Кати Райкс
Отдавна мъртви (12)

12.

Спах през по-голямата част от уикенда. В събота сутрин направих неособено успешен опит да стана. Краката ми трепереха и когато помръднех глава, остра болка прорязваше врата и основата на черепа ми. Лицето ми бе охлузено и дясното ми око приличаше на развалена синя слива. По време на тези почивни дни царстваха супата, аспиринът и антисептичните средства.

В понеделник пневматичният чук в главата ми престана да кънти. Можех да вървя сковано и да извръщам леко главата си. Станах рано, взех си душ и в осем и половина вече бях в кабинета си.

На бюрото ме чакаха три искания. Не им обърнах внимание. Набрах номера на Габи, но попаднах на телефонния й секретар. Направих си чаша нескафе и зачетох листчетата със съобщения, оставени за мен по телефона. Едното беше от детектив във Вердюн, друго — от Андрю Райън, трето — от някакъв репортер. Изхвърлих последното в кошчето и оставих другите край телефона. Нито Шарбоно, нито Кло — дел бяха се обаждали. Нито пък Габи.

Набрах оперативната зала в Градската полиция и потърсих Шарбоно. След кратка пауза научих, че го няма. И Клодел го нямаше. Оставих съобщение, чудейки се дали вече са в движение, или започваха работа по-късно.

Набрах номера на Андрю Райън, но линията даваше заето. Тъй като явно не успявах да свърша нищо по телефона, реших да отида на място. Може би Райън щеше да се съгласи да поговорим за Тротие.

Взех асансьора до първия етаж и си проправих път към залата на детективите. Тя бе много по-оживена, отколкото при предишното ми идване. Докато вървях към бюрото на Андрю, усещах погледите върху лицето си, което малко ме притесни. Очевидно вече бяха научили за станалото в петък.

— Доктор Бренън. — Райън се надигна от стола си и ми подаде ръка. На продълговатото му лице се появи усмивка, когато видя коричката на дясната ми буза. — Да не пробваш нов руж?

— Точно така. Алено циментово. Видях съобщението, че сте се обаждали.

За момент ме погледна озадачено.

— А, да. Получих досието на Тротие. Можеш да го разгледаш, ако искаш.

Той се наведе и запрехвърля някакви папки по бюрото си, като ги струпа на ветрилообразна купчина. Отдели една и ми я подаде точно когато партньорът му влезе в залата. Бертран бе облечен в бледосиво спортно сако и тъмносив панталон, черна риза и черно — бяла вратовръзка. Изглеждаше като образ от черно — бял телевизор.

— Доктор Бренън, как сте?

— Страхотно.

— Уха, добре изглеждате.

— Среща с паважа — обясних аз и се огледах за място, където да разгърна папката. — Може ли?… — Посочих едно празно бюро.

Седнах и започнах да преглеждам съдържанието на папката. Прелистих докладите от местопрестъплението, разпитите на свидетели, после се насочих към снимките. Шантал Тротие. Почувствах се, сякаш ходех боса по нагорещен асфалт. Болката ме връхлетя отново, като че убийството се бе случило вчера.

На шестнайсети октомври 1993 година едно шестнайсетгодишно момиче станало с неохота, изгладило блузата си и после цял час си мило косата и се обличало. Отказало закуската, предложена от майка му, и излязло от дома си в предградията, за да вземе заедно с приятелите си метрото до училище. Девойката носела униформа с карирано сако и чорапи до коленете. Учебниците и тетрадките били в раница на гърба й. Бъбрела и се кикотела, след часа по математика изяла обяда си. В края на деня изчезнала. Трийсет часа по-късно накълцаното й тяло било намерено в найлонови торби за боклук на почти седемдесет километра от дома й.

Върху бюрото падна сянка и ме принуди да вдигна глава. Бертран държеше две големи чаши с кафе. На тази, която ми подаде, пишеше: „От понеделник съм на диета.“ Приех я с благодарност.

