Джейн Остин
Менсфийлд парк (46)

Глава 46

Фани ни най-малко не се съмняваше, че отговорът й ще предизвика дълбоко разочарование, така че, познавайки нрава на мис Крофърд, очакваше нова атака, и въпреки че следващото писмо се получи чак след седмица, тя го дочака със същото чувство.

Един поглед й беше достатъчен, за да прецени, че писмото е кратко, и следователно, е написано в делови дух и набързо. Съдържанието му беше вън от съмнение и в първия миг тя реши, че в него най-вероятно се съобщава за пристигането на брата и сестрата в Портсмут още същия ден, и изпадна в паника, не знаейки как да постъпи. Ала ако първият миг й донесе затруднения, то следващият ги разсея напълно — още преди да отвори писмото, тя се успокои с мисълта, че мистър и мис Крофърд може би са се обърнали към чичо й и са получили разрешението му. Писмото беше следното:

Току-що до мене достигна крайно възмутителен, злонамерен слух и аз ви пиша, мила Фани, за да ви предупредя да не му вярвате, ако стигне до вашите уши. Бъдете уверена, че тук има някаква грешка, и че след ден-два всичко ще се изясни, или поне че Хенри няма никаква вина и независимо от някакво моментно etourderie не мисли за никого, освен за вас. Не казвайте никому нито дума, не слушайте нищо, не се впускайте в догадки, с никого не споделяйте, докато не ви пиша отново. Сигурна съм, че нещата ще се уталожат и ще се окаже, че всичко това е някакво недомислие на Рашуърт. Ако наистина са заминали, готова съм да си заложа главата, че са се отправили към Менсфийлд парк и Джулия е с тях. Но защо не ни позволите да дойдем да ви вземем? Дано да не съжалявате за това.

Ваша и т.н.

Фани беше поразена. Тъй като никакъв възмутителен, злонамерен слух не беше стигнал до нея, много неща в това странно писмо й се сториха непонятни. Тя можеше само да се досеща, че това е свързано по някакъв начин с Уимпол стрийт и мистър Крофърд, и да предположи, че там е извършено нещо крайно неблагоразумно, което е привлякло вниманието на обществото и което според мис Крофърд би трябвало да предизвика нейната ревност, ако научи отнякъде. Ала мис Крофърд можеше да бъде напълно спокойна за нея. Тя можеше само да съжалява за тези, които са замесени във всичко това, и за Менсфийлд, ако мълвата го беше достигнала. Надяваше се, че това още не се е случило. Ако семейство Рашуърт е потеглило за Менсфийлд, както можеше да се заключи от казаното, малко вероятно беше неприятните вести да са ги изпреварили, или във всеки случай, да са направили особено впечатление.

Колкото до мистър Крофърд, тя разчиташе случилото се да го накара да осъзнае собствените си склонности и да го убеди, че не е способен на трайно чувство към никоя жена, и по този начин да се почувства неудобно да продължи с ухажването си.

Колко странно! Вече беше започнала да мисли, че той наистина я обича, и си въобразяваше, че чувството му е необикновено силно, пък и сестра му продължаваше да твърди, че единствената му мисъл е за нея. И въпреки всичко, той явно беше проявил твърде недвусмислено внимание към братовчедка й, явно се беше държал безразсъдно, тъй като кореспондентката й не беше от хората, които се впечатляват от дреболии.

Стана й твърде неловко, и така щеше да продължи, докато не получеше отново вест от мис Крофърд. Невъзможно беше да прогони мислите за това писмо, а не можеше и да сподели с никого, за да й олекне. Мис Крофърд нямаше защо да настоява пред нея така разпалено да пази тайна, можеше да се довери на нейния усет какво й повелява дългът пред братовчедка й.

Следващият ден дойде, но не донесе ново писмо. Фани беше разочарована. Цялата сутрин тя продължаваше да мисли само за това, но когато следобед се прибра баща й, както винаги с вестника в ръка, тя дотолкова не очакваше да получи разяснения точно от този източник, че за миг се отвлече от размислите си.

