Дороти Бренър-Франсис
Съдбовният медальон (3)

На следващата сутрин цялата бях схваната и имах чувството, че костите ми са се разпаднали. След като се облякох, все пак успях съвсем сама да сляза по стълбите. Отивайки към трапезарията, срещнах Гайлфорд.

— Здравей! Добро утро — казах аз.

Той обви раменете ми с ръка и прошепна:

— Търсих въжето, но не го намерих, а това потвърждава най-лошите ми опасения. След това чух, че го е взел мистър Ларинт. На въпроса ми той отговори, че го изгорил, защото било опасно да се използва повторно протрито въже.

— Но той сигурно го е оглеждал преди това?

— Каза, че не бил обърнал внимание, но е на мнение, че въжето се е протрило в скалата.

— Сигурно има право. — Обърнах се и продължих към трапезарията. — Не можеш да си представиш колко ми олеква при мисълта да не подозирам никого. Но ти благодаря, Гайлфорд, че така се грижиш за мен.

В гласа ми прозвуча много повече упование, отколкото ми се искаше. На кого въобще можех да се доверя? Само мисълта за скорошното ми заминаване ме крепеше. Ако всички знаеха, че скоро доброволно ще напусна Мъртън Манър, нямаше да е необходимо някой да полага усилия да ме прогонва.

Възможността да обявя заминаването си се яви, когато, преди да седнем на закуска, Чарлз Ларинт донесе пощата за сър Хенри.

— Писмо за вас, Марго. — Катрин ми връчи един тънък плик и сортира останалата поща.

Писмото беше от Джулия. Докато го четях, сър Хенри попита:

— Е, всичко наред ли е в Ню Йорк?

— За съжаление, не — излъгах аз, — братовчедка ми е болна и трябва да влезе в болница за операция. Жалко наистина, но трябва да си замина възможно най-бързо, защото освен мен тя няма никого, който би могъл да се погрижи за нея.

— Не, Марго! — извика Кими. — Не можеш да заминеш! Не преди партито. Моля те! Моля те!

— Успокой се, миличка! Ще си замина едва в следобеда след партито. Пак ще пристигна навреме.

Кими сияеше, сякаш й бяха направили огромен подарък.

— Жалко, че трябва да ни напуснеш.

Катрин посегна към салфетката си.

— Все още ми се струва, че току-що си пристигнала.

Тя невинно ме погледна, но думите й ми прозвучаха лицемерно.

Дан и Гайлфорд мълчаха. Само сър Хенри като Кими беше искрено натъжен.

— Толкова скоро ли ще ни напуснеш? Та ние дори не можахме истински да се опознаем — каза той. — Затова трябва да оползотворим оставащото време. Не искаш ли след закуска да дойдеш в стаята ми?

— С удоволствие, дядо — кимнах аз. Значи днес щях да имам възможност да му дам медальона.

Още едно нещо исках да направя на всяка цена: интервюто с леля ми. Събрах цялата си смелост и казах:

— Лельо Катрин, наистина ще ми направиш голяма услуга, ако ми дадеш поне едно малко интервю. Ще ти дам да прочетеш всичко, което съм написала, и…

— Тази идея е прекалено дръзко искане. Абсолютно невъзможно! — Катрин буквално избълва тези думи и аз съжалих, че съм се върнала към темата, когато се намеси сър Хенри:

— Ще ти разкажа всичко, което искаш да знаеш за леля си, Марго… „Един баща разказва за известната си дъщеря“. Как ти харесва това заглавие?

— Страхотно е, дядо! Имаш ли нещо против, лельо Катрин?

— Ти май пред нищо не се спираш? Но не храни напразни илюзии. Кой ще повярва на един старец, който говори с жабите!

Тя скочи и ядосано излезе от стаята.

Аз се изчервих. Защо не се задоволих с първото й „не“? Всъщност тя с право се ядоса.

След закуска дядо ме хвана за ръка и ме заведе в стаята си. Мълдун тромаво се заклатушка след нас.

Старецът ми показа книгите си, дипломите и почетните грамоти и явно се радваше на моята компания. Слушах го с половин ухо, защото мислех как би било най-добре да му дам медальона. Най-сетне събрах смелост.

Казах с неуверен глас:

— Дядо, майка ми много те обичаше.

— Ако това е било така, нямаше да ме напусне. — Лицето на сър Хенри помръкна.

— Последните й мисли бяха насочени към теб. Тя ме изпрати тук.

— Твърде късно — измърмори старият човек, — твърде късно.

— Може ли някога да бъде късно за любов и прошка?

Извадих медальона от джоба на полата си и го сложих в ръката му.

— На смъртния си одър мама ме помоли да ти донеса този медальон. Това беше много важно за нея.

Възлестите пръсти на сър Хенри се свиха около медальона. Той мълчаливо ме погледна.

— Няма ли да го отвориш, дядо?

Най-сетне той натисна капачето. След това ми го показа.

— На снимката сме баба ти и аз. От другата страна има малко пликче с пръст от Мъртън Манър.

— Но тук има и още нещо. Виж!

Иззад пликчето дядо извади едно малко, сгънато листче.

— На него е написано нещо, но не мога да го прочета. Почеркът е много ситен. Ще ми го прочетеш ли?

Четях с разтреперан глас:

„Мили татко, исках да дойда самата аз, защото се надявах, че най-сетне бихме могли да се сдобрим. Изпращам ти дъщеря си и медальона, за да знаеш, че не съм преставала да обичам мама, теб и родното си място. Моля те, прости ми.

Уанда.“

Като вдигнах поглед, видях, че дядо ми се беше отпуснал в креслото. По лицето му се стичаха сълзи. Той протегна ръка към мен, аз се приближих и облегнах глава на рамото му. Той галеше косата ми и шепнеше.

— Уанда. Моята Уанда.

След малко, запъвайки се, започна да разказва:

— Спомням си, като че ли беше вчера. Тя дойде при мен и ми каза: „Татко, аз обичам един мъж и заминавам с него за Америка.“ Бях разярен и не можех да разбера защо иска да ме напусне. Разкрещях се и й казах, че ако замине за Америка, ще я лиша от наследство и че не искам да я виждам повече… Тя последва мъжа си. На всяка от дъщерите си бях подарил такъв медальон за шестнайсетия рожден ден. Когато Уанда ни напускаше, взе само дрехите си и медальона.

— Моля те, дядо, прости й!

— Всъщност аз отдавна съм й простил… Радвам се, че дойде, дете мое. И съм щастлив, че имам такава внучка.

Старият човек се беше преобразил. В очите му все още имаше следа от тъга, но лицето му излъчваше такова спокойствие, каквото преди това не бях забелязвала у него. Той наистина беше щастлив, че най-сетне е сключил мир с дъщеря си, макар и едва след смъртта й.

Олекна ми, че успях да изпълня даденото пред майка ми обещание. Сега вече можех да се върна вкъщи.

Обхваната от настроение за примирение, реших да помоля Катрин за прошка, защото смятах, че съм се държала с нея доста дръзко.

Като стигнах до стаята й, чух, че някой пише на машина, и помислих, че не е удобно да я прекъсвам по време на работа. Тръгнах към стаята си с намерението да я видя по-късно.

Погледнах през един от прозорците на коридора и не можах да повярвам на очите си, като видях Катрин и Дан да се разхождат долу, явно погълнати от сериозен разговор. Кой тогава пишеше на машината на Катрин? Гайлфорд ли?

Защо въобще се замислях над това? Какво ме засягаше онова, което става в стаята на леля ми?

Опаковах част от нещата си, а след това слязох долу, за да пия чай.

Както винаги, Тили беше подредила масата чудесно.

— Сър Хенри няма да слезе, Катрин се разхожда, а Гайлфорд отиде в селото — съобщи тя.

— Значи ние двамата оставаме насаме — засмя се Дан, който беше влязъл при последните й думи.

— И трябва да призная, че това ми харесва.

Въпреки подозрението на Тили чувствах, че той все още ме привлича, но същевременно се страхувах от него. Полагах всички усилия да се държа нормално, но щом Тили наля чая и ни остави сами, ръцете ми така се разтрепериха, че разплисках чашата си.

Дан учудено ме погледна. След това каза замислено, сякаш четеше мислите ми:

— Предполагам, че междувременно си чула слуховете за убийството.

— Чух, но не се поддавам на такива приказки. Кой би имал причина да убива леля ми?

— Съпругът винаги е главният заподозрян. — Дан впи поглед в очите ми.

