Джейн Остин
Менсфийлд парк (25)

Глава 25

По това време двете семейства се срещаха почти толкова често, колкото и през есента — нещо, на което нито един от членовете на предишната компания не би посмял да разчита. Връщането на Хенри Крофърд и пристигането на Уилям Прайс спомогнаха много за това, но и сър Томас имаше голяма заслуга поради снизходителното си отношение към опитите за поддържане на добросъседски отношения от страна на пасторското семейство. Сега, когато вече не го измъчваха грижите, връхлетели го в първия момент, той се беше успокоил и имаше възможност да се убеди, че семейство Грант и неговите млади гости заслужават да бъдат посещавани. Въпреки че беше безкрайно далеч от мисълта да крои някакви планове или да урежда изгоден брак за някого от онези, които бяха най-скъпи на сърцето му, а такава възможност явно съществуваше, и дори се отнасяше с презрение към подобна предвидливост, виждайки в нея проява на дребнавост, той не можеше да не забелязва — без да се задълбочава и да придава особено значение на това — известно внимание от страна на мистър Крофърд към неговата племенница. Може би това го подтикваше да се въздържи да приема по-радушно поканите от страна на семейство Грант, въпреки че не го осъзнаваше.

Ала неговата готовност да приеме поканата за обяд в дома на свещеника, отправена към цялото семейство, на която най-сетне се решиха обитателите му след много спорове и съмнения дали моментът за това е настъпил, „защото сър Томас явно не е особено благоразположен към нас, а лейди Бъртрам е толкова тежкоподвижна!“, се дължеше единствено на доброто му възпитание и доброжелателството и нямаше нищо общо с мистър Крофърд, който за сър Томас беше просто един от членовете на това приятно семейство. Едва по време на посещението той за първи път си помисли, че някой, който обича подобни празни наблюдения, би могъл да остане с впечатлението, че мистър Крофърд е поклонник на Фани Прайс.

Всички присъстващи останаха с много приятни впечатления от срещата — компанията се състоеше от оратори и слушатели точно в нужното съотношение. Самият обяд беше изискан и обилен, както винаги у семейство Грант, и дотолкова отговаряше на навиците на всички присъстващи, че не предизвика никакви чувства у тях, ако не се смята мисис Норис, която не можеше спокойно да гледа нито огромната маса, нито множеството блюда на нея, и през цялото време очакваше някой от движещите се зад гърба й прислужници да й погоди неприятен номер или да се сдобие с ново доказателство, че при толкова много ястия на масата няма начин все някое да не изстине.

През вечерта, както и предполагаха мисис Грант и сестра й, стана ясно, че след като се оформи компанията за вист, остават достатъчно хора за някаква друга игра, в която всеки играе сам за себе си, и всички с готовност се съгласиха да участват, тъй като нямаха кой знае какъв избор, както обикновено става в такива случаи. Решението да играят на „спекулация“ се появи почти толкова бързо, колкото и масата за вист, и лейди Бъртрам изведнъж се озова в критична ситуация, тъй като я помолиха сама да избере в коя игра ще участва — дали ще предпочете виста, или ще се откаже. Тя се колебаеше. За щастие сър Томас й беше под ръка.

— Какво да правя, сър Томас? Кое ще ми бъде по-забавно — вистът или „спекулацията“?

Сър Томас, след като се замисли за момент, я посъветва да избере „спекулацията“. Той самият предпочиташе виста и може би разсъди, че няма да му бъде особено забавно да има партньор в нейно лице.

— Чудесно — със задоволство заяви нейна светлост, — тогава остава „спекулацията“, мисис Грант, ако нямате нищо против. Аз никак не я знам, но Фани ще ме научи.

