Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Mansfield Park, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,4 (× 14гласа)

Информация

Сканиране
analda(2019 г.)
Разпознаване и корекция
Dave(2020 г.)

Издание:

Автор: Джейн Остин

Заглавие: Менсфийлд парк

Преводач: Силвана Миланова

Година на превод: 1995

Език, от който е преведено: английски

Издател: Мърлин пъбликейшън

Град на издателя: София

Година на издаване: 1995

Печатница: Полиграф ООД, Перник, ул. Отец Паисий 55

Редактор: Силвия Великова

Художник: Георги Иванов

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/10542

История

  1. —Добавяне

Глава 4

Том Бъртрам напоследък прекарваше толкова малко време у дома, че отсъствието му почти не се чувстваше. Лейди Бъртрам скоро с изненада откри колко добре се справят дори и без баща и колко сполучливо го замества Едмънд, който вземаше всички важни решения, разговаряше с управителя на имението, пишеше на адвоката, въдворяваше ред сред прислугата и по същия начин й спестяваше всяко усилие и грижи за всяка една дреболия, освен за адресирането на писмата й.

Бяха получени първите вести за благополучното пристигане на пътешествениците на Антигуа след безпрепятствено плаване. Това стана обаче едва след като мисис Норис реши да даде воля на ужасяващите си страхове и се опита да направи Едмънд съпричастен, споделяйки ги с него всеки път, когато успяваше да го открие насаме. Тя много държеше да бъде първата, узнала за някаква ужасна катастрофа и вече се беше подготвила как да съобщи новината на останалите, когато уверенията на сър Томас, че и двамата са живи и здрави, я накараха да отложи за известно време и тревогите си, и тактичните си подготвителни речи.

Зимата дойде и си замина, без да се наложи да прибегне към тях. Вестите, които пристигаха, продължаваха да са все така добри и мисис Норис, улисана в осигуряването на развлечения на племенниците си, помагайки им с тоалетите, хвалейки се с техните достойнства и оглеждайки се за бъдещи съпрузи, беше твърде заета, а като се прибавят към всичко това и грижите по собственото й домакинство, известна намеса в това на сестра й и надзора над прахосническите действия на мисис Грант, оставаше й твърде малко време да се отдава на тревогата си за отсъстващите.

Сега госпожиците Бъртрам трайно бяха заели мястото си сред местните красавици. Тъй като към красотата и блестящите им знания се прибавяше и естествена непринуденост, грижливо превърната от възпитанието им в стандартна вежливост и любезност, те се радваха на благосклонността и възхищението на местното общество. Тяхната суетност беше така сполучливо насочена, че изглеждаха напълно лишени от нея и никога не си придаваха важност, а похвалите, съпътстващи подобно поведение, до които леля им успяваше да се добере и после им ги предаваше, засилваха тяхната увереност в собствената им безупречност.

Лейди Бъртрам не се появяваше с дъщерите си в обществото. Тя беше твърде вяла, за да се подложи на такива неудобства, дори и заради удоволствието, което всяка майка получава, ставайки свидетел на успеха и радостта на децата си. Ето защо тази задача беше възложена на сестра й, която не желаеше нищо по-добро от това почетно представителство и от сърце се наслаждаваше на предоставената й възможност да се движи в обществото без да й се налага да плаща за собствена карета.

Фани не вземаше участие в развлеченията на сезона, но се радваше, че, по всеобщо признание, може да бъде полезна на леля си като компаньонка, когато те призоваваха навън останалата част от семейството. И тъй като мис Лий беше напуснала Менсфийлд, тя естествено стана незаменима за лейди Бъртрам през вечерите, когато останалите бяха на бал или на вечеря. Фани разговаряше с нея, слушаше я, четеше й и спокойствието на тези вечери, пълната увереност, че при това tete-a-tete[1] не я заплашва нито една лоша дума, бяха неизказано приятни на душата, която рядко успяваше да се освободи от тревогите и несигурността. Колкото до развлеченията на братовчедите си, тя обичаше да изслушва разказите им за тях, особено за баловете и с кого е танцувал Едмънд, но считаше собственото си положение за твърде ниско, за да си представи, че някога ще й позволят и тя да вкуси от тези удоволствия. Затова слушаше без дори да й хрумне мисълта, че е възможно да ги опознае по-отблизо. Като цяло, Фани прекара спокойно тази зима — въпреки че Уилям не се върна в Англия, тя не губеше надеждата да се срещнат, а това никак не беше малко.