— С настоящото признавам съпруга за невинен — опитах се аз да обърна всичко на шега. — Кой е следващият в списъка?

— Какво би казала за Гайлфорд? — влезе Дан в тона ми, но виждах, че не му е до шеги.

— Гайлфорд ли? Какъв мотив би могъл да има той?

— Наследник е на сър Хенри. След смъртта на Анжела делът му се увеличава. Сигурно се страхува да не би сър Хенри да определи и теб за наследница.

— Защо си мислите, че съм дошла в Мъртън Манър заради парите?

— Във всеки случай сър Хенри много се привърза към теб. Това го виждат и слепците. И не мога да го упрекна. Ти си чаровна, знаеш ли? Докато е жив, той по всяко време би могъл да промени завещанието си.

— Да не би да искаш да кажеш, че сър Хенри е в опасност, докато аз съм тук?

— Дали си тук или не, няма абсолютно никакво значение. Завещанието няма нищо общо с престоя ти. Но ако умреш…

— Искаш да кажеш, че аз съм в опасност…

Погледнах Дан, като се опитвах да не издавам страха си.

— Сама би могла да прецениш.

В този момент в стаята се втурна Кими.

— Марго! Марго! Роклите са готови! Ела да ги пробваме и да видим как ще изглеждаме. Виж, вече съм облякла моята! Как ме намираш?

— Очарователна си, като истинска дама. Цветът наистина ти отива.

Доволна от това прекъсване, аз се обърнах към Дан:

— Извинявай, Дан. Не бива да карам мисис Фостър да ме чака. Тя и бездруго е претоварена с работа.

— Но, разбира се. — Дан стана и докато следвах Кими, чувствах погледа му в гърба си.

Той наистина ли смяташе, че Гайлфорд е способен на убийство, или само искаше да го злепостави в моите очи, защото го ревнува? Но да се допуска, че някой мъж ме ревнува, беше доста пресилено.

Отивайки на проба, още веднъж се заклех да напусна възможно най-бързо това място, където явно пречех на някой от „милите“ роднини.

Прекарах вечерта със сър Хенри, защото в малкото дни, които оставаха до заминаването ми, и двамата изпитвахме нужда да бъдем колкото може повече заедно.

На другата сутрин ми се искаше да си поспя по-дълго, но Кими заблъска по вратата ми рано-рано, за да ми каже, че допълнителната прислуга за партито била дошла.

— Стани, погледни през прозореца и ги разгледай. После всички трябва да се облекат еднакво и тогава вече не могат да бъдат различени един от друг.

Към входа се приближаваха най-малко двайсетина души. Повечето жени бяха наметнати с шарени вълнени шалове и разговаряха, смеейки се, с мъжете, които явно полагаха големи усилия да бъдат забавни.

Изчакахме, докато всички влязат в къщата, а после Кими седна на леглото ми, за да гледа как се обличам и сресвам. След това бързо слязохме долу да закусим.

— О, Марго, виж колко много цветя! — извика Кими, като влязохме в трапезарията. Навсякъде, където и да погледнеше човек, имаше огромни букети. Омаен дъх на цветя изпълваше цялата стая. Много ми се искаше да тичам от цвят на цвят, да ги докосвам, да вдъхвам аромата им.

Наоколо бързо се суетяха прислужници, които изнасяха или поставяха нови мебели. Не беше необходимо да ни казват, че присъствието ни в трапезарията е нежелателно.

Като ни видя в кухнята, Тили избърса изпоцапаните си с брашно ръце в престилката и каза:

— Днес няма да се сервира закуска, както обикновено. Вземете си юфка от подноса до мивката.

Помогнах на Кими да полее юфката си със сметана и понеже от превъзбуда тя не искаше да яде, накрая изядох и нейната порция.

След закуска се опитах да предложа помощта си, но никъде нямаха нужда от нея. С Кими не бяхме желани, защото навсякъде пречехме с любопитството си.

Часовете минаваха като минути и когато накрая прислугата започна да носи студените закуски от кухнята към бюфета, стана време за преобличането.

Мисис Фостър ми позволи да помогна на Кими да се облече. Взехме си душ, сресахме си косите една на друга, а след това настъпи най-вълнуващият момент, когато застанахме една срещу друга във вечерните си рокли.

— Изглеждаш чудесно, Марго! Със сигурност ти си най-хубава от всички!

— Ами, я само се погледни! — казах аз и я избутах пред огледалото. Кими се изчерви от радост, възхищавайки се на рокличката си, която беше чест за шиваческото изкуство на мисис Фостър.

Изтичахме долу и както беше наредила Катрин, застанахме в редицата за посрещането. Леля ми, облечена в парижката си рокля, естествено заемаше почетното място. До нея стоеше Гайлфорд, а аз застанах от дясната му страна. До мен, потънал в мълчание, Дан чакаше идването на гостите.

— Дори не знаех, че ще има оркестър — казах аз и посочих музикантите, които се бяха разположили в една ниша.

— Катрин мисли за всичко — измърмори Дан, — просто за всичко.

Бях си представяла церемонията по посрещането по-посредствена.

Всички гости бяха много мили и любезни, но, за съжаление, не можеше да се познае кои са издатели, кои критици или писатели.

Кими най-много привличаше вниманието на знатната публика, което беше повод за Катрин след формалностите да каже:

— Мисис Фостър, детето да си ляга веднага щом се нахрани. Това е парти за възрастни, а не детска забава.

Чувствах се изключително добре в компанията на „елита на английската литература“ и вечерята приключи много по-бързо, отколкото ми се искаше.

А сега? — мислех си аз. Какво ли е измислила Катрин за развлечение на гостите си?

Не беше необходимо да гадая дълго. Двама прислужници донесоха един магнетофон, който поставиха върху масичка, докато Катрин правеше следното съобщение:

— В отговор на многобройните ви молби, многоуважаеми дами и господа, ще ви представя няколко пасажа от най-новата си книга „Тимпани и тромпети“. Моля, настанете се удобно, преди да ги чуем заедно.

Музиката започна да свири, а гостите се настаняваха около масата.

В този момент Кими изтича към майка си и здраво се хвана за роклята й:

— Моля те, Катрин, не искам да си лягам! Кажи на мисис Фостър да не ме отвежда!

Катрин нетърпеливо дръпна ръцете на Кими от роклята си и приглади полата си. След това хвана детето и неумолимо го помъкна към мисис Фостър, която стоеше точно до мен.

— Казах ви да я сложите да спи! — Очите й святкаха от гняв.

Кими, превъзбудена от многото нови преживявания вечерта, започна да пищи и да се тръшка.

— Ще я заведа да си легне — казах аз. — Ела, Кими!

Като я хванах за ръка, сълзите й бързо пресъхнаха. Тъкмо излизахме от стаята, когато музиката престана да свири и настъпи изпълнена с очакване тишина. Тогава изведнъж помещението се изпълни с шум от пишеща машина.

Катрин изтича към магнетофона, извади ролката и сложи друга, като просъска на слисаните прислужници: „Идиоти! Нищо не можете да свършите като хората!“

След кратка пауза прозвуча гласът на авторката, Катрин Мъртън, четяща на благоговейно слушащата си публика откъси от най-новото си произведение.

Как беше попаднал звукът от пишещата машина върху магнетофонната лента? Беше ли го записала Катрин, за да създава впечатлението, че усърдно работи, докато в действителност тя въобще не е в стаята си?

Но защо трябваше да заблуждава семейството си? Дали понякога не се среща тайно с някого? С любовник? Човек би могъл да очаква от нея подобно нещо.

— Трябва ли да си съблека роклята, като си лягам? — прекъсна Кими мислите ми.

— Ако не искаш утре цялата да е изпомачкана!

Кими поклати глава и щом влязохме в стаята й, тя се съблече. Като я слагах в леглото й, тя вече беше почти заспала.

Долу партито продължаваше. Бяха започнали и танците. Някои от гостите вече се сбогуваха с домакинята, но повечето явно имаха намерение да останат до сутринта.

Тъкмо бях излязла на терасата за глътка въздух, когато чух зад себе си гласа на Гайлфорд.

— Тези приеми ме отегчават до смърт. И с теб ли е така? Ела да се поразходим малко. Сигурно на никого няма да липсваме.

Без да дочака отговора ми, той ме хвана за ръка и тръгнахме към конюшните. Щом се отдалечихме достатъчно, за да не могат да ни видят от къщата, той се отпусна върху тревата и ме дръпна към себе си. Известно време седяхме мълчаливо един до друг.

