Кати Райкс
Отдавна мъртви (10)

10.

Оказа се, че не е лесно да се стигне дотам. Докато Шарбоно си проправяше път на запад по „Дьо Мезонньов“, седях отзад и гледах през прозореца. Следобедът бе зноен и горещ. Докато пъплехме бавно напред, виждах как жегата се надига на вълни от тротоара.

Монреал кипеше от патриотичен възторг. Кралските лилии бяха навсякъде, висяха от прозорци и балкони, грееха върху тениски, шапки и боксерки, бяха изрисувани върху лица, вееха се от знамена и плакати. От централната част на изток до Мейн потни гуляйджии бяха завзели улиците и задръстваха движението като тромб в артерия. Въпреки че привидно тълпата се движеше без определена посока, все пак напредваше бавно на север, към Шербрук и парада, в който пънкари крачеха редом с майки, тикащи бебешки колички. Хората и платформите от парада, които бяха потеглили от „Сент Юрбен“ в два на обед и се движеха на изток и нагоре към Шербрук, в момента се намираха точно над нас.

Шарбоно се обърна към Клодел:

— Дай да видя снимката за момент.

Люк я извади от джоба си. Мишел я погледна, като за миг отмести очи от колите пред нас.

— Не е нищо особено — каза, без да се обръща конкретно към някого. Безмълвно се протегна и ми подаде снимката.

Хванах черно-бялата отпечатана на принтер снимка, уголемено изображение на кадър, направен отгоре и отдясно на обекта. Виждаше се размазана фигура на мъж с извърнато лице, зает с това да вкара или изтегли картата от банкомата.

Косата му бе къса и изтъняла отпред, с причесан върху челото бретон. Темето бе почти плешиво, покрито от дълги кичури, зализани от ляво на дясно в опит да се прикрие плешивината.

Очите му бяха засенчени от гъсти вежди, а ушите стърчаха като венчелистчета на маргаритка. Кожата му изглеждаше смъртнобледа. Носеше карирана риза и нещо като работни панталони. Зърнестият образ и лошият ъгъл размиваха останалите подробности. Трябваше да се съглася с Шарбоно. Мъжът не бе нищо особено. Би могъл да е всеки. Без да казвам нищо, върнах снимката.

Въпросният магазин бе една от типичните квартални бакалии в Квебек. Има ги навсякъде, където може да се съберат няколко рафта и хладилник. Разпръснати из целия град, те оцеляват, като предлагат хранителни стоки, мляко, цигари и основните видове алкохол, а останалото зависи от предпочитанията на квартала. Не са лъскави, нямат и паркинги. По-модерните понякога имат банкомат. Точно към един такъв пътувахме в момента.

— По „Берже“ ли? — попита Шарбоно Клодел.

— Да. Намира се на юг от „Сент Катрин“.

Шарбоно зави наляво и запълзя на юг. В нетърпението си постоянно натискаше газта и спирачките, при което шевролетът подскачаше като люлеещо се виенско колело. Леко ми прилоша и затова се съсредоточих върху гледката на бутиците, бистрата и модерните тухлени сгради в района край университета на Квебек, който граничеше със „Сен Дьони“.

— Тъпанар — изръмжа Шарбоно, когато един тъмнозелен микробус „Тойота“ го засече. — Копеле! — добави той, докато натискаше спирачката, после се изстреля напред и се залепи за бронята на микробуса. — Виж го този мазен ненормалник.

Клодел не му обърна внимание, очевидно свикнал с нервното шофиране на партньора си. Ужасно ми се гадеше, но стисках езика зад зъбите си.

Най-после стигнахме „Сент Катрин“, така че отново се озовах в Мейн, само на една пресечка разстояние от момичетата на Габи. „Берже“ е една от страничните улички, натъпкани между „Сен Лоран“ и „Сен Дьони“. В момента се намираше право пред нас.

Шарбоно зави на ъгъла и спря до тротоара пред бакалията. Зацапана табела над вратата обещаваше „бира и вино“. Избелели от слънцето реклами на „Моулсън“ и „Лабат“ покриваха прозорците. Редици умрели мухи бяха осеяли перваза. Железни решетки предпазваха стъклото. Двама старци седяха на кухненски столове пред вратата.