Настъпилата пролет й отне един скъп приятел — старото сиво пони и известно време я заплашваше опасността загубата да се отрази не само на чувствата, но и на здравето й, тъй като въпреки всеобщото признание, че ездата й е необходима, не бяха взети никакви мерки да й се осигури такава възможност, защото, както отбелязаха лелите й, „тя може да язди някой от конете на братовчедките си, когато на тях не са им необходими“. И тъй като конете бяха необходими на госпожиците Бъртрам всеки ден, когато времето беше хубаво, а при цялата им любезност на тях и през ум не им минаваше да пожертват някое от удоволствията си, то такова време никога не настъпи. През хубавите сутрини на май и юни те бодро възсядаха конете и тръгваха на разходка, а Фани или седеше цял ден у дома с едната си леля, или до капване се разхождаше по настояване на другата. Лейди Бъртрам, която не обичаше разходките, ги намираше излишни и за останалите, а мисис Норис, свикнала цял ден да бъде на крак, беше убедена, че и другите трябва да правят същото. По това време Едмънд отсъстваше, иначе злото щеше да бъде поправено по-рано. Когато се върна и разбра в какво положение е изпаднала Фани, той веднага си даде сметка за възможните неприятни последици и реши, че изходът е само един. „Фани трябва да има кон“ беше окончателното му изявление, което той противопостави на всичките опити на тежкоподвижната си майка и икономичната си леля да го убедят, че това съвсем не е важно. Мисис Норис продължаваше да мисли, че все ще се намери някой кротък стар кон сред многото в конюшните на Менсфийлд парк, който ще бъде напълно подходящ за Фани. Можеше да се вземе временно и от управителя на имението, а и доктор Грант би могъл от време на време да им заема понито, с което караха пощата. Тя беше убедена, че е абсолютно излишно и дори неприлично, Фани да има като братовчедките си собствен, специално обучен кон. Сър Томас със сигурност никога не е възнамерявал подобно нещо и тя беше длъжна да заяви, че да се прави такава покупка в негово отсъствие, увеличавайки още повече и без това големите разходи за конюшнята във време, когато доходът им е толкова нестабилен, й се струва съвсем неоправдано. „Фани трябва да има кон“ беше единственият отговор на Едмънд. Мисис Норис не споделяше неговото мнение, за разлика от лейди Бъртрам, която напълно се съгласяваше със сина си, че това е необходимо, и че баща му без съмнение би разсъдил по същия начин. Тя искаше от него единствено да не бърза, а да изчака до завръщането на сър Томас, който щеше сам да уреди всичко. Какво лошо имаше в това да почака до септември, когато се очакваше баща му да си бъде у дома?

Едмънд беше много по-недоволен от леля си, която твърде малко се интересуваше от племенницата си, отколкото от майка си, но не можеше да не обърне внимание на думите й. Накрая реши да постъпи по начин, който му спестяваше риска баща му да си помисли, че е прекалил и в същото време му позволяваше незабавно да осигури на Фани възможност да поднови разходките си, от които той не би допуснал да бъде лишена. Едмънд имаше три коня, но нито един от тях не беше подходящ за жена. Двата бяха ловни, а третият беше предназначен за езда. Той реши да замени този кон за друг, който братовчедка му да може да язди и след като веднъж беше решил и знаеше къде да намери животното, което му е нужно, той бързо осъществи намерението си. Новата кобила се оказа истинско съкровище. С много малко труд тя стана напълно подходяща за целта и Фани получи почти неограничено право да разполага с нея. Никога досега Фани не беше допускала, че друго животно може да й подхожда така добре, както старото сиво пони, но възторгът й от кобилата на Едмънд далеч надминаваше удоволствието, което беше получавала от язденето до този момент. Чувството, което изпитваше при мисълта на чия доброта дължи това удоволствие, беше невъзможно да се изрази с думи. В нейните очи братовчед й беше образец на всичко добро и възвишено, което може да съществува и тя единствено беше в състояние да го оцени. Никакви чувства не бяха достатъчно силни, за да му се отблагодари така, както той заслужаваше. В отношението й към него се съчетаваха уважението и благодарността, доверието и нежността.

