Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Вик Малой (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Figure it out for yourself, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,4 (× 19гласа)

Информация

Сканиране
debora(2020)
Корекция и форматиране
Epsilon(2020)

Издание:

Автор: Джеймс Хадли Чейс

Заглавие: Разбери сам

Преводач: Стоянка Сербезова-Леви

Година на превод: 1994

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: В.С.В.

Град на издателя: София

Година на издаване: 1994

Тип: роман

Националност: английска

Печатница: Полиграф ООД, Перник

Художник: Богдан Мавродинов

ISBN: 954-8758-01-6

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/6557

История

  1. —Добавяне

III

Барманът в заведението на Йейт приличаше на бивш борец. Вече беше поостарял, но все още достатъчно як, за да въдворява ред.

Сервира ми сандвич от ръжен хляб и пържена шунка и пинта бира. Докато се хранех, стоеше, подпрял косматите си ръце на бара и се взираше в мен. В този час на деня барът беше празен. Имаше не повече от пет-шест мъже на масите, пръснати в помещението — рибари и ловци на костенурки, които чакаха да започне отливът. Не ми обърнаха внимание, но барманът, изглежда, беше очарован от мен. Набразденото му от белези лице беше замислено и от време на време прокарваше огромната си като лопата ръка върху бръснатата си глава, сякаш за да склони ума си да заработи.

— Някъде съм ти виждал мутрата — каза той, подръпвайки смачкания си нос. — Идвал си и друг път, нали?

Високият му фалцет би затруднил дори и някое момче от църковен хор.

Отговорих му, че съм идвал и друг път.

Кимна, почеса се там, където някога е било ухото му, и показа белите си, равни зъби.

— Никога не забравям мутрите. Дори и ако дойдеш след петдесет години, ще те позная, факт.

Помислих си, че едва ли ще живеем толкова дълго, но не го изрекох на глас.

— Странно как някои хора помнят физиономии — отбелязах. — Де и аз да бях такъв. Днес се запознавам с някого, а на следващия ден го подминавам. Не е добре за работата ми.

— Да — съгласи се барманът. — Вчера дойде един човек, не се беше отбивал от три години. Дадох му пинта отлежала бира, преди да поръча. Винаги пие отлежала бира. Това се казва памет.

Ако ми беше сервирал отлежала бира, без да ме попита, не бих спорил с него. Нямаше вид на човек, който има търпение да спори.

— А сега искам да изпробвам паметта ти — заявих аз. — Висок, слаб, широкоплещест. Носи бежов костюм и бяла филцова шапка. Появявал ли се е тук вчера?

Ниското и набито тяло се вцепени. Очуканото космато лице стана строго.

— Не е много умно да се задават въпроси тук, братко — отвърна той, снишавайки глас. — Ако не искаш да си загубиш предните зъби, дръж си устата затворена.

Отпих от бирата и го погледнах над ръба на чашата.

— Не получих отговор на въпроса си — отбелязах аз, оставих чашата и извадих банкнота от пет долара. Държах я между пръстите си, така че само аз и той я виждахме.

Погледна надясно, после наляво, намръщи се, поколеба се за миг и отново се огледа. Направи го толкова очевадно, че ми заприлича на актьор любител, изпълняващ за първи път ролята на шпионин.

— Дай ми ги с една цигара — изрече той, без да помръдне с устни.

Дадох му цигарата и банкнотата. Само пет от шестимата мъже в бара го видяха, че ги взема. Шестият беше с гръб към него.

— Едно от момчетата на Барът, — каза той. — Не заставай на пътя му — опасен е.

— Да, както и комарът, ако се оставиш да те ухапе — отвърнах и си платих бирата и сандвича.

Докато загребваше парите, го попитах:

— Как се казва?

Погледна ме нацупено и се отправи към другия край на бара. Изчаках, за да се убедя, че няма да се върне, изсулих се от стола и излязох на горещото следобедно слънце.