— Търсим човек на име Халеви — каза Шарбоно, като провери в бележника си. — Сигурно няма да е особено словоохотлив.

— Както обикновено. Паметта му може да се освежи, ако малко го поизпотим — заяви Клодел и затръшна вратата си.

Старците ни гледаха мълчаливо.

Наниз месингови камбанки прозвъня, когато влязохме. Вътре бе горещо и миришеше на прах, подправки и стар картон. Две редици рафтове опасваха дължината на магазина и образуваха една централна и две странични пътеки. По прашните полици бяха подредени най-различни консервирани и пакетирани храни.

В далечния десен ъгъл имаше хоризонтален хладилник, в чиито отделения бяха подредени ядки, варива, сушен грах и брашно. В края му бяха сложени и известно количество повехнали зеленчуци. Останка от друга епоха, хладилникът вече не замразяваше.

По лявата стена бяха подредени вертикални хладилни витрини с бира и вино. Вдясно от него, в най-далечния ъгъл, бе банкоматът. С изключение на него, магазинът имаше вид, сякаш не е ремонтиран от времето, когато Аляска още не е била американски щат.

Тезгяхът бе вляво от вратата. Господин Халеви седеше зад него и говореше разгорещено по клетъчен телефон. Постоянно прокарваше длан по голата си глава — явно жест, който му бе останал от младини, когато е имал коса. На касата имаше лепенка: „УСМИХНИ СЕ. БОГ ТЕ ОБИЧА“. Халеви не следваше този съвет. Лицето му бе зачервено и видимо ядосано. Останах на място да гледам.

Клодел застана точно пред касата и се прокашля. Халеви вдигна дланта си и му кимна да изчака. Клодел извади полицейската си значка и поклати глава. За момент Халеви го погледна объркано, каза бързо нещо на хинди и затвори телефона. Очите му станаха огромни зад дебелите стъкла на очилата и започнаха да се стрелкат от Клодел към Шарбоно и обратно.

— Да? — изрече въпросително той.

— Вие ли сте Бипин Халеви? — попита Шарбоно на английски.

— Да.

Детективът постави снимката върху тезгяха.

— Познавате ли този човек?

Халеви завъртя снимката към себе си и се наведе, а разтрепераните му пръсти пригладиха краищата. Беше нервен и се стараеше да угоди на полицаите или поне да създаде впечатлението, че го прави. В много подобни бакалии се продават контрабандни цигари или други стоки от черния пазар и посещенията на полицията са толкова желани, колкото и данъчните ревизии.

— Никой не би могъл да разпознае човек по тази снимка. Това от видеокасетата ли е? Вече идваха едни хора. Какво е направил този човек?

Говореше английски с напевния акцент на Северна Индия.

— Имаш ли някаква представа кой е той? — настоя Шарбоно, без да обръща внимание на въпроса.

Халеви сви рамене:

— Не се сещам да е от моите клиенти. Пък и снимката е много неясна. Лицето е извърнато.

Той се намести на стола си. Започваше да се успокоява, осъзнал, че полицията не търси него и че всичко е свързано с касетата от охранителната камера, която полицаите бяха конфискували.

— Местен ли е? — попита Клодел.

— Казвам ви, не знам.

— Поне малко не ти ли напомня за някого, който идва тук?

Халеви се загледа в снимката.

— Може би. Може би да. Но снимката е много неясна. Бих искал да ви помогна. Аз… Може и да е един мъж, когото съм виждал.

Шарбоно го изгледа навъсено, навярно мислейки си това, което си мислех и аз. Дали Халеви се опитваше да им угоди, или наистина човекът му изглеждаше познат?

— Кой е той?

— Н-не знам. Просто един клиент.

— Някаква повторяемост в действията му?

Мъжът погледна неразбиращо.

— Питам дали този човек идва по едно и също време на деня? Дали идва от една и съща посока? Дали купува едни и същи неща? Дали има татуировка? — Клодел бе видимо раздразнен.

