Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Mansfield Park, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,4 (× 14гласа)

Информация

Сканиране
analda(2019 г.)
Разпознаване и корекция
Dave(2020 г.)

Издание:

Автор: Джейн Остин

Заглавие: Менсфийлд парк

Преводач: Силвана Миланова

Година на превод: 1995

Език, от който е преведено: английски

Издател: Мърлин пъбликейшън

Град на издателя: София

Година на издаване: 1995

Печатница: Полиграф ООД, Перник, ул. Отец Паисий 55

Редактор: Силвия Великова

Художник: Георги Иванов

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/10542

История

  1. —Добавяне

Глава 44

Бяха изминали почти седем седмици от двата месеца, когато най-сетне жадуваното писмо от Едмънд се озова в ръцете на Фани. Когато го отвори и видя колко е дълго, тя се приготви да прочете в подробности описанието на неговото щастие и да се потопи в бездната от любовни възторзи и възхвали по адрес на щастливката, която отсега нататък беше господарка на съдбата му. Ето съдържанието на това писмо:

Менсфийлд парк

 

Моя скъпа Фани,

Извини ме, че не ти писах досега. Крофърд ми каза, че много ти се иска да получиш вест от мене, но аз просто не можех да ти пиша от Лондон и убедих себе си, че ти ще разбереш мълчанието ми. Ако можех да ти напиша няколко радостни реда, нямаше да ти се наложи да чакаш дълго, но не бях в състояние да направя подобно нещо. В Менсфийлд се върнах още по-неуверен, отколкото бях преди да го напусна. Надеждите ми се стопяват. Ти може би вече си съвсем наясно с това. Мис Крофърд е така привързана към тебе, че сигурно е споделила достатъчно за чувствата си, така че едва ли ти е трудно да си представиш моите. Това обаче няма да ме спре да ти кажа какво мисля аз по въпроса. Защо да не можем и двамата да ти се доверим? Аз няма да задавам никакви въпроси. Но има нещо успокояващо в мисълта, че имаме един общ приятел, че каквито и да са прискърбните разногласия помежду ни, ние сме свързани от любовта си към тебе. За мене ще бъде утешение да ти разкажа как стоят нещата сега и какви са плановете ми, ако изобщо може да се каже, че имам такива.

Тук съм от събота. Прекарах в Лондон три седмици и през това време, според лондонските представи, я виждах много често. Семейство Фрейзър ме удостояваше с цялото внимание, което би било разумно да очаквам. Но аз явно бях неразумен като се надявах отношенията от Менсфийлд да останат същите. Цялата беда е не толкова в редките срещи, колкото в самото й държание. Ако се беше държала по друг начин, когато се видяхме, не бих имал повод да се оплаквам, но още от самото начало тя беше съвсем променена. Първият път ме посрещна по начин, толкова различен от това, което очаквах, че бях решил едва ли не незабавно да си тръгна от Лондон. Няма смисъл да се впускам в подробности. Ти познаваш слабостите й и можеш да си представиш какви бяха чувствата и думите, с които ме измъчваше. Тя беше в прекрасно настроение и заобиколена от хора, в чиито грешни понятия намира опора нейният жив ум. Мисис Фрейзър не ми хареса. Тя е една коравосърдечна, суетна жена, която се е омъжила изцяло по сметка и въпреки че бракът й е видимо неудачен, тя е склонна да отдаде разочарованията си не на грешките в преценките или характера си, нито на голямата разлика в годините, а единствено на това, че е по-малко богата от много свои познати, и особено от сестра си, лейди Сторнауей. При това е решителна привърженичка на всяка корист и честолюбие, стига да са достатъчно користни и честолюбиви. Смятам близостта с тези две жени за най-голямото нещастие в нейния, пък и в моя живот. Те години наред са я отклонявали от правия път. Ако можеше по някакъв начин да се откъсне от тях! Понякога ми се струва, че това не е чак толкова безнадеждно, тъй като тази привързаност явно е предимно от тяхна страна. Те я обожават, но аз съм сигурен, че тя не ги обича така, както обича тебе. Като си помисля за голямата й привързаност към тебе и за разумното й, безупречно поведение като сестра, тя ми се струва съвсем друг човек, комуто е достъпно всичко благородно. Тогава съм готов да се упрекна, че я съдя твърде строго за лекомисленото й държание.

