Джейн Остин
Менсфийлд парк (23)

Глава 23

— Но защо й е притрябвало на мисис Грант да кани Фани? — попита лейди Бъртрам. — Как й е дошло на ум да я покани? Фани никога не обядва там, нали знаеш, особено пък на такива обеди. Не мога да се лиша от нея, пък и тя няма желание да отиде, сигурна съм. Не ти се ходи, нали, Фани?

— Ако поставяте въпроса по този начин — възкликна Едмънд, без да даде възможност на братовчедка си да отговори, — Фани веднага ще каже „не“. Но аз съм сигурен, скъпа мамо, че й се иска да отиде, и не виждам причина да не го направи.

— Не мога да си представя как й е дошло на ум на мисис Грант да я покани. Никога досега не го е правила. Тя често канеше сестрите ти, но Фани — никога.

— Ако не можете да се справите без мене, госпожо… — започна Фани с присъщата си всеотдайност…

— Но баща ми цяла вечер ще бъде на разположение на мама.

— Да, разбира се.

— Може би ще поискате мнението на баща ми, госпожо?

— Това е добра идея. Така и ще направя, Едмънд. Ще попитам сър Томас веднага, щом се върне, дали ще мога да се справя без Фани.

— Както желаете, госпожо, но аз имах предвид да поискате мнението на баща ми дали е уместно да се приеме такава покана, или не и мисля, че той ще сметне за правилно, както по отношение на мисис Грант, така и спрямо Фани, тази първа покана да бъде приета.

— Не зная, ще трябва да го попитаме. И той ще бъде много изненадан, че мисис Грант изобщо се е сетила да покани Фани.

Повече нямаше какво да се каже, във всеки случай нямаше никакъв смисъл да се говори повече преди идването на сър Томас. Тази тема, засягаща така непосредствено собственото й удобство по отношение на следващата вечер, заемаше първостепенно място в мислите на лейди Бъртрам, така че половин час по-късно, когато сър Томас на връщане от полето се отби за минутка при нея, преди да се отправи към тоалетната си стая, тя го върна вече от прага:

— Сър Томас, почакайте за момент, имам да ви кажа нещо.

Сър Томас винаги чуваше спокойния й, апатичен глас и неизменно се отзоваваше, въпреки че лейди Бъртрам никога не си даваше труд да говори по-силно. Той и този път я чу и се върна. Тя започна да му разказва историята и Фани незабавно се измъкна от стаята. Беше свръх силите й да слуша разговор с чичо й, в който се обсъждаше собствената й персона. Тя беше разтревожена, може би повече, отколкото трябва — в края на краищата, толкова ли беше важно дали ще отиде или ще си остане у дома? Но ако чичо й започнеше дълго да разсъждава и да преценява с присъщия си сериозен вид, ако впереше в нея този свой мрачен поглед и накрая решеше въпроса не в нейна полза, едва ли щяха да й стигнат силите да се покаже достатъчно смирена и безразлична. Междувременно нещата се развиваха в благоприятна за нея посока. Лейди Бъртрам започна с думите:

— Имам да ви кажа нещо, което ще ви изненада. Мисис Грант е поканила Фани на обяд!

— Много добре — каза сър Томас така, сякаш очакваше да чуе още нещо, за да се изненада наистина.

— Едмънд иска тя да отиде. Само че аз как ще се справя без нея?

— Тя ще закъснее — каза сър Томас, като извади часовника си. — Но не разбирам какво ви безпокои?

Едмънд се почувства задължен да каже нещо и да запълни празнотите в разказа на майка си. Той обясни ситуацията и лейди Бъртрам можа единствено да добави:

— Толкова е странно! Мисис Грант никога досега не я е канила.

— Нима не е съвсем естествено мисис Грант да иска да осигури на сестра си такава приятна компания?

— Няма нищо по-естествено — заяви сър Томас след кратък размисъл. — Дори и да не ставаше дума за сестра й, според мене пак щеше да бъде напълно естествено. Любезността на мисис Грант към мис Прайс, племенницата на лейди Бъртрам, не се нуждае от никакво обяснение. Единствено ме изненадва фактът, че подобна любезност й се оказва за първи път. Фани е постъпила съвсем правилно, като не е дала категоричен отговор. Струва ми се, че чувствата й са именно такива, каквито би следвало да бъдат. Но, доколкото разбирам, тя има желание да отиде, на младите им харесва да бъдат заедно, така че не виждам причина да я лишим от това удоволствие.

— Но аз ще мога ли да се справя без нея, сър Томас?

— Струва ми се, че прекрасно ще се справите.

— Нали знаете, тя приготвя чая винаги, когато сестра ми я няма.

— Може би ще успеем да уговорим сестра ви да прекара деня с нас, пък и аз със сигурност ще си бъда у дома.

