Джеймс Хадли Чейс
Разбери сам (20)

IV

Пола ме погледна остро от засипаното си с хартийки бюро, когато влетях в кабинета й.

— Дай ми веднага петстотин долара — казах задъхано. — Вече изскачат разни неща. Вземи бележник и молив и тръгвай. По пътя ще ти обясня за какво става въпрос.

Тя не започна да се суети. Пола винаги запазваше спокойствие. Стана, приближи се до сейфа, отброи двайсет и пет двайсетдоларови банкноти, отвори чекмеджето, взе си бележника, грабна чантата и онова дребно нещо, с което покриваше върха на главата си и наричаше шапка, и беше готова да тръгне — заниманията й отнеха точно дванайсет секунди.

Когато излизахме, помоли Трикси да я изчака, докато се върне. Трикси се натъжи, но никой не му обърна внимание.

В коридора дадох зор на Пола да побърза.

— Хей!

Гласът на Марта Бендикс, който прозвуча като старши сержант, готов да издаде команда, ме блъсна в тила.

Погледнах през рамо.

— Не ме задържай, нямам никакво време.

— Не искаш ли да чуеш нещо за онази личност — Суки? Току-що ми се обадиха. Няма никакви грехове. Първокласен прислужник. Работи при Маршланд от десет години — изрева Марта. — Кога ще ми дадеш парите?

— Ще ги получиш, не се притеснявай — изкрещях й и набутах Пола в асансьора.

— Тази жена би надвикала и бик — отбеляза язвително Пола, докато асансьорът се влачеше към първия етаж.

— Сто и петдесет долара отидоха на вятъра — промърморих мрачно. — Надявах се, че ще изровя нещо за шофьора. Е, случва се. Ако ми провърви, ще обърна хода на делото.

Доста поприказвах, докато пердашех с пълна сила с буика по Оркид Булевард, Бийч Роуд и Хоторн Авеню. Имах да съобщя учудващо много новини на Пола, откакто се бяхме видели за последен път.

Накрая, когато завих по Футхил Булевард, стигнах и до мисис Ферис.

— Това наистина е страхотно разкритие — заявих аз. — Дедрик се занимава с контрабанда на марихуана! Какво ще кажеш? За пет стотака ще ми даде свидетелските си показания, под които ще се подпише.

— Но откъде си сигурен, че говори истината?

— Ще вземем показанията и ще я завлечем в полицията. Ще си получи парите, но всяка нейна дума трябва да бъде проверена.

Намалих скоростта и спрях пред бензиностанцията. Момчето не се появи. Слязох от колата, последван от Пола.

— Къщата е отзад.

Тръгнахме по пътеката край работилницата. Надникнах в хангара. Момчето го нямаше вътре. Усетих гърдите си стегнати в обръч и хукнах. Когато Пола ме настигна, вече чуках на вратата на къщата.

Никой не отговори. Не последва нищо.

— Е, аз я предупредих — заявих разярено, отдръпнах се назад и ударих с рамо вратата.

Не беше направена, за да се отнасят по подобен начин с нея, ето защо се отвори с лекота.

Стояхме един до друг в малкия тъмен вестибюл.

— Мисис Ферис! — извиках аз. — Мисис Ферис!

Тишина.

— Е, това е то. Тези мошеници действат бързо. По-добре остани тук, а аз ще огледам жилището.

— Да не би да е променила решението си и да е офейкала? Поклатих глава.

— Изключено. Парите й трябваха страшно много. Сигурно момчето им се е обадило.

Оставих Пола във вестибюла и обиколих стаите. Не открих жената.

Върнах се обратно.

— Няма я в къщата. Или са я отвлекли, или са я изплашили и тя е избягала.

Мислех си за сгърчената фигура със синята нощница, която висеше от вътрешната страна на вратата на банята. Ако мисис Ферис знаеше толкова, колкото твърдеше, че знае, животът й вече не струваше пет пари.

— Влез в спалнята и виж дали не си е взела някакви дрехи — обърнах се към Пола. — Едва ли има много.