Не мога да се откажа от нея, Фани. Тя е единствената жена на света, която мога да си представя като своя съпруга. Ако не бях убеден, че не съм й безразличен, никога не бих го казал, но аз вярвам, че е така. Сигурен съм, че държи на мене. Не я ревнувам от някой определен мъж, ревнувам я от влиянието на светското й обкръжение. Плашат ме навиците й на човек, свикнал да живее в охолство. Претенциите й не превишават собствените й средства, но надхвърлят всичко, което съвместният ни доход би ни позволил. Ала и в това има нещо утешително. По-леко би ми било да я загубя, защото не съм достатъчно богат, отколкото заради професията си. Това само ще докаже, че любовта й не е способна на жертви, а и аз едва ли имам някакво право да изисквам подобно нещо. И ако ми откаже, вероятно това ще бъде истинската причина. Струва ми се, че предразсъдъците й вече не са толкова силни, колкото бяха. Пиша ти всичко така, както го мисля, скъпа Фани. Възможно е на моменти да си противореча, но от това картината на душевното ми състояние не става по-малко вярна. И след като веднъж вече съм започнал, с радост ще споделя с тебе всичко, което чувствам. Не мога да се откажа от нея. При всичко, което ни свързва и което ще ни свързва, и в бъдеще, да се откажа от Мери Крофърд би означавало да се лиша от някои от хората, на които държа най-много, да си затворя вратите към домовете и сърцата на приятелите, у които във всяка друга ситуация бих потърсил утеха. Да изгубя Мери е равносилно да изгубя Крофърд и Фани. Ако всичко беше решено, ако ми беше отказано направо, щях да знам как да се справя с болката, как да я изтръгна от сърцето си… и след няколко години… Започвам да пиша глупости… Ако ми бъде отказано, ще трябва някак да го понеса, но докато съм жив, няма да престана да се стремя към нея. Това е чистата истина. Въпросът е само как? Какъв е най-добрият начин? Понякога си мисля да замина за Лондон веднага след Великден, друг път решавам да не предприемам нищо, докато тя не се върне в Менсфийлд. Тя дори и сега говори с удоволствие за връщането си в Менсфийлд през юни. Само че до юни има много време и мисля, че ще й пиша. Почти съм решил да разкрия чувствата си в писмо. Много е важно човек навреме да си изясни нещата. Сегашното ми положение е ужасно досадно и мъчително. Като премисля още веднъж, стигам до извода, че писмото определено е най-добрият начин за обяснение. Ще мога да напиша много от това, което не съм в състояние да кажа и ще й дам време да обмисли решението си, преди да ми отговори, а резултатът от размисъла й не е толкова страшен, колкото първият необмислен порив, поне така си мисля. Най-голямата опасност за мене се крие във вероятността тя да потърси съвета на мисис Фрейзър, когато аз ще съм далеч и няма да мога да отстоявам каузата си. Бедата при писмото е, че когато душата ти е изпълнена с нерешителност, можеш да потърсиш съвет от другиго и наставникът ти в лош момент да те тласне към решение, за което после да съжаляваш. Ще трябва още малко да дообмисля въпроса.