— Добре тогава, Фани може да отиде, Едмънд.

Фани бързо научи приятната вест. На път за стаята си Едмънд почука на нейната врата.

— Е, Фани, въпросът е уреден, чичо ти не се поколеба нито за миг. Той е категоричен, че трябва да отидеш.

— Благодаря ти, толкова се радвам! — отговори Фани, без да се замисля, но когато се отдръпна и затвори вратата, изведнъж се сепна: — На какво толкова се радвам всъщност? Когато знам, че непременно ще чуя и ще видя нещо, което ще ми причини болка?

И все пак, въпреки това убеждение, тя беше щастлива. Едно такова гостуване би се сторило на всеки друг нещо съвсем обикновено, но в нейните очи то беше цяло събитие, неизпитано и значимо, защото, като се изключи денят, прекаран в Содъртън, тя още не беше канена на обяд. Макар че сега отиваше на гости само на половин миля от дома си и щеше да се срещне само с трима души, все пак това си беше покана за обяд и всички дребни приготовления, свързани с него, сами по себе си вече доставяха удоволствие. Никой от тези, които би трябвало да проявяват разбиране за чувствата й и да насочват вкусовете й, не й оказа помощ или съчувствие — лейди Бъртрам и не помисляше, че може да бъде полезна някому, а мисис Норис, когато дойде на другия ден по покана на сър Томас, който я беше посетил рано сутринта, беше в лошо настроение и единственият й стремеж се заключаваше в това да развали колкото е възможно удоволствието на племенницата си и настоящото, и предстоящото.

— Честна дума, Фани, имаш голям късмет, че са така внимателни към тебе и така ти угаждат! Трябва да си много благодарна на мисис Грант, че е помислила за тебе, и на леля си, че те пуска. Трябва да разбереш, че това е нещо изключително — надявам се да ти е ясно, че няма никаква причина да ходиш по гости и официални обеди, затова не бива да разчиташ, че подобна покана някога ще се повтори. И не си въобразявай, че тя е някаква чест специално за тебе — тази чест се прави на чичо ти, на леля ти и на мене. Мисис Грант смята, че като ти оказва това малко внимание, отдава дължимото уважение на нас, иначе подобно нещо никога не би й минало през ума, и можеш да не се съмняваш, че ако братовчедка ти Джулия си беше у дома, никога нямаше да поканят тебе.

Мисис Норис така изкусно обезцени цялата благосклонност на мисис Грант, че Фани, от която се очакваше някакъв отговор, можа само да каже, че е много задължена на леля си Бъртрам за съгласието й да я пусне и че ще се постарае да приведе ръкоделието й в нужния вид, за да може тя да се справи добре и без нея.

— О, можеш да бъдеш сигурна, че леля ти ще се справи и без твоята помощ, иначе нямаше да ти позволят да отидеш. Аз нали съм тук, няма защо да се безпокоиш за нея. Надявам се да прекараш деня много приятно и да останеш с най-добри впечатления. Но трябва да ти кажа, че петима души на масата е възможно най-неудачният вариант, и не мога да не се изненадвам, че една такава изискана дама като мисис Грант не е измислила нещо по-добро! И то при неимоверните размери на масата им, която запълва така ужасно цялата стая! Колко по-добре щеше да бъде, ако докторът се беше съгласил да вземе моята когато се изнасях, както би постъпил всеки здравомислещ човек, вместо да докарва тази своя нелепа грамада, която е по-голяма от тази тук! И колко повече щяха да го уважават! Защото никой не уважава хората, които се простират извън чергата си. Запомни това, Фани. Петима, само петима да седят на тази маса! Но, осмелявам се да кажа, ястията ще стигнат и за десетима!

Мисис Норис си пое дъх и продължи:

— Глупостта и безразсъдството на хората, които излизат извън собствения си кръг и се опитват да си дадат вид, че стоят над него, ме карат да мисля, че сега, когато отиваш на гости без нас, е най-подходящият момент да ти дам един съвет; моля те и те заклевам, знай си мястото и се въздържай да говориш или да изказваш мнения, сякаш си някоя от братовчедките си — скъпата мисис Рашуърт или Джулия. Никакъв смисъл няма в това, повярвай ми. Запомни, където и да се намираш, ти трябва да бъдеш тиха като мушичка и да стоиш в сянка и понеже мис Крофърд, може да се каже, си е у дома в къщата на доктора, ти не гледай от нея. Колкото до прибирането ти довечера, трябва да останеш дотогава, докогато Едмънд реши. Остави го той да прецени.

— Да, госпожо, аз и не съм помисляла друго.