Съвсем други мисли витаеха в главата й. В съзнанието й нахлу споменът за първата вечер в тази стая, за баща й с неговия вестник. Сега нямаше нужда от свещ. Слънцето щеше да залезе едва след час и половина. Тя осъзна, че е прекарала тук вече три месеца, и слънчевите лъчи, заливащи гостната, вместо да я разведрят, я караха да се чувства още по-тъжна — съвсем различно беше градското слънце от това в селската шир. Тук цялата му сила беше само в блясъка, в безпощадния, непоносим блясък, чиято единствена заслуга беше, че излагаше на показ петната и мръсотията, които иначе спокойно биха се скрили. Нямаше нито здраве, нито радост в градското слънце. Тя седеше като в пещ в непоносимата задуха, а наоколо танцуваха рояците прашинки. Фани само местеше поглед от петната по стените, които главата на баща й беше белязала, към масата, цялата в драскотини и резки, оставени от братята й, върху която стояха криво-ляво почистеният чаен поднос, зле забърсаните чаши и чинийки със следи от миенето, рядкото синкаво мляко, в което плуваха боклуци, и намазаният с масло хляб, който с всяка измината минута придобиваше все по-мазен вид от първоначалния, в който беше излязъл от ръцете на Ребека. И докато се приготвяше чаят, баща й четеше неизменния вестник, а майка й, както винаги, се жалваше заради съдрания килим и се чудеше дали Ребека ще благоволи някога да го закърпи. Фани се сепна едва когато баща й, след някое и друго „хъм“ и усилено размишление над нещо във вестника, се обърна към нея с въпроса:

— Как им беше името на твоите важни братовчеди в Лондон, Фани?

— Рашуърт, сър — отговори след кратко объркване Фани.

— А те не живееха ли на Уимпол стрийт?

— Да, сър.

— Ще ти кажа тогава, лоша им е работата. Ето, виж — той й протегна вестника — голяма полза ще ти донесат такива роднини. Не знам какво мисли сър Томас за тези работи — може пък да е толкова изтънчен и светски джентълмен, че да потупа дъщеря си по рамото. Но, бога ми, ако беше моя дъщеря, така щях да я напердаша, че да не й оставя здраво място. Най-добрият начин да се предпазят и мъжете, и жените от такива работи е пердахът.

Фани взе вестника и прочете следното: „Нашият вестник е принуден с безкрайно огорчение да съобщи на обществеността за брачния fracas в семейството на мистър Р. от Уимпол стрийт. Красивата мисис Р., която съвсем наскоро се обвърза с връзките на Хименей, и която обещаваше да стане блестяща повелителка на висшето общество, е напуснала съпружеския покрив в компанията на добре известния и неотразим мистър К., близък приятел и другар на мистър Р., и дори на редактора на нашия вестник не е известно накъде са се отправили.“

— Тук има някаква грешка, сър — тутакси заяви Фани. — Трябва да е грешка… Това просто не може да бъде истина… сигурно става дума за други хора.

Тя говореше така с неосъзнатото желание да отложи срама, говореше с решителност, породена от отчаянието, защото сама не си вярваше, не можеше да си повярва. Потресена, тя нито за миг не се усъмни в прочетеното. Истината я зашемети и по-късно дори самата се чудеше как изобщо е успяла да каже нещо, как е била способна да поеме дъх.

Мистър Прайс не беше чак дотам впечатлен от прочетеното, че да се впусне в дълги разсъждения.

— Може пък и да лъжат — призна той, — но днес толкова много важни дами се продават на дявола по този начин, че човек не може да има вяра на никого.

— Разбира се, аз се надявам това да не излезе истина — жално промълви мисис Прайс, — би било такъв срам! Разбирам да бях казала на Ребека за този килим само веднъж, а аз съм й казвала поне десет пъти, така ли е, Бетси? А е работа само за няколко минути.

Трудно може да се опише ужасът на Фани, когато се убеди, че двамата наистина са виновни, и започна да осъзнава до какви нещастия ще доведе това. В първия момент тя беше като замаяна, но постепенно започна да си дава все по-ясна сметка каква ужасна беда ги е сполетяла. Не можеше да има никакво съмнение, никаква надежда, че бележката във вестника е лъжа. Писмото на мис Крофърд, което беше чела толкова пъти, че всяка дума в него й звучеше, сякаш самата тя го беше писала, до ужас съответстваше на писаното във вестника. Страстта, с която Мери защитаваше брат си, надеждата, че скандалът може да се потули, явното й вълнение — всичко това свидетелстваше за някаква крайно безнравствена постъпка. И ако имаше на света уважаваща себе си жена, способна да сметне за дреболия подобен смъртен грях, способна да се опита да го изтълкува като нещо безобидно и да желае той да остане безнаказан, то това беше именно мис Крофърд. Сега вече Фани осъзна грешката си — разбра кой беше заминал, кого имаше предвид мис Крофърд. Не ставаше дума за мистър и мисис Рашуърт, а за мисис Рашуърт и мистър Крофърд.