— Казах ви. Никога не задавам въпроси. Не оглеждам. Продавам си стоката. Вечер си отивам вкъщи. Това лице е като много други.

— До колко часа е отворен магазинът?

— До два.

— Този мъж идвал ли е през нощта?

— Може би.

Шарбоно си водеше записки в кожения бележник. Засега не бе записал много.

— Вчера следобед беше ли на работа?

Халеви кимна:

— Беше много натоварено — денят преди празник, нали знаете. Може би хората са си мислели, че днес няма да работим.

— Видя ли този мъж да влиза?

Халеви отново огледа внимателно снимката, прокара и двете си длани до тила, после енергично почеса главата си. Изпухтя шумно и вдигна безпомощно ръце.

Шарбоно пъхна снимката в тефтера си и го затвори рязко. Постави визитната си картичка върху тезгяха.

— Ако се сетите за още нещо, господин Халеви, обадете ни се. Благодарим ви за отделеното време.

— Разбира се, разбира се. — Лицето му се оживи за пръв път, откакто бе видял полицейската значка. — Ще се обадя.

— Разбира се, разбира се — изсумтя Клодел, когато излязохме. — Това влечуго ще ни се обади, когато Майка Тереза се изчука със Саддам Хюсеин.

— Той работи в бакалия. Има чили вместо мозък — отвърна Шарбоно.

Докато вървяхме към колата, погледнах през рамо. Двамата старци още седяха пред входа. Приличаха на постоянен атрибут, като каменни кучета пред входа на будистки храм.

— Дай ми снимката за малко — казах на Шарбоно.

Той ме погледна изненадано, но я извади. Клодел отвори вратата на колата и нагорещеният въздух лъхна отвътре като от пещ. Подпря се с ръка на вратата, вдигна крака си на рамката и ме погледна. Докато пресичах повторно улицата, той измърмори нещо на партньора си. За щастие не го чух.

Отидох до стареца, който седеше вдясно. Носеше избелели червени шорти, потник, чорапи на дупки и кожени еспадрили. Кокалестите му крака бяха осеяни с възелчета от разширени вени и изглеждаха, сякаш бялата му кожа бе опъната върху кълба от спагети. Устата му бе хлътнала навътре и издаваше липсата на зъби. От единия ъгъл на устните му висеше цигара. Старецът ме изгледа с нескрито любопитство.

— Добър ден — поздравих на френски.

— Здрасти — каза той и се наведе да отлепи потния си гръб от облегалката на очукания пластмасов стол. Или ни беше чул да си говорим, или бе доловил акцента ми.

— Горещ ден.

— Виждал съм и по-горещи. — Цигарата подскачаше в устата му, докато говореше.

— Наблизо ли живеете?

Той махна с ръка по посока на „Сей Лоран“.

— Може ли да ви попитам нещо?

Дядото кръстоса крака и кимна.

Подадох му снимката.

— Виждали ли сте този мъж?

Той задържа снимката с опъната ръка, а с другата засенчи очите си от слънцето. Димът се носеше пред лицето му. Толкова дълго изучава образа, че се запитах дали не е задрямал.

Вторият мъж сложи ръце на коленете си и се надигна с тихо пъшка — не. Кожата му някога е била светла, но сега изглеждаше, сякаш старецът седеше на слънце от сто и двайсет години. Той намести тирантите си, после и колана, който придържаше сивия му работен панталон, и се приближило нас. Наведе козирката на шапката си на нивото на рамото на другия старец и присви очи към снимката. Накрая мъжът с разширените вени ми я подаде.

— И собствената му майка не би могла да го познае от това. Снимката не струва.

Вторият старец бе по-полезен.

— Живее там някъде — изфъфли той и посочи с пожълтелия си пръст надолу по улицата към западнал тухлен блок. Говореше на толкова силен диалект, че едва разбрах думите му. И той нямаше зъби, нито изкуствено чене и докато говореше, брадичката почти стигаше до носа му. Когато замълча, посочих снимката, а после тухления блок. Той кимна.

— Често ли идва? — попитах аз.