Пола се вмъкна в спалнята, а аз — в задната стая, където бяхме разговаряли с жената. Огледах я, за да открия нещо, което да ми подскаже, че е изчезнала.

След малко Пола дойде при мен.

— Доколкото разбрах, не липсва нищо. В шкафовете и чекмеджетата няма празни места, всичко е подредено.

— Иска ми се да знам къде е момчето. Ако можех да го накарам да проговори…

— Вик!

Пола гледаше през прозореца. Приближих се до нея.

— Какво е това до хангара? Не е ли…

На края на градината имаше барака, в която държаха инструментите. Вратата й беше открехната. На пода лежеше нещо бяло.

— Изчакай тук. Ще ида да видя.

Стигнах до задния вход, отворих го и бързо се отправих към бараката. Приближавайки я, извадих пистолета си. Бутнах вратата и се взрях в полумрака.

Беше там, лежеше по очи, хванала с ръце главата си, сякаш за да я предпази.

Представих си как ги е видяла, че идват по пътеката и как си е загубила ума и е хукнала презглава по пътеката към бараката. Сигурно са я застреляли от задния вход и не са си направили труда да отидат до нея и да видят дали е мъртва.

Обърнах се и бързо се върнах в къщата.

Във фоайето на хотел „Бийч“ се бяха изтегнали няколко възпитани, добре облечени и доста охранени мъже. Докато се приближавахме към рецепцията, всички впериха поглед в глезените на Пола. Администраторът беше висок, гъвкав млад мъж с руса, чуплива коса, розово лице и обезверени светлосини очи.

— Добър вечер — поздрави той, покланяйки се леко на Пола. — Имате ли резервация?

— Не, нямаме намерение да отсядаме в хотела — отвърнах аз и поставих служебната си визитна картичка пред него. — Надявам се, че можете да ми дадете известна информация.

Русите вежди се повдигнаха. Взря се в картичката, прочете я, вдигна я и още веднъж я прочете.

— А, да, мистър Малой. С какво мога да ви бъда полезен? — хвърли отново поглед към Пола и несъзнателно опипа вратовръзката си.

— Опитваме се да открием една млада жена, за която предполагаме, че е била тук на дванайсети или по-вероятно на единайсети.

— Нямаме право да отговаряме на въпроси, свързани с нашите гости, мистър Малой.

Беше скован като вдовица на благородник, наблюдаваща танц с балони, изпълняван от разголени танцьорки.

— Това е разбираемо. Но тя е сестра на тази млада дама — посочих Пола. Погледът й изпод ресниците накара коленете му да омекнат. — Избягала е от къщи и ние сме много разтревожени.

— О, ясно — той се поколеба. — Щом случаят е такъв, бих могъл… Как се казва?

— Мислим, че се е регистрирала под чуждо име. Струва ми се, че нямате практика да приемате неомъжени жени, нали?

Поклати със съжаление глава.

— Всъщност не. Мисля, че знам кого имате предвид. Мис Мери Хендерсън, ако си спомням добре — бързо отметна страниците на книгата за регистрации, прокара добре поддържаните си пръсти по колоната от имена и спря. — Да, мис Хендерсън. Висока, тъмнокоса, красива. Тя ли е?

— Прилича на нея. На дванайсети вечерта беше облечена в официална рокля в цвят бордо и черно копринено наметало.

Той кимна, избърса устните си със снежнобяла носна кърпа и удостои Пола с ослепителна усмивка.

— Значи е мис Хендерсън.

— Чудесно. Кога пристигна?

Той погледна книгата.

— На дванайсети в шест часа.

— Когато напусна хотела, остави ли някакъв адрес?

— Страхувам се, че не.

— Кога си тръгна?

— На тринайсети. Сега си спомних. Доста се изненадах. Беше резервирала стаята за една седмица.

— С кола ли беше?

Служителят се намръщи, изгледа красивото, напрегнато лице на Пола и сякаш получи вдъхновение от него, защото отвърна:

— Не. Или поне пристигна без кола. Но преди да се качи в стаята, се уговори да вземе под наем. Каза, че й е нужна за вечерта, понеже възнамерява да излиза.

— Вие ли наехте колата?

— Да. Работим с гаража „Акми“, сигурно го знаете.