Това дълго писмо, посветено изцяло само на моите преживявания, е способно да постави на изпитание дори и търпението на такъв верен приятел, какъвто си ти, Фани. За последен път видях Крофърд на приема у мисис Фрейзър. Това, което виждам и чувам ме изпълва с все по-голямо задоволство. У него няма и сянка от колебание. Той много добре знае какво иска и е твърдо решен да го отстоява, а това е безценно качество. Когато го видях в една стая със сестра ми, не можех да не си спомня това, което ти ми каза веднъж, и признавам, че срещата им не би могла да се нарече приятелска. От нейна страна студенината беше явна. Двамата почти не си проговориха. Видях как той се сепна от изненада и съжалих, че мисис Рашуърт не можа да сдържи обидата си от някогашното въображаемо пренебрежение, проявено към мис Бъртрам. Сигурно ще ти е интересно да чуеш как според мене се отразява женитбата на Мария. По нищо не личи тя да се чувства нещастна. Надявам се, че добре се разбират. Обядвах два пъти на Уимпол стрийт, бих могъл да го правя и по-често, но ми е някак унизително да знам, че Рашуърт ми е нещо като брат. Джулия явно се чувства безкрайно добре в Лондон. За мене там нямаше нищо забавно, но тук забавното е още по-малко. Семейният ни кръг съвсем не е весел. Ти много ни липсваш. А на мене ми е толкова скучно без тебе, че нямам думи да го изразя. Майка ми ти изпраща най-сърдечни поздрави и се надява скоро да й пишеш. Не минава час, без тя да заговори за тебе, и аз много съжалявам, че вероятно ще й се наложи още много седмици да се лиши от твоята компания. Татко има намерение сам да дойде да те вземе, но това едва ли ще стане преди Великден, когато му се налага да пътува до Лондон по работа.

Надявам се, че се чувстваш добре в Портсмут, но това не значи, че гостуването ти трябва да стане ежегодно. Бих искал да си у дома, за да чуя мнението ти относно Торнтън Лейси. Нямам никакво желание за големи усъвършенствания, докато не се уверя, че той някога ще има стопанка. Струва ми се, че все пак ще й пиша. Вече е твърдо решено, че семейство Грант ще замине за Бат. Те тръгват от Менсфийлд в понеделник. Това ме радва. Не съм достатъчно спокоен, за да бъда добра компания за когото и да било. Но леля ти се чувства явно онеправдана от факта, че тази новина излиза изпод моето перо, вместо да ти я съобщи тя.

Винаги твой, скъпа моя Фани

„Не, никога, за нищо на света няма да пожелая повече да получавам писма — мислено се зарече Фани, когато приключи с четенето. — Какво могат да донесат те, освен разочарование и мъка? Не по-рано от Великден! Как ще го понеса? И бедната ми леля, не минава и час, без да ме спомене!“

Фани се опита, доколкото й беше по силите, да се пребори с тези мисли — само миг и щеше да стигне до убеждението, че сър Томас никак не постъпва великодушно както спрямо леля й, така и към нея самата. Що се отнася до основната тема на писмото, нямаше нищо, което да потисне раздразнението й. То беше толкова голямо, че едва ли не я обзеха неприязън и гняв към Едмънд. „Нищо хубаво няма да излезе от това забавяне — каза си тя. — Защо още не са решени нещата? Той е заслепен и нищо няма да го вразуми, абсолютно нищо, след като толкова време истината стои пред очите му, а той не може да я види. Ще се ожени за нея и ще бъде нещастен и достоен за съжаление. Дано поне влиянието й да не успее да го направи непочтен!“ Тя отново хвърли поглед на писмото. „Толкова била привързана към мене! Ама че глупост! Тя не обича никого, освен себе си и брат си. Приятелите й я тласкали по грешен път! По-скоро тя ги тласка по грешния път. Може би всички те взаимно се развращават един друг. Но ако наистина я обичат далеч повече, отколкото ги обича тя, още по-малко вероятно е те да са й навредили с нещо, като изключим ласкателството. «Единствената жена на света, която някога съм могъл да си представя като своя съпруга»! Ни най-малко не се съмнявам. Това чувство ще го ръководи през целия му живот. И дали тя ще приеме предложението му или ще му откаже, сърцето му винаги ще й принадлежи. «Да изгубя Мери е равносилно да изгубя Крофърд и Фани». Не ме познаваш, Едмънд. Двете семейства никога няма да се сродят, освен ако не ги свържеш в родство ти. О, пиши й, пиши й веднага! Сложи край на всичко това веднъж завинаги! Нека се свърши с това мъчение. Хайде, реши се, обвържи се, подпиши си присъдата!“

Тези чувства обаче дотолкова наподобяваха злоба, че разговорът на Фани със самата себе си не можеше дълго да продължи в този дух. Не след дълго тя омекна и я обзе съжаление. Горещата привързаност на Едмънд, ласкавите му думи и доверието му дълбоко я трогваха. Той просто беше прекалено добър към всички. С две думи, това беше писмо, което тя за нищо на света не би искала да получи, ако зависеше от нея, и все пак беше безценно. Такова беше окончателното й заключение.