Тук, в тази спокойна обстановка, подозренията на Дан ми се струваха просто абсурдни. Най-малкото се опитвах да си внуша, че Гайлфорд е вън от всякакво съмнение.

Когато той ме прегърна, това ми се стори съвсем естествено.

— Марго — прошепна ми той. — Ти сигурно вече си забелязала какво става с мен. Влюбих се в теб. Безнадеждно. Какво означава всъщност влюбих се — аз те обичам!

Той се наведе над мен и ме целуна, най-напред нежно, но скоро след това все по-страстно, докато ме обзе чувството, че светът около мен потъва. Той целуваше очите, ушите, шията ми. Но когато устните му се плъзнаха към деколтето на роклята ми, събрах колкото разум ми беше останал и го отблъснах.

— Престани, Гайлфорд! Моля те, остави ме!

— Но ти ме обичаш! Знам това. Можеш ли да отречеш, че ме обичаш?

Не, не можех. Но не можех и да му кажа, че го обичам. Още не. Ами ако беше убиец?

Не знам какво щеше да се случи, ако в този момент не ме беше повикала Тили:

— Мис Марго! Мис Марго!

Гайлфорд ме пусна и ми помогна да стана.

— Какво има, Тили?

Когато Тили приближи, видях, че лицето й е съвсем бледо от страх и вълнение.

— Сър Хенри — извика тя. — Има някакъв пристъп и пита за вас!

— За мен ли?

— Всъщност за мис Анжела, но си мислех, че бихте могли…

Знаех какво очаква Тили от мен и хукнах с нея към къщата. Ако присъствието ми можеше да помогне на дядо, нямаше значение за кого ме смята.

За първи път бях благодарна на приликата си с Анжела.

Три седмици по-късно все още бях в Мъртън Манър.

Тъй като сър Хенри имаше нужда от мен, казах, че операцията на Джулия се отлага, и сега ден и нощ се грижех за него.

Той търпеше около себе си само своята Анжела и ако не го хранех, щеше да умре от глад.

Това, че непрекъснато ме наричаше Анжела, имаше особено влияние върху мен. Все по-често мислех как ли е изглеждала леля ми и дали някой би могъл толкова да я мрази, за да я убие.

Не успявах да се отърся от страха, че ме грози опасност, понеже се грижа за дядо си. Разказът на Тили не ми излизаше от ума, а разсъжденията на Дан за завещанието ме караха много да се замислям. Наистина ли някой желаеше смъртта на сър Хенри?

Докато съзнанието му беше помрачено, сигурно не съществуваше непосредствена опасност за мен самата. Защото в състоянието, в което се намираше в момента, не беше възможно да промени завещанието си.

Един ден, след като се нахраних, дядо заспа и аз седнах на терасата. Радвах се, че слънцето все още има достатъчно сили да топли.

— Мога ли да седна за момент при теб?

Дан придърпа един стол до мен. — Имам чувството, че ме избягваш. Толкова рядко те виждам.

— Непрекъснато съм заета със сър Хенри — отклоних аз въпроса и се опитах да не се изчервявам, защото Дан имаше право. Избягвах го, откакто той изрече онези ужасни подозрения срещу Гайлфорд.

— Не бива толкова да се жертваш заради стареца, в края на краищата дошла си тук да си почиваш.

— Да, но нещата се промениха. Той има нужда от мен, по-точно има нужда от Анжела.

Дан хвана ръката ми.

— Чуй, Марго. Знаеш ли, аз много те обичам! Не постъпих правилно, когато по време на ездата ти се натрапих. Моля те да ме извиниш за това. Но достатъчно дълго се въздържах. Сега трябва да говоря с теб.

Не знаех какво да правя. Какъв претекст да измисля, за да попреча на Дан да ми се обяснява в любов? Наистина той все още много ме вълнуваше, но същевременно се страхувах от него.

— Аз също те обичам, Дан, както и всички други, с които се запознах тук в Мъртън Манър. Но има един човек в Ню Йорк, когото… Моля те, разбери ме.

— Значи това било! — Дан въздъхна и сви юмруци, а аз вече не разбирах самата себе си.

Само преди четири седмици смятах, че бих могла безумно да се влюбя в Дан, мечтаех си да бъда желана от мъж като него. А сега всичко се беше променило.

Думите на Тили ли бяха виновни? Отдавна се опитвах да си внуша това, но сега знаех, че съм се лъгала. Гайлфорд беше този, който стоеше между нас. В този момент разбрах, че въпреки най-добрите ми намерения и въпреки че от партито на Катрин насам той почти не беше говорил с мен, аз обичах Гайлфорд от цялото си сърце.

— Моля да ме извиниш, Дан, но стана хладно. Отивам да си взема пуловер.

— Естествено. — Дан се опита да се усмихне, но в погледа му се четеше болка и на мен много ми дожаля.

Изтичах в стаята си и замислено се загледах към морето. Не знам дали монотонният плясък на вълните или блясъкът на слънцето върху водата бяха причина, но внезапно нещо силно започна да ме привлича към брега. Нещо неумолимо ме караше да отида на мястото, където Анжела беше умряла.

— Мълдун! Мълдун! — Спрях пред кухнята и виках кучето, което направо оглупя от радост, че ще излиза с мен навън.

След злополуката, която преживях, избягвах да ходя на брега и сега тръгнах по дългия път, който се виеше между скалите.

Като стигнахме до мястото, където се е намирал падналият люлеещ се камък, първо не смеех да се приближа до него. Но чувството, което ме беше накарало да дойда на брега, сега ме принуди да огледам камъка най-подробно.

— Ела, Мълдун! — извиках аз на кучето, което, скимтейки, стоеше на няколко метра разстояние.

Какво си въобразявах, че ще намеря след толкова дълго време?

— Това е само един камък, Мълдун. — Аз потупах скалата с ръка. — Един съвсем обикновен камък.

Мълдун започна да скимти още по-силно и изведнъж ме обзе чувството, че някой ме наблюдава.

— Ех, да можеше да говориш — казах на Мълдун, — ти сигурно единствен знаеш какво се е случило в действителност.

Изкачих се няколко метра по хълма нагоре и се отпуснах на земята, да си почина малко. Времето беше на дъжд и слънцето, което доскоро ме топлеше, беше изчезнало зад тежките облаци.

Междувременно Мълдун се беше върнал в къщата по пътя, по който бяхме дошли. А и мен вече не ме свърташе на това ужасно място. Като ставах, ритнах с крака си един камък, който се изтърколи по ръба на скалата и падна в морето. Видях го как потъна във водата.

Там, откъдето се беше изтърколил, блестеше парче синьо стъкло. Взех го и внимателно го разгледах. Стъклото беше шлифовано и съвсем леко издраскано. Кими сигурно много щеше да му се зарадва, реших аз, и пъхнах находката в джоба си.

По обратния път мислех, че всъщност беше много глупаво да идвам тук. Нищо не постигнах, освен това, че станах още по-нервна, каквато и бездруго бях.

Тъй като нямах желание да разговарям с никого, се насочих към конюшните. Може би, ако пояздех малко, щях да се успокоя.

Като отворих вратата, Диаболо започна да цвили и да тропа с копита. В конюшнята винаги е било мрачно, но днес не виждах нищо и запалих една лампа. Миризмата на газ се смесваше с топлия дъх на сено и изпаренията на конете.

Диаболо беше много неспокоен. Въртеше се нервно из бокса си и удряше с копита по стените.

— Спокойно, момко, нищо не искам от теб. Ще яздя с Джиния.

Каква ли ездачка е била Анжела, та е можела да се справя с Диаболо? Сигурно е имала желязна воля и нерви от стомана.

— Ела, Джиния! — Поведох Джиния към пътеката, за да я оседлая, но, изглежда, нервността на Диаболо й беше повлияла, защото тя непрекъснато ми се изплъзваше. — Е добре, момичета ми, тогава ще ти сложа първо юздите.

Понечих да се върна, за да взема ремъците от куката до вратата, когато се заковах като вкаменена.

Лампата! Лампата се беше обърнала и пламъците обхващаха сеното и препречваха пътя към вратата.

Изтичах, хванах Джиния за гривата, но кобилата изцвили от страх, отскубна се от мен и отиде при Диаболо. В този момент жребецът счупи преградната стена на своя бокс, изпръхтя, започна да рие с крака и присвил уши, оголи зъбите си, когато се опитах да се приближа.

Пламъците блокираха единия изход, а паниката на разбеснелия се жребец — другия. Бях в клопка.

