Кати Райкс
Отдавна мъртви (20)

20.

Срядата е ден за изхвърляне на боклука на нашата улица. Проспах тракането на камиона за отпадъци. Проспах побутването на Бърди. Проспах три телефонни обаждания.

Събудих се в десет и петнайсет, замаяна и с главоболие. Вече не бях на двайсет и четири. Стоенето по цяла нощ не бе за мен, колкото и неохотно да го признавах.

Косата ми, кожата, дори възглавницата и чаршафите миришеха на цигарен дим. Напъхах чаршафите и дрехите, които бях носила предната вечер, в пералнята, после дълго се сапунисвах под душа. Тъкмо си мажех един стар кроасан с фъстъчено масло, когато телефонът иззвъня.

— Темперанс? — Беше Ламанш.

— Да.

— Опитвах да се свържа с теб.

Погледнах телефонния секретар. Три съобщения.

— Съжалявам.

— Да. Ще те видим ли днес? Господин Райън вече се обажда.

— Ще дойда до час.

— Добре.

Прослушах съобщенията. Една разстроена студентка. Ламанш. Едно затваряне. Не ми се занимаваше с проблемите на студентката, така че позвъних на Габи. Никой не вдигна. Потърсих Кейти и попаднах на секретаря й.

— Оставете кратко съобщение, каквото е моето — чух веселия й глас. Оставих съобщение, макар и не толкова весело.

След двайсет минути бях в лабораторията. Натиках чантата си в едно чекмедже на бюрото, направих се, че не виждам розовите листчета, на които бяха записани съобщенията за мен, и отидох право в моргата.

Мъртъвците пристигат първо в моргата. Тук ги завеждат под номера и ги съхраняват в хладилни камери, докато се определи кой патолог ще ги поеме. Юрисдикцията се кодира от това какъв е цветът на пода. Моргата води директно към залите за аутопсии. Червеният цвят на всяко помещение свършва рязко на прага на залата за аутопсии. Моргата е под контрола на коронера, залите за аутопсии са към ЛСМ. Червен под: коронер. Сив под: ЛСМ. Правя първоначалните си огледи в една от четирите зали за аутопсии. След това костите се изпращат горе в хистологичната лаборатория за окончателно почистване.

Ламанш правеше разрез с Y-образна форма в гърдите на едно бебе. Миниатюрните раменна бяха подпрени на гумена поставка за глава, ръчичките бяха изпънати от двете страни като на ангел. Погледнах Пиер.

— После. — Не каза нищо повече. Беше потресен.

В другия край на залата и Натали Айер бе заета с аутопсия. В момента Лиза повдигаше гръдния кош на млад мъж. Под дългата червена коса изпъкваха очите му — лилави и подути. Забелязах малка тъмна дупка в дясното му слепоочие. Самоубийство. Натали бе нов патолог в ЛСМ и още не поемаше случаи на убийства.

Даниел остави скалпела, който наточваше.

— Трябват ли ти костите от Сен Ламбер?

— Ако обичаш. В номер четири?

Той кимна и изчезна в моргата.

Аутопсията на скелета отне няколко часа и потвърди първоначалното ми впечатление, че костите принадлежат на един човек — бяла жена на около трийсет години. Въпреки че бе останала съвсем малко мека тъкан, костите бяха в добро състояние и бяха запазили малко мастна тъкан. Жената бе мъртва отпреди две до пет години. Единствената особеност бе незатворената извивка на петия лумбален прешлен. Без главата щеше да бъде трудно да я идентифицираме.

Помолих Даниел да отнесе костите в хистологичната лаборатория, измих се и се качих горе. Купчината розови листчета бе нараснала. Обадих се на Райън и му съобщих накратко какво бях открила. Той вече проверяваше случаите на изчезнали хора съвместно с полицията на Сен Ламбер.

Едно от обажданията бе от Арън Калвърт от Норман, Оклахома. Беше от вчера. Когато набрах номера, някакъв сладникав глас ми каза, че в момента Арън го няма на бюрото му. Жената ме увери, че ужасно съжалява и обеща да му предаде съобщението ми. Професионална сърдечност. Оставих другите листчета настрана и отидох да видя Люси Дюмон.

Кабинетът на Люси бе претъпкан с терминали, монитори, принтери и всевъзможни компютърни аксесоари. Кабели се изкачваха по стената и изчезваха в тавана или пък минаваха на снопове по пода. Купища разпечатки задръстваха рафтовете и шкафовете и висяха под най-различни ъгли.

Бюрото на Люси бе обърнато към вратата, а шкафовете и компютрите образуваха нещо като подкова около нея. Работеше, като се местеше от компютър на компютър, обутите й в маратонки крака засилваха с лекота стола по сивите плочки. За мен Люси бе един тил, очертан на фона на проблясващ зелен екран. Рядко виждах лицето й.