Отговорих му, че го знам.

— Ферис докара колата около шест и половина — седем часа и я остави за мис Хендерсън.

— Видя ли я?

Администраторът повдигна вежди.

— Не, разбира се, не беше необходимо.

— Сигурен ли сте?

— Да.

— Какво стана с колата?

— Все още е в нашия гараж. Добре, че ми напомнихте. Обикновено Ферис ги прибира. Трябва да му се обадя.

— Имате ли нещо против да я погледна?

— Не, естествено.

— Каква е?

— Черен Линкълн. Пазачът ще ви я покаже — изглеждаше объркан.

— Благодаря ви! А, още нещо. Някой посети ли мис Хендерсън, докато беше тук?

Той се замисли за миг.

— Един господин. Да, точно така. Пристигна на тринайсети следобед. Тя освободи стаята, след като човекът си тръгна.

Запалих цигара, преди да го попитам:

— Видяхте ли го?

— Да, разбира се. Попита за нея на рецепцията — той отново избърса устните си с носната кърпа и с крайчеца на окото си погледна с възхищение Пола.

— Можете ли да го опишете?

— Беше възрастен, добре облечен и очевидно богат. Представи се като Франклин Маршланд.

Поех си бавно и дълбоко въздух и попитах:

— Нисък, със слънчев загар, с остър нос и много малки крака?

— Не обърнах внимание на краката му, мистър Малой, но останалото съвпада.

— И мис Хендерсън си тръгна почти веднага след посещението му? Изглеждаше ли разстроена?

— Не бих казал, че беше разстроена, но може би изглеждаше малко развълнувана. Мисля, че ви споменах. Беше резервирала стаята за цяла седмица.

— Взе ли такси?

— Мисля, че да. Портиерът сигурно си спомня.

— Ако открием шофьора, навярно ще разберем къде е отишла.

Служителят вече проявяваше жив интерес.

— Ще попитам портиера. Изчакайте за момент.

Докато прекосяваше фоайето към мястото, където стоеше портиерът, двамата с Пола се спогледахме.

— Определено напредваме — отбелязах аз. — Чудя се какво е искал от нея Маршланд. Идеята, че Маршланд е свързан с отвличането май не е чак толкова налудничава, колкото изглежда.

— Знаем ли къде е бил по време на отвличането на Дедрик?

— Това едва ли е от значение. Самият той не би направил нищо. Вероятно е наел човек.

Служителят се върна.

— Страхувам се, че нямаме късмет. Портиерът си спомня мис Хендерсън, но няма представа кой е бил шофьорът. Спряла е случайно минаващо такси.

— Благодаря ви, че ни отделихте толкова много време. Ще погледна колата. Гаражът е отзад, нали?

Той кимна утвърдително и се обърна към Пола:

— Дано да я откриете.

Пола му благодари с усмивка, която го накара да прокара ръка през къдравата си руса коса. Докато пресичахме фоайето, охранените безделници прекратиха разговора си и отново се вторачиха в глезените на Пола.

Пазачът на гаража ни отведе до черния Линкълн.

— Ето го возилото. Не мога да си обясня защо Ферис още не я е прибрал — отвърна той, като също изглеждаше поразен от вида на Пола.

— Спомняте ли си по кое време госпожицата върна колата на дванайсети през нощта? — попитах аз.

— Ще проверя. Винаги записваме часа, в който се прибират колите.

Докато той отиваше към кабинета си, аз огледах колата. Пъхнах ръце между облегалките и стените, обърнах постелките на пода и бръкнах в джобовете с надежда да открия нещо паднало или забравено. Не намерих нищо.

Пазачът се появи отново.

— Върнала се е в единайсет без двайсет.

— Видяхте ли я?

— Сигурно, но не си я спомням.

Щеше да бъде прекалено хубаво, за да е вярно, ако я беше видял.

— Добре — отвърнах аз и му дадох един долар. — Благодаря.

Стигнахме до буика. Беше шест и половина.

— Ще те оставя в кантората. Прибери Трикси.

— А ти? — попита Пола.

— Отивам да си поговоря с Маршланд.