Тук обаче се намеси Фани, която с тревога заяви, че също няма представа от тази игра — тя никога не беше играла, нито пък беше виждала как се играе, така че лейди Бъртрам отново се поколеба, но след като всички останали я увериха, че няма нищо по-лесно, че това е най-простата игра на карти, и Хенри Крофърд се зае крайно сериозно да я моли за разрешение да седне между нейна светлост и мис Прайс и да учи и двете да играят, въпросът беше уреден. Така сър Томас, мисис Норис, докторът и мисис Грант, в съответствие с умственото си превъзходство и чувството за собствено достойнство, се разположиха около масата за вист, а останалите шестима, ръководени от мис Крофърд, заеха местата си около другата маса. Подобно разположение много се хареса на Хенри Крофърд, който седеше до Фани и имаше много работа за вършене, тъй като трябваше освен със своите карти да се разпорежда и с тези на още двама души. Въпреки че нямаше начин Фани да не овладее правилата на играта още през първите три минути, той трябваше да я въодушевява, да разпалва алчността й и да ожесточава сърцето й, което никак не беше лесно, особено когато й се налагаше да играе срещу Уилям. Колкото до лейди Бъртрам, върху него падна отговорността за нейната репутация и късмет през цялата тази вечер. След като още в самото начало й беше попречил да надникне в картите си, налагаше се до края на играта да й казва как трябва да играе.

Той беше в прекрасно настроение, действаше с такава лекота и така се открояваше сред останалите със забавните си хрумвания, находчивостта и дързостта си, че играта явно печелеше от неговото участие. Атмосферата около кръглата маса твърде много се различаваше от тази на масата за вист, където царяха строга сдържаност и чинно мълчание.

Сър Томас на два пъти се осведомява дали нейна светлост е доволна от играта и как й върви, но безуспешно. Нито една пауза не беше достатъчно дълга, за да му стигне, при неговата обстоятелственост, да разбере това, така че за нейните успехи се знаеше твърде малко, докато не приключи първият робер и мисис Грант се отправи към нея, за да се осведоми.

— Надявам се, че ваша светлост е доволна от играта.

— О, да, разбира се! Наистина е много забавно! Много странна игра! Абсолютно нищо не ми е ясно. От мене се иска само да не си поглеждам картите, а мистър Крофърд има грижата за всичко останало.

— Бъртрам — каза след малко Крофърд, като се възползва от една малка пауза в играта, — не съм ви казал какво ми се случи вчера, когато яздех към дома. — Двамата бяха ходили заедно на лов, но точно по средата на едно лудо преследване, доста далеч от Менсфийлд, се оказа, че една от подковите на коня на Крофърд е паднала и той трябваше да се откаже от лова и по някакъв начин да се прибере у дома. — Нали ви казах, че след като минах покрай старата ферма с тисовете, се изгубих, защото не мога да понасям да питам за пътя, но не ви казах, че както обикновено, щастието ми се усмихна — както винаги, когато сбъркам някъде, грешките ми задължително ми носят някаква полза — яздих, яздих, и се озовах точно на мястото, което отдавна ми се искаше да видя. След като завих покрай някакво неравно хълмисто поле, изведнъж се намерих насред откъснато от света селце, заобиколено от полегати хълмове, малък поток ми пресичаше пътя, а отдясно, на нещо като възвишение, се издигаше църква — изненадващо голяма и красива за подобно място, а наоколо не се виждаше нито един благороднически дом или поне нещо, което да наподобява такъв, с едно изключение — предполагам, дома на свещеника, който се намираше на един хвърлей от споменатия хълм и църквата. С една дума, озовах се в Торнтън Лейси.

— И на мене така ми се струва — каза Едмънд, — само че в каква посока свърнахте, след като минахте покрай фермата на Сюъл?

— На такива неуместни и коварни въпроси не отговарям, но дори и да отговорех на всичко, което бихте могли да ме питате цял час, пак нямаше да успеете да ми докажете, че това не е бил Торнтън Лейси, защото беше именно той.

— В такъв случай сте питали някого?

— Не, аз никога не питам. Но казах на един човек, който поправяше някаква ограда, че това е Торнтън Лейси, и той се съгласи.

— Имате добра памет. Бях забравил, че съм ви казвал толкова много неща за това място.

Торнтън Лейси, както много добре знаеше мис Крофърд, беше името на неговата бъдеща енория. Ето защо тя още по-усърдно се зае да се пазари с Уилям Прайс за неговото вале.

— И как ви се стори това, което видяхте? — продължи да разпитва Едмънд.

— Много ми хареса, уверявам ви. Вие сте щастливец. Ще трябва да се занимавате с него поне пет години, докато го направите годно за живеене.

— О, не, нещата не стоят чак толкова зле. Трябва да се преместят стопанските постройки, съгласен съм, но всичко друго може да остане както си е. Къщата никак не е лоша и когато ги махнем, ще се открие много приятен изглед.