Днес край подковата бяха разположени петима японци в строги костюми. Те стояха около Люси, притиснали ръце към телата си, и кимаха, докато тя им сочеше нещо на терминала и обясняваше значението му. Изругах наум, че пак не уцелвам подходящ момент, и отидох в хистологичната лаборатория.

Скелетът, намерен в Сен Ламбер, бе пристигнал от моргата, така че се заех да изучавам разрезите, както бях направила с Тротие и Ганьон. Както и при другите, миниатюрни резки подсказваха, че са използвани и нож, и трион. Микроскопичните детайли бяха сходни, а разположението на разрезите — почти идентично с предишните два случая.

Ръцете на жената бяха отрязани при китките, останалите крайници бяха отделени в ставите. Коремът й е бил разпорен точно по средната линия с разрез, който е бил достатъчно дълбок, за да остави следи по гръбначния стълб. Въпреки че черепът и горните шийни прешлени липсваха, следите по шестия шиен прешлен ми подсказваха, че жената е била обезглавена по средата на гърлото. Този човек действаше систематично.

Прибрах костите, събрах бележките си и се върнах в кабинета си, като преди това надникнах в офиса на Люси, за да проверя дали се е освободила. Никъде не се виждаха нито тя, нито японците. Оставих й бележка. Може би щеше да ми благодари, че съм й осигурила извинение да се измъкне.

В мое отсъствие се бе обадил Калвърт. Естествено. Докато набирах номера му, Люси се появи на вратата ми, стиснала ръце пред себе си.

— Оставили сте ми бележка, доктор Бренън? — попита тя и се усмихна. Люси не говореше и дума английски.

Беше слаба като клечка, с къса коса, която подчертаваше удължения й череп. Семплата подстрижка и бледата кожа засилваха ефекта от очилата й, които на нейното лице изглеждаха огромни.

— Да, Люси, благодаря, че се отби. — Станах да й освободя един стол.

Тя седна и сви крака зад тези на стола. Като котка, която се намества на възглавница.

— Освободи ли се от туристите?

— Да. Те са от една лаборатория по криминология в Кобе. Повечето са химици. Не ми пречат.

— Не съм сигурна дали можеш да ми помогнеш, но исках да те попитам — започнах аз.

Обясних й какво искам. Когато свърших, тя повдигна глава и се втренчи в тавана, сякаш очакваше отговора от него. Не бързаше. Заслушах се в бръмченето на принтер някъде надолу по коридора.

— Няма да има нищо отпреди 1985 — а, това е сигурно.

— Осъзнавам, че е малко необичайно, но виж какво може да се направи.

— Също и град Квебек?

— Не, засега само случаите на ЛСМ.

Тя кимна, усмихна се и си тръгна. Като по команда телефонът иззвъня. Райън.

— Може ли да е по-млада?

— Колко по-млада?

— На седемнайсет.

— Не.

— Може да е нещо като…

— Не.

Мълчание.

— Имам шейсет и седем имена.

— Райън, тази жена не е тийнейджърка, нито старица.

Той не се отказваше лесно.

— Ами ако е имала някакво особено състояние на костите? Бях чел…

— Райън, била е между двайсет и пет и трийсет и пет годишна.

— Ясно.

— Вероятно е изчезнала между осемдесет и девета и деветдесет и втора година.

— Вече го каза.

— А! Още нещо. Сигурно е имала деца.

— Какво?

— Открих вдлъбнатини от вътрешната страна на лонните кости. Вероятно търсиш нечия майка.

— Благодаря.

За по-малко време, отколкото детективът би могъл да набере отново номера, телефонът иззвъня.

— Райън, казах…

— Аз съм, мамо.

— Здравей, скъпа, как си?

— Добре, мамо. — Пауза. — Много ли си ядосана заради разговора ни онази вечер?

— Разбира се, че не, Кейти. Просто се тревожа за теб.

Дълга пауза.

— Е? Нещо друго ново при теб? Изобщо не говорихме какво си решила да правиш през лятото. — Толкова много неща исках да й кажа, но щях да я оставя сама да говори.

— Нищо особено не става. В Шарлът си е все така скучно.

Добре. Още една доза младежки негативизъм. Точно от това имах нужда. Опитах се да не издам раздразнението си.

— Как е работата?

— Добре. Бакшишите са доста.

— Страхотно!

— Работя доста.

— Чудесно.

— Искам да напусна.

Изчаках.

Тя замълча.

— Кейти, тези пари ще ти трябват за колежа. — Кейти, не проваляй живота си.

— Казах ти, не искам да се връщам там. Мисля да прекъсна за една година и да поработя.