Всеки, който има слабост към писането на писма, без да има какво толкова да каже — а в това число влиза значителна част от женската половина на човечеството — би изпитал съчувствие към лейди Бъртрам, която има лошия късмет една такава потресаваща новина от Менсфийлд, а именно неминуемото заминаване на семейство Грант за Бат, да стане известна точно тогава, когато тя не можеше да се възползва от нея. И всеки ще признае, че беше крайно обидно честта да съобщи новината да се падне на неблагодарния й син, който я беше споменал възможно най-бегло в края на дългото си писмо, вместо да заеме по-голямата част от страницата в собственото й послание. Лейди Бъртрам беше блестяща в епистоларния жанр, тъй като скоро след сватбата поради липсата на други занимания и обстоятелството, че сър Томас беше член на парламента, се беше пристрастила към писането на писма и си беше изградила достоен за уважение тривиален и обстоятелствен стил, при който и най-малката дреболия й вършеше работа. Но дори и тя не беше в състояние да пише, без да има за какво да се залови. Трябваше й нещо ново даже когато сядаше да пише на племенницата си, така че след като беше лишена от благодатната тема за пристъпите на подагра у доктор Грант и сутрешните посещения на мисис Грант, беше твърде жестоко да й бъде отнета и една от последните възможности да съобщи нещо ново за тях.

Очакваше я обаче щедро обезщетение за всичко понесено. Дошъл беше нейният миг на триумф. Няколко дни след като пристигна посланието на Едмънд, Фани получи писмо от леля си, което започваше по следния начин:

Скъпа моя Фани,

Вземам перото, за да ти съобщя една много тревожна вест, която без съмнение силно ще те обезпокои.

Това беше къде по-добре, отколкото ако беше взела перото, за да запознае Фани с всички подробности около предстоящото пътуване на семейство Грант, тъй като сегашното известие беше от такова естество, че обещаваше материал за писане за много дни напред — ставаше дума, ни повече, ни по-малко за опасното заболяване на големия й син, за което бяха научили само преди няколко часа от специален куриер.

Том заминал в компанията на други младежи от Лондон за Нюмаркет, където се обадило едно неизлекувано навреме падане и заедно с голямото количество изпито вино довело до треска. Компанията се разделила и той, неспособен да се движи, бил оставен на болестта и самотата в дома на един от въпросните младежи, под грижите единствено на прислугата. Но вместо скоро да се възстанови достатъчно, за да последва приятелите си, както се надявал тогава, състоянието му дотолкова се влошило, че не след дълго и той, както и лекарят му, решили да изпратят съобщение в Менсфийлд.

Както лесно можеш да предположиш — продължаваше Нейна Светлост, след като беше изложила същността на случилото се, — това печално известие безкрайно ни развълнува и не можем да не се поддадем на лошите предчувствия и мъчителната тревога за горкия ни болен, чието състояние, както се опасява сър Томас, може да се окаже твърде критично. Едмънд беше така добър незабавно да предложи помощта си и да се погрижи за брат си, но, радвам се да добавя, че сър Томас няма да ме остави сама в този труден час — това би било твърде мъчително за мене. Едмънд много ще ни липсва в нашия малък семеен кръг, но аз се надявам и вярвам, че ще свари горкия болен в не толкова тревожно състояние, както се опасяваме, и че скоро ще може да го доведе в Менсфийлд. Сър Томас предлага да направим точно това и смята, че така ще бъде най-добре във всяко едно отношение, и смея да мисля, че бедният страдалец скоро ще бъде в състояние да понесе пътуването без особени неудобства и без някаква осезаема вреда. Тъй като ни най-малко не се съмнявам в твоето съчувствие при тези скръбни обстоятелства, скъпа Фани, много скоро пак ще ти пиша.