Конюшнята се превърна в ад от оранжевочервени пламъци и черен дим.

Промъкнах се към бокса на Джиния и с пъшкане се строполих върху сламата. Лежах, дишайки тежко, докато пламъците стигнаха до дъските.

Тогава се прехвърлих в бокса на Диаболо и отново веднага се хвърлих на пода, за да мога да вдишам колкото е възможно повече кислород.

Копитата на Диаболо бяха на сантиметри от главата ми, но това вече нямаше значение. Дори вече си мислех, че е по-малко болезнено да се умре от ритник в главата, отколкото да изгориш.

Вече почти се бях примирила със съдбата си, когато чух, че някой ме вика по име:

— Марго! Марго! Къде си?

Дан. Да ме спаси ли беше дошъл, или да ме убие?

Чух го, че се боричка с Диаболо, а ботушите му бяха толкова близо до главата ми, че можех да ги пипна.

Но аз се страхувах от него повече, отколкото от огъня.

Тогава той се спъна в крака ми и се наведе към мен.

— Марго! Слава Богу, че си жива! Чуваш ли ме?

Той не искаше да ме убие!

— Дан! — изграчих аз, защото не можех да говоря нормално. Разтърси ме пристъп на кашлица, докато Дан извеждаше Диаболо навън, а след това се върна за мен.

Той искаше да ме носи, но това не беше необходимо. Мисълта, че жребецът беше спасен, ми даваше достатъчно сили да се измъкна от конюшнята със залитане.

— Браво, момиче! — хвалеше Дан Джиния, която мъкнеше след себе си, хванал я за едното ухо. Секунди по-късно покривът се срути с трясък зад нас.

Успях да се задържа върху краката си, докато се появи Тили. Тогава паднах в ръцете й.

— Мис Марго, мис Марго! — извика Тили. — Ръцете ви са обгорени. А как изглежда лицето ви! Ако бях видяла пламъците по-рано…

— Хайде да, я занесем в къщата, Тили!

Това беше гласът на Гайлфорд. Започнах да плача и от облекчение, и от болка. Усмихнах му се през сълзи.

— Мога да вървя сама — казах аз. С Гайлфорд от едната и Дан от другата страна тръгнах бавно крачка по крачка към къщата.

Дан изтича напред, за да доведе мисис Фостър, която трябваше да донесе мехлем против изгаряне, а Гайлфорд предпазливо ме водеше към стаята ми. На вратата казах:

— Благодаря, Гайлфорд! С всичко останало ще се справя и без чужда помощ.

Дрехите висяха по тялото ми на парцали, косата ми беше опърлена, а като се погледнах в огледалото, видях, че лицето ми е почерняло от дима.

Когато се появи мисис Фостър, вече се бях съблякла и колкото бях успяла — почистила. Тъй като икономката остави вратата след себе си отворена, Гайлфорд ме чу как виках от болка, когато тя започна да маже раните ми с мехлема.

Той блъсна вратата, измъкна мехлема от ръцете й и каза:

— Не така грубо! Вървете си, сам ще го направя.

Мисис Фостър изглеждаше толкова смаяна, че щях да се изсмея с глас, когато тя обидено излезе от стаята ми.

— Всъщност се чувствам по-добре, отколкото изглеждам — уверявах аз Гайлфорд.

— Възможно е да изпаднеш в шок.

— Ами! Имам само няколко обгаряния, и то не чак толкова тежки. Извадих невероятен късмет. Жива съм! Преди един час не бих заложила и стотинка за живота си.

В този момент Тили мина край вратата с пълен поднос.

— Тили — извиках аз, — яде ли нещо сър Хенри?

— Не, мис. Направих всичко възможно, но той иска неговата Анжела.

— Аз ще му занеса яденето.

Чувствах кожата си опъната до пръсване, но дядо ми ядеше толкова малко, че всеки залък беше важен за него. Не обърнах внимание на протестите на Гайлфорд и Тили и занесох таблата в стаята му.

— Анжела, какво се е случило? Как изглеждаш?

— Опасявам се, че причиних пожар.

Дадох му лъжица бульон в устата.

— Вероятно съм съборила лампата в обора. Тя е подпалила сеното и всичко избухна в пламъци. Конете са спасени, но всичко останало се превърна в развалини.

— Ти си здрава. А това е единственото нещо, което има значение.

Сър Хенри изяде почти всичко, а аз бях доволна и малко горда, като върнах подноса на Тили.

След това се прибрах в стаята си и си легнах.

Малко по-късно дойде Гайлфорд. От пръв поглед разбрах, че нещо не е наред.

— Наистина съжалявам, че с невниманието си причиних пожар. Но може би…

— Не бъди толкова наивна, Марго! — Той седна до мен. — Целият обор мирише на газ. Някой равномерно е залял навсякъде, преди да го подпали.

— Мисля, че оборът е изгорял до основи.

— Не забеляза ли, че вали? Изсипа се дъжд като из ведро и загаси пламъците. Имаш ли представа кой би могъл да подпали огъня.

Лицето на Гайлфорд приличаше на каменна маска, чиито очи хвърлят гневни искри.

— Всеки би могъл да бъде, с изключение на сър Хенри и Кими. Но кой ме мрази толкова и защо?

Макар да знаех, че не бива да го правя, разказах на Гайлфорд наблюденията на Тили и защо всъщност съм дошла в Мъртън Манър.

— Но моля те, на никого не казвай! — помолих го аз. — Само исках да знаеш.

— От мен никой нищо няма да чуе — обеща Гайлфорд.

— Вярваш ли, че Дан наистина би могъл да убие Анжела? Смяташ ли го за възможно? О, Гайлфорд, какво да правя?

— Веднага ще сложа нова ключалка на вратата ти. Донесъл съм. Успокой се, Марго. Но сега е дошъл моментът да узнаеш истината за Анжела.

— Но аз знам всичко. Сър Хенри я е обожавал, Дан все още копнее за нея, че дори и семейство Ларинт чувства липсата й.

— Ларинтови виждаха само привлекателната й страна. Но в действителност Анжела беше дявол.

Гайлфорд отметна къдрите от лицето си, в което сега не се забелязваше абсолютно нищо младежко.

— Анжела беше най-малката дъщеря и сър Хенри я глезеше безмерно. Е, да, от време на време се преструваше, че я наказва, като я заключваше например в спалнята й. Но Анжела се присмиваше на това наказание и бягаше през прозореца с въжето. Сър Хенри беше безсилен срещу нея, а Катрин се беше поболяла от ревност.

— Скиташе ли Анжела из мочурището, като е била толкова необуздана?

Гайлфорд горчиво се засмя.

— Мочурището малко я интересуваше. Не, тя препускаше с най-бързата кола, която можеше да се намери, към града. Там срещнала един ден Дан, който работеше тогава като репортер. Тя го преследваше навсякъде, докато накрая той се ожени за нея. Сър Хенри предложи работа на Дан в Мъртън Манър, за да задържи Анжела, но тогава стана още по-лошо. Анжела се отегчаваше до смърт. Започна да ходи по мъже и изобщо не се опитваше да се крие. Вестниците бяха пълни със слухове за похожденията й.

— А теб преследвала ли те е? Искам да кажа — в края на краищата ти не си й бил истински брат.

Изчервяването на Гайлфорд даде отговор на въпроса ми.

— Тя често ме причакваше в колата ми. Веднъж се беше скрила зад седалката и аз не забелязах нищо, докато не пристигнахме в Лондон. Там тя ми направи страхотна сцена в присъствието на репортери, които предварително беше уведомила. На следващия ден имаше статии за случая във всички вестници. Сър Хенри беше възмутен, а Дан кипеше от яд, за което не бих могъл да му се сърдя. Да, Дан би имал достатъчно основание да убие жена си.

— Защо тогава го защитаваш?

— Защото не го е направил. Той никога не би могъл. Просто е много слаб за подобно нещо. Освен това все още смятам, че смъртта на Анжела беше нещастен случай. Тя беше убедена, че правилата и законите са създадени за другите, и се опитваше да оспори закона за гравитацията. Но тъкмо с него не можа да се справи. Когато се навеждаше с камъка прекалено напред, тя рискуваше да падне. А по-късно точно това се случи. Толкова е просто!

— Не е чак толкова просто, Гайлфорд. Знаеш ли, че и ти си заподозрян? Най-малкото Дан те подозира. Той смята, че ти се стремиш към парите на сър Хенри, а след смъртта на Анжела би могъл да очакваш по-голям дял от наследството.