— Стопанските постройки трябва да се махнат изцяло и на тяхно място да се посадят насаждения, които да закрият ковачницата. Трябва да се обърне фасадата на изток, вместо на север — мисля, че главният вход и най-важните стаи трябва да гледат в тази посока, там наистина се открива много хубава гледка. Без съмнение, това е по силите ви. Именно оттам трябва да се влиза, през мястото, където сега е градината. А там, където сега е задната страна на къщата, трябва да засадите новата градина. Това ще бъде възможно най-удачното разположение — тя ще се спуска плавно на югоизток. Теренът като че ли е предназначен специално за тази цел. Аз яздих петдесетина ярда по алеята между къщата и църквата, за да си създам по-пълна представа за това, каква може да се направи. Няма нищо по-просто. Ливадите оттатък бъдещата градина, както и включените в сегашната, които се простират на североизток от алеята, на която бях застанал, тоест до главния път, минаващ през селото, разбира се, трябва да образуват едно цяло. Това са много красиви ливади, сред които тук-там са пръснати живописни групички дървета. Предполагам, че са собственост на енорията. Ако не са, ще трябва да ги присъедините към нея. После потокът. Ще трябва да се направи нещо с него, но още не мога да реша какво точно. Имам две-три идеи.

— Аз също имам две-три идеи — каза Едмънд — и една от тях е, че много малка част от плана ви за Торнтън Лейси ще се осъществи на дело. Ще трябва да се задоволя със значително по-малко украшения и реформи. Мисля, че къщата и имотите могат да се направят удобни и да им се придаде вид на благородническо владение без особени разходи, и това ще трябва да ми стигне, а, надявам се, и на всички, които държат на мене.

В тона му и в беглия поглед, който хвърли на мис Крофърд, изразявайки тази своя надежда, имаше нещо, което предизвика у нея подозрение и раздразнение и я накара набързо да се спазари с Уилям Прайс и като си осигури неговото вале на прекалено висока цена, тя възкликна:

— Ето, сега като решителна жена поставям на карта всичко, което имам. Хладното благоразумие не е за мене. Не съм създадена да седя със скръстени ръце и да бездействам. Ако изгубя играта, то няма да бъде затова, че не съм се борила за победата.

Тя спечели, но заплати твърде висока цена за победата си. Започна следващото раздаване и Крофърд отново поде темата за Торнтън Лейси.

— Планът ми може и да не е най-добрият, нямах много време да го обмисля, но явно ще трябва доста неща да свършите там. Мястото си го заслужава и вие ще видите, че няма да се почувствате доволен, ако използвате само отчасти възможностите му. Извинете, ваша светлост, но не бива да си поглеждате картите. Просто ги оставете пред вас, ето така. Мястото си го заслужава, Бъртрам. Казвате, че трябва да му се придаде вид на благороден дом. За това е достатъчно само да се преместят стопанските постройки, защото, ако не се смята тази ужасно досадна пречка, никога не съм виждал къща от този род, която дотолкова да прилича на жилище на джентълмен, така да превъзхожда на вид обикновените свещенически домове и тези, чиито обитатели разполагат с доход от няколкостотин фунта годишно. Тя не е някакво безредно струпване на отделни ниски стаички, с толкова покриви, колкото са прозорците, нито е скована по простонародному в масивна грамада като четвъртитите фермерски домове — това е една солидна, просторна сграда, която има вид на жилище на земевладелец и човек би могъл да предположи, че се обитава от някоя почтена местна фамилия от много поколения насам, поне от двеста години, а собствениците й разполагат с две-три хиляди годишен доход.

Мис Крофърд слушаше, а Едмънд се съгласяваше.

