Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Mansfield Park, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,4 (× 14гласа)

Информация

Сканиране
analda(2019 г.)
Разпознаване и корекция
Dave(2020 г.)

Издание:

Автор: Джейн Остин

Заглавие: Менсфийлд парк

Преводач: Силвана Миланова

Година на превод: 1995

Език, от който е преведено: английски

Издател: Мърлин пъбликейшън

Град на издателя: София

Година на издаване: 1995

Печатница: Полиграф ООД, Перник, ул. Отец Паисий 55

Редактор: Силвия Великова

Художник: Георги Иванов

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/10542

История

  1. —Добавяне

Глава 45

Около седмица след завръщането на Том в Менсфийлд непосредствената заплаха за здравето му премина и заради спокойствието на майка му беше обявено, че е вън от опасност. Тя вече беше свикнала с гледката на страданията му и с безпомощното му състояние, така че като чуваше само хубави неща и не се замисляше за нищо, преди да стигне до слуха й, при нейната вродена склонност да избягва всякакви безпокойства и да не дава ухо на намеците, за лекарите нямаше нищо по-лесно от това да я заблудят. Треската беше овладяна, а именно тя го измъчваше. Това означаваше, че той без съмнение скоро ще се оправи. За лейди Бъртрам това беше повече от ясно и Фани споделяше напълно нейната увереност, докато не получи няколко реда от Едмънд, писани с цел да й разкрият истината за състоянието на брат му и да я запознаят с неговите и на баща му опасения, които се бяха зародили вследствие на изявлението на доктора, че се забелязват явни признаци на туберкулоза, проявили се след като треската беше излекувана. Двамата бяха преценили, че е най-добре да не тревожат лейди Бъртрам с тези страхове, които, както се надяваха, можеха да се окажат неоснователни. Нямаше причини обаче да крият истината от Фани. Те се бояха, че дробовете му може да са засегнати.

Тези няколко реда от Едмънд показаха на Фани болния и неговите покои в по-вярна и нерадостна светлина от всичките обширни послания на лейди Бъртрам. В цялата къща едва ли имаше човек, който да не е в състояние да опише положението по-добре от нея, съдейки по собствените си наблюдения, и да не се окаже в определен момент по-полезен на сина й. Тя можеше единствено да се промъква на пръсти при болния и дълго да го гледа. Ала когато Том вече беше в състояние да говори и да слуша какво му говорят или му четат, Едмънд беше предпочитаният му събеседник. Леля му го изморяваше със загрижеността си, а сър Томас не знаеше как да потисне многословието и гласа си съобразно раздразнителността и слабостта на болния. Единственият, който му беше нужен, беше Едмънд. Най-малкото Фани би се усъмнила в това и сега, когато той се грижеше за болния си брат, поддържаше духа му и му вдъхваше бодрост, тя беше готова да го цени още повече. Слабостта след неотдавнашното боледуване не беше единственото, което трябваше да се преодолее — сега Фани разбра, че нервите на Том са твърде разстроени, а духът му — крайно угнетен, и трябваше да бъде успокоен и ободрен. Освен това интуицията й подсказваше, че душата му има нужда да бъде насочена в правия път.

В семейството нямаше туберкулозни, така че Фани беше склонна повече да се надява, отколкото да се страхува за братовчед си. Когато си спомнеше за мис Крофърд, понякога й се струваше, че тя е галеница на съдбата и при нейния егоизъм и суетност, за нея щеше да бъде голям късмет, ако Едмънд остане единствен син.

Щастливката Мери не беше забравена дори в покоите на болния. Послеписът в писмото на Едмънд гласеше: „Колкото до обекта на последното ми писмо, аз действително бях започнал да й пиша, когато научих за болестта на Том и трябваше да прекъсна, но сега промених мнението си, страхувам се от влиянието на приятелите й. Когато Том се почувства по-добре, ще замина за Лондон.“

Такова беше положението в Менсфийлд, такова си и остана чак до Великден, без нещо осезаемо да се промени. От време на време някой и друг ред от Едмънд, добавен към писмото на майка му, й разкриваше достатъчно ясно как стоят нещата. Възстановяването на Том вървеше обезпокоително бавно.

Дойде Великден — тази година особено късен, както огорчена си помисли Фани, когато научи, че няма никаква надежда да напусне Портсмут преди това. Дойде Великден, а за връщане не се чуваше нищо, не ставаше дума дори и за пътуването до Лондон, което трябваше да предшества завръщането й в Менсфийлд. Леля й често изразяваше желание тя да си е у дома, но от чичо й, от когото единствено зависеше всичко, нямаше никаква вест, никакво съобщение. Тя предположи, че той все още не може да остави сина си, но за нея това отлагане беше жестоко и ужасно. Наближаваше краят на април, скоро щяха да станат три месеца, откакто ги беше напуснала, вместо обещаните два — три месеца. Дните й минаваха като наказание, но тя обичаше твърде много близките си, за да допусне, че осъзнават цялата суровост на положението й. И все пак, кой би могъл да каже кога ще намерят време да помислят за нея и да я вземат оттук?