Джеф Барът — твърде възможно, помислих си аз. Не знаех, че действа с момчета. Имаше сериозна причина да затвори устата на Грейси. Започнах да се чудя дали не е организаторът на отвличането на Дедрик. Ако беше, нещата се връзваха добре, дори прекалено добре.

Докато вървях към мястото, където бях паркирал буика, се чудех също така дали Мери Джеръм не е свързана по някакъв начин с Барът. Крайно време беше да се заема с нея. Реших да отскоча до гаража „Акми“ и да задам някой и друг въпрос.

Подкарах бързо по Бийч Роуд, навлязох в Хоторн Авеню и завих наляво към Футхил Булевард.

Слънцето печеше силно и аз спуснах синия сенник върху предното стъкло. Слънчевите лъчи, преминаващи през синьото стъкло, изпълниха колата с мека, приятна светлина, която ме накара да се почувствам така, сякаш съм в аквариум. Гаражът „Акми“ беше на ъгъла на Футхил Булевард и Холивуд Авеню, обърнат с лице към пустинята. Не беше нещо особено и аз се чудех защо Лут Ферис е избрал толкова изолирано, отдалечено от града място за бензиностанцията си.

Имаше шест колонки, две водонапорни кули, наредени пред голям хангар от стомана и рифелна ламарина, който служеше за ремонтна работилница. Вдясно се намираше разнебитена тоалетна и снекбар, а зад хангара, почти скрита от погледа, имаше грозна, тантуреста къща с плосък покрив.

В миналото бензиностанцията може и да е изглеждала добре. Все още се забелязваха следи от синьо-бели квадрати върху сградите, но соленият въздух, пясъкът от пустинята, ветровете и дъждът, бяха победили красотата и никой не си беше направил труда да се намеси в неравната битка.

Пред една от колонките беше спряло нискоокачено двуместно бентли — черно и блестящо на слънчевата светлина. До отдалечения край на рампата, водеща към работилницата, имаше четиритонен камион.

Никой не се виждаше наоколо и аз бавно се приближих до една от колонките. Бронята на колата ми беше на няколко ярда от задницата на бентлито.

Натиснах клаксона и зачаках, като гледах напрегнато, но не видях нищо, което да възбуди любопитството ми.

След малко едно момче в син омазан гащеризон излезе от работилницата, сякаш денят току-що беше започнал и се чудеше какво да прави с него. Мина мудно покрай бентлито и повдигна вежди, без да проявява какъвто и да било интерес.

Сигурно беше шестнайсетгодишно, но изглеждаше значително по-лукаво и по-греховно, отколкото подобаваше на възрастта му. Изцапаното му с масло лице беше слабо и студено, а малките му зелени очи играеха хитро.

— Десет — казах аз, извадих цигара и я запалих. — И не се напрягай. Обикновено си лягам след полунощ.

Изгледа ме със студен, празен поглед и заобиколи задната част на колата. Не свалях очи от брояча на колонката, за да не ме измами в рестото.

След малко се появи отново и протегна измърляната си лапа. Платих му.

— Къде е Ферис?

Зелените очи се вдигнаха към лицето ми, а после се изместиха встрани.

— Извън града.

— Кога ще се върне?

— Знам ли?

— А мисис Ферис?

— Тя има работа.

Посочих с пръст към къщата.

— Там ли?

— Няма значение къде, заета е — отвърна момчето и се отдалечи.

Тъкмо се канех да изкрещя след него, когато иззад работилницата се показа висока безупречна фигура в светъл кариран спортен костюм, кафява шапка със спусната над окото периферия и кървавочервен карамфил в бутониерата — Джеф Барът.

Наблюдавах го, без да се помръдна. Знаех, че не може да ме види през тъмносиния сенник.

Изгледа разсеяно буика, преди да се качи в бентлито, и се отправи към Бийчуд Авеню.

