Кати Райкс
Отдавна мъртви (26)

26.

Чувствах се като затворник в собствената си кожа. Изплашена и отчаяна. Образите в главата ми ме дразнеха, но не можех да ги прогоня.

„Не можеш да контролираш собствената си съдба, камо ли съдбата на другите. — смъмрих се аз. — Няма новини за Сен Жак. Нито за това кой е оставил черепа в двора ти. Перкото на Габи още е на свобода. Клодел сигурно е подал оплакването срещу теб. Дъщеря ти е на път да прекъсне следването си. В главата ти живеят пет мъртви жени и най-вероятно към тях ще се присъединят шеста и седма при темповете, с които напредва това разследване.“

Погледнах часовника си — 2,15 следобед. Не можех да понеса да остана в кабинета си и минута повече. Трябваше да направя нещо.

Но какво?

Погледнах доклада на Райън. Една идея започнала се оформя в главата ми.

Направо ще побеснеят, казах си.

Да.

Проверих доклада. Адресът бе отбелязан. Извиках таблицата на екрана на компютъра си. Всички бяха там, заедно с телефонните номера.

Соловите акции няма да помогнат на ситуацията с Клодел.

Не.

Може да загубиш и подкрепата на Райън.

Вярно.

Разпечатах данните от екрана, направих избор и набрах номера. На третото иззвъняване ми отговори мъж. Изненада се, но се съгласи да се срещнем. Грабнах чантата си и хукнах в летния ден.

Пак беше горещо и въздухът бе толкова наситен с влага, че човек би могъл да напише инициалите си с пръст. Маранята отразяваше искрящите лъчи на слънцето и ги разпръсваше във всички посоки. Карах към дома, в който Франсин Моризет Шанпу бе живяла със съпруга си. Бях избрала нея заради близостта. Мястото бе съвсем близо до Сентървил, на по-малко от десет минути от собствения ми апартамент. Ако се издънех, поне щях направо да се прибера.

Открих адреса и спрях. Улицата бе с тухлени къщи, всяка с балкон с железни перила, подземен гараж и ярко оцветена врата.

За разлика от повечето квартали в Монреал, този тук нямаше име. Съживяването на града бе трансформирало индустриалния район и бе заместило релсите и цеховете с къщи, барбекюта и засадени домати. Кварталът бе чист, обитаван от хора от средната класа, но страдаше от криза на идентичността. Бе прекалено близо до центъра на града, за да се възприема като истинско предградие, но и не влизаше в очертанията на скъпия център. Функционален и удобен, на него просто му липсваше специфично излъчване.

Натиснах звънеца и зачаках. Уханието на прясно окосена трева и мирисът на боклук си съперничеха в горещия въздух. Две къщи по-надолу пръскачка сипеше вода по миниатюрна морава.

Когато мъжът отвори вратата, ми заприлича на пораснало бебе. Косата му бе руса и оредяваща, завита по средата на челото на къдрица. Бузите и брадичката му бяха кръгли и пухкави, а носът — къс и чип. Беше едър мъж, не дебел, но тръгнал нататък. Въпреки че температурата бе поне трийсет градуса, той носеше дънки и спортна фланела с надпис „Надбягването в Калгари — 1985“.

— Господин Шанпу, аз съм…

Той отвори вратата широко и отстъпи назад, без да обърне внимание на служебната карта, която му показах. Последвах го по тесния коридор към малката дневна. Покрай едната стена бяха подредени аквариуми с рибки, които придаваха на стаята странен зеленикаво — синкав оттенък. В далечния край видях плот, покрит с малки мрежички, кутии с храна и други рибешки аксесоари. Резбовани врати водеха към кухнята. Забелязах работен плот в средата на кухнята и отместих поглед.

Господин Шанпу разчисти част от канапето и ми предложи с жест да седна. Той се отпусна на едно кресло.

— Господин Шанпу — започнах отново, — аз съм доктор Бренън от Лабораторията по съдебна медицина.

Замълчах дотук с надеждата да избегна по-нататъшните обяснения за точната ми роля в разследването. Каквато всъщност нямах.

— Да не сте открили нещо? Аз… Толкова време мина, че се старая вече да не мисля за това. — Говореше, забил поглед в паркета. — Година и половина, откакто Франсин умря. Вашите хора не са се обаждали повече от година.

Чудех се как по-точно ме причисляваше към „вашите хора“.

— Отговорих на толкова много въпроси, разговарях с толкова много хора. С коронера. Полицаите. Пресата. Дори наех частен детектив. Наистина исках този човек да бъде заловен. Нищо не стана. Не намериха никакви следи. Можем да ограничим момента на смъртта й в рамките на един час. Следователят каза, че била още топла. Този маниак убива жена ми, излиза си спокойно и изчезва безследно. — Поклати глава невярващо. — Открихте ли нещо?