Тя така горещо, нетърпеливо и страстно се стремеше към дома, че през цялото време не й излизаше от ума една строфа от „Ученически години“ на Каупър. „Как страстно тя жадува да си иде у дома“ — на езика й непрекъснато се въртяха тези думи, които най-добре изразяваха носталгията й. Струваше й се невъзможно някой пансионер така да копнее за дома си, както тя.

Когато потегли за Портсмут, беше й приятно да го нарича свой дом, харесваше й да казва, че си отива у дома, толкова й беше скъпа тази дума. Така беше и сега, само че това се отнасяше вече за Менсфийлд. Сега той беше домът за нея. Портсмут си беше Портсмут, а Менсфийлд беше нейният дом. Тя отдавна му беше отредила това място в съкровените си мисли, и нищо не би могло да я утеши повече от факта, че в писмото си леля й използваше същия език: „Трябва да ти кажа, че безкрайно съжалявам за отсъствието ти, трябваше да си бъдеш у дома в тези толкова скръбни дни, които са такова изпитание за мене. Вярвам и се надявам, и най-искрено желая никога повече да не се отделяш от дома за толкова дълго време.“ Тези редове я изпълваха с възторг. Тя обаче им се наслаждаваше тайно. Чувството за такт не й позволяваше да изрази пред родителите си своето предпочитание към дома на чичо си, затова казваше: „когато се върна в Нортхемптъншиър“ или: „като се върна в Менсфийлд, ще направя това и това“. Така беше дълго време, но в края на краищата копнежът й я завладя толкова силно, че взе връх над предпазливостта, и докато усети, Фани вече обясняваше какво ще прави, когато се прибере у дома. В следващия миг се сепна, изчерви се и погледна със страх към майка си и баща си. Смущението й обаче се оказа напразно. По лицата им не се забелязваше и следа от недоволство. Дори по нищо не личеше да са я чули. Ревността към Менсфийлд им беше напълно чужда. Дали ще се стреми към него, дали ще живее там — това беше нейно решение.

За Фани беше тъжно да се лиши от всички радости на пролетта. По-рано не си беше давала сметка какво ще изгуби, като прекара март и април в града. Никога досега тя не беше осъзнавала напълно какво щастие е да виждаш как всичко покълва и цъфти. Как самата тя се беше оживявала телом и духом, наблюдавайки настъплението на този сезон, който въпреки всичките си капризи не можеше да не бъде прелестен, виждайки как всичко наоколо се разхубавява — от ранните цветя в най-топлите ъгълчета на лелината й градина, до първите зелени листа в градините на чичо й и великолепието на неговите гори. Да се лишиш от подобна красота никак не беше малко. Да се лишиш от нея, за да попаднеш сред теснотия и шум, затворена между четири стени, а спареният въздух и лошите миризми да ти заменят свободата и свежестта, благоуханието и зеленината, беше съвсем непоносимо. Но дори и тези поводи за съжаление бяха нищо в сравнение със съзнанието, че най-добрите ти приятели силно чувстват отсъствието ти, и с копнежа да бъдеш полезна на тези, които се нуждаят от тебе!

Ако можеше да си бъде у дома, тя щеше да бъде полезна на всички. Фани беше убедена, че всички в къщата ще почувстват присъствието й. Нямаше човек, комуто не би спестила някакво душевно или физическо усилие — достатъчно беше дори само да поддържа духа на леля си Бъртрам, избавяйки я от товара на самотата, или от още по-голямото зло — от компанията на една досадна, вечно суетяща се особа, способна да преувеличи опасността, само за да повиши своята незаменимост, така че присъствието й вкъщи щеше да бъде благо за всички. Тя обичаше да си представя как ще чете на леля си, как ще разговаря с нея и ще направи всичко възможно, за да й помогне да почувства какъв подарък на съдбата е това, което има в момента, и в същото време да я подготви душевно за онова, което би могло да се случи. Колко слизания и изкачвания нагоре-надолу би могла да й спести, колко поръчения да изпълни!

Фани недоумяваше, как е възможно сестрите на Том да стоят най-спокойно в Лондон в такъв момент, докато брат им от няколко седмици се намираше между живота и смъртта. Те можеха да се върнат в Менсфийлд веднага, когато пожелаят — за тях пътуването не беше проблем, и беше просто непонятно как им дава сърце да не го направят. Ако мисис Рашуърт можеше да си въобрази, че някакви неотложни задължения я задържат в Лондон, то за Джулия определено нямаше никакви пречки да го напусне, когато намери за добре. Едно от писмата на леля й даваше да се разбере, че братовчедка й е предложила да се върне, ако имат нужда от нея, но с това нещата се изчерпили. Беше очевидно, че тя предпочита да остане където е.