На Фани й се струваше, че никога в живота си не е била така потресена. Невъзможно й беше да се успокои. Вечерта премина, без да й донесе облекчение, после цяла нощ не можа да затвори очи. Ту й се гадеше, ту я заливаше вълна от ужас, понякога трепереше като в треска, друг път я побиваха ледени тръпки. Случилото се беше толкова възмутително, че умът й отказваше да го приеме и тогава тя си мислеше, че подобно нещо е невъзможно. Жена, омъжена само от половин година, мъж, който се беше клел във вярност на друга, при това нейна близка роднина, и дори се смяташе за сгоден, цялото семейство, двете семейства, свързани с такива тесни приятелски връзки, с такава близост!… Това беше такава ужасяваща смесица от всевъзможни вини, такова страховито многообразие от злини, че нито едно човешко същество не би се решило на подобно нещо, освен ако не му е присъща крайна жестокост! Ала разсъдъкът й казваше, че е именно така. Всичко това беше възможно благодарение на неговото непостоянство в любовта, неотделимо от суетността му, така явното влюбване на Мария, и липсата на каквито и да било твърди принципи и у двамата… Писмото на мис Крофърд само потвърждаваше факта.

Какви ли щяха да бъдат последствията? Кой от всички тях щеше да остане незасегнат? На чии намерения нямаше да се отрази тази постъпка? Чий покой нямаше да бъде отнет веднъж завинаги? На мис Крофърд… или на Едмънд? Не, не биваше да стъпва на тази опасна почва. Тя се ограничи, по-точно опита се да се ограничи, с безспорното и очевидно нещастие на семейството, което неизбежно щеше да се почувства осезаемо от всички, ако действително вината се потвърдеше и станеше публично достояние. Страданията на майката, на бащата… Тук мисълта на Фани се задържа по-дълго. А Джулия, Том, Едмънд… Фани се замисли още по-дълбоко. За тях двамата — чичо й и Едмънд — щеше да бъде най-ужасно. Родителската загриженост на сър Томас и силно развитото чувство за чест и приличие, твърдите принципи на Едмънд, неговата доверчивост и искрени и силни чувства — всичко това я изпълваше със страх, че могат да изгубят разсъдъка си, дори да посегнат на живота си, и тя си помисли, че за всички, свързани с кръвно родство с мисис Рашуърт, на този свят не би могло да има по-голямо благо от моменталната смърт.

Нито на следващия ден, нито на по-следващия се случи нещо, което да намали страховете й. Два пъти идва пощата, без да донесе някакво опровержение, нито публично, нито лично. Не последва второ писмо от мис Крофърд, което да обясни предишното. Нямаше никакви вести и от Менсфийлд, въпреки че вече беше крайно време леля й да й пише. Това беше лошо предзнаменование. Пред нея не се мяркаше и лъч надежда, която да успокои душата й, и състоянието й беше дотам потиснато, толкова беше пребледняла и така се стряскаше от всичко, че нито една майка, освен ако не беше съвсем равнодушна, не би могла като мисис Прайс да остане сляпа за всичко това. Но ето че на третия ден на вратата се почука и връчиха на прималялата от тревога Фани писмо. То носеше лондонски печат и беше от Едмънд.

Скъпа Фани,

Вече знаеш какво нещастие ни сполетя. Дано Господ ти даде сили да понесеш своя дял от него. Тук сме от два дни, но нищо не можем да направим. От тях няма и следа. Може би все още не си чула за последния удар — бягството на Джулия. Избягала е в Шотландия с Йейтс. Напуснали са Лондон няколко часа преди нашето пристигане. В друго време това би ни довело до отчаяние. Сега то не ни прави никакво впечатление, но значително утежнява положението ни. Татко не е сломен. На повече не би могло да се разчита. Той все още е способен да мисли и да действа, и аз ти пиша по негово желание, за да ти предложа да се прибереш у дома. Той много държи на това заради мама. Ще бъда в Портсмут на другата сутрин, след като получиш писмото ми, и се надявам да те намеря готова за отпътуване. Баща ми би желал да поканиш и Сюзан да ни погостува няколко месеца. Уреди въпроса така, както намериш за добре, кажи каквото се полага. Сигурен съм, че ще почувстваш дълбоко цялата му доброта в такъв момент! Отдай дължимото на неговите добри намерения, въпреки че може да не съм ги изразил по най-добрия начин. Можеш да си представиш в какво състояние се намирам. Бедите ни връхлитат една след друга и нямат край. Ще се видим скоро, утре пристигам с пощенската карета.

Твой и т.н.