Пак се започва. Знаех какво се задава и предприех офанзивата си:

— Скъпа, вече говорихме по този въпрос. Ако не ти харесва университетът на Вирджиния, защо не опиташ в „Макгил“? Защо не си вземеш две-три седмици отпуска и не дойдеш тук? Да видиш как е. — Говори бързо, мамче! — Може да си изкараме една ваканция. Ще си взема отпуска. Може да попътуваме по крайбрежието или да обиколим Нова Скотия. — Боже! Какво приказвах? Как щях да организирам това? Няма значение. Първо дъщеря ми да дойде.

Тя не отговори.

— Нямаш лоши оценки, нали?

— Не, не. Оценките ми са добри.

— Тогава би могла да се прехвърлиш. Можем…

— Искам да отида в Европа.

— Европа?

— Италия.

— Италия?

Не ми се наложи да гадая дълго.

— Там ли играе Макс?

— Да. — Защита. — И какво от това?

— И какво от това?

— Ще му плащат повече, отколкото тук.

Не казах нищо.

— Ще му дадат и къща.

Мълчание.

— И кола. Ферари.

Без отговор.

— Никакви данъци. — Тонът й ставаше настъпателен.

— Това е чудесно за Макс, Кейти. Той се занимава със спорт, който обича, и му плащат за това. Но ти?

— Макс иска да отида с него.

— Макс е на двайсет и четири и е завършил университета. Ти си на деветнайсет и си завършила само първата година от колежа.

Тя долови раздразнението в гласа ми.

— Ти си се омъжила на деветнайсет.

— Омъжила? — Стомахът ми направи тройно салто.

— Ами така си е.

Имаше право. Замълчах, бях ужасно разтревожена, но не можех: да сторя нищо.

— Казах го просто така. Ние няма да се женим.

Сякаш цяла вечност седяхме и слушахме статичното напрежение по линията между Монреал и Шарлът.

— Кейти, ще обмислиш ли предложението ми да дойдеш тук?

— Добре.

— Обещай, че няма да предприемеш нищо, без да ми кажеш.

Мълчание.

— Кейти?

— Да, мамо.

— Обичам те, скъпа.

— И аз те обичам.

— Поздрави баща си от мен.

— Добре.

— Ще ти изпратя нещо по електронната поща утре.

— Добре.

Затворих с разтреперана ръка. Какво да правя сега? С костите се справях по-лесно, отколкото с детето си. Взех си чаша кафе и набрах номера.

— Доктор Калвърт, ако обичате.

— Кой го търси, моля? — Казах й. — Един момент. — Постави ме на изчакване.

— Темп, как си? Телефонът ти постоянно дава заето. Никак не е лесно да те открие човек.

— Съжалявам, Арън. Дъщеря ми иска да напусне колежа и да избяга с един баскетболист — изтърсих аз.

— Може ли да скача отляво и да вкарва тройки?

— Сигурно.

— Тогава я пусни.

— Много смешно!

— Няма нищо смешно. Щом може да скача отляво и вкарва тройки, печели добре.

— Арън, имам още едно разчленено тяло. — Бях му се обадила за предишните случаи. Двамата често си обменяме идеи.

Чух го да се засмива:

— Там горе може и да нямате оръжия, но явно ви харесва да кълцате.

— Да. Мисля, че този психопат е кълцал няколко пъти. Всички са жени, иначе няма нищо, което да ги свързва. Освен следите от разрезите. Те ще са от съдбоносно значение.

— Серийни или масови убийства?

— Серийни.

Той осмисли това за момент.

— Е? Разкажи ми.

Описах му срезовете и слепите по костите. От време на време ме прекъсваше, за да зададе по някой въпрос или да ме накара да говоря по-бавно. Представях си го как си води бележки, високото му слабо тяло, наведено над някакво парче хартия. За него всеки милиметър празно пространство бе използваем. Въпреки че бе на четирийсет и две години, мрачното му лице и черните му очи създаваха впечатлението, че е на деветдесет. Винаги бе изглеждал на толкова. Остроумията му бяха хапливи, но иначе имаше огромно сърце.

— Някакви по-дълбоки фалстартове? — попита той делово.

— Не. Сравнително повърхностни са.

— Хармониките са отчетливи?

— Съвсем.

— И има дрейф на острието в среза?

— Да.

— Уверена ли си в измереното разстояние между зъбите?

— Да. Следите бяха съвсем ясни на няколко места. Както и някои от островчетата.

— Иначе имаш сравнително плоски дъна?

— Да. Съвсем очевидно е на отливките.

— И разчупвания в изходната точка — промърмори по-скоро на себе си.

— Много.

