Джеймс Хадли Чейс
Разбери сам (24)

IV

Докато се движех по широкия път, водещ към дюните, където се намираше къщата ми, предните фарове на буика осветиха огромна като боен кораб кола, паркирана пред входа.

Намалих, натиснах амбреажа, изключих скоростите и изчаках колата сама да спре.

Излязох от буика и се приближих до колата. Светлината от арматурното табло се отразяваше в бледото, безизразно лице на Сирийна Дедрик. Извърна глава и двамата се погледнахме през отворения прозорец.

— Надявам се, че не сте ме чакали дълго — отбелязах аз, изненадан от появата й пред къщата ми.

— Няма значение. Искам да говоря с вас.

— Заповядайте!

Отворих вратата на колата.

Тя слезе, като придържаше тъмночервеното копринено наметало плътно до тялото си. На лунната светлина фигурата й беше красива и внушителна.

Двамата тръгнахме мълчаливо по пътеката към верандата.

Отворих предната врата, запалих лампата и се отдръпнах, чудейки се какво иска тя.

Сирийна влезе във всекидневната. Последвах я, затворих вратата и запалих лампиона до канапето. Наметалото се разтвори. Носеше подходящо за случая облекло, достойно за бал при губернатора — бяла атлазена рокля, чиято долна част беше украсена с брокат. На шията й блестяха диаманти, а върху лявата китка имаше диамантена гривна, широка четири инча. Изглежда, не й се искаше да забравя, че е на четвърто място сред най-богатите жени в света.

Сипах си чисто уиски, занесох чашата до любимия си фотьойл и потънах в него. Чувствах се уморен и малко потиснат. През целия път на връщане от къщата на Майра си умувах как да обърна делото в моя полза. Но сякаш удрях глава в тухлена стена.

После, тъй като бях подозрителен по природа, в съзнанието ми изплува идея.

Обмислих я, реших, че е разумна, станах, прекосих стаята и натиснах електрическия ключ на стената. Върнах се обратно и седнах.

Сирийна ме наблюдаваше под свъсените си вежди.

— Имам телефон в спалнята. Не беше включен — обясних аз. — Е, мисис Дедрик, с какво мога да ви бъда полезен?

— Бих искала да престанете да се занимавате с отвличането.

Отпих от уискито и вперих поглед в нея, преструвайки се на изненадан.

— Сериозно ли говорите?

Тя сви устни.

— Естествено. Ставате досаден. Завирате си носа в неща, които не ви интересуват. Полицията арестува един човек. Аз съм убедена, че той е отвлякъл съпруга ми. Безсмислено е да създавате допълнителни неприятности.

Запалих цигара, метнах клечката в камината и издишах облак дим към тавана.

— Мъжът, който полицията арестува, не го е извършил, мисис Дедрик. Той ми е приятел. Ще продължа да разследвам случая, докато докажа, че е невинен.

Тя силно пребледня и очите й светнаха. Ръцете й се свиха в юмруци на скута.

— Склонна съм да ви платя, за да престанете да ровите — заяви тя със строг, напрегнат глас.

— Винаги ме е учудвало колко много жени с повече пари, отколкото етика, са се опитвали да ме подкупят, за да се откажа от даден случай. Съжалявам, но няма да стане. Парите не ме интересуват.

— Каква е цената? — гласът й беше сърдит.

— Продължавам да твърдя, че парите не ме интересуват. Ако това е всичко, което имате да ми кажете, моля да ме извините, но ще си лягам. Уморен съм.

— Петдесет хиляди долара — заяви тя, наблюдавайки ме.

Ухилих й се.

— Ние се пазарим за един човешки живот, мисис Дедрик. Ако не продължа да работя върху случая, Перели ще отиде в газовата камера. Сериозно ли искате подобно нещо?

— Не знам нищо за Перели. Той не ме засяга. Ако го осъдят и установят, че е виновен, значи е виновен. Давам ви петдесет хиляди долара, за да заминете някъде за един месец. Ще ги вземете ли?

— Не мога да замина за един месец, мисис Дедрик. Зает съм. Опитвам се да открия кой е отвлякъл съпруга ви.

— Седемдесет и пет хиляди.

— Какво се случи с Дедрик? Някой го удари прекалено силно ли? Да не би да сте разбрали, че баща ви е в основата на всичко и искате да откупите живота му? Или от чисто егоистични мотиви не желаете великата американска общественост да разбере, че сте се омъжили за контрабандист на марихуана?

— Сто хиляди — процеди тя през побелелите си устни.

— Не бих приел и милион! — отсякох и се изправих на крака. — Не си хабете напразно думите. Ще продължа тази работа и ще я доведа докрай. Лека нощ!

Тя стана. Беше опасно спокойна и това ме накара да се огледам, за да разбера дали носи дамска чанта, но не видях. В подобно настроение не бих се учудил, ако се опиташе да ме застреля.