— Хмм, да — отвърна той, повдигна вежди и рамене и издаде напред долната си устна. После размаха длан нагоре — надолу. — Често. Горе-долу.

Другият старец поклати глава и изсумтя възмутено.

Повиках с ръка Шарбоно и Клодел да дойдат при мен и им обясних какво ми бе казал старецът. Клодел ме погледна, сякаш бях бръмчаща оса, нещо досадно, с което трябва да се справи. Пресрещнах погледа му и се опитах да го предизвикам да каже нещо. Той знаеше, че би трябвало двамата с партньора му да разпитат старците.

Без никакъв коментар Шарбоно обърна гръб и се съсредоточи върху двойката. Ние с Клодел стояхме малко по-назад и слушахме. Говореха на френски толкова бързо и задавено, че не разбрах почти нищо от репликите, крито си разменяха. Но жестовете и сигналите бяха пределно ясни. Старецът с тирантите каза, че мъжът от снимката живее на същата улица. Другият старец възрази.

Най-после Шарбоно се обърна към нас. Кимна към колата и ни направи знак да го последваме. Докато пресичахме улицата, усетих два чифта сълзящи очи да изгарят тила ми.

Шарбоно се облегна на колата, изтръска цигара от пакета и я запали. Изглеждаше напрегнат като опъната пружина. Известно време мълча, сякаш обмисляше казаното от двамата старци. Накрая заговори почти без да помръдва устни.

— Какво мислите? — попита той.

— По всичко изглежда, че прекарват доста време тук — обадих се аз. Под тениската струйки пот се стичаха по гърба ми.

— Може да са напълно изкуфели — отбеляза Клодел.

— Или може наистина да са виждали онзи негодник — каза Шарбоно. Дръпна продължително от цигарата си, после я изтръска.

— Не бяха особено убедителни като свидетели — настоя Клодел.

— Да — кимна Шарбоно. — Но всички се съгласихме, че в тази физиономия няма нищо забележително. А и изроди като него обикновено се стараят да не се набиват на очи.

— Вторият дядо изглеждаше сигурен, че го е виждал — добавих аз.

Клодел изсумтя:

— Тези двамата не могат да бъдат сигурни в нищо, освен къде се намират магазинът за алкохол и кръвната банка. Вероятно помнят само тези две неща.

Шарбоно си дръпна за последно от цигарата, хвърли фаса и го смачка с крак.

— Може да не открием нищо, но може и нашият човек наистина да е там. Аз предпочитам да не гадая. Предлагам да отидем да поогледа — ме, а ако го намерим, ще му сритаме задника.

Клодел отново сви рамене.

— Добре, обаче аз няма да се пъхам в устата на лъва. Ще извикам подкрепление.

Той премести поглед от мен към партньора си и обратно с повдигнати вежди.

— Тя не ми пречи — заяви Шарбоно.

Клодел поклати глава, заобиколи колата и седна на мястото до шофьора. През предното стъкло го видях как взема слушалката на радиостанцията.

Мишел се обърна към мен:

— Стой нащрек. Ако нещо се обърка, залегни.

Мислено му благодарих, че не ми каза да не пипам нищо. След по-малко от минута главата на Клодел се подаде през прозореца.

— Да тръгваме.

Седнах отзад, а двамата детективи се наместиха отпред. Шарбоно запали колата и бавно потеглихме по улицата. Клодел се обърна към мен:

— Не пипайте нищо. Ако това е нашият човек, не искаме нещо да провали обвинението.

— Ще се постарая — насилих се да потисна сарказма в гласа си.

Шарбоно спря до тротоара някъде по средата на разстоянието, за да огледаме сградата. Беше заобиколена от празни парцели. Напуканият цимент и чакълът бяха обрасли с бурени и осеяни със счупени бутилки, стари гуми и други боклуци, които обикновено се натрупват в изоставените градски пространства. Някой бе изрисувал стената, гледаща към празния паркинг от нашата страна на сградата. Стенописът изобразяваше коза с по един автомат, провесен от двете уши. В устата й имаше човешки скелет. Запитах се дали смисълът на рисунката е ясен на някого, освен на художника.