Тъй като кобилата формално си оставаше собственост на Едмънд, мисис Норис можеше да позволи Фани да я използва. Ако лейди Бъртрам си беше спомнила собствените си възражения, Едмънд можеше да бъде извинен в нейните очи, че не е изчакал завръщането на сър Томас, защото септември дойде, а той все още беше зад граница и нямаше никакви изгледи да приключи работите си в близко бъдеще. В момента, в който всичките му мисли отново бяха насочени към Англия, внезапно възникнаха нови неблагоприятни обстоятелства и настъпилата пълна неопределеност го накара да изпрати сина си у дома, а самият той остана да чака до окончателното уреждане на делата си. Том се завърна благополучно, като донесе добри вести за здравето на баща си, но от това нямаше особена полза, поне що се отнася до мисис Норис. Фактът, че сър Томас е отпратил сина си, толкова много наподобяваше родителска тревога, породена от очакването на някаква надвиснала опасност, че тя не можеше да превъзмогне ужасните си предчувствия. С настъпването на дългите зимни вечери, в печалната самота на нейната къща, тези страшни мисли я обсебваха с такава сила, че трябваше всеки ден да търси спасение в гостната на Менсфийлд парк. Връщането на зимните занятия обаче изигра своята положителна роля и, потапяйки се в тях, тя с такова удоволствие посвети всичките си мисли на проблема как да осигури бъдещето на по-голямата си племенница, че нервите й доста се поуспокоиха. „Ако на горкия сър Томас е съдено никога да не се завърне, какво утешение ще бъде да видим нашата скъпа Мария сполучливо омъжена“ — често си мислеше тя, винаги, когато бяха в компанията на богати мъже и особено когато им представиха един млад човек, неотдавна наследил едно от най-големите състояния и най-хубавите имения в страната.

Мистър Рашуърт отначало беше поразен от красотата на мис Бъртрам и тъй като имаше намерение да се ожени, скоро си втълпи, че е влюбен. Той беше скучен млад човек, който в най-добрия случай притежаваше здрав разум и нищо повече, но нито във външността, нито в поведението му имаше нещо неприятно, така че младата дама беше много доволна от завоеванието си. Мария Бъртрам караше двадесет и първата си година и вече започваше да гледа на брака като на свое задължение и тъй като женитбата с мистър Рашуърт щеше да й предостави възможността да се радва на по-голям доход от този на баща й, както и на къща в Лондон, което сега беше цел от първостепенно значение, по силата на същия този морален принцип тя сметна за свое очевидно задължение да се омъжи за мистър Рашуърт, стига да е в състояние. Мисис Норис с голямо усърдие се зае да урежда този брак, като пускаше в ход всевъзможни съвети и използваше цялата си изобретателност, за да го покаже и на двете страни в най-привлекателната му светлина. Едно от средствата, към които прибягна, беше опитът й да се сближи с майката на джентълмена, която понастоящем живееше при него и с тази цел принуди лейди Бъртрам да пропътува десет мили по не особено приятни пътища, за да й направи сутрешно посещение. Не беше нужно много време, за да се възцари пълно разбирателство между мисис Рашуърт и мисис Норис. Първата призна, че има голямо желание синът й да се ожени и заяви, че от всички млади дами, които някога е виждала, мис Бъртрам, благодарение на своята доброта и на останалите си достойнства й се струва най-способна да го направи щастлив. Мисис Норис прие комплимента и от своя страна се възхити от подобна проницателност, която така добре разпознава добродетелите. Да, Мария наистина е тяхната гордост и радост, тя е самото съвършенство, истински ангел. И, разбира се, никак не й е лесно да направи избора си, когато непрекъснато е заобиколена от поклонници, но доколкото мисис Норис можеше да си позволи да съди при толкова кратко познанство, мистър Рашуърт й се струваше точно човекът, който я заслужава и е способен да я спечели.

След като танцуваха заедно на необходимото количество балове, младите хора оправдаха тези очаквания и, вземайки под внимание отсъствието на сър Томас, уговориха годежа си, за голямо удовлетворение на уважаваните си семейства и на многобройните наблюдатели в околността, които вече много седмици чувстваха колко подходящ би бил бракът на мистър Рашуърт с мис Бъртрам.