— Така че, каквото и да правите, тя пак ще изглежда като жилище на джентълмен. Но възможностите й са много по-големи. Дай да погледна, Мери. Лейди Бъртрам дава за кралицата дванадесет. Не, не, не си заслужава толкова много. Лейди Бъртрам не дава дванадесет за кралицата. Тя няма какво повече да каже. Продължавайте, продължавайте. С тези няколко подобрения, които предложих, е, не настоявам, че трябва да се придържате към моя план, въпреки че, между другото, съмнявам се някому да е хрумнало нещо по-добро, ще можете да й придадете още по-благороден вид. Ще можете да превърнете мястото в истинско имение. Чрез разумни подобрения къщата от жилище на джентълмен ще се превърне в дом на човек с добро образование, с вкус, със съвременни разбирания и обширни връзки. Всичко това може да наложи своя отпечатък върху нея и тя ще придобие вид, който ще създава у всеки пътник впечатлението, че стопанинът й е първият земевладелец в енорията, още повече, че наблизо няма нито един истински благороднически дом, който да й съперничи. Между нас казано, това обстоятелство ви поставя в още по-изгодно положение от гледна точка на привилегиите и независимостта ви. Надявам се, че вие споделяте моето мнение — обърна се той с по-нежен тон към Фани. — Били ли сте някога там?

Фани побърза да отговори отрицателно и се опита да скрие интереса си към обсъждания въпрос, съсредоточавайки цялото си внимание върху брат си, който се стараеше с всички сили да се спазари в своя полза и да й натрапи явно неизгодна сделка, но Крофърд се намеси:

— Не, не, в никакъв случай не бива да се разделяте с кралицата. Вие платихте за нея твърде много, а брат ви не предлага и половината от цената й. Не, не, сър, долу ръцете, долу ръцете! Сестра ви няма да се раздели с кралицата. Тя е категорична — и отново се обърна към нея: — Вие печелите играта, определено печелите.

— А Фани би предпочела Уилям да спечели — усмихна й се Едмънд.

— Горката Фани! Да не й позволят да измами себе си заради някой друг, въпреки че така й се иска!

— Мистър Бъртрам — каза мис Крофърд няколко минути по-късно, — знаете какъв специалист по усъвършенстванията е Хенри, така че едва ли ще се заемете с нещо подобно в Торнтън Лейси без да потърсите неговата помощ. Помислете си само колко полезен беше той в Содъртън! Само си представете до какви грандиозни замисли доведе отиването ни там с него през един горещ августовски ден, когато разглеждахме парка и си спомнете как ярко блесна талантът му тогава. Ние отидохме там, после се върнахме, но това, което беше направено, не може да се опише с думи!

И срещайки неговия поглед, тя тутакси сведе очи. Погледът на Фани за миг се насочи към Крофърд и изражението й при това беше повече от сериозно — в него можеше да се прочете упрек, но срещайки неговия поглед, тя тутакси сведе очи. Той сякаш почувства упрека, поклати глава към сестра си и заяви със смях:

— Не бих казал, че в Содъртън беше направено толкова много, но денят беше горещ и всички ние обикаляхме да се търсим и съвсем се объркахме. — В момента, в който шумът от гласовете му осигури някакво прикритие, той тихо добави, така, че само Фани да го чуе: — Ще съжалявам, ако съдите за способността ми да градя планове, от деня, прекаран в Содъртън. Сега виждам нещата в много по-различна светлина. Не мислете, че съм такъв, какъвто изглеждах тогава.

Думата „Содъртън“ привлече вниманието на мисис Норис, която тъкмо в този момент се наслаждаваше на приятния покой, последвал решаващата ръка, изиграна майсторски от сър Томас и от самата нея, въпреки силните карти на доктора и мисис Грант и в приповдигнато настроение от този факт, тя възкликна:

— Содъртън! Да, това се казва имение, и какъв чудесен ден прекарахме там! Уилям, на тебе никак не ти провървя, но следващия път, когато дойдеш, надявам се нашите скъпи мистър и мисис Рашуърт да си бъдат у дома и съм сигурна, че мога да ти обещая топъл прием от страна и на двамата. Твоите братовчедки не са от онези, които забравят роднините си, а мистър Рашуърт е душа човек. Сега те са в Брайтън, нали знаеш, живеят в една от най-хубавите къщи в града, както би следвало да се очаква при великолепното състояние на мистър Рашуърт. Не знам какво точно е разстоянието дотам, но когато се връщаш в Портсмут, стига да не е много далече, трябва да идеш и да им засвидетелстваш уважението си, а аз бих могла да им пратя по тебе едно колетче, което държа братовчедките ти да получат.

— Бих бил много щастлив, лельо, но Брайтън е почти до Бийчи Хед. А дори и да можех да стигна чак дотам, един беден, нищожен юнкер като мене не би могъл да се надява на радушен прием на едно толкова изискано място.