— Старецът каза, че не го е виждал днес — спомена Шарбоно и забарабани с пръсти по волана.

— Кога застават на пост пред магазина? — попита Клодел.

— В десет — отвърна Мишел. Погледна часовника си и ние с Клодел последвахме примера му. Павлов би се гордял с нас — беше три и десет. — Може би обича да си поспивало късно — предположи Шарбоно. — Или пък е изморен от малкото си пътешествие вчера.

— А може би изобщо не е тук и тези старци се канят добре да се посмеят за наша сметка.

— Възможно е.

Видях група момичета да пресичат празното пространство зад сградата, хванали се за ръце, както често правят приятелките на тази възраст. Докато ги гледах как се смеят и побутват в лятната горещина, се замислих колко лесно подобно юношеско безгрижие може да бъде изтрито завинаги от действията на някой луд. Заля ме вълна от гняв. Възможно ли бе да седим само на метри от подобно чудовище?

В този момент синьо-бяла полицейска кола спря безшумно зад нас. Шарбоно слезе и отиде да поговори с полицаите. Върна се след минута.

— Те ще ни прикриват — обясни той и кимна към патрулната кола. Гласът му бе рязък, изоставил напълно всякакъв сарказъм. — Да действаме!

Когато отворих вратата си, Клодел понечи да каже нещо, но после размисли и тръгна към блока. Последвах го заедно с Шарбоно. Забелязах, че е разкопчал сакото си и дясната му ръка стои напрегната и леко извита. За него бе рефлекс да е готов. За какво? — запитах се аз.

Червената тухлена сграда изглеждаше самотна, съседите й отдавна бяха съборени. Наоколо беше задръстено с боклуци. Ръждясала и провиснала телена ограда минаваше от южната й страна. Нарисуваната коза гледаше на север.

Три овехтели бели врати, наредени една до друга, водеха в сградата от нивото на улицата. Пространството пред тях беше асфалтирано до края на тротоара.

На прозореца на третия етаж, под провисналото и посивяло дантелено перде, бе пъхната написана на ръка табела: Стаи под наем. Клодел стъпи с крак на стъпалото й натисна по-високия от двата звънеца до вратата. Никакъв отговор. Позвъни отново, после, след кратка пауза, заблъска по вратата.

— Престанете! — изпищя глас право в ухото ми. Пронизителният квебекски акцент накара сърцето ми да се качи в гърлото.

Обърнах се и видях, че гласът идва от прозорец на първия етаж, на около два метра вляво от мен. Нечие лице ни се мръщеше през мрежата с неприкрито раздразнение.

— Какво си мислите, че правите? Само да счупиш вратата, задник такъв, и ще я плащаш!

— Полиция! — извика Клодел, без да обърне внимание на забележката.

— Тъй ли? Покажете ми документ!

Детективът вдигна служебната си карта до мрежата на прозореца. Лицето се наведе напред и видях, че е на жена. Беше зачервено и пълно, оградено от тънък зелен шал, завързан с голям възел отгоре на главата. Краищата на шала стърчаха нагоре като уши от шифон. Ако не се броеше липсата на оръжията и четирийсетте кила в повече, жената осезателно приличаше на козата от рисунката.

— Е? — Краищата на шала се развяха, докато тя местеше поглед от Клодел към Шарбоно и мен. Като реши, че изглеждам най-малко заплашителна, се обърна към мен.

— Бихме искали да ви зададем няколко въпроса — казах аз. Звучеше като доста изтъркано клише и на френски, и на английски. Поне не добавих „госпожо“ на края.

— Заради Жан Марк ли сте тук?

— Не би трябвало да обсъждаме това на улицата — отвърнах, чудейки се кой е Жан Марк.

Лицето се поколеба и после изчезна. След минута чухме щракане на ключалки и вратата се отвори от огромна жена, облечена в жълт полиестерен пеньоар. Под мишниците и на корема й имаше тъмни петна от пот, а по гънките на врата й потта бе смесена с мръсотия. Жената задържа вратата да влезем, после се обърна и тръгна с поклащане по тесния коридор, преди да изчезне през една врата вляво. Последвахме я един по един: Клодел начело, а аз — най-отзад. В коридора миришеше на зеле и гранясала мазнина. Вътре бе поне трийсет градуса.