Съгласието на сър Томас можеше да бъде получено едва след няколко месеца, но тъй като никой ни най-малко не се съмняваше в най-искреното му удоволствие от подобно сродяване, двете семейства поддържаха тесни връзки, без да се правят други опити да се запази събитието в тайна, освен повсеместните приказки на мисис Норис, че засега още не бива да се говори по въпроса.

От цялото семейство единствен Едмънд виждаше недостатъци в този брак и никакви увещания на леля му не можеха да го убедят че мистър Рашуърт е подходяща партия за сестра му. Той се съгласяваше, че Мария най-добре знае в какво се състои щастието й, но не можеше да се радва, че в центъра му стои богатството и в присъствието на мистър Рашуърт пряко волята си често си казваше: „Ако този човек нямаше дванадесет хиляди доход, щеше да бъде обикновен глупак“.

Сър Томас обаче беше истински щастлив поради перспективата за един съюз, изгодата от който беше неоспорима, и за който знаеше само добри и приятни неща. Това беше възможно най-доброто сродяване — земевладелец от същия ранг, в същото графство, така че той незабавно даде искреното си съгласие. Единственото условие, което постави, беше сватбата да се състои след неговото завръщане, очаквано с нетърпение от него в близко бъдеще. Писмото му беше написано през април и в него се изразяваше надежда, че ще успее окончателно да уреди работите си и да напусне Антигуа до края на лятото.

Така стояха нещата през юли и Фани едва беше навършила осемнадесет години, когато към местното общество в селото се присъединиха братът и сестрата на мисис Грант, някои си мистър и мис Крофърд, деца от втория брак на майка й. Те бяха богати млади хора. Синът имаше хубаво имение в Норфък, а дъщерята — двадесет хиляди фунта. Като деца сестра им беше проявявала силна привързаност към тях, но тъй като майка им беше починала скоро след нейната женитба и грижата за децата беше поета от брата на баща им, когото мисис Грант изобщо не познаваше, оттогава тя почти не се беше срещала с тях. В дома на чичо си те бяха намерили истински дом. Адмиралът и мисис Крофърд, чиито мнения коренно се различаваха във всяко едно отношение, все пак бяха обединени от любовта си към тези деца или поне нямаха други противоречия, освен, че всеки си имаше любимец, към когото проявяваше повече привързаност. Адмиралът имаше слабост към момчето, докато съпругата му обожаваше момичето. И точно смъртта на мисис Крофърд беше накарала протежето й, след още няколко месеца на изпитания в дома на чичо си, да си потърси друго убежище. Адмирал Крофърд беше човек, който пренебрегва приличията и вместо да задържи племенницата си, беше предпочел да доведе любовницата си под собствения си покрив. На този факт мисис Грант дължеше желанието на сестра си да дойде при нея — една стъпка, толкова приятна на едната страна, колкото и целесъобразна за другата. По това време мисис Грант вече бе изчерпала всичките възможности, които предоставя на бездетните дами животът в провинцията. След като беше претъпкала любимата си гостна с хубави мебели и си беше направила богата колекция от избрани растения и домашни птици, тя беше започнала да изпитва необходимост от някаква промяна в дома си. Ето защо пристигането на сестра й, която винаги беше обичала и която се надяваше да задържи, докато не се омъжи, й беше особено приятно и най-голямата й грижа беше дали Менсфийлд парк няма да се окаже недостатъчно подходящ за младата дама, свикнала да живее предимно в Лондон.

Подобни опасения не бяха напълно чужди и на мис Крофърд, въпреки че бяха свързани най-вече със съмнения относно стила на живот на сестра й и изискаността на обществото, в което се движи. Едва след като напразно се помъчи да убеди брат си да се засели заедно с нея в дома си в провинцията, тя реши да си опита късмета у другите си роднини. За съжаление, постоянното местожителство и ограниченото общество никак не бяха по вкуса на Хенри Крофърд. Той не можеше да изпълни желанието на сестра си, когато се отнасяше за нещо толкова важно, но беше така любезен да я придружи до Нортхемптъншиър и прояви готовност незабавно да я отведе, ако там й омръзне.