Не добавих, че Дан вижда опасност за мен в това, че дядо би могъл евентуално да напише друго завещание.

— Вярваш ли му?

— Не, разбира се, че не! — казах аз, без да се поколебая за секунда дори, а Гайлфорд ме привлече към себе си и така страстно ме целуна, че коленете ми се подкосиха.

След това за мое най-голямо разочарование ме отблъсна от себе си и се залови да поставя новата брава. Накрая ми подаде ключа с думите:

— Обещай ми, че винаги ще заключваш вратата след себе си.

Аз кимнах.

Когато Гайлфорд напусна стаята ми, се питах дали не беше задържал един ключ и за себе си.

Затворих очи и се опитах да мисля логично.

Катрин е ревнувала Анжела, защото сър Хенри я е обичал повече. Със смъртта на Анжела делът й от наследството се увеличава.

А Чарлз Ларинт? Може би той е бил един от многото й любовници. Един отблъснат любовник също би могъл да има мотив за убийство.

Дори и сър Хенри е имал такъв мотив. Кой знае колко болезнено е било за него да има такава разпусната дъщеря. Дали халюцинациите му нямат връзка с чувството му за вина?

Взех един аспирин, поспах малко и като се събудих, се чувствах по-добре.

Реших да посетя дядо за малко преди вечеря. Докато е болен, всичко трябваше да продължава както досега. Ако се оставех да ме прогонят от Мъртън Манър, дядо щеше да умре от глад, защото той ядеше само когато го хранех.

— Дядо — извиках аз през отворената врата.

— Влез!

Като влязох, бях изненадана от силната светлина в стаята му. Светеха всички лампи, а сър Хенри беше седнал и пишеше.

— Добър вечер, дядо. — Спрях до вратата.

— Марго! — Сър Хенри ме погледна и очите му светнаха от радост. — Отдавна не съм те виждал и вече мислех, че си си заминала. Радвам се, че все още си тук. Днес за първи път поднових работата над книгата си. — Той ми показа листовете, които беше изписал. — Виж, какво ще кажеш за това?

— С лекота се чете. А ти доволен ли си?

— Да. — Дядо се отпусна назад върху възглавниците си, изтощен от непривичното напрежение.

Много ми се искаше веднага да кажа на семейството за подобрението му. Но дали трябваше? Нямаше ли с това да изложа и двама ни на ненужна опасност?

Преди още да успея да взема решение, сър Хенри ме помоли да му донеса чаша черешов ликьор.

— Но, моля те, само черешов ликьор, Марго. — Веднага ще донеса.

Излязох усмихната и забързах към кухнята. На всяка цена трябваше да съобщя на Тили добрата новина.

— Доста е жилав старият — каза Тили и приглади престилката си.

Върху ушите й видях отпечатъците от обеците. Сигурно бързо ги беше свалила, като ме е чула да идвам. В началото изобщо не се замислих над това, но после си спомних как изглеждаха обеците и дъхът ми секна.

Камъните в обеците на Тили бяха съвсем същите като парченцето стъкло, което беше в джоба ми. Дали към обеците не е имало и колие, от което е паднало камъчето? Убиецът на Анжела ли беше изгубил синия камък?

Възможно най-разсеяно попитах:

— Кой ви подари обеците, Тили?

Ръцете на Ти ли посегнаха към ушите и тя се изчерви.

— Нали не мислите, че съм ги откраднала, мис Марго? Да не би старата Фостър да ви е разправяла лъжи по мой адрес?

— Разбира се, че не мисля така. Просто съм любопитна и си мислех, че имате много потаен приятел.

Тили се изчерви още повече. Този път, защото се чувстваше поласкана.

— Не, мис Марго. Мис Катрин ми подари обеците. Каза, че не можела повече да ги гледа. Аз, разбира се, не попитах защо.

Катрин! Бързо се обърнах и се престорих, че търся ликьора на сър Хенри в кухненския шкаф.

Това вече беше обяснение. Катрин беше пестелива. Наистина тя даваше пищни партита и си поръчваше рокли в Париж за тях, но това беше част от имиджа й на „преуспяваща авторка“.

От друга страна, тя пестеше от всичко, което може, дори роклята на дъщеря й беше ушита от икономката.

Ако Катрин беше изгубила камъка от някоя гривна или колие, тя не би хвърлила останалите части от комплекта просто така.

Но трябваше да се допусне, че е изгубила камъка по съвсем безобиден начин. Не можех да си представя как елегантната Катрин се катери по скалите, за да размести люлеещия се камък с кирка.

— Какво търсите, мис Марго?

Тили се беше приближила до мен, за да ми помогне, и за момент аз забравих за обеците.

— Сър Хенри иска чашка черешов ликьор преди вечеря.

— Току-що го занесох в стаята на мистър Дан. Ще изтичам да го донеса.

— Не е необходимо, Тили. Сама ще отида. Вие си имате достатъчно работа.

Апартаментът на Дан беше точно срещу спалнята на сър Хенри.

Почуках на вратата. Не последва отговор. Почуках още веднъж. Пак никакъв отговор. Предпазливо натиснах дръжката на вратата и установих, че не е заключено. Отворих и извиках:

— Аз съм, Дан, Марго. Сър Хенри иска от ликьора, който е още при теб.

Никакъв отговор. Дан не беше тук, но видях гарафата с ликьор върху писалището му и влязох да я взема. Таблата беше толкова тежка, че приклекнах, като я вдигнах с обгорената си ръка, при което полупразната чаша на Дан падна и остатъкът от ликьора се разля върху килима и там се образува червено петно.

Бързо взех една салфетка и коленичих на пода да избърша ликьора, когато в стаята влязоха Катрин и Дан.

Бях прекалено изненадана, за да се обадя, че съм там. Двамата се караха, а Катрин затвори вратата след себе си, за да не се чуват гласовете им из цялата къща. Бях в капан.

Катрин каза с властен тон:

— Съобщението за годежа ни ще се появи във вестника утре, а през септември ще се оженим.

— Няма да стане — каза Дан. — Вярно е, че останах тук през всичките тези години, но категорично отказвам да се оженя за теб.

— О, напротив, ще го направиш! — Гласът на Катрин се снижи до опасно ръмжене. — Или искаш да разкажа на всички какво се случи с Анжела в действителност? Трябва ли да узнае целият свят, че ти си убил жена си?

— Не можеш да ме накараш да се оженя за теб с шантаж, защото не те обичам.

— Но аз те обичам — отвърна Катрин. — И това е единственото нещо, което има значение. Обичам те, откакто мъжът ми почина и останах вдовица.

Идеше ми да се пъхна в миша дупка, защото ми стана ясно, че съм чула много повече, отколкото трябва, но трябваше да ги накарам да ме забележат, преди Катрин да ме открие случайно. Изкашлях се.

С две крачки леля ми се озова до бюрото, погледна ме и лицето и посивя.

— Как ти дойде наум да шпионираш? — изкрещя ми тя.

— Не съм искала да шпионирам — опитах се да обясня. — Само исках да взема ликьора за сър Хенри.

Мълчание. Очите на Катрин още по-силно заблестяха от яд. Въпреки всичко успях някак си да се изправя.

— Още от секундата, в която те видях за първи път, ми стана ясно, че с теб ще си имам само неприятности и че имаш намерение да получиш дял от Мъртън Манър.

— Това не е вярно! Дойдох тук, за да изпълня едно обещание.

— И с това да получиш прошката на дядо си за Уанда, а теб, дъщеря й, да приеме в семейството си с отворени обятия.

Държах таблата с гарафата ликьор пред себе си като щит. След случайно дочутата информация за убийството на Анжела и изнудването на Катрин бях в опасност.

Тя нямаше да ме остави да си тръгна просто така с това, което знам. Единственият ми шанс беше да проточа разговора, докато Тили или мисис Фостър дойдат да ме потърсят, за да нахраня сър Хенри.

Нападението е най-добрата защита, мислех си аз, и отправих първия удар към леля си.

— Сега, след като знам, че искаш да се ожениш за Дан, разбирам защо беше толкова ядосана, когато Дан излезе да язди с мен.

После се обърнах към Дан:

— Защо й разрешаваш да се държи така с теб? Защо й позволяваш да те изнудва?

Лицето на Катрин се разкриви в подигравателна усмивка и тя отвори уста, за да отвърне, но с едно движение на ръката Дан я накара да замълчи.

— Остави аз да обясня. Това поне трябва да ми позволиш.

Катрин се облегна на вратата и така ми препречи пътя за отстъпление, а Дан започна да разказва.