Дълга пауза, докато мислите му си проправяха път през информацията, която му бях дала, и сортираха възможностите. Накрая той проговори:

— Тук действам съвсем на сляпо, Темп. Не съм сигурен как ме хвана да го направя. Но ето какво мисля. Обзалагам се, че не е електрически трион. Прилича на някакъв специален уред. Вероятно някакъв вид кухненски трион.

Да! Плеснах с длан по бюрото, после я свих в юмрук и замахнах рязко, от което розовите листчета се разхвърчаха.

Арън продължи, без да обръща внимание на възклицанията ми:

— Казвам всичко това, без да съм виждал следите, разбира се, но мисля, че е готварски или месарски трион.

— Как изглежда?

— Нещо като голяма ножовка. Зъбите са доста раздалечени, затова понякога се получават островчетата, които описваш при фалстартовете. Обикновено има голям дрейф, но острието се забива през костта и реже чисто. Това са много ефективни малки триони. Режат направо кости, хрущяли, сухожилия — всичко.

— Нещо друго може ли да остави такива следи?

— Е, винаги съществува вероятността да попаднеш на нещо, което е изключение. Тези триони не четат учебници, както знаеш. Но в момента не се сещам за нищо друго, отговарящо на описанието, което ми даде.

— Ти си страхотен. Точно това бе и моето предположение, но исках да го чуя и от теб, Арън. Не мога да изразя колко съм ти благодарна за помощта!

— Аха.

— Искаш ли да видиш снимките и отливките?

— Разбира се.

— Ще ти ги изпратя утре.

Втората страст в живота на Арън бяха трионите. Той събираше писмени и фотографски описания на оставени в кости следи от триони и прекарваше часове наред в ровене из материали, изпратени в лабораторията му от всички краища на света.

Нещо в дишането му ми подсказа, че иска да каже още нещо. До — като чаках, събрах розовите листчета.

— Нали каза, че единствените напълно срязани кости са на долната част на ръката?

— Да.

— Чисто ли са отрязани?

— Съвсем.

— Хм.

Спрях със събирането на листчета.

— Какво?

— Какво? — Невинно.

— Когато казваш „хм“ по този начин, това значи нещо.

— Просто една интересна асоциация.

— И тя е?

— Този човек използва готварски трион. И реже тялото, сякаш знае какво прави. Знае кое къде е, как да стигне до него. И го прави по един и същи начин всеки път.

— Да. Мислих за това.

Няколко секунди мълчание.

— Но с ръцете действа различно. Защо?

— Това, доктор Бренън, е въпрос за психолог, не за специалист по трионите.

Съгласих се и смених темата:

— Как са момичетата?

Арън никога не се бе женил и макар че го познавах от двайсет години, не бях сигурна дали някога съм го виждала с приятелка. Първата му страст бяха конете. Заради тях пътуваше от Тълса до Чикаго и Луисвил и обратно до Оклахома.

— Доста са развълнувани. Купих на търг един жребец миналата есен. Оттогава дамите пощуряха.

Поговорихме за новостите в живота си и обменихме информация за общи приятели. Съгласихме се да се срещнем на събранието на академията през февруари.

— Е, успех в залавянето на този човек, Темп.

— Благодаря.

Часовникът ми показваше шестнайсет и четирийсет. Коридорите и кабинетите наоколо пак бяха притихнали. Подскочих стреснато, когато телефонът иззвъня.

— Видях те снощи.

— Габи?

— Не прави повече така, Темп.

— Габи, къде си?

— Само ще усложниш положението.

— По дяволите, Габи, не си играй с мен! Къде си? Какво става?

— Няма значение. Не мога да се видя с теб в момента.

Не можех да повярвам, че пак прави същото. Усещах как гневът се надига в гърдите ми.

— Стой настрана, Темп. Стой настрана от мен! Стой настрана от моите…

Егоизмът и грубостта на Габи възпламениха сдържаната ми ярост. Подхранена от арогантността на Клодел, жестокостта на психопата убиец и младежките грешки на Кейти, тя избухна и аз се нахвърлих върху приятелката си.

— За каква, по дяволите, се мислиш? — Кипях, гласът ми трепереше. — Да те оставя на мира?! Добре, ще те оставя на мира! Не знам каква откачена игра играеш, Габи, но аз се отказвам! Оттеглям се! Край! Няма да се заразя от твоята шизофрения! Няма да прихвана твоята параноя! Няма, повтарям, няма да си играя на маскирания отмъстител, за да те спасявам в беда!

Всеки неврон в тялото ми бе пренапрегнат, сякаш бях включила уред за 110 волта в контакт за 220. Гърдите ми се надигаха, в очите ми напираха сълзи. Емоциите на Темп.

Вместо Габи, чух сигнал „свободно“.