В очите му се четеше смесица от мъка и надежда. Прониза ме чувство на вина.

— Не, господин Шанпу. Всъщност не. — Освен че четири други жени може би са били убити от същия изверг. — Просто исках да обсъдим някои подробности, за да видя дали не сме пропуснали нещо.

Надеждата се стопи и той видимо се затвори в себе си. Облегна се на стола си и зачака.

— Вашата съпруга е била диетолог?

Той кимна.

— Къде работеше?

— Къде ли не всъщност. Плащаха й от МСГ, но бе постоянно в движение.

— МСГ?

— Министерството на социалните грижи.

— И е обикаляла?

— Работата й бе да осигурява консултации по въпросите на храненето най-вече на групи от имигранти за това как да си купуват храна. Помагаше им да изградят тези колективни кухни, после ги учеше как да си правят онова, което обичат да ядат, за да се хранят евтино, но здравословно. Съветваше ги как да си отглеждат собствени зеленчуци, как да се снабдяват с месо и така нататък. Обикновено с покупки на едро. Постоянно посещаваше такива кухни, за да проверява дали всичко в тях е наред.

— Къде се намираха тези колективни кухни?

— Из целия град. Парк Екстансион, Кот де Неж, Сент Анри, Малката Бургундия.

— От колко време работеше за МСГ?

— Може би шест или седем години. Преди това работеше в Градската болница. Там й беше много по-добре.

— Харесваше ли работата си?

— О, да! Обожаваше я. — Думите сякаш леко заседнаха в гърлото му.

— Работното й време варираше ли?

— Тя работеше постоянно. Сутрин. Вечер. През уикендите. Винаги имаше някакъв проблем и Франсин бе единствената, която можеше да го разреши.

— Между вас и съпругата ви имаше ли разногласия относно работата й?

Той замълча за момент. После каза:

— Исках да прекарвам повече време с нея. Предпочитах да си беше останала на работа в болницата.

— Вие какво работите, господин Шанпу?

— Инженер съм. Изграждам разни неща. Само че никой не строи нищо напоследък. — Усмихна се горчиво и наклони глава настрана. — Станах излишен.

— Съжалявам. Знаете ли къде е отивала жена ви в деня, когато е била убита?

Мъжът поклати глава:

— Почти не се бяхме виждали през тази седмица. Беше избухнал пожар в една от нейните кухни и тя стоеше там денем и нощем. Може да е отивала отново там или пък да се е била отправила към някоя друга кухня. Не си водеше никакъв дневник, доколкото ми е известно. Не намериха нищо подобно в кабинета й, а и не бях виждал такъв тук. Предните дни беше споменала, че трябва да се подстриже. По дяволите, може да е отивала да направи точно това!

Погледна ме измъчено.

— Знаете ли как се чувствам заради това? Дори не знам какво се е канела да прави жена ми в деня, в който умря.

Бълбукащата в аквариумите вода шумолеше тихо зад нас.

— Да е споменавала нещо необичайно? Странни обаждания по телефона? Да е идвал някой непознат? — Сетих се за Габи. — Някой на улицата?

Ново поклащане на главата.

— Би ли го споменала, ако имаше нещо такова?

— Вероятно, ако бяхме говорили. През онези последни дни наистина не прекарвахме почти никакво време заедно.

Опитах друга тактика:

— Било е януари. Студено време. Прозорците и вратите са били затворени. Жена ви имаше ли навика да ги държи заключени?

— Да. Изобщо не й харесваше да живее тук, не й се нравеше това, че сме направо на улицата. Убедих я да купим тази къща, но тя предпочиташе високите жилищни блокове с алармени системи или охрана. Тук се навъртат някои доста подозрителни типове и тя винаги беше нащрек. Затова се канехме да се местим. Работата й я отвеждаше в някои много западнали места и когато се прибираше у дома, искаше да се чувства в безопасност. Недосегаема. Точно така казваше. Недосегаема. Нали разбирате?

Да. И още как.

— Кога за последен път видяхте жена си, господин Шанпу?

Той вдиша дълбоко, после издиша.

— Беше убита в четвъртък. Предната вечер работи до късно заради пожара, така че вече си бях легнал, когато се върна.

Сведе глава и пак заговори на паркета. Групичка миниатюрни капиляри обагряха всяка от бузите му.

— Тя си легна, развълнувана от преживяното през деня, искаше да ми разкаже къде е била и какво е правила, а аз не пожелах да я изслушам.

Видях как гръдният му кош се надига под фланелата.

— На следващия ден станах рано и излязох. Дори не й казах довиждане.

Няколко минути мълчахме и двамата.