Мисис Норис се захвана горещо да го убеждава, че може напълно да разчита на тяхната любезност, но в този момент я прекъсна сър Томас, който изрече сериозно:

— Не те съветвам да заминаваш за Брайтън, Уилям, тъй като скоро може би ще имаш по-удобен случай да се срещнеш с тях, но дъщерите ми винаги и навсякъде ще се радват да видят братовчедите си. И ще видиш, че мистър Рашуърт е склонен да проявява най-искрено благоразположение към членовете на нашето семейство, сякаш са негови собствени роднини.

— Бих предпочел да е личен секретар на Първия лорд на Адмиралтейството — единствено отговори Уилям, като понижи глас, за да не бъде чут, и с това разговорът приключи.

До този момент сър Томас не беше забелязал в поведението на мистър Крофърд нищо, което да привлече вниманието му, но когато след края на втория робер вистът приключи и докторът и мисис Норис останаха да спорят за последната игра, той започна да наблюдава съседната маса и установи, че племенницата му е обект на нечия благосклонност, нещо повече, че към нея са отправени определени знаци на внимание.

Хенри Крофърд тъкмо се беше въодушевил от новия си план, свързан с Торнтън Лейси, и тъй като Едмънд не го слушаше, много сериозно разясняваше подробностите на замисъла си на своята прекрасна съседка. Намерението му беше лично да наеме къщата за следващата зима, за да има собствен дом наблизо, при това не просто за да го използва през ловния сезон, както в този момент й обясняваше, въпреки че това съображение никак не беше маловажно, но и защото чувстваше, че не бива да злоупотребява с огромната доброта на доктор Грант, тъй като и той, и конете му, настанени по досегашния начин, причиняват на зет му значителни неудобства. Но неговата привързаност към този край не се ограничаваше единствено с развлеченията и с един сезон през годината. Душата му копнееше да намери тук дом, който да бъде на негово разположение по всяко време, едно кътче, в което да си отдъхва и където ще може да продължи, да задълбочи и всячески да укрепи дружбата и близостта със семейството от Менсфийлд парк, които с всеки изминат ден му ставаха все по-скъпи. Сър Томас слушаше и не намираше нищо, което да го засегне. В думите на младия човек не се чувстваше липса на уважение, а и Фани ги приемаше така скромно и сдържано, спокойно и без всякакво предизвикателство, че нямаше в какво да бъде упрекната. Тя говореше малко, само от време на време се съгласяваше с Крофърд и не проявяваше никаква склонност да отнесе поне част от комплиментите му към собствената си особа или да подкрепи намерението му да се засели в Нортхемптъншиър. Като забеляза кой го наблюдава, Хенри Крофърд се обърна в същия дух към сър Томас, с по-малко приповдигнат тон, но обзет от същите чувства.

— Искам да ви стана съсед, сър Томас, както може би сте ме чули да казвам на мис Прайс. Мога ли да се надявам на вашето съгласие и че няма да разубеждавате сина си да приеме такъв наемател?

Сър Томас отговори с вежлив поклон:

— Единствено като такъв не бих искал да ви видя наш постоянен съсед, сър. Но аз се надявам и съм убеден, че самият Едмънд ще се настани в дома си в Торнтън Лейси. Дали не казвам твърде много, Едмънд?

При този негов въпрос Едмънд трябваше първо да узнае за какво става дума, но след като разбра, веднага успя да намери отговор:

— Разбира се, сър, не съм и помислял за нещо друго. Но, Крофърд, въпреки че ви отказвам като наемател, можете да дойдете като приятел. Считайте къщата наполовина за своя всяка зима и двамата с вас ще разширим конюшните според плана ви и всички, нови идеи, които могат да ви хрумнат тази пролет.