Чувствата на Фани по този повод бяха, разбира се, далеч по-горещи и искрени от стила на леля й. Тя от сърце съчувстваше на всички тях. Том беше тежко болен, Едмънд беше заминал, за да се грижи за него, а в Менсфийлд оставаше само една тъжна групичка — това беше толкова тревожно, че изместваше всички останали тревоги или почти всички. Егоизмът й стигна само дотам да си зададе въпроса дали Едмънд е успял да пише на мис Крофърд, преди тези грижи да го връхлетят, но нито едно чувство, лишено от чиста обич и безкористна тревога, не би могло дълго да се задържи в сърцето й. Леля й не я забрави и продължаваше отново и отново да й пише. Едмънд често ги осведомяваше за състоянието на брат си и тези сведения добросъвестно се предаваха на Фани по същия многословен начин, със същата смесица от вяра, надежди и страхове, сменящи се постоянно и неволно пораждащи нови такива. Това беше своего рода игра на уплаха. Страданията, които лейди Бъртрам не беше видяла, не можеха да докоснат въображението й, и тя продължи все така спокойно да си пише за вълнения и тревоги и за „горкия болен“, докато не докараха Том в Менсфийлд и тя не се убеди със собствените си очи колко много се е променил. Тогава писмото, което беше започнала да пише на Фани, беше довършено в съвсем друг стил, по начин, в който се чувстваше истинско вълнение и страх. Тя написа това, което би казала, ако в този момент Фани беше до нея: „Той току-що пристигна, мила Фани, и го качиха горе. Като го видях, бях така потресена, че не знам какво да правя. Явно е бил много болен. Горкият Том, така ми е мъчно за него и толкова ме е страх. И сър Томас също. Колко щях да се радвам, ако ти беше тук да ме успокоиш! Но сър Томас се надява, че до утре той ще се почувства по-добре, казва, че пътуването също му се е отразило отрицателно.“

Истинското безпокойство, което сега се беше събудило в майчината гръд, дълго не можа да отзвучи. Нетърпението на Том да се озове в Менсфийлд и мисълта за уюта на родния дом и семейството, за които рядко си спомняше, докато беше в добро здраве, доведоха до преждевременното му преместване, така че треската се възобнови и в продължение на цяла седмица състоянието му беше по-тревожно от всякога. Всички бяха безкрайно изплашени. Лейди Бъртрам всеки ден споделяше страховете си със своята племенница, за която в този момент можеше да се каже, че живее само с писмата, и чието време минаваше в страдания заради полученото вече и в очакване на утрешното. Без да е особено привързана към големия си братовчед, доброто й сърце я караше да мисли с болка за възможната загуба, а чистотата на разбиранията й още повече задълбочаваше безпокойството й, като си представеше колко безполезен и неспособен на саможертва е бил — явно миналото време беше най-уместно — животът му.

Единственият й събеседник и слушател, както във всички случаи, беше Сюзан. Тя винаги беше готова да я изслуша и да прояви съчувствие. Никой друг не се интересуваше от подобна смътна беда, каквато беше болестта в едно семейство, отдалечено на повече от сто мили… Дори и мисис Прайс, когато видеше в ръцете на дъщеря си писмо, задаваше мимоходом един-два въпроса, или пък от време на време безучастно отбелязваше: „Явно бедната ми сестра Бъртрам е затънала в грижи.“

При тази дълга раздяла и разликата в положението гласът на кръвта съвсем беше заглъхнал. Привързаността, по начало толкова вяла, колкото и характерите на двете сестри, сега съществуваше само на думи. Мисис Прайс постъпваше спрямо лейди Бъртрам точно така, както би постъпила лейди Бъртрам спрямо мисис Прайс. Имаше трима или четирима от членовете на семейство Прайс, които можеха да бъдат изтрити от лицето на земята — поотделно или в купом — стига това да не бяха Фани или Уилям, и лейди Бъртрам нямаше и да се замисли, или пък щеше да приглася на лицемерните изявления на мисис Норис, какво голямо щастие и отрада за бедната им сестра Прайс трябва да бъде фактът, че поне те двамата са така добре устроени.