И двете страни бяха напълно удовлетворени от срещата. Мис Крофърд намери сестра, напълно лишена от превзетост или провинциална недодяланост, чийто съпруг изглеждаше истински джентълмен и просторен, добре обзаведен дом. А мисис Грант получи в лицето на тези, които се надяваше да обикне повече от всякога, младеж и девойка с твърде предразполагаща външност. Мери Крофърд беше изключително миловидна. Хенри, въпреки че не беше красавец, имаше приятно изражение. Маниерите и на двамата бяха любезни и непринудени и мисис Грант незабавно им гласува доверие. Тя беше във възторг и от двамата, но все пак Мери я очарова повече и тъй като никога не беше блестяла с красота, тя безкрайно се наслаждаваше на възможността да се гордее с красотата на сестра си. Мисис Грант дори не дочака пристигането на сестра си, за да й потърси подходяща партия, като спря избора си върху Том Бъртрам. Една девойка, която притежаваше двадесет хиляди фунта и изяществото и всевъзможните достойнства, на които сестра й разчиташе, беше напълно подходяща за най-големия син на един баронет. Мери още не беше прекарала и три часа в дома на мисис Грант, когато последната, бидейки дама чистосърдечна и непосредствена, й повери плановете си.

Мис Крофърд се зарадва, че в непосредствена близост живее толкова високопоставено семейство и никак не се подразни от преждевременната загриженост на сестра си, както и от избора й. Бракът беше нейната цел, при условие, че успееше да намери добра партия, и тъй като беше срещала мистър Бъртрам в Лондон, тя разбираше, че самият той можеше да предизвика не повече възражения, отколкото положението му в обществото. Ето защо, докато се шегуваше със замисъла на сестра си, тя не забравяше да помисли за него и сериозно. Не след дълго в тези планове беше посветен и Хенри.

— А сега — добави мисис Грант — ще ви кажа какво още съм намислила, за да дооформим нещата. Ужасно ми се иска и двамата да останете в нашия край, така че ти, Хенри, ще трябва да се ожениш за по-малката мис Бъртрам, една чудесна девойка — красива, с добро сърце и прекрасно възпитана, която ще те направи щастлив.

Хенри се поклони и й благодари.

— Скъпа сестро — заяви Мери, — ако успеете да го убедите в подобно нещо, ще имам допълнителен повод да се чувствам щастлива, че съм роднина на една толкова умна особа и ще мога само да съжалявам, че нямате половин дузина дъщери, чието бъдеще да уредите. За да убедите Хенри да се ожени, ще са ви нужни тактът и ловкостта на французойка. Всичко, на което англичанките са способни, вече е изпробвано. Аз имам три придирчиви приятелки, които една след друга се влюбваха безумно в него. Не можете да си представите какви усилия полагаха те, майките им, много умни дами, скъпата ми леля, та дори и аз самата, да го накараме да се ожени, като опитахме и с уговорки, и с ласки, и с хитрост! Той е най-ужасната кокетка, която можете да си представите. Ако вашите госпожици Бъртрам не искат сърцата им да бъдат разбити, най-добре е да стоят настрана от Хенри.

— Скъпи братко, не мога да повярвам, че наистина си такъв.

— Разбира се, вие сте твърде добра и ще бъдете по-снизходителна към мене от Мери. Вие ще разберете съмненията на младостта и неопитността. По нрав аз съм предпазлив и не бих желал да рискувам прибързано щастието си. Никой не изпитва по-голямо уважение към брака от мене. Смятам, че благословението да имаш съпруга най-точно е изразено в сдържания стих на поета: „Последният, най-чуден дар на небесата“.

— Нали виждате, мисис Грант, как си играе с думите. Погледнете само усмивката му! Уверявам ви, че наистина е ужасен. Уроците на адмирала съвсем са го развалили.

— Аз много малко обръщам внимание — заяви мисис Грант — на това какво казват младите за брака. Ако те демонстрират неохота да се оженят, аз просто си правя извод, че още не са срещнали подходящ човек.

Доктор Грант, смеейки се, поздрави мис Крофърд, че не изпитва подобно нежелание.

— О, не и ни най-малко не се срамувам от това. Нямам нищо против всички да се оженят, стига да могат да си осигурят прилични партии. Не ми харесва, когато хората си пропиляват живота, но всеки трябва да се ожени, щом като е сигурен, че това ще бъде от полза за всички.

Бележки

[1] Tete-a-tete — (фр.) разговор насаме.