— Тогава — каза той — Анжела се прибра сутринта — Господ знае откъде, — след като цяла нощ я нямаше. Имахме страшна разправия, а после я затворих в стаята й и не исках никого да виждам.

Дан ходеше из стаята напред-назад, а аз му бях благодарна за всяка отминаваща секунда.

— Следобед, когато бях в кабинета си, тя успя да излезе навън. Всъщност аз я чух, но продължих да работя. Щом мисис Фостър сервира чая, слязох долу, където сър Хенри и Гайлфорд вече седяха пред камината. Без да кажа нито дума, минах край тях и излязох навън. Както очаквах, Анжела седеше върху нейния камък. Гледаше към морето и се люлееше напред-назад. Или наистина не ме е чула, че я викам, или се правеше, че не чува. И тогава тръгнах към нея.

— Защо, Дан? — триумфираше Катрин. — Защо? Искаше да я доведеш за чая или да я бутнеш от скалата?

— Исках да я доведа за чая — каза Дан едва чуто. — Марго, трябва да ми повярваш. Исках да я доведа, кълна се. Вместо това я убих.

— Дан! — отстъпих крачка назад от уплаха.

— Разбира се, не съм я бутнал от скалата. Нещастен случай беше. Анжела не беше чула, че съм се приближил до нея, защото шумът на вълните беше заглушил стъпките ми. И когато изведнъж й заговорих, тя така се стресна, че люлеещият се камък изгуби равновесие и падна.

— А аз видях всичко! — Катрин се смееше. — Ако Дан веднага беше казал истината, всичко щеше да протече по друг начин. Но той се изплаши и накара полицията да мисли, че когато нещастието се е случило, Анжела е била сама. С това той ми даде коз в ръцете. Обичам го, въпреки че е страхлив, а може би точно заради това.

Така постепенно обстоятелствата се изясниха.

— И аз се поддадох на изнудването. — Дан удари с юмрук по масата. — Обичах Анжела, трябва да го знаеш. Въпреки всичко я обичах. Когато тя умря, за мен животът изгуби смисъл. Вече нищо нямаше значение за мен.

— Но за мен Дан е нещо много важно. За мен той е всичко. А ти, Марго Ландън, по-добре да не си беше пъхала носа в чуждите работи.

Изпитвах огромно желание да запратя в лицето й подноса с ликьора и тогава може би щях да мога да избягам.

Но кой щеше да ми повярва, ако отправех обвинения по неин адрес. Думите ми щяха да бъдат опровергани от нейните.

Така че оставих подноса върху бюрото и конвулсивно свих ръце в джобовете си. Тогава пръстите ми се докоснаха до синьото камъче и изведнъж ми хрумна нещо.

Всъщност това, което имах предвид, беше доста дръзко, но и единственият ми шанс.

Извадих камъка от джоба си и протегнах ръка към Катрин.

— Виждала ли си някога това, Катрин?

Тя пребледня.

Бавно прибрах камъчето в джоба си.

— Дан, не те ли учудва фактът, че тя е наблюдавала как е умряла Анжела? Не е ли трябвало и тя да бъде при другите за чая?

Не дадох възможност на Дан да отговори, а продължих да излагам версията на моето обвинение.

— Катрин така е разместила люлеещия се камък, че той вече не е бил в равновесие. Докато тя се е занимавала с това, в стаята й е тракала пишещата машина, тоест магнетофонната лента е поддържала впечатлението, че тя усърдно се занимава с работата си.

Следобед тя е наблюдавала през прозореца си дали усилията й ще се увенчаят с успех. Катрин е убила Анжела, Дан. Катрин я е убила, а теб е накарала да повярваш, че това е твое дело.

Катрин ме стрелна с поглед, но с това не можеше да ме спре.

— Твоето скъперничество те издаде, Катрин. Камъчето в джоба ми е от комплекта обеци и огърлица или гривна, нали? Носила си бижутата, като си размествала камъка, за да го извадиш от равновесие, и едно от камъчетата е паднало. Вместо да хвърлиш бижуто, ти си подарила обеците на Тили, на която си казала, че никога не бива да ги носи в Мъртън Манър.

— Вярно ли е това, Катрин? — попита Дан.

— Изнудването е най-малкият от греховете й. Тя е убила Анжела! — Едва сега чух колко пронизително звучеше гласът ми. — Тя й е завиждала за слабостта на сър Хенри към нея, искала е наследството на Анжела за себе си, а повече от всичко е искала теб!

— Само лъжи — каза Катрин и се опита хладнокръвно да се засмее. — Просто момичето съвсем е откачило. Кой ще повярва на подобни безсмислици? И тя е луда като дядо си!

Тя тръгна към мен, но Дан я спря, като застана между нас. Тогава тя пак се върна до вратата и препречи изхода.

— Вярвам на всяка дума на Марго — каза Дан. — Вярно е, че ти завиждаше на Анжела и я мразеше. Мразеше и Уанда. Мразеше сестрите си, защото те бяха обичани, а ти не. Ти нямаше нищо друго, освен твоето писане, а това просто не можеше да понесеш.

— Лъжи! — изкрещя Катрин. — Само лъжи!

— О не, това е истината. Не се лаская от факта, че ти наистина си ме обичала. Ти ме искаше главно защото принадлежах на Анжела. А убийството си подготвила много грижливо. Замисляла си го месеци наред.

Катрин се сви като тигрица, готова за скок, и извади от чантата си пистолет, чието синкавочерно дуло насочи към нас.

— Дай ми камъка!

Бавно поставих камъка върху дланта си и чаках следващата й крачка. Тогава на вратата се почука.

— Тук ли е мис Марго? — попита Тили.

— Да, тук е. Тъкмо обсъждаме нещо с Дан, но тя ще дойде веднага.

— Донесох подноса с яденето на сър Хенри — обясни момичето.

— Върви сега в стаята на сър Хенри, но аз ще те чакам пред вратата. Ако направиш дори и едно подозрително движение, ще стрелям. — Катрин се приближи към мен.

Нито за момент не се усъмних, че тя ще се поколебае да използва оръжието. Щеше да убие с него и мен, и Дан, защото и той нищо не можеше да направи срещу пистолета.

Като ме видя да излизам от стаята, лицето на Тили просветна от радост.

— О, мис Марго, търсихме ви навсякъде. Вече се опитах да нахраня сър Хенри, но той пита за Марго! Не за Анжела!

Искаше ми се да се развикам, а още повече да избягам колкото може по-бързо, но така щях да изложа на опасност не само себе си, но и Дан, и Тили.

Тили, която не можеше да види пистолета на Катрин, само каза:

— Днес вечерята ще бъде сервирана по-късно, мис Катрин, защото на мистър Гайлфорд му се наложи още веднъж да отиде до града.

— Още по-добре — усмихна се леля ми.

Като затворих вратата на дядовата стая зад себе си, почувствах облекчение. За известно време бях в безопасност.

— Добър вечер, дядо. — Опитах се да се усмихна и сложих подноса върху леглото.

— Ти не ми донесе ликьор, Марго. Е, нищо, не е чак толкова фатално. Гладен съм и се радвам на яденето.

Докато хранех сър Хенри лъжичка по лъжичка, си блъсках главата как да намеря изход от отчаяното си положение. Струва ми се, още от самото начало знаех, че има само една възможност за бягство от стаята на дядо: спасителното въже, каквото имаше във всяка стая.

Но само като си представех, че трябва да се спусна по въжето, ми ставаше лошо. Но друг изход нямаше. Нарочно изпуснах лъжицата на пода, за да проверя дали под леглото все още има въже. Придърпах го към себе си.

Как щях да закрепя въжето на прозореца, без сър Хенри да забележи нещо?

— Дядо — предложих аз, — какво ще кажеш за един топъл компрес на очите? Струва ми се, че малко си ги преуморил.

— Да, дете, напълно е възможно. Компресът ще ми се отрази добре.

Намокрих една кърпа, изстисках я и я сложих върху очите му.

— Не искаш ли да ми разкажеш една легенда за Мъртън Манър, докато кърпата е върху очите ти?

Сър Хенри започна разказа си и още преди първият компрес да е изстинал, бях вързала въжето за крака на тежкото писалище и отворих прозореца.

След това се върнах при сър Хенри и смених изстиналата кърпа с друга.

Моментът за действие беше настъпил.

Докато дядо продължаваше да говори, аз се покатерих на перваза на прозореца и обзета от страх, погледнах в черната пропаст под мен. Тогава събрах всичките си сили. Ако не исках Катрин да ме застреля, ми оставаше само пътят през прозореца.