— А ако завали, което ми се струва твърде вероятно, защото по всичко личи, че вечерта ще бъде влажна, опитай се да се оправиш някак, и не очаквай да ти изпратят карета. Аз тази вечер със сигурност няма да се прибера у дома, така че няма да впрягат конете заради мене. Направи си сметка какво може да стане и си вземи нужните неща.

Всичко това се стори съвсем разумно на племенницата й. Тя оценяваше правото си на удобства дори още по-ниско, отколкото леля й и когато малко по-късно сър Томас надникна в стаята и попита: „Фани, в колко часа ще ти трябва каретата?“, от изненада тя не беше в състояние да каже дума.

— Но скъпи сър Томас! — извика мисис Норис, почервеняла от гняв. — Фани може да иде и пеша!

— Пеша! — повтори сър Томас с неописуемо достойнство и прекрачи прага. — Моята племенница да отиде пеша на официален обяд по това време на годината! Четири и двадесет устройва ли те, Фани?

— Да, сър — покорно отговори Фани, която се чувстваше едва ли не престъпница спрямо мисис Норис и тъй като не й беше по силите при това положение да остане с леля си, която можеше да си помисли, че тържествува, тя излезе от стаята веднага след чичо си, но още не беше успяла да се отдалечи, когато зад гърба й се чу гневната реплика:

— Излишно главоболие! Прекалено много я глезят! Впрочем, Едмънд също е поканен… да, така е… Всичко това се прави заради Едмънд. В четвъртък вечер забелязах, че е пресипнал.

Това обаче не направи никакво впечатление на Фани. Тя знаеше, че каретата е заради нея и заради никого другиго и загрижеността на чичо й, последвала непосредствено думите на леля й, изобразена от леля й, я накара да пролее няколко сълзи на благодарност, когато остана сама.

Кочияшът чакаше навън точно в уречения час. В следващата минута се появи и джентълменът, и тъй като дамата в страха си да не закъснее вече от доста време седеше в гостната, сър Томас ги изпрати точно навреме, така, както диктуваше собствената му пунктуалност.

— Дай сега да те погледна, Фани — каза Едмънд с добрата усмивка на любящ брат, — и да ти кажа как те намирам. Доколкото мога да съдя на тази светлина, ти наистина изглеждаш чудесно. Какъв е този тоалет?

— Новата рокля, която чичо беше така добър да ми подари за сватбата на братовчедка ми. Надявам се, че не е прекалено официална, но си помислих, че трябва да я облека при първия удобен случай, а през цялата зима може и да не ми се удаде друга възможност. Надявам се, че не ме намираш прекалено претенциозно облечена.

— Никога една жена не е облечена прекалено официално, когато е в бяло. Не, не виждам нищо прекалено, всичко е точно така, както трябва да бъде. Роклята ти ми се струва много хубавичка. Харесват ми тези лъскави капки. Нямаше ли и мис Крофърд някаква подобна рокля?

Приближавайки се към дома на свещеника, те минаха в непосредствена близост до конюшните и навеса за каретите.

— Я гледай! — каза Едмънд. — Тук има гости! Виждам нечия карета. С кого ли ще се срещнем тук? — и свали стъклото, за да види по-добре. — Ами че това е Крофърд, неговото ландо, честна дума! Ето ги двамата му лакеи, поставят го на обичайното му място. Разбира се, той е тук. Каква изненада, Фани. Много ще се радвам да го видя.

Фани нямаше нито повод, нито време да каже, че е на съвсем друго мнение, но при мисълта, че още някой ще бъде свидетел на ужасяващата церемония при влизането й в гостната, тя се разтрепери още повече.

Мистър Крофърд наистина се оказа в гостната. Беше пристигнал достатъчно отдавна, за да се приготви за обяда и усмивките и щастливите погледи на останалите трима, които го бяха заобиколили, свидетелстваха колко са доволни от внезапното му решение да напусне Бат и да ги посети за няколко дни. Срещата между него и Едмънд беше много сърдечна и ако не се смята Фани, всички се радваха на пристигането му, но дори и за нея присъствието му имаше своите предимства, тъй като всяко увеличение на компанията й даваше по-голяма възможност да се отдаде на любимото си занимание — да седи тихо и да не привлича вниманието на околните. Тя самата скоро си даде сметка за това, въпреки че трябваше да признае, както й налагаше чувството за справедливост, че независимо от мнението на леля й Норис, все пак тя се е оказала първата дама в компанията, с всички произтичащи от това малки знаци на внимание. Докато седяха на масата тя установи, че всички са погълнати от разговора, в който тя можеше да не участва. Толкова много неща имаха да си кажат братът и сестрата за Бат, толкова интересна беше темата за лова, обсъждана от двамата младежи, и за политиката, дискутирана от мистър Крофърд и доктор Грант, както и всички други теми, разисквани от мистър Крофърд и мисис Грант, че Фани получи пълната възможност само да седи и тихо да слуша и да прекара деня много приятно. Тя обаче не успя да задоволи суетността на новопристигналия джентълмен, като прояви някакъв видим интерес към плана му да удължи престоя си в Менсфийлд и да изпрати хора да доведат ловните му кучета от Норфолк — план, предложен от доктор Грант, одобрен от Едмънд и горещо приветстван от двете му сестри, който бързо завладя въображението му, но за да се реши, той явно искаше да чуе поне една окуражаваща дума дори от Фани. Мистър Крофърд пожела да узнае мнението й дали смята за вероятно времето да се задържи все така приятно, но нейните отговори бяха толкова кратки и равнодушни, колкото учтивостта позволяваше. Тя нямаше никакво желание той да остава и би предпочела въобще да не разговаря с нея.

