с поклащане на глава. Другите излизаха бавно. Ванда остана сама с мъртвия. Кинкас Беро Дагуа се усмихваше и големият пръст на десния му крак сякаш растеше през дупката на чорапа.