— Сигурен ли сте?

— Казах лека нощ. Не можете да очаквате да става винаги вашето. Потегляйте, мисис Дедрик. Досаждате ми.

— Има и друг начин, по който мога да се справя с вас — каза тя със студена, безизразна усмивка. — Давам ви още една възможност. Двеста хиляди.

— Вън! — изкрещях и прекосих стаята, за да отворя вратата.

Тя бързо стигна до телефона, набра някакъв номер, изчака за миг, а после изпищя с глас, който ме извади от равновесие:

— Полиция! Помощ! Елате веднага!

Затвори телефона, обърна се към мен, а безизразната усмивка все още играеше по устните й.

— Страшно умно — отбелязах аз и седнах. — Какво се предполага, че съм извършил? Нападение?

Сложи ръка върху предницата на роклята си и я разкъса. После впи нокти в рамото си и върху бялата плът се очертаха четири яркочервени ивици. Прокара ръце през косата си, ритна масичката, бутна канапето към камината, събра килима. Докато се движеше из стаята и продължаваше да разбърква мебелите, аз се пресегнах към телефона, набрах номера и зачаках.

— Ало? — чу се гласът на Пола.

— В беда съм. Идвай веднага. Знаеш ли, свържи се с Франкън и го заведи в полицията колкото е възможно по-бързо. След пет минути ще бъда обвинен, че съм извършил нападение. Мисис Дедрик в момента подготвя сцената.

— Пристигам — отвърна Пола и затвори.

Сложих обратно слушалката върху вилката и запалих цигара.

— Ако бях на ваше място, щях да си сваля чорапите. Така картината би изглеждала по-автентична — заявих спокойно.

— Ще съжалявате, че не взехте парите, глупако. Ще ви дадат две години.

— Жалко, че се издрахте — поклатих тъжно глава. — Напразни усилия. Няма да открият следи от кожата ви върху ноктите ми, а трябва да ви кажа, че винаги търсят.

Навън изскърцаха спирачки. Сирийна изрева диво и пронизително и излезе, залитайки, на верандата.

Не се помръднах.

По пътеката в градината изтрополяха стъпки.

— Спокойно, госпожо. Ние сме тук — избоботи мъжки глас.

Сержант Макгро се изправи с целия си ръст на входа, усмихвайки се подигравателно с пистолет в ръката.

— Само една крачка и ще стрелям! — изблея той, гледайки ме кръвнишки.

— Не драматизирай — отвърнах, изтръсквайки пепелта на пода. — Тя се шегува.

— Така ли? Личи й. Стани и си вдигни ръцете!

Станах и си вдигнах ръцете.

Той се вмъкна предпазливо.

— Сексманиак, а? Винаги съм подозирал, че си извратен.

В стаята влезе униформено ченге, подкрепяйки Сирийна, която се свлече на един стол. Драскотините кървяха и кръвта се стичаше върху белия й сутиен и върху роклята й. Ролята й отиваше.

— Исусе Христе! — изстена Макгро. — Това е мисис Дедрик. Хайде, сложете белезниците на този боклук.

Ченгето се приближи и белезниците изщракаха на китките ми. Удари ме леко в гърдите.

— Ще мине страшно много време, докато видиш жена, приятелче — тихичко ми каза той.

Макгро се суетеше около Сирийна. Тя плачеше и трепереше. Сипа й уиски и се надвеси над нея. Помръкналото му лице беше червено и объркано. Непрекъснато мърмореше, чешейки се по брадата:

— Господи, Боже мой!

Изведнъж тя извика:

— Дайте ми наметалото. Вече съм добре. Дойдох тук, за да поговоря за съпруга си. Най-неочаквано той връхлетя отгоре ми като животно.

— Нито едно животно не би връхлетяло отгоре ти, маце — заявих спокойно аз. — Нямаш представа колко придирчиви са животните.

Макгро рязко се завъртя и ме удари по устата с опакото на ръката си.

— Ще видиш какво ще стане в участъка — изръмжа той. — От години чакам този момент.

— Ликувай сега, защото радостта ти няма да продължи дълго — отвърнах аз.

— Имате ли сили да дойдете с нас, госпожо? — попита Макгро. — Ако се чувствате зле, може и да не идвате.

— Разбира се, че ще дойда. Искам да видя капитан Брандън. Този мъж трябва да си получи заслуженото.

— Ще си го получи — заяви Макгро и се озъби. — Е, ако сте готова, да тръгваме, мадам.

Ченгето ме сграбчи за ръката и ме тласна към вратата.

— Фрасни го с палката по главата, ако се опита да направи нещо — каза Макгро.

Двамата с ченгето седнахме на задната седалка, а Сирийна и Макгро — на предната.

Когато завивахме по Оркид Булевард, малката кола със сгъваем покрив на Пола прелетя покрай нас.