— Така постъпих и никога няма да мога да го променя. Няма да имам друга възможност. — Вдигна очи и се взря в тюркоазения цвят на аквариумите. — Мразех това, че тя работи, а аз не, ето защо се изолирах от нея. Сега трябва да живея с тази мисъл.

Преди да измисля какво да кажа, мъжът се обърна към мен. Лицето му бе напрегнато, а гласът — по-суров от преди.

— Ходих да видя брат й. Той имаше няколко евентуални оферти за работа за мен. Бях там цялата сутрин, после се… После се върнах тук към обяд. Вече бе мъртва. Провериха подробно всичко.

— Господин Шанпу, аз не намеквам, че…

— Не мисля, че ще има полза от този разговор. Просто повтаряме вече казаното.

Той се изправи. Подканваше ме да си ходя.

— Съжалявам, че съживих болезнените спомени.

Изгледа ме безмълвно, после тръгна към коридора, а аз го последвах.

— Благодаря, че ми отделихте време, господин Шанпу. — Подадох му визитката си. — Ако се сетите нещо, моля, обадете ми се.

Кимна безмълвно. Лицето му имаше вцепененото изражение на човек, връхлетян от неочаквана трагедия, който не може да забрави, че последните му думи и действия спрямо съпругата му са били дребнави и далеч от представата за нормално сбогуване. Има ли всъщност нормално сбогуване?

Докато се отдалечавах, усещах погледа му върху гърба си. Въпреки жегата, ме побиха тръпки. Забързах към колата.

Разговорът с Шанпу ме разстрои. Докато карах към дома си, си задавах хиляди въпроси.

Какво право имах да се ровя в болката на този човек?

Представих си очите му.

Толкова мъка. Съживена от моите въпроси?

Не. Аз не бях причината за неговата скръб. Шанпу живееше със собствените си угризения.

Угризения за какво? Че е наранил жена си?

Не. Това не му прилягаше.

Угризения, че не й е обръщал внимание. Че я е карал да се чувства маловажна. Съвсем просто. Вечерта преди смъртта й не пожелал да разговаря с нея, обърнал й гръб и заспал. Сутринта не казал довиждане. Сега вече никога нямаше да може да й го каже.

Завих на север по „Сен Марк“ и преминах в сенките на тунела. Щяха ли въпросите ми да постигнат нещо друго, освен да извадят на повърхността болезнени спомени?

Можех ли да помогна там, където армия от професионалисти се бе провалила, или само се стремях да натрия носа на Клодел?

— Не!

Ударих с длан по кормилото.

„Не, по дяволите! — казах си. — Не това е целта ми. Никой, освен мен не е убеден, че убиецът е само един и че ще продължи да убива. Ако мога да предотвратя нови убийства, трябва да изровя още информация.“

Излязох отново на дневна светлина. Вместо да завия на изток към къщи, пресякох „Сент Катрин“, направих обратен завой на улица „Дю Форт“ и поех по Западната магистрала. Излязох от града, като барабанях по волана от нетърпение. Беше три и половина и движението вече бе ужасно натоварено. Лош момент.

Четирийсет и пет минути по-късно открих Женевиев Тротие да плеви домати в задния двор на боядисаната в избеляло зелено къща, където бе живяла с дъщеря си. Тя вдигна глава, когато спрях на алеята.

— Да? — Прозвуча дружелюбно. Седна на пети и примижа срещу мен.

Беше облечена в яркожълти шорти и потник с прекалено дълбоко деколте за малките й гърди. Тялото й блестеше от пот, а кичури от накъдрената коса бяха залепнали по лицето й. Беше по-млада, отколкото очаквах.

Когато й обясних коя съм и защо съм дошла, дружелюбността й помръкна. Тя се поколеба, остави лопатката си, изправи се и изтупа пръстта от ръцете си.

— По-добре да влезем — изрече жената, свела поглед. И тя като Шанпу не се усъмни в правото ми да задавам въпроси.

Тръгна през двора, а аз я последвах, притеснена от предстоящия разговор. Плетеният потник висеше свободно върху изпъкналите прешлени на гърба й. Избуялата трева докосваше голите й крака.

Кухнята блестеше, обляна от следобедното слънце. Порцеланът и дървените повърхности свидетелстваха за грижливо поддържане. По прозорците имаше саксии с каланхое^[1] и завеси на жълто райе. Шкафчетата и чекмеджетата бяха с кръгли жълти дръжки.

— Сутринта направих лимонада — обясни тя, докато вече я вадеше. Намираше успокоение в познатите дейности.

— Да, благодаря. Ще пийна с удоволствие.

Седнах до излъсканата дървена маса и я видях как избута кубчета лед от пластмасовата форма, пусна ги в чашите и наля лимонада. Донесе чашите на масата и седна срещу мен. Продължаваше да избягва погледа ми.

— Трудно ми е да говоря за Шантал — каза, загледана в лимонадата си.