— Нещо интересно?

— Не много. — Отпих. — Била е на шестнайсет. Трупът е намерен в Сен Жером.

— Аха.

— Ганьон е била на двайсет и три. Намерена в Сентървил. Също в найлонов чувал за боклук. — Разсъждавах на глас.

Той кимна.

— Адкинс е била на двайсет и четири. Намерена в дома й, близо до стадиона.

— Тя не е била разчленена.

— Не, но е била обезобразена с нож. Може нещо да е смутило убиеца и да си е тръгнал прибързано.

Бертран пиеше кафето, като сърбаше шумно. Когато свали чашата си, по мустака му бяха останали кафеникави капчици.

— И Ганьон, и Адкинс бяха в списъка на Сен Жак. — Предположих, че тази новина вече се е разпространила. Оказах се права.

— Да, но медиите много шумяха за тези случаи. Сен Жак е имал изрезки със статии и за двете. Материалите са били илюстрирани със снимки. Може да е просто някакъв перверзник, който си пада по подобни гнусотии.

— Възможно е. — Отново отпих от кафето. Всъщност не вярвах на тази теория.

— Нали е имал цяла купчина такива изрезки?

— Да — обади се Райън някъде зад нас. — Събирал си е статии за всякакви откачени престъпления. Франкьор, ти не разследваше ли някои от онези случаи с нощниците, докато беше в отдел „Кражби“? — Говореше на един нисък дебел мъж с лъскава кафява коса, който ядеше сникърс, седнал през четири бюра.

Франкьор остави десерта, облиза пръстите си и кимна. Стъклата на очилата му проблеснаха, докато движеше глава нагоре — надолу.

— Ъъъ. Ъхъ. Два. — Облизване. — Шибана работа. — Облизвано. Този плъх се промъква в някой апартамент, претърсва спалнята, вади някоя нощница или пижама, която принадлежи на стопанката на дома. Натъпква я с дрехи, за да заприлича на манекен, облича й бельо, слага я на леглото и я намушква с нож. Сигурно това яко го надървя. После се изнася оттам. Без изобщо да вземе нещо.

— Сперма?

— Не. Сигурно вярва в безопасния секс.

— И какво използва?

— Може би нож, но никога не сме го намирали. Вероятно си го носи.

Франкьор отново отхапа от сникърса.

— Как влиза?

— През прозореца на спалнята — каза с уста, пълна с карамел и фъстъци.

— Кога?

— Обикновено нощем.

— И къде е изнасял това представление?

Една-две минути Франкьор дъвчеше мълчаливо, после избута с нокътя на палеца си парченце фъстък, заседнало между зъбите му. Огледа го и отново го лапна.

— Веднъж в Сен Каликст, веднъж в Сент Юбер, ако си спомням правилно. А преди две-три седмици бе нарязал една нощница в Сен Пол дю Нор. Май един случай попадна при Градската полиция. Спомням си някакво обаждане преди около година от някого там.

Мълчание.

— Ще го пипнат. Обаче не им е първа грижа. Не наранява никого и не взема нищо. Само дето представата му за любовна среща е малко откачена.

— Чух, че загрижените граждани на Сен Пол дю Нор не са подали оплакване.

— Да — кимна Райън, — случаи като този са почти толкова приятни, колкото надничане в чужд гардероб.

— Нашият човек сигурно си е изрязал статии за тази история, защото се възбужда, като чете как някой е проникнал в спалнята на непознати. Беше си изрязал и историята с момичето в Сенвил, а пък там се оказа, че през цялото време бащата е криел трупа. — Франкьор се облегна назад на стола си. — Може би просто се идентифицира с всички перверзници.

Слушах разговора, без да гледам участниците. Погледът ми попадна на голяма карта на града зад главата на Франкьор. Приличаше на онази в апартамента на „Берже“, но бе в по-голям мащаб и по този начин включваше далечните източни и западни предградия на Монреал.