Непохватно хванах въжето и разтреперана прехвърлих крака през перваза, като се опитвах да опра пръстите на краката си на външната стена. След това се отблъснах от стената. Но това ми се удаде само за секунда, после въжето се върна обратно и аз силно се ударих в стената. От уплаха едва не изпуснах въжето.

Никога не съм мислила, че ръцете ми са толкова слаби. Плъзнах се по въжето прекалено бързо, при което още повече разраних и без това охлузените си ръце. Като минах няколко метра, повече не можех да се държа от болка и паднах.

Не беше отвисоко, но се ударих силно и за момент имах чувството, че не мога да си поема въздух.

— Марго! Марго! — викаше сър Хенри, докато аз лежах под прозореца му в тъмнината.

Щом аз чувах гласа на дядо дотук, значи и Катрин го чуваше.

Направих усилие да стана и побягнах. След няколко секунди ми стана ясно, че е безсмислено да се мотая слепешката наоколо. Спрях се и реших да тръгна към къщата на Ларинт. Там щях да съм на сигурно място. Като им разкажех историята си, Ларинт веднага щеше да отиде да повика полицията.

Погледнах назад през рамо. В стаята, от която току-що бях избягала, светеше. Значи междувременно Катрин беше открила бягството ми.

Сигурно вече се носеше надолу по стълбите, побесняла от яд.

Щеше ли да се опита Дан да я спре и по този начин да ми осигури преднина?

Горчиво се усмихнах, като сама отговорих на въпроса си. Какво можеше да направи бедният човечец? Катрин имаше пистолет!

Тичах, докато накрая вече мислех, че ще ми се пръснат дробовете, и спрях за момент да се ослушам. Крясъкът на една кукумявка заглуши шума на морето.

Къщата на Ларинт трябваше да е нататък. Дали наистина се движех в правилна посока? Не бях ли се отклонила от пътя?

Ами ако паднех от скалите или попаднех в някоя шахта на мината, каквито тук в тресавището имаше в изобилие?

Отново спрях за момент и се опитвах да се ориентирам в обстановката.

Изведнъж през ума ми мина ужасна мисъл.

Защо тичах към Ларинтови? Катрин беше близка с тях. Дали щяха да повярват на обвиненията ми? Вероятно не. Не отивах ли право в клопката?

Вървях надясно, където смятах, че след известно време трябваше да стигна до отклонението за Бодреви. Дълбоко в себе си съзнавах, че никога няма да стигна до селото, но трябваше да вървя нанякъде, нали животът ми беше в опасност.

Нямах представа от колко време вървя, когато зад себе си чух стъпки. Замръзнах.

Поглеждайки през рамо, видях светлината на фенерче, която описваше дъга надясно, а после наляво.

В паниката си налетях на жив плет от розови храсти. Бодлите израняваха ръцете и краката ми и аз захапах пръста си, за да не изкрещя силно.

Хвърлих се на земята и се опитах да се скрия в храсталака колкото може по-добре.

— Марго! Марго!

Гласът на Катрин ехтеше ужасно над тресавището.

— Марго! Малката ми, върни се! Сър Хенри има нужда от теб!

Затаих дъх. С такива трикове не би могла да ме накара да издам скривалището си.

Светлината се приближаваше все повече и повече.

А тъкмо сега трябваше да си поема дъх. Притиснах нос колкото можех по-близо до земята. От вонята на гниещите растения почти ми прилошаваше. Не биваше да кихам. Запази спокойствие, за Бога, заповядвах си аз.

— Марго! Марго! Къде си?

През гъсталака от рози виждах Катрин. Тя държеше фенерче в ръка и бавно се придвижваше напред крачка по крачка, като лъвица, промъкваща се към плячката си.

Сега тя стоеше на другия край на храсталака. Беше толкова близо до мен, че усещах миризмата на тежкия й парфюм.

Осмелих се отново да поема дъх едва когато тя тръгна към тресавището.

— Марго! Марго! — Гласът й се отдалечаваше.

Щом се уверих, че Катрин вече не може да ме види, изпълзях от скривалището си.

Възможно най-безшумно се отправих в противоположната посока, към селото. Разклонът на пътя не можеше да е далеч.

В стремежа си да увелича бързо разстоянието между мен и Катрин станах непредпазлива и не обръщах достатъчно внимание къде стъпвам. Изведнъж почвата под мен поддаде. Краката ми започнаха да затъват в тресавището. Колената ми! Бедрата…

Преди да успея да предприема нещо, вече бях затънала до кръста в блатото.

След колко ли време щеше да ме погълне мочурището? Отчаяно мислех как да предотвратя това.

Ако започнех да затъвам още повече, трябваше да разперя ръце встрани и да се опирам на тях.

Но какво щеше да стане, ако Катрин се върне?

В това безнадеждно положение щях да бъда изцяло в нейни ръце. Тя просто щеше да ме потопи още по-дълбоко, а ако намереха тялото ми, на никого нямаше да му хрумне, че е убийство.

Нещастен случай, щяха да кажат…

След като първите мигове на паника бяха отминали, установих, че макар да бях затънала до кръста в блатото, не потъвах повече. Стоях върху нещо твърдо.

Опитът да вдигна единия си крак завърши с разочарование.

Студената кал по кожата ми ме отвращаваше и дори не исках да си представям зелената слуз, която обгръщаше долната част на тялото ми. И бездруго вече ми прилошаваше от отвратителната смрад.

Като се опитах да се опра на едната си ръка, по китката ми се плъзна нещо студено и лигаво. Потръпнах от страх.

Аз самата още не бях виждала змии в тресавището, но Дан ми беше разказвал, че Диаболо се страхувал винаги, когато ги види. Дори веднъж се натъкнали на кълбо от три вплетени една в друга змии.

Опитах се да се измъкна от калта, като се опирах напред на двата си лакътя. Напразно.

„Запази спокойствие“ — заповядвах си аз и се опитвах да дишам дълбоко.

След няколко мига ми хрумна една идея. Облегнах се назад и вдигнах едновременно двата си крака колкото можех по-високо, за да се отблъсна напред.

След три опита успях да се измъкна малко нагоре. Обувките ми останаха залепени в калта, но в момента това ми беше абсолютно безразлично.

Измъквах се от капана сантиметър по сантиметър. Накрая успях да извадя краката си от тинята със силно отблъсване и паднах по гръб върху твърдата почва.

Полежах няколко секунди и ми се искаше да вия от облекчение, но страхът от Катрин, която можеше да е някъде наблизо и да ме търси, скоро ме насочи към други мисли.

Затаих дъх и се ослушах, но освен шума на вятъра и крясъка на една кукумявка не се чуваше нищо друго.

Мобилизирах всичките си сили и се опитах да стана, при което за малко не се строполих под тежестта на собственото си тяло, защото от полепналата по мен кал сигурно тежах три пъти повече.

С големи усилия се върнах до храстите от диви рози, зад които все пак можех поне да се скрия от Катрин. Отчупих един клон, почистих го от бодлите, а после изстъргах най-голямата мръсотия от дрехите си.

Това беше мъчителна работа, но като свърших, имах чувството, че съм отслабнала с доста фунтове. Сега поне можех да се движа горе-долу нормално.

Бавно и предпазливо запристъпвах от крак на крак, движейки се в посоката, която според мен водеше към селото.

Изведнъж замръзнах на мястото си.

Зад мен нещо се движеше.

Катрин! Значи все пак ме беше чула. Този път нямаше светлина, която да ме предупреди. Чувах я да се приближава. Все по-близо…

Разумът ми заповядваше да бягам, но тялото ми не се подчиняваше.

Можех само да стоя и да чакам това, което се приближаваше към мен.

От вятъра мъглата около мен приемаше призрачни форми, а когато изведнъж нещо студено и влажно докосна краката ми, аз изкрещях от ужас.

Тогава почувствах върху раменете си големи, тежки лапи.

Мълдун!

— О, Мълдун! Това си ти! — Прегърнах огромното куче, което се беше изправило пред мен, ближеше лицето ми и скимтеше от радост.

След бурния поздрав той свали лапите си от раменете ми и щом стъпи на земята, захапа полата ми със зъби и ме помъкна.

Хванах каишката му и го оставих да ме води. В края на краищата Мълдун беше отраснал в тресавището. Познаваше опасните места по-добре от мен и по-успешно щеше да ме преведе край тях!

Тогава той започна да вие.