— Това ще бъде загуба за нас — продължи сър Томас. — Неговото заминаване, макар и само на осем мили оттук, ще бъде твърде нежелана загуба за семейния ни кръг, но аз бих се почувствал дълбоко оскърбен, ако някой от синовете ми е способен да се задоволи с по-малко. Това, че не сте помислили върху тази страна на въпроса, е съвсем естествено, мистър Крофърд. Но една енория си има изисквания и нужди, на които може да откликне само свещеник, който живее постоянно в нея, и които не могат да бъдат удовлетворени в същата степен от никакъв пълномощник. Едмънд би могъл, така да се каже, да изпълнява задълженията си пред Торнтън, тоест, да чете молитви и да проповядва, без да напуска Менсфийлд парк. Би могъл да язди всяка неделя до почти обитаемия си дом и да изпълнява божията служба, би могъл да бъде пастир на Торнтън Лейси всеки седми ден в продължение на три-четири часа, ако това го удовлетворява. Но той няма да бъде доволен. Той знае, че човешката природа се нуждае от повече уроци, отколкото може да й предостави проповедта веднъж седмично, и че ако не живее сред енориашите си и не проявява неизменно внимание към тях като техен доброжелател и приятел, ще допринесе твърде малко както за тяхното, така и за своето собствено добро.

Мистър Крофърд се поклони в знак на съгласие.

— Отново ще повторя — добави сър Томас, — че Торнтън Лейси е единственият дом в нашия край, в който не бих искал да видя мистър Крофърд настанен като постоянен обитател.

Мистър Крофърд изрази благодарността си с нов поклон.

— Сър Томас — каза Едмънд — без съмнение добре разбира какви са задълженията на енорийския свещеник. Да се надяваме, че и синът му ще докаже, че е наясно с тях.

Каквото и да беше истинското въздействие на малката реч на сър Томас върху мистър Крофърд, у двама други тя предизвика известно объркване — това бяха двете най-внимателни слушателки — мис Крофърд и Фани. Едната от тях, която за първи път осъзна, че Торнтън Лейси толкова скоро и окончателно ще се превърне в дом за Едмънд, със сведен поглед размишляваше как ли ще се чувства, когато няма да има възможност да го вижда всеки ден, а другата, изтръгната от приятните фантазии, на които се беше отдала под въздействие на нарисуваната от брат й картина, и неспособна повече да си затвори очите за наличието на църквата и свещеника и да вижда само представителното, изискано и преустроено според съвременните изисквания жилище на заможен човек, което се посещава само от време на време, започна да гледа на сър Томас с определена неприязън като на разрушител на идилията, страдайки при това най-вече заради принудителната сдържаност, която неговият характер и държание неволно й налагаха, и от съзнанието, че не се осмелява да даде воля на чувствата си, присмивайки се на аргументите му.

От този момент нататък с приятните й размисли беше свършено. Време беше да се сложи край на играта на карти, щом беше настъпил часът на нравоученията и тя се радваше, че й беше хрумнала спасителната мисъл да смени мястото и съседа, което й помогна да се поободри.

Сега най-солидната част от компанията се беше разположила безредно около камината, очаквайки часа на раздялата. Уилям и Фани бяха седнали настрана от останалите. Те останаха сами на празната вече маса и бяха погълнати от приятен разговор, без да мислят за другите, докато някой от другите не се сети за тях. Хенри Крофърд първи обърна стола си към тях и мълчаливо ги наблюдаваше в продължение на няколко минути. Междувременно самият той беше наблюдаван от сър Томас, който разговаряше прав с доктор Грант.

— Тази вечер се дава бал в наша чест — каза Уилям. — Ако бях в Портсмут, сигурно щях да отида.

— Но ти не би искал да си в Портсмут, нали, Уилям?

— О, не, Фани, ни най-малко. Ще имам време да ми омръзнат и Портсмут, и танците, когато няма да мога да бъда с тебе. Пък и никак не съм сигурен, че от отиването ми на този бал ще има някаква полза, защото кой знае дали ще си намеря партньорка. Портсмутските госпожици си вирят носовете пред всеки, който още не е получил офицерски чин. В техните очи да бъдеш юнкер е все едно да си нищо. И наистина си едно нищо. Нали си спомняш госпожиците Грегъри — те са пораснали и са станали чудно хубави девойки, но почти не ми обръщат внимание, защото ухажорът на Луси е лейтенант.

— Срамота! Нищо, това да не те притеснява, Уилям, — тя пламна от негодувание, изричайки това. — Не си заслужава да се ядосваш. Вината не е твоя — повече или по-малко през такъв период в кариерата си са минали някога и най-големите адмирали. Запомни това и се опитай да се примириш с мисълта, че всеки моряк трябва да мине през подобни изпитания. То е нещо като лошото време и тежкия моряшки живот, единствено с това предимство, че все някога ще свърши и ще дойде времето, когато няма да се налага да понасяш всичко това. Когато станеш лейтенант — само си представи, Уилям! — в момента, в който станеш лейтенант, пет пари няма да даваш за подобни глупости!

