Джеймс Хадли Чейс
Разбери сам (22)

II

Хладният глас на Пола долетя в слушалката:

— „Юнивърсъл сървисис“, добър вечер.

— Сама ли си? — попитах я, като бутнах шапката към тила си и си избърсах челото.

В телефонната кабина беше горещо като в панаирджийска палатка, последната й обитателка, беше паднала в бъчва с „Найт анд Дей“, аристократа сред парфюмите, ако се съдеше по останалата след нея миризма.

— О, Вик! Да, сама съм. Ти какво свърши?

— Нищо, заради което да скоча до небето. Моля те, обещай ми нещо.

— Какво?

— Никога не използвай парфюм „Найт анд Дей“. Отвратителен е.

— Откъде го измисли? Не бих го използвала, дори и да ми го подарят.

— Чудесно. Телефонната кабина смърди на него. Задушавам се.

— Какво стана, Вик?

— Маршланд внезапно е заминал за Европа, за да прекара там почивката си. Така ми каза Сирийна. Обзалагам се, че се спотайваше на горния етаж и сигурно си гризеше ноктите. Заявих й, че навярно баща й е организирал похищението. Разкудкудяка се и духна циврейки нагоре по стълбите.

— Сериозно?

— Изглеждаше уплашена. Струва ми се, че си го е мислила от самото начало. Тези богати, благородни семейства се ужасяват от перспективата, че някой може да ги измъкне от черупката и да им свали фасадата. Прислужникът също си отвори устата. Разкошен дядка, от старата школа. Изненадах го и преди да се усети, призна, че Суки му е казал за търговията, която Дедрик е въртял с наркотици. Как ти се струва?

— Това не помага много на Перели, нали?

— Права си. Наистина не му помага ни най-малко. Но аз веднага ще направя нещо за него. Искам да те помоля за една дреболия. Би ли изпратила телеграма на Джак, в която да пише какво съм разбрал за Дедрик. И нека да се размърда.

Пола ме увери, че незабавно ще телеграфира.

— След като свършиш, затваряй и се прибирай вкъщи — заявих аз.

— А ти какво ще правиш?

— Ще се поровя още малко. Нощта едва започва.

— Не бъди безразсъден, моля те, Вик.

Обещах й, че ще се грижа за себе си така, както бих се грижил за китайска ваза от династията Минг, и затворих, преди да й дам възможност да ми зададе други въпроси.

Отново се качих на буика и подкарах към Монте Верде Авеню. Номер 245 беше, както ми обясни Майра Тореска, малка боядисана къщичка. Градинската площ беше покрита с плочки с неправилна форма. Висок, занемарен плет възпираше погледите на любопитните съседи.

Паркирах колата пред входа, бутнах ниската дървена порта и тръгнах по пътеката. Един от прозорците светеше и когато почуках, по щората пробягна сянка.

Вратата се отвори няколко инча. Майра попита:

— Кой е?

— Малой.

Свали веригата и отвори. Коридорът зад нея беше тъмен.

— Влизай. Чудех се защо не идваш.

Последвах я в осветената всекидневна. Учудих се от факта че проявява вкус към възглавнички с къдри, китайски маски и декоративни кукли.

Беше облечена в същото яке и панталон. Очите й бяха уморени, а лицето й — бледо. Личеше си, че не беше спала много, откакто се видяхме последния път.

— Какво измъти? — попита тя, докато вадеше бутилка уиски, чаши и лед. — От снощи не мога да си намеря място.

Снощи! Изглеждаше невероятно толкова много неща да се случат за двайсет и четири часа.

Стоварих се на един фотьойл.

— Много работи. Но все още не съм сигурен дали са ни от полза. Трябва да свърша нещо дребно, за което можеш да ми помогнеш, но преди това искам да те уведомя какво се случи досега.

Докато й разказвах, стоеше пред празната камина с ръце в джобовете и с цигара в устата, с напрегнато и студено лице.

Не пропуснах нито една подробност и историята ми отне почти половин час.

— Имам много факти — заключих аз, — но нито едно доказателство, което всъщност ми е необходимо. Трябва да изградя хипотеза, способна да издържи в съда. Историята никак не е лоша, но Франкън не би я използвал в този вид. Следващата крачка е да открия доказателства, а единственият начин да го направя, е като използвам средствата на Барът срещу самия него. Първият и най-лесният ход е да се опитам да осигуря алиби на Ник. Казал е на Франкън, че е играл карти с Джо Бетило от осем и половина до десет и половина. Бетило твърди, че Перели е излязъл от бара на Делмонико в девет и половина. Бетило е известна личност в Коръл Гейбълс. За един долар би продал и собствената си майка. Отивам там тази вечер, за да видя дали няма да намеря някой, който е видял Перели да напуска заведението. Може би има такъв човек, но се страхува да не си развали отношенията с Бетило. Ако се окаже, че е така, ще хвана Бетило, ще го доведа тук и ще го убедя да промени мнението си относно времето, по което Ник си е тръгнал. Имаш ли нещо против?