В миниатюрния апартамент вонеше на котешки изпражнения и бе претъпкано с тъмни тежки мебели, произвеждани масово през двайсетте и трийсетте години. Съмнявах се някога да са били претапицирани. Една синтетична пътека пресичаше диагонално килима в дневната. Не се виждаше никакво празно пространство.

Жената се замъкна до тапициран стол край прозореца и се отпусна тежко на него. Металната масичка на телевизора вдясно от нея се разклати и една кутийка диетично пепси се разтресе. Жената се намести и хвърли разтревожен поглед през прозореца. Зачудих се дали очаква някого, или просто мрази някой да смущава навика й да шпионира околността.

Подадох й снимката. Тя я погледна и очите й придобиха формата на ларви, свити между дебелите клепачи. Вдигна поглед към нас тримата и осъзна — твърде късно, — че се е поставила в неизгодна позиция. Ние стояхме прави и имахме преимуществото да я гледаме отвисоко. Тя ни изгледа продължително, местейки ларвите от един на друг. Настроението й сякаш се промени от войнствено на предпазливо.

— Вие сте… — започна Клодел.

— Мари-Ив Рошон. За какво е всичко това? Жан Марк да не се е забъркал в нещо?

— Вие ли сте портиерка на сградата?

— Само събирам наема вместо собственика — отвърна тя.

— Познавате ли го? — Клодел й посочи снимката.

— Да и не. Живее тук, но не го познавам.

— Къде?

— В номер шест. Първия вход, стаята на партера — каза тя и махна с ръка в неопределена посока. Отпуснатата плът се разтресе като пудинг.

— Как се казва?

Тя се замисли за момент, подръпвайки разсеяно края на шала си. Видях как капка пот изби и се плъзна надолу по лицето й.

— Сен Жак. Разбира се, обикновено не използват истинските си имена.

Шарбоно си водеше бележки.

— От колко време живее тук?

— Може би от година. Това е доста дълго като за тук. Повечето не се задържат. Разбира се, не го виждам често. Може би идва от време на време. Не обръщам внимание. — Тя сведе очи и присви устни заради очевидната си лъжа. — Не питам.

— Идват ли хора при него?

— Казах ви, не го виждам често. — Известно време мълча. От подръпването шалът й се бе изместил надясно и сега стърчащите краища вече не бяха в центъра на главата. — Май е все сам.

Шарбоно се огледа.

— Другите апартаменти същите като този ли са?

— Моят е най-голям. — Устните й се стегнаха и последва едва доловимо вирване на брадичката. Дори и в нищетата имаше място за гордост. — Другите са разделени. Някои са само от по една стая.

— Той тук ли е сега?

Жената сви рамене.

Шарбоно затвори бележника си.

— Трябвала поговорим с него. Да вървим.

Тя го погледна изненадано:

— И аз ли?

— Може да се наложи да влезем насилствено в апартамента му.

Мари-Ив се наведе напред, без да става, и изтри длани в бедрата си. Очите й се уголемиха и ноздрите се разшириха.

— Не мога да направя такова нещо. Това ще е нарушение на неприкосновеността наличния му живот. Трябвала имате заповед за обиск.

Шарбоно я изгледа продължително, без да каже нищо.

— Добре, добре, но идеята е ваша.

Местейки тежестта си от бут на бут, тя се изтегли напред на тласъци като платноходка, която прави поредица от кратки маневри. Пеньоарът й се надигаше все повече и разкриваше огромни части от мраморната й плът. Когато най-после премести центъра на тежестта си до ръба на стола, тя постави ръце на облегалките и се избута да стане.

Отиде до бюрото в другия край на стаята и затършува в чекмеджето. След малко извади един ключ и провери картончето, което висеше на него. Увери се, че е търсеният, и го подаде на Шарбоно.

— Благодаря ви, госпожо. Ще се радваме да проверим имота за нередности.

