Дороти Бренър-Франсис
Съдбовният медальон (1)

Събудих се от собствения си вик. Потърсих пипнешком медальона. Слава Богу, все още беше тук. Той не го беше взел.

Съзнанието ми бавно се връщаше към действителността след мъчителния кошмар.

— Марго, Марго! Събуди се! — Джулия се втурна в стаята ми.

— Всичко е наред. Будна съм. Съжалявам, че пак те разтревожих.

— Марго, това повече не може да продължава. Заради теб някой ден напълно ще откача. Пак същият кошмар ли беше?

— Да. Високият мъж с черните вежди стоеше до леглото ми. — Сега, като се сетих за него, ми стана още по-страшно. — Погледът му ме пронизваше така, че се сковах от страх. Тогава той протегна костеливата си ръка и каза: „Дай ми го!“ Посегна към медальона… и после се събудих от собствения си вик.

— Ще направя по една чаша хубав чай. Това ще успокои нервите ти.

Милата Джулия! Тя беше като едно от онези старомодни копчета за бельо: обикновена, стабилна и практична. Нямаше ситуация, с която не можеше мигновено да се справи. Много обичах тази далечна братовчедка на баща ми.

Облякох пеньоара си и закрачих из стаята. Сега, след като ужасът от кошмара беше преминал, си спомних една тема за съчинение от ученическите години: „Всеки човек носи отговорност за бъдещето си.“ Тази мисъл не ми даваше покой.

Дали някога щях да успея да стана писателка? Досега се оставях на влиянието на всевъзможни течения, без да знам накъде ще ме отнесат.

— Ето, изпий това! — Джулия ми подаде чая и ме накара да седна в едно кресло. — Чаят ще те успокои.

Изведнъж по бузите ми потекоха сълзи.

— Но, мила, кошмарът вече отмина! Просто го забрави!

— Не плача за това. Мислех си за моите родители. Защо трябваше да умрат толкова рано и да ме оставят сама?

Джулия въздъхна:

— Животът невинаги е лесен, дете, но трябва да го приемаме такъв, какъвто е, и да се справяме с него.

Станах, за да придам тежест на това, което исках да кажа.

— Джулия, всеки е отговорен за бъдещето си! Повече няма да позволя да ме наставляват и ще се опитам сама да уредя живота си. Като начало ще замина за имението Мъртън.

— Но, детето ми, нали знаеш, че там не искат и да чуят за теб.

— Трябва да отида при дядо си! Обещах това на мама. Вероятно и кошмарите ще престанат, ако най-сетне изпълня обещанието си. Виж, вече си купих рокля за пътуването.

Извадих роклята от пакета и я сложих пред себе си. Очите на Джулия засияха.

— О, Марго, великолепна е! Като че ли е правена специално за теб. Ти си толкова стройна и висока, че можеш да носиш широки поли, без да изглеждаш тромава, а цветът подчертава сините ти очи. Блестят като сапфири…

В огледалото виждах само едно невзрачно момиче с хубава рокля. За да не забележи човек орловия ми нос и острата брадичка, трябваше да ме гледа само с очите на любещата Джулия.

Но роклята не можа да отклони задълго Джулия от темата.

— Бъди разумна! — каза тя. — Никой не може да иска от теб да удържиш обещанието, което си дала на майка си на смъртния й одър. Не се самонаказвай, като се опитваш да правиш невъзможното.

— Ако не го направя, някой ден ще полудея. Вече изгубих службата си, защото не мога да се съсредоточа върху работата. Мистър Райст каза, че ще ме назначи отново, като се подобри здравословното ми състояние.

— Тогава върви при лекаря си, но не заминавай за Корнуол.

Джулия изгаси лампата и излезе от стаята ми.

„Корнуол“ — шепнех си екзотичната дума. Ще замина за Корнуол. Нищо и никой не може да ми попречи да направя това!

Потърсих писмото, което леля Катрин ми бе пратила. И въпреки че вече го знаех наизуст, прочетох го още веднъж на светлината на малката нощна лампа.

Имението Мъртън

Бодреви вилидж

Корнуол, Англия, 1 март

Мис Марго Ландън

126 Брайтън Роуд

Плейнвю, Ню Йорк

Скъпа мис Ландън,

Получихме писмото ви. За съжаление, трябва да ви съобщя, че сър Хенри Мъртън е много болен. Моля ви винаги да имате това предвид. Когото Уанда, вашата майка, го напусна преди много години, той я лиши от наследство. При сегашното му състояние едно ваше посещение само би влошило здравето му.

Моля, не се излагайте безполезно на опасност, като предприемете това пътуване, и не си правете труда да пишете други писма.

Катрин Мъртън Ноел

— Марго!

Гласът на Джулия ме стресна и аз изпуснах писмото.

— Така си и помислих. Ти отново си извадила това писмо.

— Джулия, тези Мъртън… какво знаеш за тях?

— Немного — Джулия сви рамене. — Доколкото си спомням, сър Хенри е историк. Семейството сигурно е много богато.

— Майка ми говорила ли е някога за сестра си? Нямам предвид Катрин, а по-малката сестра.

Джулия не отговори веднага. Размисляше.

— Да, но не мога да си спомня името й. А освен това имаше и един осиновен брат.

Тя придърпа одеялото до брадичката ми, още веднъж ми пожела лека нощ и ме остави сама.

Нямаше да позволя да ме отклонят от намерението ми, това вече беше ясно! Какво ме интересуваше Катрин. Желанието на майка ми беше по-важно за мен.

Нямаше какво да губя.

Може би дори щеше да ми се отдаде възможност да взема интервю от известната писателка Катрин Мъртън, която никога досега не бе допускала близо до себе си нито един журналист. Щях да направя силно впечатление на предишния си шеф, ако се върна с подобно нещо.

Докоснах медальона, който винаги носех на шията си от деня на мамината смърт, и като че ли чух нейния глас:

— Марго, занеси този медальон на баща ми в имението Мъртън. Не го отваряй и му го дай само лично. Сложи го в ръката му.

— Да, мамо — казах аз високо, така, както го бях изрекла тогава в болницата. — Да, мамо, ще отида…

— Като не мога да ти попреча да заминеш за Корнуол, дай поне да ти помогна при подготовката на пътуването — реши Джулия и започна да съставя списък.

— Никога не бих могла да се оправя без твоята помощ! Има страшно много неща за уреждане. Какво щях да правя без теб, Джулия!

— Паспорт, резервация на място, билет за самолета — четеше Джулия. — Да се купят и опаковат дрехи…

Не можех да дойда на себе си, докато на първи април Джулия не ме заведе на летището.

Когато видях чакащия „Джет“, който трябваше да ме отнесе в Англия, смелостта ме напусна.

— Дали наистина трябва да заминавам, Джулия? — попитах аз разколебана.

— Сега е прекалено късно за безполезни въпроси — отговори Джулия и ме избута назад. — Обещай, че като пристигнеш, веднага ще ми пишеш, чуваш ли? Нито минута по-късно.

— Разбира се, Джулия! Благодаря ти за всичко, което направи за мен.

Нямаше повече време за приказки, прегърнах Джулия и бързо изтичах, защото бяха повикали за последен път пътниците за полета.

Минута по-късно двигателите забучаха. Целият самолет се разтърси и пое по пистата, а след това се откъсна от нея и полетя.

Нямаше връщане назад.

След бързането и напрежението през последните дни умората ме обзе изведнъж. Облегнах се удобно в седалката си и прекарах по-голямата част от полета в сън или полудрямка.