Момчето беше влязло в работилницата. Имах чувството, че ме гледа, макар че не го виждах. Изчаках малко, размишлявайки. Дали присъствието на Барът тук беше случайно? Едва ли. Спомних си, че според Мифлин Барът върти търговия с марихуана. Знаех, че самият той е наркоман. Дали и фактът, че Мери Джеръм беше наела кола от този забутан гараж, също беше случаен? Изведнъж осъзнах, че правя открития и напредвам за първи път, откакто бях започнал да се занимавам със случая. Реших да прослушам мисис Ферис.

Слязох от буика и тръгнах по циментовата пътека, която минаваше покрай работилницата и водеше към къщата. Момчето стоеше на тъмно точно зад вратата на работилницата. Впери безжизнен поглед в мен, докато отминавах. И аз се втренчих в него.

Не помръдна, нито пък каза нещо, и аз продължих. Завих зад ъгъла на хангара и потеглих по пътеката към къщата.

В занемарената градина имаше въже с пране — мъжки потник, дамска фланелка, къси и дълги чорапи и извехтял дочен гащеризон. Пъхнах се под дългите чорапи и почуках на олющената врата.

Последва дълга пауза и тъкмо когато се канех да почукам отново, когато вратата се отвори. Изправеното на входа момиче беше дребно, набито и размъкнато, на възраст между двайсет и трийсет години. Изглеждаше така, сякаш животът й от дълго време не е весел, от толкова дълго, че е престанало да й прави впечатление. Нескопосно изрусената й коса стърчеше на всички страни. Лицето й беше подпухнало, а очите — зачервени от плач. Само суровите й, твърдо стиснати устни показваха, че й е останала някаква сила — не много, но достатъчно.

Изгледа ме подозрително.

— Кого търсите?

Повдигнах шапката си.

— Мистър Ферис вкъщи ли е?

— Не. Кой го търси?

— Разбрах, че е заел кола на някоя си мис Джеръм. Исках да си поговоря с него за дамата.

Бавно отстъпи назад и ръката й хвана дръжката на вратата. Канеше се да я затръшне под носа ми.

— Той не е у дома, а аз нямам какво да ви кажа.

— В правото си съм да платя за информацията — отвърнах бързо, тъй като вратата започна да се притваря.

— Колко?

Гледаше като гладно куче кокал.

— Зависи от това, какво ще науча. Мога да ги докарам до сто.

Върхът на белезникавия език пробягна по устните й.

— Каква информация.

— Мога ли да вляза? Няма да ви отнема много време.

Тя се поколеба. В ума й се бореха подозрение, страх и глад за пари. Както обикновено, парите надделяха. Отмести се встрани.

— Е, заповядайте! Не е кой знае колко подредено, но имам много работа.

Въведе ме в една стая в задната част на къщата. Беше занемарена, мръсна и мизерна. Мебелите сякаш бяха купени от количката на вехтошар. Докато стъпвах по протрития килим, от него се издигаха облачета прах. По полицата над камината и по стените имаше следи от пръсти. „Не е кой знае колко подредено“ беше последното нещо, което човек можеше да каже за стаята.

Тя седна в едно кресло, което хлътна под тежестта й, и ме погледна притеснено и подозрително.

— Момчето каза, че съпругът ви не е в града. Не му вярвам — заявих аз.

— Не знам къде е — очите й изведнъж се напълниха със сълзи и тя извърна глава. — Според мен е офейкал.

По гърба ми пролазиха тръпки.

— Какво ви кара да мислите така?

Тя потърка очи с опакото на ръката си.

— А доларите? Нямам пукнат цент. Той изчезна, като остана да дължи пари на кого ли не. Не мога да си купя дори и храна.

— Ще ги получиш, ако имаш да ми кажеш нещо съществено.

Лицето й стана строго.

— В състояние съм да ти кажа много неща. Те мислят, че не знам нищо, но се лъжат. Държа си очите и ушите отворени. Всичко за тях ми е известно. Писна ми от тая дупка. Ще ги издам, ако ми дадеш достатъчно пари, за да се махна оттук.

— Кого ще издадеш?

— Лут и Барът.

Извадих си портфейла. Беше много отънял. Имах само трийсет долара. Измъкнах една двайсетдоларова банкнота и я размахах пред очите й.