Докато се обръщахме към вратата, любопитството й надделя:

— Хей, какво е направил този?

— Ще върнем ключа, като си тръгваме — каза Клодел. Тръгнахме си, а тя ни изпрати, забила поглед в гърбовете ни.

Коридорът в първия вход бе същият като този, от който току — що бяхме излезли. Имаше врати отляво и отдясно, а в дъното стръмна стълба водеше към горния етаж. Номер 6 бе първата врата вляво. В сградата бе задушно и зловещо тихо.

Шарбоно застана отляво на вратата. Клодел и аз — отдясно. И двамата бяха разкопчали саката си и Клодел бе поставил ръка върху своя магнум 357. Почука на вратата. Никакъв отговор. Почука отново. Пак нищо.

Двамата детективи си размениха погледи и Клодел кимна. Ъгълчетата на устата му бяха хлътнали още повече и лицето му изглеждаше по-изострено от обикновено. Шарбоно пъхна ключа в ключалката и отвори вратата със замах. Изчакахме, напрегнати и заслушани. Нищо.

— Сен Жак?

Тишина.

— Господин Сен Жак?

Пак никакъв отговор.

Шарбоно вдигна длан срещу мен. Постоях, докато детективите влязоха, после ги последвах с разтуптяно сърце.

В стаята имаше малко мебели. В далечния ляв ъгъл висеше найлонова завеса, закачена на ръждясали куки върху закръглена релса, така че се образуваше нещо като баня. Под завесата се виждаше основата на шкаф и две тръби, които навярно водеха към чешма. Тръбите бяха ръждясали и край тях бе плъзнал странен зелен мъх. Вдясно от завесата, на задната стена, имаше плот с котлон. Няколко пластмасови чаши и разнородна колекция от чинии и тенджери заемаха останалото място върху него.

Пред завесата, по дължината на лявата стена, имаше неоправено легло. Отдясно бе подпряна маса, направена от голямо парче шперплат. За основа й служеха две магарета за рязане на дърва — и двете с печати, че са собственост на Общината. Масата бе отрупана с книги и вестници. Стената над нея бе покрита с карти, снимки и статии от вестници, образуващи колаж с дължината на масата. Имаше метален сгъваем стол. Единственият прозорец в стаята се намираше вдясно от вратата и бе съвсем същият като в апартамента на госпожа Рошон. Две голи крушки висяха от дупка на тавана.

— Хубаво място — отбеляза Шарбоно.

— Да. Истинска красота. Красиво като херпес или като перуката на Бърт Рейнолдс.

Клодел отиде до импровизираната баня, извади химикалка от джоба си и внимателно дръпна завесата с нея.

— От министерството на отбраната може да поискат да вземат проби оттук. Има доста материал за потенциално биологично оръжие. — Пусна завесата и се доближи до масата.

— Копелето дори не е тук — отбеляза Шарбоно и отметна края на одеялото върху леглото с върха на обувката си.

Оглеждах кухненските прибори върху плота. Две халби за бира. Стар тиган с остатъци от загоряло ядене, което приличаше на спагети. Недоядено парче кашкавал в синя керамична купа. Чаша от „Бъргър Кинг“. Няколко пакетчета солени бисквити.

Нещо ми просветна, когато се наведох над котлона. Топлината му смрази кръвта ми и аз се обърнах рязко към Шарбоно:

— Той е тук!

Думите ми прозвучаха в същия момент, когато в десния ъгъл на стаята една врата рязко се отвори и блъсна Клодел, който загуби равновесие. Дясната му ръка и рамото останаха затиснати между вратата и стената. Една фигура се хвърли през стаята с приведено тяло и хукна към отворената входна врата. Чух дрезгавото му дишане.

Само за секунда в стремителния си бяг през стаята беглецът вдигна глава и две тъмни очи срещнаха моите изпод оранжевата козирка на шапката. В този миг разпознах погледа на ужасено животно. Нищо повече. В следващия момент вече го нямаше.

Клодел възстанови равновесието си, извади пистолета си и изскочи през вратата. Шарбоно го последва моментално. Без да се замислям, аз се включих в гонитбата.