— Започвам да мисля, че никога няма да стана лейтенант, Фани. Всички станаха офицери, само аз не съм.

— О, Уилям, скъпи, не говори така! Не бива да падаш духом. Чичо не казва нищо, но аз съм сигурна, че ще направи всичко, което е по силите му, за да получиш чин. Той не по-зле от тебе знае колко е важно това.

Тя изведнъж млъкна, тъй като забеляза, че чичо й е много по-близко, отколкото беше предполагала, и всички сметнаха за нужно да сменят темата.

— Обичаш ли да танцуваш, Фани?

— Да, много, но бързо се изморявам.

— Иска ми се да отида на бал с тебе и да те погледам как танцуваш. Не се ли правят балове в Нортхемптън? Бих искал да те видя как танцуваш и ако нямаш нищо против, да потанцувам с тебе. Никой няма да знае кой съм, а много ми се иска отново да бъда твой партньор. Ние двамата често подскачахме заедно, помниш ли? Тогава, когато на улицата свиреше латерната? Аз не съм лош танцьор посвоему, но ти си по-добра от мене, сигурен съм. — И като се обърна към чичо си, който в този момент беше наблизо, добави: — Фани танцува много хубаво, нали, сър?

Фани, ужасена от този нечуван въпрос, не знаеше накъде да гледа, нито как да понесе отговора, който щеше да последва. Очакваше сериозен упрек или най-малкото хладно безразличие, което щеше да огорчи брат й и да я накара да потъне в земята от срам. Но стана точно обратното, и най-страшното, до което се стигна в отговор, беше:

— Съжалявам, но трябва да кажа, че не съм в състояние да ти отговоря. Никога не съм виждал Фани да танцува от времето, когато беше дете, но вярвам, че няма да се посрами и ще се държи както подобава на дама, и ние двамата ще останем с най-добри впечатления, когато ни се удаде случай да я видим, а той може би няма да закъснее.

— Аз съм имал удоволствието да видя как танцува сестра ви, мистър Прайс — каза Хенри Крофърд, като се наведе напред, — и съм готов да отговоря на всеки ваш въпрос в тази връзка по възможно най-удовлетворителния начин. Но мисля, че най-добре е да го направя някой друг път — добави той, забелязвайки колко огорчен вид има Фани. — Тук има една особа, на която не се харесва да говорим за мис Прайс.

Той наистина беше виждал веднъж Фани да танцува и в този миг беше готов да свидетелства, че се е плъзгала плавно, със спокойна грация и възхитително чувство за такт, но в действителност за нищо на света не би могъл да си спомни как е изглеждала и по-скоро беше сигурен, че присъствието й сред танцуващите не подлежи на съмнение, отколкото да си спомни каквото и да било, свързано с нея и танците.

Той обаче беше сметнат за поклонник на умението й да танцува, а сър Томас, който никак не беше огорчен от това, продължи разговора за танците въобще и така се увлече в описанията на баловете на Антигуа, така внимателно слушаше разказа на племенника си за различните танци, които беше имал случай да види, че не чу как обявиха за готовността на каретата да ги заведе у дома и се досети едва когато видя мисис Норис да се суети наоколо.

— Хайде, Фани, какво става? Тръгваме си. Не виждаш ли, че леля ти си отива? Побързай, побързай. Не мога да понасям, когато добрият стар Уилкокс трябва да ни чака. Никога не бива да забравяш за кочияша и конете. Скъпи ми сър Томас, решихме че каретата ще се върне, за да ви вземе заедно с Едмънд и Уилям.

Сър Томас нямаше какво да възрази, тъй като решението беше негово и той още преди това го беше споделил със съпругата си и сестра й, но мисис Норис явно беше забравила за това и си беше въобразила, че сама се е разпоредила по този начин.

Последното чувство, което изпита Фани при това посещение, беше разочарованието — Едмънд, който посегна към шала й, за да го вземе от прислужника и да го наметне на раменете й, беше изпреварен от по-бързия мистър Крофърд, и тя трябваше да се чувства задължена за неговото подчертано внимание.