Никога досега Фани не беше изпитвала такава нужда от сърдечно ободрение и никога нищо не я беше успокоявало така, както това писмо. Утре! Щеше още утре да напусне Портсмут! Имаше опасност, и тя го съзнаваше, да се почувства неимоверно щастлива, докато толкова други страдаха! Каква радост й носеше тази беда! Фани се ужаси при мисълта, че може да остане безчувствена към нея. Да си тръгне толкова скоро, да я повикат така милостиво, да я повикат за утеха, като при това й позволят да вземе със себе си и Сюзан — стана й топло на душата от толкова много щастие наведнъж и за известно време болката отстъпи, и тя не беше в състояние да сподели мъката дори на тези, към които съчувствието й беше най-силно. Бягството на Джулия не й направи особено впечатление — беше удивена и възмутена, но не задълго, чувствата й не бяха дълбоко засегнати. Трябваше да призове съвестта си и да се замисли върху това събитие, да признае, че то е ужасно и прискърбно, иначе имаше опасност то да убегне от съзнанието й сред всичките вълнения, бързане и радостни грижи, които я връхлетяха.

Нищо не е в състояние да облекчи болката така, както работата, активната, нетърпяща отлагане работа. Заниманията, дори и най-печалните, могат да прогонят тъгата, а заниманията на Фани бяха изпълнени с надежда. Трябваше да свърши толкова много неща, че дори и чудовищната постъпка на мисис Рашуърт, която сега вече беше извън всяко съмнение, не я вълнуваше така, както преди. Нямаше време да бъде нещастна. Само след едно денонощие тя се надяваше да отпътува оттук, а преди това трябваше да поговори с майка си и баща си, да помогне на Сюзан да се приготви, да уреди всички подробности. Една работа отстъпваше място на друга и денят й се струваше прекалено кратък. А и радостта, която донесе вестта на близките й, радост, непомрачена дори от лошото известие, което Фани трябваше накратко да им съобщи преди това, възторженото съгласие на родителите й Сюзан да замине с нея, всеобщото удоволствие, с което беше посрещнато отпътуването им заедно, и ликуването на самата Сюзан — всичко това поддържаше доброто й настроение.

Бедствието, сполетяло семейство Бъртрам, не направи особено впечатление на портсмутските роднини. Мисис Прайс се вайка няколко минути над участта на бедната си сестра, но много повече я занимаваше въпросът в какво да сложи багажа на Сюзан, тъй като Ребека беше задигнала или изпочупила всички пътни сандъци, а колкото до самата Сюзан, чието най-заветно желание съвсем изневиделица се беше сбъднало, и която не познаваше лично нито съгрешилите, нито опечалените — тя поне не изразяваше бурно радостта си от сутрин до вечер, а какво повече би могло да се очаква от една добродетелна четиринадесетгодишна особа!

Тъй като на практика никой не разчиташе на помощта на мисис Прайс или на услугите на Ребека, всичко беше свършено разумно и навреме, и двете момичета бяха готови за сутрешното заминаване. Трябваше само добре да се наспят преди пътуването, но сънят не ги спохождаше. Братовчедът, който пътуваше към тях, изцяло беше завладял мислите им — неописуемо радостни у едната и безкрайно объркани у другата.

В осем часа сутринта Едмънд беше в дома им. Момичетата го чуха от горния етаж да влиза и Фани слезе да го посрещне. Мисълта, че още сега ще го види, заедно със съзнанието какво е трябвало да преживее, възкреси предишните й чувства. Да бъде толкова близо до нея и така нещастен! Тя едва не изгуби свяст, когато прекрачи прага на гостната. Той беше сам и веднага пристъпи към нея, а в следващия миг вече я притискаше до гърдите си и едва чуто повтаряше: „Моя Фани… моята единствена сестра… единственото ми утешение сега“. Фани не можеше дума да промълви, нито пък той можа да проговори в продължение на няколко минути.

Едмънд се извърна, опитвайки се да се овладее, и когато заговори отново, гласът му все още трепереше, но беше ясно, че полага усилия да се вземе в ръце и е решен твърдо занапред да избягва какъвто и да било намек за случилото се.

— Закусихте ли вече? Кога ще бъдете готови? Сюзан идва ли с нас? — сменяха се въпросите един след друг.

Неговото най-голямо желание беше да тръгне колкото е възможно по-скоро. Когато ставаше дума за Менсфийлд, времето винаги беше ценно, а и в сегашното му състояние единствено стремителното движение можеше да му донесе някакво облекчение. Беше решено, че ще нареди каретата да ги чака пред входа след половин час, а Фани имаше грижата през това време да закусят и да бъдат напълно готови. Той вече беше хапнал по пътя и отказа да остане за закуска. Щеше да се разходи до крепостните стени и да се върне заедно с каретата. И с тези думи излезе, доволен да се освободи от всички, дори от Фани.