В разговора се включиха и други хора от залата и започнаха да си разменят анекдоти за разни воайори и сексуални перверзници. Докато останалите обсъждаха темата, станах и отидох да огледам картата отблизо, като повторих упражнението, което двамата с Шарбоно бяхме направили в петък, и мислено възстанових местата, отбелязани с „Х“. Гласът на Райън ме стресна.

— Какво си мислиш? — попита той.

Взех кутийка с цветни кабарчета от полицата под картата. Избрах едно с червена главичка и го поставих в югозападния ъгъл на Семинарията.

— Ганьон — казах.

После забодох едно под Олимпийския стадион.

— Адкинс.

Третото се озова в горния ляв ъгъл, близо до разширение на реката, наречено Лак де Дьо Монтан.

— Тротие.

Остров Монреал има формата на ходило — с глезен, който стърчи на северозапад, пета, сочеща на юг, и пръсти, насочени на североизток. Две от кабарчетата се намираха по края на ходилото точно над подметката: едно на петата, при Сентървил, и другото — на изток, по средата на пръстите. Третото беше върху глезена, в далечния западен край на острова. Нямаше очевидна закономерност в разположението им.

— Сен Жак беше отбелязал това и това — казах аз и посочих кабарчето от долната страна и второто в източния край.

Претърсих южния бряг, като проследих моста „Виктория“, който водеше до Сен Ламбер, после се спуснах на юг. Открих улиците, които бях видяла в петък, и забодох четвърто кабарче в далечния край до реката, точно под извивката на ходилото. Сега разположението изглеждаше още по-безразборно. Райън ме погледна въпросително.

— Тук беше третото „Х“.

— Какво има там?

— Кой знае?

— По дяволите, може там да е мъртвото му куче. — Той погледна часовника си. — Виж, трябва да…

— Не мислиш ли, че няма да е излишно да проверим?

Той дълго ме гледа, без да отговори. Очите му бяха искрящо сини и малко се изненадах, че не бях го забелязала досега. Райън поклати глава:

— Просто не ми се струва редно. Не е достатъчно. Точно сега твоята идея за серийния убиец има повече дупки от магистралата. Запълни ги. Открий още нещо или накарай Клодел да подаде искане за претърсване на района. Той е под юрисдикцията на Управлението за сигурност. Просто засега нямаме право да действаме.

Бертран му правеше някакви знаци, като сочеше часовника си и вратата. Райън погледна партньора си, после отново впери неоновия си поглед в мен.

— Трябва да тръгвам. Просто остави папката на бюрото ми, когато свършиш.

— Добре.

— И… не падай духом.

— Какво?

— Чух какво си намерила там. Този негодник може да не е безобиден. — Бръкна в джоба си, извади една визитка и написа нещо на нея. — Можеш да ме откриеш на този номер почти винаги.

Десет минути по-късно вече седях на бюрото си, отчаяна и нервна. Опитвах да се концентрирам върху други неща, но почти не успявах. Всеки път, щом някой телефон звъннеше в околните кабинети или надолу по коридора, грабвах слушалката с надеждата, че се обаждат Клодел или Шарбоно. В десет и петнайсет позвъних отново.

Казаха ми:

— Изчакайте, моля. — После:

— Клодел.

— Обажда се доктор Бренън.

Последва гробно мълчание.

— Да?

— Предадоха ли ви съобщението ми?

— Да.

Усетих, че ще е разговорлив колкото контрабандист пред митничар.

— Чудех се какво сте научили за Сен Жак.

Той изсумтя:

— Да, Сен Жак. Аха.

Въпреки че ми се искаше да се пресегна през телефона и да му изтръгна езика, прецених, че ситуацията изисква такт — правило номер едно в отношенията с арогантни детективи.

— Мислите, че това не е истинското му име?

— Ако това е истинското му име, аз съм Маргарет Тачър.

— Е, докъде стигнахте?