Фани беше склонна да мисли, че влиянието на Лондон се отразява твърде зле на всяка достойна за уважение привързаност. Доказателството за това тя виждаше както у мис Крофърд, така и у братовчедките си. Привързаността на мис Крофърд към Едмънд наистина заслужаваше уважение повече от което и да било нейно качество, а за приятелското й отношение към самата нея трудно можеше да се каже нещо лошо. Но къде бяха сега тези чувства? Фани толкова отдавна не беше получавала писмо от нея, че имаше всички основания да се усъмни в приятелството, което и по-рано й се струваше доста спорно. Бяха изминали седмици, откакто не беше получавала никакви вести за мис Крофърд и лондонското й обкръжение, ако не се смятат тези от Менсфийлд, и тя започваше да мисли, че така и няма да разбере дали мистър Крофърд е заминал за Норфолк, докато не се срещнат, и че може и да не получи повече вест от сестра му тази пролет, когато пристигна следващото писмо, за да възкреси старите чувства и да породи някои нови.

Простете ми колкото можете по-скоро, скъпа Фани, за моето дълго мълчание, и се отнесете към мене така, сякаш вече сте ми простили. Такава е скромната ми молба и надежда, защото знам колко сте добра и очаквам да проявите към мене повече снизходителност, отколкото заслужавам, и сега ви пиша, за да ви помоля да ми отговорите без да се бавите. Искам да знам как стоят нещата в Менсфийлд парк, а вие без съмнение ще можете да ми дадете пълна информация. Трябва да си истински жесток, за да не изпиташ съчувствие към тяхното нещастие, а доколкото чух, шансовете на горкия мистър Бъртрам да се възстанови напълно са твърде незначителни. Отначало слухът за болестта му не ми направи особено впечатление. Мислех си, че е от хората, на които се обръща прекалено голямо внимание и че самият той е склонен да прави голям проблем от всяко дребно неразположение, така че съчувствах повече на хората, които трябва да се грижат за него. Сега обаче чувам определено да се говори, че действително е тежко болен, че признаците са крайно тревожни и че някои членове на семейството са съвсем наясно с това. Ако е така, вие без съмнение сте между тях, между няколкото най-проницателни, така че, умолявам ви, кажете ми доколко моите сведения отговарят на истината. Едва ли е нужно да ви уверявам колко ще се радвам да чуя, че информацията ми е невярна, но този слух е толкова широко разпространен, че, да си призная, ме побиват тръпки.

Какво по-тъжно от това животът на един чудесен млад човек да бъде прекъснат в разцвета на силите му! Бедният сър Томас, това ще бъде ужасен удар за него. Въпросът наистина много силно ме вълнува. Фани, Фани, виждам ви как се усмихвате, как недоверчиво клатите глава, но, бог ми е свидетел, в живота си не съм подкупвала лекар! Горкият младеж! Ако му е съдено да умре, на света ще останат двама бедни млади хора по-малко, и аз мога без страх да погледна в очите когото и да било и да кажа, че тогава богатството и влиянието ще отидат у онзи, който е по-достоен за тях. Това, което се случи на Коледа, беше истинско безразсъдство, но злото, причинено от тези няколко дни, може да бъде напълно заличено. Гланцът и позлатата ще скрият всяко петно. Единственото, което ще изгуби той, е титлата „ескуайър“ след името му. При една такава истинска любов като моята, Фани, и на още някои неща може да се погледне през пръсти. Напишете ми със следващата поща, трябва да разберете вълнението ми и да не ми се присмивате. Кажете ми цялата истина, такава, каквато я знаете от извора. И недейте да се измъчвате, няма за какво да се срамувате нито от моите чувства, нито от вашите собствени. Повярвайте ми, те не само че са напълно естествени, но са и човечни и достойни. Сложете ръка на сърцето и кажете, няма ли от „сър Едмънд“ да има повече полза за цялата фамилия и владенията й, отколкото от когото и да било друг „сър“. Ако семейство Грант си беше у дома, аз бих ви спестила това неудобство, но в момента вие сте единственият човек, от когото бих могла да науча истината, тъй като нямам досег до сестрите му. Мисис Рашуърт замина за Великден при семейство Еймлър в Туикнъм, което без съмнение ви е известно, и още не се е върнала, а Джулия е у свои братовчеди някъде около Бедфорд Скуеър, но не си спомням името им и улицата. Но дори и да можех веднага да се обърна към някоя от тях, аз пак бих предпочела вас, защото съм поразена от начина, по който двете категорично не желаят да се разделят с развлеченията си и си затварят очите за истината. Предполагам, че великденската ваканция на мисис Рашуърт няма да продължи още дълго, а без съмнение за нея това е истинска ваканция. Семейство Еймлър са много приятни хора, съпругът й е далеч, така че тя има пълната възможност да се радва на живота. Чест й прави, че е успяла да му внуши да изпълни синовния си дълг, като замине за Бат и доведе майка си, но как ли ще живее под един покрив с тази достопочтена вдовица? В момента Хенри не е при мене, така че нямам какво да ви предам от негово име. Не ви ли се струва, че ако не беше тази болест, Едмънд отдавна вече щеше да е в Лондон?