— Ще се намерят още. Колко искаш?

Тя се наведе напред и грабна двайсетте долара от ръката ми.

— Петстотин и ще ти изпея всичко.

— Да не мислиш, че съм изтъкан от пари? Сто.

Изгледа ме втренчено и хладно.

— Това е цената. Дали ще приемаш, си е твоя работа. Ще изчезна оттук. Ще ти дам свидетелски показания, под които ще се подпиша. Ще разкрия далаверите им. Ако си съгласен, дай парите и ще научиш много неща.

— Трябва да знам какво купувам. Ще получиш пет стотака, ако информацията ти ми върши работа. Слушам те.

Тя се колебаеше, вперила поглед в мен.

— За кого работиш?

— За Перели.

— Ще ти кажа нещичко — най-накрая склони тя. — Останалото ще разбереш, когато получа всичките пари. Лут, Барът и Дедрик са най-крупните контрабандисти на марихуана по крайбрежието. Пласират милиони цигари с марихуана в цялата страна и в Париж, Лондон и Берлин. Лут отговаря за Лос Анджелис и Сан Франциско. Барът се грижи за Лондон и Ню Йорк. Дедрик снабдява Париж и Берлин. Стига ли ти за начало?

— Сигурна ли си за Дедрик?

Усмихна ми се презрително.

— Да. Чувала съм ги да си говорят. Смятат, че съм тъпа, но аз не съм. Ако се бяха отнесли с мен както трябва, щях да си държа устата затворена. Знам къде държат марихуаната. Почти няма нещо, което да не ми известно. А ти ще го научиш за пет стотачки и ще ти излезе на сметка.

— Какво можеш да ми кажеш за Мери Джеръм?

Хапеше долната си устна, а очите и бяха сурови.

— Всичко, дори и къде е в момента.

— Къде е тя?

— Беше в хотел „Бийч“, но вече не е там. Нищо повече няма да разбереш, докато не видя парите. Знам защо отвлякоха Дедрик. Пак повтарям — ще разкрия далаверите им, но първо искам да ми бъде платено.

— Добре. С кола съм. Ела в кантората ми. Ще си получиш парите и ще си поговорим на спокойствие.

— Няма да мръдна оттук. Знам ли къде ще ме закараш.

— Ще те заведа в кантората си. Хайде.

— Не, да не съм луда!

— Какво търсеше Барът в гаража преди малко?

— Нямам представа. Идва при момчето. Ето как се държат с мен. Дори не си прави труда да се види с мен. Приказва си с момчето и си тръгва. А Лут не се е връщал, откакто замина с онази жена.

— Имаш предвид Мери Джеръм?

— Не разбрах коя беше. Нищо чудно да е била и тя. Чух Лут да говори с нея. Заяви й: „Добре, миличка, не се вълнувай толкова много. Идвам веднага.“ Дори не сметна за нужно да ми каже довиждане. Качи се на колата и потегли. Оттогава не съм го виждала.

— Кога беше това?

— В нощта, когато беше отвлечен Дедрик.

— По кое време?

— Малко преди осем.

— Барът има ли нещо общо с похищението на Дедрик?

— Стига ти толкова, мистър. Дай ми парите и ще чуеш края. Зная всичко, но няма да изрека нито дума повече, докато не ми бъде платено за останалата част.

— А ако извикам ченгетата? Пред тях ще се наложи да говориш безплатно.

Тя се изсмя.

— Ще ми е интересно да видя как ще ме накарат да говоря безплатно. Ако не бяха парите, нямаше да чуеш нищо от мен.

— По-добре ела в кантората ми. Ако те оставя тук, някой от тях може да дойде и да те пречука. Ликвидираха Грейси Леймън, защото знаеше прекалено много.

— Не ме е страх. Мога да се грижа за себе си. Иди да донесеш парите.

Реших, че си губя времето, опитвайки се да я накарам да продължи да ми разказва.

— Ще се върна след половин час.

— Ще те чакам.

Излязох от мизерната стая и се отправих по пътеката към буика.