Тя се усмихна студено.

— Не, разбира се. Ако ти не успееш да го накараш да говори, може би аз ще свърша тази работа.

— Ще пробваме двамата. Ник има ли приятели? Някой достатъчно голям и як, който ще ми помогне да се справя с Бетило? Ще се наложи доста да го убеждаваме.

Майра поклати глава.

— Ник не се сприятелява лесно. Тук сме отскоро. Аз ще ти помогна.

— Не, това не е разходка за момиче. Не се притеснявай. Ще хвана Майк Финеган. Той винаги е готов да си навлече неприятности.

— Идвам — заяви Майра. — Малко се поуморих да стоя тук и да не върша нищо. Мога да си служа с пистолет. Имам по-голям стимул от приятеля ти, много по-голям. Само ми кажи какво трябва да направя.

Изгледах я и реших да рискувам.

— Дай да се разберем, за да не стане някакво недоразумение. Целта ни не е да убием този човек, а да го накараме да проговори.

От погледа й ме полазиха тръпки.

— Доведи го и аз ще го накарам да проговори.

Изправих се.

— Е, добре. Хайде да тръгваме.

Отвори едно чекмедже и извади малък пистолет, провери пълнителя и го пъхна в джоба на панталона си. Довърши уискито си и се погледна в огледалото.

— Леле! Изглеждам ужасно. Добре че Ник го няма да ме види.

— Ще се радва да те види както и да изглеждаш — напомних й аз и тръгнах към вратата.

Тя загаси лампата и двамата се отправихме по пътеката към буика.

— Ами ако заберем Барът и го накараме да пропее? — попита тя, докато се настаняваше в колата до мен. — Така няма ли да спестим време?

— Не си падам много по тази идея — отвърнах, насочвайки се към крайбрежието. — При Бетило номерът може да мине, но не и при Барът. Той е с прекалено високо мнение за себе си. Нищо чудно да ни пречука, а в съда да се закълне, че сме го принудили със заплаха да направи признание. Подобни доказателства не вършат работа.

— Ако не спасиш Ник, ще убия Барът — заяви тя, с равен и категоричен глас. — Отдавна съм си го обещала.

Паркирах колата на тъмно, няколко ярда встрани от бара на Делмонико.

— Хайде да се съсредоточим върху мисълта за спасяването на Ник — казах аз. — Ще имаме много време да се погрижим за Барът, ако не успеем да го свършим по законен път. Някога била ли си в това заведение?

— Да, разбира се. Ник идваше тук буквално всяка вечер.

— Искам да огледам стаята, в която Ник и Бетило са играли карти. В състояние ли си да го уредиш?

— Да, стига да не е заета.

— Хайде да влезем и да видим.

Изкачихме петте стъпала, които водеха към заведението. Помещението беше ярко осветено и пълно с хора. Джубоксът дънеше здраво. Едър, як мъж подпираше бара. По масите, разпръснати из залата, момичета с голи гърбове и шорти се опитваха да убедят събеседниците си, че горе ще е много по-забавно, отколкото да седят в този димилник и да се наливат с долнопробно уиски. Май хвърляха думите си на вятъра.

Подобна сцена можеше да се види във всеки филм на „Уорнър Брадърс“. Липсваше само Хъмфри Богарт, за да бъде всичко съвсем автентично.

Майра изглежда се оправяше добре. Премина по покрития със стърготини под, стигна до бара и повика с пръст единия от барманите.

Седях зад нея, очаквайки да се случи нещо неприятно.

Четири-пет души, колкото широки, толкова и високи, които седяха на бара, млъкнаха и се втренчиха в нея.

Погледнаха през рамо към мен, ухилиха се подигравателно и отново насочиха вниманието си към Майра.

— Здрасти, маце — тихо каза един от тях.

Ето как стават патакламите, помислих си. Постъпих глупаво, като я доведох тук. Вместо да получа сведения, трябваше да се бия с глутница бандити, големи колкото Карнера.