Нова пауза. Представих си го как поглежда към тавана, чудейки се как да се отърве от мен.

— Ще ви кажа докъде сме. Доникъде. Не намерихме нищо. Никакви окървавени ножове. Никакви записи от видеокамера. Никакви уличаващи бележки. Никакви части от тела, запазени като сувенир. Нищо.

— Отпечатъци?

— Нито един използваем.

— Лични вещи?

— Вкусът на този човек клони към оскъдното. Никаква украса. Никакви лични снимки или вещи. А, да. Едно горнище на анцуг и стара гумена ръкавица. Едно мръсно одеяло. Това е всичко.

— За какво му е била ръкавица?

— Може да се е тревожел за маникюра си.

— Какво намерихте все пак?

— Вие видяхте. Колекцията от порноснимки, картата, вестниците, изрезките, списъка. А, и малко спагети.

— Нищо друго?

— Нищо.

— Никакви тоалетни принадлежности? Лекарства?

— Нищо.

Обмислих чутото.

— Май не живее там на практика.

— Ако живее там, е най-нечистоплътният кучи син на света. Не се бръсне и не си мие зъбите. Не използва сапун, нито шампоан.

Помислих върху този факт.

— Какво е вашето мнение?

— Може би просто използва тази дупка като скривалище за престъпните си и перверзни хобита. Може жена му да не си пада точно по този род изкуство. Може да не му дава да си бие чекии вкъщи. Откъде да знам!

— Ами списъкът?

— Проверяваме имената и адресите.

— Има ли някое в Сен Ламбер?

Нова пауза.

— Не.

— Някакви предположения как се е сдобил с картата на Маргарет Адкинс?

Този път паузата бе още по-дълга и осезаемо враждебна.

— Доктор Бренън, защо не си гледате вашата работа и не ни оставите ние да ловим убийците?

— Той такъв ли е? — не се сдържах да попитам.

— Какъв?

— Убиец.

Телефонът вече даваше свободно.

Останалата част от сутринта се опитвах да определя възрастта, пола и височината на човек, съдейки по една — единствена лакътна кост. Костта беше намерена от деца, които си играели край Поенто Транбъл, и вероятно бе изровена от някой стар гроб.

В дванайсет и петнайсет се качих горе да си взема диетична кола. Занесох я в кабинета си, затворих вратата и извадих сандвича и прасковата, които си носех. Завъртях се с лице към реката и оставих мислите си да блуждаят. Те не пожелаха. Като ракета „Пейтриът“ си останаха насочени право към Клодел.

Той все още отхвърляше идеята за серийния убиец. Възможно ли беше да е прав? Можеше ли приликите да са само съвпадение? Дали Сен Жак бе просто човек с прекомерен интерес към насилието? Разбира се. Филмовите продуценти и издателите на книги печелят милиони от експлоатирането на тази тема. Може би той не бе убиец, може би просто анализираше убийствата или играеше някаква воайорска игра на проследяване. Може би бе намерил картата на Маргарет Адкинс. Може би я бе откраднал от нея преди смъртта й и тя не бе открила липсата й. Може би. Може би. Може би…

Не. Не се връзваше. Ако не беше Сен Жак, имаше някой друг, отговорен за убийствата. Поне някои от убийствата бяха свързани. Не исках да чакам при мен да пристигне още някое накълцано тяло, за да докаже правотата ми.

Как можех да убедя Клодел, че не съм някаква малоумна с развинтено въображение? Детективът се възмущаваше от това, че навлизам в неговата територия, и мислеше, че превишавам правомощията си. Беше ми казал да си гледам работата. И Райън. Какво беше казал той? Дупки. Това не е достатъчно. Намери по-убедително доказателство за връзката между случаите.

— Добре, Клодел, кучи син такъв, точно това ще получиш!

Казах го на глас, изтраках със стола си и изхвърлих костилката от прасковата в кошчето.

Така.

Какво правя аз?

Изравям тела. Разглеждам кости.