Винаги ваша Мери

 

Вече бях започнала да сгъвам писмото, когато влезе Хенри, но той не носи никакви вести, които биха ми попречили да го изпратя. Мисис Р. знае, че се опасяват за живота на брат й. Той я е видял сутринта, днес тя се връща на Уимпол стрийт, тъй като пристига старата дама. Само, моля ви, не се притеснявайте и не си въобразявайте какво ли не, само защото е прекарал няколко дни в Ричмънд. Той всяка пролет прекарва там известно време. Можете да бъдете сигурна, че вие сте единствената, която го интересува. В този миг той безумно копнее да ви види и мисли единствено как да го стори, като при това удоволствието от срещата бъде взаимно. Като доказателство той повтаря още по-горещо това, което ви е казал в Портсмут — че ще се радваме да ви заведем у дома, и аз се присъединявам към него с цялото си сърце. Скъпа Фани, напишете ни незабавно и кажете, че ни чакате. Това ще бъде добре за всички нас. Ние двамата можем, разбира се, да отседнем в дома на свещеника и няма да бъдем в тежест на приятелите си в Менсфийлд парк. Би било наистина чудесно да се видим отново, пък и мисля, че едно разширяване на компанията може да се окаже безкрайно полезно за тях. А що се отнася до вас, вие без съмнение чувствате колко сте нужна там, и съвестта не би ви позволила, при вашето чувство за дълг, да останете дълго далеч от тях, когато имате възможност да се върнете. Нямам нито време, нито търпение да ви предам и половината от това, което ми заръчва Хенри, ще ви кажа само, че думите му са изпълнени с неизменна любов.

По-голямата част от това писмо предизвика такова отвращение у Фани и такова огромно нежелание да спомогне за срещата на авторката му с братовчед си Едмънд, че тя не беше в състояние, даваше си сметка за това, да съди безпристрастно дали е възможно да приеме съдържащото се в края му предложение. За нея изкушението беше огромно. Да се озове след някакви три дни в Менсфийлд — това беше най-голямото щастие, което можеше да си представи, но то притежаваше съществен недостатък: необходимостта да го дължи на хора, чиито чувства и поведение в този момент й се струваха твърде осъдителни — чувствата на сестрата и поведението на брата… нейната хладна корист… неговата безгрижна суетност. Да продължава познанството си с мисис Рашуърт, а може би дори и да флиртува с нея! Фани беше дълбоко оскърбена. Тя имаше по-добро мнение за него. За щастие обаче не й се налагаше да претегля и да избира между противоположни желания и противоречащи си преценки — не тя решаваше дали да държи Едмънд далеч от Мери. Фани спазваше едно неизменно правило. Благоговението пред чичо й и страхът й да не си позволи прекалено много моментално й разкриха как трябва да постъпи. Трябваше решително да отклони предложението. Ако сър Томас желаеше тя да се върне, щеше да прати да я доведат, и дори самото предложение да си тръгне по-рано би било самонадеяност, която трудно би могла да бъде оправдана. Тя благодари на мис Крофърд, но отказа категорично да приеме предложението, позовавайки се на впечатлението си, че чичо й възнамерява сам да дойде да я вземе, а тъй като болестта на братовчед й продължаваше вече толкова седмици, без нейното присъствие да бъде наложително, трябваше да се предположи, че в този момент връщането й е нежелателно и тя щеше да се чувства в тежест на близките си в Менсфийлд парк.

Начинът, по който Фани описа състоянието на братовчед си в момента, отговаряше точно на нейната представа за действителното положение на нещата и вероятно щеше да вдъхне на и без това оптимистично настроената й кореспондентка надеждата, че всичко ще се развие според нейните очаквания. При определени условия, имащи пряко отношение към богатството, на Едмънд щеше да бъде простен фактът, че е свещеник и Фани подозираше, че това ще бъде цялата победа над предразсъдъците, с която той мечтаеше да се поздрави. Мис Крофърд беше убедена, че на света няма нищо по-важно от парите.