Майра се обърна бавно, изгледа четиримата мъже, изрече четири думи с невероятна злоба и те замръзнаха на местата си. После отново насочи вниманието си към бара.

Тихо, сякаш бяха надникнали в стая и станали свидетели на гледка, която потресе невъзмутимите им мозъци, те се изсулиха от бара и седнаха на една от масите.

Майра прошепна нещо на бармана. Той присви очи, кимна и посочи с пръст стълбите.

— Хайде — подкани ме тя. — Качваме се.

Проправихме си път през тълпата.

— Бива си те, когато се ядосаш — отбелязах аз, докато вървяхме нагоре.

— Мога да се погрижа за себе си. Колкото са по-големи, толкова са по-кухи. Не съм си губила напразно времето, занимавайки се цял живот с мъже — лицето й беше студено и замислено. — Барманът очаква след половин час Бетило да се качи да играе покер.

— Ще го предупреди ли?

Майра поклати глава.

— Той ми е приятел. Какво ще правим? Ще чакаме докато се появи и ще го пипнем?

— Хайде първо да огледаме територията.

Стигнахме горе. Пред нас се простираше дълъг коридор с врати от двете страни.

— Стая №15 — каза Майра, тръгна по коридора, спря пред една врата, натисна дръжката и я отвори. Напипа ключа, запали лампата и двамата влязохме вътре.

Стаята беше голяма. Под лампата със зелен абажур имаше кръгла маса с колоди от карти и две дървени поставки с жетони. Масата беше заобиколена от десетина стола. Няколко месингови плювалника допълваха мебелировката.

— Добре — отбелязах аз. — А къде е задният вход, през който е излязъл Ник?

Майра загаси лампата и двамата отидохме до дъното на коридора. Една врата излизаше на веранда, която гледаше към тясна уличка. Стръмно дървено стълбище свързваше верандата с уличката.

— Хубаво. Ще го чакаме вътре. Ако реши да се съпротивлява, ще го халосам по кубето. Но ако е възможно, ще се опитаме да го убедим да проговори. Не е лека категория.

Прибрахме се в коридора.

— Знаеш ли дали някоя от тези стаи не е празна?

— Защо да не проверим? — попита тя, отвори първата врата, която й попадна, и потърси ключа за осветлението. Последва сърдит вик и поток от груби думи. Майра бързо загаси.

— Тази не е — отбеляза тя и се придвижи до следващата врата.

— Чакай — спрях я аз и я хванах за ръка. — Ако продължаваш така, ще настъпи буря. Хайде да пробваме вратата срещу стая №15.

Придвижихме се надолу по коридора и спряхме пред въпросната врата. Почуках леко. Чуха се стъпки и вратата се отвори.

Висока блондинка с уморен вид и не особено чист халат впери очи в мен. Гримираното й лице леко се оживи, а наплесканите й устни с усилие се разтеглиха в усмивка.

— Здрасти, миличък, мен ли търсиш? — после видя Майра и лицето й се вкамени. — Какво искаш?

Стори ми се, че я познавам. Умът ми се ровеше в миналото и аз се сетих, че една нощ бях изпаднал в затруднение. Влязох в коридора през капандурата и тази блондинка ме спаси.

— Помниш ли ме? Преди около три години се позабавлявахме — казах аз и се отдръпнах, за да може светлината от стаята да падне върху лицето ми. — Излязох през прозореца, а половината от ченгетата на Коръл Гейбълс бяха по петите ми.

Тя се втренчи в мен, намръщи се, а после лицето й отново се оживи.

— Господи! Бях те забравила. Сега си спомням. Съсипа един от най-хубавите ми чаршафи, спускайки се по него през прозореца. Какво правиш тук?

— Можем ли да влезем и да си поговорим?

Тя погледна Майра.

— И тази ли?

— Да. На работа съм.

Сигурно не беше забравила, че последния път не се поскъпих, и затова отстъпи встрани.

— Е, заповядайте! Мястото не е много подходящо за гости.

Имаше предвид Майра.

Влязохме в стаята, която беше малка, непроветрена и оскъдно мебелирана. Легло, скрин, умивалник и протрит килим бяха единствените удобства, с които можеше да се похвали.

— Миналия път не разбрах как се казваш — отбелязах, облягайки се на стената.

— Лола — отвърна блондинката и седна на леглото.

Присъствието на Майра я притесняваше.

Майра опря ханша си на умивалника. Огледа стаята с неприкрито любопитство. Лола я наблюдаваше, очаквайки да направи някаква забележка. Не последва коментар.