Едмънд имаше съвсем болен вид и явно се измъчваше от тревога, която правеше всичко възможно да потисне. Фани знаеше, че не може да бъде иначе, но въпреки това се чувстваше ужасно.

Каретата пристигна и той отново влезе в къщата, точно навреме, за да успее да прекара няколко минути със семейството и да присъства — без да забелязва каквото и да било — на твърде спокойната му раздяла с двете дъщери, точно навреме, за да предотврати сядането на масата за закуска, която този път благодарение на необичайно големите усилия и старание беше напълно готова и подредена, когато каретата потегли на път. Последното угощение на Фани в родителския дом твърде много наподобяваше първото — беше й спестено също така радушно, както и при посрещането.

Лесно можем да си представим радостта и благодарността, изпълващи сърцето на Фани, когато Портсмут остана зад гърба им, и широките усмивки на сияещата Сюзан. Последната обаче седеше отпред и полите на шапката й скриваха тези усмивки.

По всичко личеше, че пътуването ще премине в мълчание. До Фани често достигаха тежките въздишки на Едмънд. Ако двамата бяха сами, той сигурно щеше да й разкрие сърцето си, независимо от всички решения, но присъствието на Сюзан го караше да се затваря в себе си, а опитите му да поведе разговор на неутрални теми бързо замряха.

Фани го наблюдаваше загрижено, понякога улавяше погледа му и той й се усмихваше ласкаво, което я караше да се чувства по-уютно, но през този първи ден на пътуването тя не чу от него нито дума по въпроса, който го гнетеше. На следващия ден имаше известен напредък. Точно преди да си тръгнат от Оксфорд, докато Сюзан стоеше пред прозореца и с жаден интерес наблюдаваше отпътуването на някакво многобройно семейство, а те двамата бяха застанали до камината, и Едмънд, поразен от промяната във външността на Фани, без да подозира на какви ежедневни изпитания е била подложена в бащиния си дом, и отдавайки до голяма степен, дори изцяло, промяната на неотдавнашните събития, взе ръката й и каза тихо, но много прочувствено:

— Никак не е чудно… сигурно ти е болно… ти страдаш. Как е възможно човек, който веднъж те е обикнал, да те напусне! Но твоята… твоето чувство е съвсем отскоро в сравнение с… Фани, помисли си как се чувствам аз!

Първия ден пътуването им продължи твърде дълго и те пристигнаха в Оксфорд съвсем изтощени, но на следващия ден пътуваха значително по-кратко. Много преди определения за обяд час се намираха вече в околностите на Менсфийлд и с приближаването към това въжделено място сърцата на двете сестри замираха от вълнение. Фани започваше да се бои от срещата с лелите си и Том при толкова унизителни обстоятелства, а Сюзан си мислеше с притеснение, че трябва да пусне в ход най-добрите си маниери и наскоро придобитите си знания за това какво е прието в Менсфийлд. Във въображението й се сменяха смътни представи за добро и лошо възпитание, за привичния груб език и новите правила за вежливост, пред погледа й се мяркаха сребърни прибори, салфетки и чашки, в които се изплакват пръстите. Фани през цялото време съзнаваше колко много се е изменило всичко от февруари насам, но когато навлязоха в менсфийлдските владения, всичките й възприятия се изостриха още повече и я обхвана неизразима радост. Бяха изминали три месеца, цели три месеца, откакто беше напуснала Менсфийлд парк, и сега лятото беше сменило зимата. Погледът й не можеше да се нарадва на поляните и нивите, покрити със свежа зеленина, а дърветата, макар и все още не напълно разлистени, вече обещаваха да се разкрият в цялата си красота и, радвайки окото й и давайки простор на въображението. Тя трябваше да изживее радостта си сама. Едмънд не можеше да я сподели. Тя погледна към него, но той се беше облегнал назад, потънал в нерадостните си мисли, затворил очи, сякаш ликуването на природата го натъжаваше и искаше да избяга от очарованието на родните места.

Това отново я опечали и при мисълта, какво ли им е на близките й, дори къщата — съвременната, просторна и прекрасно разположена къща — й се стори мрачна и печална.

Но в нея имаше един човек, който ги очакваше с нетърпение, неизпитвано досега. Фани едва беше успяла да премине покрай слугите, които със скръбен вид бяха застанали на вратите, и лейди Бъртрам излезе насреща й от гостната, излезе с необичайно бърза стъпка и се хвърли на врата й с думите:

— Скъпа Фани! Сега вече ще съм по-спокойна.