— Тихо, Мълдун! — Опитах се да затворя муцуната му с ръка. — Ще млъкнеш ли най-сетне!

Но от протестите ми нямаше полза.

Винаги съм смятала, че кучетата вият само ако седят на задните си крака, но Мълдун обикаляше около мен и на равни интервали издаваше ужасни звуци.

Не знам защо реших, че кучето ще ме заведе в Бодреви. Вероятно защото исках да стигна дотам.

За моя изненада трябваше да установя, че се приближаваме към морето, а когато вятърът разкъса мъглата, с ужас разбрах, че стоим на мястото, от което Анжела е паднала от скалата.

— Тук си значи — каза Катрин зад мен. Гласът й звучеше съвсем спокойно, но в него се усещаше триумф.

Обърнах се към нея.

— Наистина ли помисли, че можеш да ми се изплъзнеш?

Мълдун изръмжа глухо и заплашително.

Луната огряваше широкото чело на Катрин. Тя предизвикателно издаде брадичката си напред и насочи черното дуло на пистолета си точно срещу сърцето ми.

— Съжалявам, Марго, но трябва да го направя. Това, че те затворих в стаята на Анжела, не помогна. И при падането от скалите — противно на всякакви очаквания — оцеля. Преживя дори пожара в конюшнята. Но сега с теб е свършено.

Стоях безпомощно пред нея и я гледах като хипнотизирано от змия зайче, когато Мълдун без повече предупреждения изведнъж скочи върху Катрин.

Чух как огромното му тяло се сблъска с нейното, преди тя да успее да натисне спусъка.

За момент помислих, че писъкът, който чух, е излязъл от моята уста. Но това беше Катрин, която пронизително пищеше, докато тялото й падаше в пропастта върху същия камък, с който се беше срутила сестра й.

— Марго! — Гайлфорд тичаше към мен и аз просто се отпуснах в протегнатите му ръце.

— Къде е Дан? — попитах аз. — Тя уби ли го?

Не разбирах какво ми отговаря Гайлфорд и още не мога да си спомня какво стана след това. Предполагам, че ме е занесъл в къщата, защото дойдох на себе си, когато Тили ме къпеше в топла вода, а втвърдените ми от кал дрехи лежаха върху пода на банята.

Щом видя, че отварям очи, Тили развълнувано съобщи:

— Мистър Гайлфорд се прибра, когато Катрин вече ви преследваше навън. Ние изобщо нямаше да узнаем какво става, ако мистър Дан не ни беше разказал цялата история. Не му беше лесно, разбира се, защото той не е от най-смелите.

— Значи Дан е жив? — въздъхнах аз. — Страхувах се, че тя…

— Не, не.

Тили ми помогна да изляза от ваната, уви ме в предварително затоплена хавлия и ми донесе чиста нощница и пантофите.

Тъкмо се бях облякла, когато в стаята ми се втурна Кими с ококорени от ужас очи.

Прегърнах я.

— Мисис Фостър каза, че Катрин била мъртва. — Кими ме погледна в очите, но въпреки това не можех да разбера какво става в главата й.

— За съжаление, това е вярно, Кими.

Ако допреди няколко мига бях потресена от собствените си ужасни преживявания, то сега бях съвсем спокойна. Кими имаше нужда от мен.

— С майка ти се случи нещастие. Ела, седни на коленете ми. Ще ти разкажа всичко.

Кими се притисна към мен, а аз й разказах възможно най-предпазливо какво се е случило, като премълчавах грозните подробности.

— Искам тази нощ да спя при теб — каза Кими, когато за миг замълчах. — Моля те, не ме оставяй сама! Не искам да бъда сама!

Кими не плачеше. Щеше да ми е по-леко, ако беше заплакала. По-естествено, по-нормално беше.

— Разбира се, че ще спиш при мен. Ела, малката ми, ще те сложа в леглото.

Тя ме последва в спалнята. Отметнах одеялото, под което и аз бих се мушнала с удоволствие, а тя се сви във възглавниците и придърпа завивката до брадичката си.

— Ще останеш ли завинаги при мен, Марго?

— Ще видим.

Целунах Кими по бузата, оставих една лампа да свети и затворих вратата след себе си.

Тили все още ме чакаше в дневната.

— Благодаря за всичко, Тили. Аз…

— Мистър Гайлфорд е в коридора. — Гласът й звучеше пискливо. — Би искал да знае дали може да влезе.

— Ядосана ли сте му?

— Той ми взе обеците! Няма право на това. Те са ми подарък.

— Пуснете го, Тили.

Гайлфорд влезе в стаята и се отпусна на дивана. Сега изглеждаше с десет години по-стар, отколкото днес следобед.

— Полицията от Бодреви беше тук — каза той през зъби. — Трябваше да им обещая, че никой няма да напуска Мъртън Манър. Утре ще дойдат пак. Трябва да отговорим на някои неприятни въпроси.

— Къде е Дан? — попитах аз. — Наистина ли се чувства добре?

— Да, добре е. Той не е бил чак в такава опасност като теб. Тя те мразеше най-много и се страхуваше от теб. Знаеше защо си дошла в Мъртън Манър. И тъй като й беше ясно, че сър Хенри ще прости на дъщеря си, и се страхуваше от подялба на наследството, твоят живот беше в опасност.

— Но че е убила Анжела, нямаше да можем да докажем, защото тя взе от мен синия камък.

— Ти беше разкрила ходовете й, а тя не искаше да рискува да те пусне при сър Хенри с това, което знаеш, или да разкажеш за него на някого другиго. Тя знаеше, че старецът те обича и ще повярва повече на теб, отколкото на нея.

Той нервно приглади косата си.

— Не, за нея щеше да е по-лесно, ако беше успяла да те отстрани от пътя си. Естествено, по възможност трябваше да прилича на нещастен случай, а ако ти беше потънала в тресавището, никой нямаше да може да я обвини. Ако те беше застреляла, след това вероятно щеше да те натика в някоя от дълбоките дупки на тресавището. Много рядко са успявали да извадят някого оттам. Кой можеше да намери доказателство срещу нея?

— Откъде всъщност знаеш толкова точно какво се е случило тук?

— Дан ми разказа. Като се върнах от Бодреви, теб те нямаше, а и Катрин също беше излязла от стаята. Случайно видях Дан да ходи из тресавището. Търсеше теб. Това трябва да му признаеш, Марго. Той те търсеше и искаше да те предпази от Катрин, въпреки че се страхуваше тя да не застреля и него. Не беше много лесно да го накарам да се върне с мен вкъщи. Използвах цялото си красноречие, за да го убедя, че ще имаме по-голям шанс да те намерим, ако пуснем Мълдун по следите ти. По пътя за Мъртън Манър той ми разказа подробностите. Единствените, които бяха в непосредствена опасност, бяхте Тили и ти, тъй като знаехте прекалено много.

— Тили?

— Да, също и Тили. Обеците все още бяха у нея. Знаех, че Катрин ще унищожи това доказателство.

Постепенно разбрах какво беше направил и защо, а думите му веднага потвърдиха предположението ми.

— И така, заповядах на Тили да ми даде обеците и да се затвори в стаята си, като не отваря вратата на никого. Това беше единственият начин да я предпазя от Катрин.

— Но как така изведнъж ти дойде точно при скалите? Откъде разбра как можеш да ме намериш?

— Всъщност Мълдун трябваше да ме доведе при теб, но той се отскубна. Вече съм ти казвал, че не мога да го удържам, когато той не желае това. Но с ужасния си вой той все пак ми подсказа къде мога да те намеря.

Гайлфорд ме целуна. Устните му топло и страстно докосваха моите и аз го прегърнах. Забравих всички неприятности.

След това говорихме до сутринта.

Когато Гайлфорд си тръгна, аз си легнах на дивана, защото не исках да преча на Кими. Обичах това дете и щях да се погрижа никога вече да не бъде само.

Преди да заспя, направих нещо като равносметка на живота си.

Вече знаех, че обичам Гайлфорд така съкровено и от цялото си сърце, както и той мен.

В критични ситуации се бях държала смело и не избягвах трудностите.

Сложих ред в живота си и никога нямаше да позволя да ми се бъркат.

През последните няколко часа бях взела много повече решения, отколкото през целия си досегашен живот, и всяко от тях ми даваше сила за следващото.

Знаех, че животът ми се беше променил. Сега се чувствах силна и с достатъчно опит, за да си изградя бъдеще според собствените си представи, а към това бъдеще принадлежаха също Гайлфорд и Кими.