— Отново търся Бетило — тихо заявих аз. — Помниш ли? Последния път, когато се срещнахме, бях дошъл да се видя с него с тояга в ръка.

— Сега какво ти е направил? — попита Лола, явно заинтригувана. — Все още мразя този мерзавец.

— Лично на мен нищо, а на нейния приятел — посочих към Майра, — Ник Перели.

Лола се ококори.

— Човекът, който отвлече Дедрик? Гледай ти! Четох във вестниците. — Тя погледна завистливо към Майра. — Твоят сладур ли гушна петстотинте хиляди?

— Чакай малко — казах аз бързо, защото бледото лице на Майра доби студено изражение. — Не си разбрала. Перели не е отвлякъл Дедрик. Натопили са го. По време на похищението е играел карти с Бетило, но той го е продал на ченгетата. Затова го търся.

— Този мошеник би продал и първородния си син на ченгетата — заяви с отвращение Лола.

Изведнъж ми хрумна една идея.

— Не си видяла Перели да излиза, нали?

— Откъде да излиза? Какво имаш предвид?

— Играл е карти с Бетило в стая №15. Казал е, че си е тръгнал в десет и половина. Бетило твърди, че е било девет и половина. Отвличането е станало малко преди десет.

Лола затвори очи, мислейки напрегнато.

— Не си спомням да съм го виждала — отвърна най-после тя. — Но аз се срещам с толкова много мъже вечер, миличък.

— Беше облечен в ленен костюм — намеси се Майра, — с морскосиня риза и рисувана на ръка бяла вратовръзка.

Лола зяпна.

— Ама той ли е бил? Разбира се, че го познавам. Каза ми, че името му е… — изведнъж спря и може би за първи път през последните двайсет години се изчерви.

Последва тягостно, наелектризирано мълчание.

— Продължавай. Все едно че ме няма — заяви Майра. — С теб ли е бил?

Лола скочи на крака. Лицето й все още беше червено, но очите й бяха гневни и студени.

— Махайте се и двамата! Много се разприказвах. Хайде, изчезвайте! Повече нищо няма да кажа.

— Не се вълнувай — успокоих я аз. — Това е важно, Лола. Перели е загазил. Ако можеш да му помогнеш, трябва да го направиш. Щом си сигурна, че е излязъл оттук в десет и половина, можеш да му спасиш живота. С теб ли беше онази нощ?

Лола изгледа Майра с бърз и преценяващ поглед.

— Няма да говоря — отсече тя. — Махайте се и двамата!

— Майра, чакай ме в колата — казах аз и тръгнах към вратата, отворих я и й дадох знак да излезе. — С Лола трябва да се разберем. Идвам след няколко минути.

— А Бетило? — попита Майра. — Той ще се качи всеки момент.

— Зарежи го. Чакай ме в колата.

Тя излезе с изправен гръб и пребледняло лице. Затворих вратата.

— Лош късмет — заявих аз, извадих пакета с цигари и предложих на Лола.

Тя ме погледна, направи гримаса и си взе една цигара.

— Друг път си помисли, ако въобще можеш да мислиш, когато решиш да доведеш жена в такава дупка — изсъска яростно тя. — Наясно ли си в какво ме забърка?

— Да, съжалявам, но нямаше как да знам. Нищо чудно пък да се окаже щастлива случайност. Не ми се сърди, Лола. Беше ли Перели при теб?

— Разбира се, че беше. Игра карти с Бетило, а после дойде тук. Непрекъснато се виждаме. Той е един от редовните ми клиенти.

— Спомняш ли си кога си тръгна?

— Сигурно е било около десет и половина. Не мога да се сетя с точност до минутата.

— Отлично! — заявих саркастично. — Значи Бетило е говорил истината, а Перели е лъгал.

Тя не каза нищо.

— Мисля, че не е искал Майра да разбере — отбелязах аз и поклатих глава. — Навярно е смятал, че Бетило ще потвърди показанията му. Не е изключено да те призоват за свидетел, Лола. Той трябва да има алиби.

— Това мен не ме притеснява, но тя май се стегна — Лола сви рамене. — Познавам този тип жени. Смята, че след като се е влюбил в нея, мъжът е неин за цял живот. Но не става така.

Извадих стодоларова банкнота.

— Дължа ти ги заради чаршафа, който ти съсипах. Дръж си устата затворена за Перели, Лола. Ще те предупредя, ако си ни нужна за процеса.

Сгъна стотачката и я пъхна в чорапа си.

— Какви свине са мъжете! — възкликна тя и презрително хвърли изпушената наполовина цигара в камината.