— Разбирам и много съжалявам за загубата ви. Как се справяте?

— Някои дни по-лесно от други.

Тя сви ръце и се напрегна.

— Дойдохте да ми съобщите нещо ли?

— Страхувам се, че не, госпожо Тротие. Нито имам някакви конкретни въпроси към вас. Надявах се, че може да сте си спомнили нещо, което не ви се е струвало важно преди.

Очите й не се отделяха от лимонадата. Навън излая куче.

— Да ви е хрумнало нещо, откакто за последен път сте разговаряли с детективите? Някакви подробности от деня, в който е изчезнала Шантал?

Въздухът в кухнята бе горещ и влажен. Миришеше леко на препарат за почистване с аромат на лимон.

— Знам, че това е много мъчително за вас, но ако искаме да заловим убиеца на дъщеря ви, все още се нуждаем от помощта ви. Нещо да ви смущава? Или притеснява?

— Карахме се.

Пак. Вината на онова, което е останало недовършено. Желанието да се вземат думите назад и да се изрекат други.

— Не искаше да яде. Мислеше, че напълнява.

Знаех това от полицейския доклад.

— Изобщо не беше дебела. Жалко, че не сте я виждали. Беше красива. Беше само на шестнайсет. — Очите й най-после срещнаха моите. Две сълзи преляха и се плъзнаха по страните й.

— Много съжалявам — изрекох възможно най-внимателно. През мрежата на прозореца се долавяше ухание на здравец. — Шантал чувстваше ли се нещастна заради нещо?

Пръстите й стиснаха чашата.

— Точно затова ми е толкова трудно. Тя бе много приветливо дете. Винаги весела. Пълна с живот, кипяща от планове. Дори разводът ми сякаш не я разстрои. Прие го в реда на нещата.

Вярно ли бе това или беше самовнушение в ретроспекция? Спомних си, че семейство Тротие са се развели, когато Шантал е била на девет години. Баща й живееше някъде в града.

— Можете ли да ми разкажете за онези последни няколко седмици? Шантал да е променила нещо в навиците си? Да е имало някакви странни обаждания? Някакви нови приятели?

Главата й се клатеше в отрицание. Не.

— Трудно ли се сприятеляваше?

Не.

— Вие притеснявахте ли се от някого от приятелите й?

Не.

— Имаше ли приятел?

Не.

— Ходеше ли по срещи?

Не.

— Имаше ли проблеми в училище?

Не.

Лоша техника за водене на разпит. Трябва да накарам свидетеля да говори, вместо само да задавам въпроси.

— Ами онзи ден? Деня, в който Шантал е изчезнала?

Тя ме погледна с неразгадаемо изражение.

— Можете ли да ми разкажете какво стана онзи ден?

Жената отпи от лимонадата си, преглътна мъчително и остави чашата на масата. Внимателно.

— Станахме около шест часа. Приготвих закуска. — Стисна чашата толкова силно, че се изплаших да не я счупи. — Шантал тръгна за училище. Пътуваше с приятелите си с метрото, защото училището бе в Сентървил. Казаха, че е била във всички часове. И после…

Вятърът изду раираното перде на прозореца.

— … така и не се върна.

— Имаше ли някакви специални планове за онзи ден?

— Не.

— Обикновено веднага след училище ли се прибираше?

— Да.

— Очаквахте ли я да се върне онзи следобед?

— Не. Щеше да ходи при баща си.

— Често ли го правеше?

— Да. Но защо отговарям пак на тези въпроси! Безполезно е. Разказах всичко на детективите. Защо да повтарям едни и същи неща отново и отново? Безсмислено е.

Очите й се впериха в моите, а божата й бе почти осезаема.

— Знаете ли какво? През цялото време, докато съм попълвала формулярите за изчезнал човек и съм отговаряла на въпросите на полицаите, Шантал е била вече мъртва. Лежала е на парчета сред боклука. Била е вече мъртва.

Майката сведе глава и раменете й се разтресоха. Беше права. Не разполагахме с нищо. Действах напосоки. Тя се учеше как да зарови божата, как да остане жива, как да засади домати, а аз бях съживила мъчителните й спомени.

— Няма нищо, госпожо Тротие. Ако не си спомняте никакви други подробности, сигурно не са важни.

Оставих й визитката си и повторих стандартната молба да ми се обади, ако се сети за нещо. Съмнявах се, че ще го направи.

Вратата на Габи бе затворена, когато се прибрах вкъщи, стаята й бе тиха. Зачудих се дали да не надникна, но се отказах. Тя бе много докачлива по отношение правото си на уединение. Легнах си и опитах да почета, но думите на Женевиев Тротие постоянно изплуваха в съзнанието ми. Deja mort. Вече мъртва. Шанпу бе използвал същата фраза. Вече мъртва.