Като го гледаше, през цялото време не й излизаха от ума отсъстващите й братовчедки, особено Мария, но явно той самият не беше смутен от никакъв спомен. Ето го отново на същото място, където се беше разиграло всичко, и явно имаше намерение да остане и да се радва на живота и без госпожиците Бъртрам, сякаш никога не е познавал друг Менсфийлд. Тя го чу да ги споменава само между другото, и едва когато компанията отново се събра в гостната и Едмънд в единия й край се задълбочи в някакъв делови разговор с доктор Грант, който поглъщаше цялото му внимание, а мисис Грант беше заета на масата за чай, той заговори по-определено за тях с другата си сестра. С многозначителна усмивка, която накара Фани да изпита омраза към него, той подметна:

— И така, доколкото разбирам, мистър Рашуърт и прекрасната младоженка са в Брайтън. Щастливец!

— Да, те са там… от две седмици, нали, мис Прайс? Джулия също е с тях.

— И предполагам, че и мистър Йейтс е някъде наблизо.

— Мистър Йейтс!… О, не, нищо не сме чули за него. Не ми се вярва името му да се споменава често в писмата до Менсфийлд парк. А вие, мис Прайс, какво ще кажете? Мисля, че моята приятелка Джулия е достатъчно умна, за да не занимава баща си с мистър Йейтс.

— Бедният мистър Рашуърт с неговите четиридесет и две реплики! — продължи Крофърд. — Никога няма да ги забравим! Горкият човек!… И сега ми е пред очите… неговите усилия и отчаянието му. Е, трябва много да бъркам, ако тръгна да твърдя, че неговата прелестна Мария някога ще пожелае да чуе тези четиридесет и две реплики от устата му — и моментално стана сериозен и добави: — Тя е прекалено добра за него, наистина прекалено. — После отново смени тона и с нежна галантност се обърна към Фани: — Вие бяхте най-добрата приятелка на мистър Рашуърт. Никога няма да забравя вашата доброта и търпение, неизменното търпение, с което се опитвахте да му помогнете да научи ролята си… да размърдате мозъка му, с какъвто природата не го е надарила, да му вдъхнете разбиране, каквото притежавате в излишък! Може той самият да няма достатъчно ум да оцени добротата ви, но смея да кажа, че всички останали от компанията й отдават дължимото.

Фани се изчерви, но не каза нищо.

— Това беше сън, прекрасен сън! — възкликна отново той след няколко мига на мълчание. — Винаги ще си спомням за нашите театрални опити с особено удоволствие. В тях се чувстваше такова увлечение, такова въодушевление, такъв подем! Всички го чувстваха и дишаха с пълни гърди. Заниманията, надеждите, грижите и суетнята не стихваха нито за час. Винаги възникваше някаква дребна пречка, някакво малко съмнение, някаква тревога, която трябваше да се преодолее. Никога не съм бил толкова щастлив.

„Никога не е бил толкова щастлив!“ — повтори мислено Фани, изпълнена с мълчаливо негодувание. — „Никога не е бил така щастлив, както по времето, когато е постъпвал по непозволен начин, и той го знае! Когато се е държал така подло и безсърдечно! Господи, каква развратена душа!“

— Нямахме късмет, мис Прайс — продължи той по-тихо, за да не го чуе Едмънд, без да има ни най-малка представа за нейните чувства. — Наистина, никак не ни провървя. Една седмица, само още една седмица, щеше да ни бъде достатъчна. Струва ми се, че ако можехме да диктуваме събитията, ако Менсфийлд парк само за една-две седмици можеше да определя посоката на вятъра по време на есенното равноденствие, щеше да бъде съвсем друго. В никакъв случай нямаше да изложим живота му на опасност, предизвиквайки страшни бури, само щяхме да му изпратим постоянен насрещен вятър или безветрие. Струва ми се, мис Прайс, че щяхме да се задоволим с една седмица затишие в Атлантическия океан по това време на годината.

Той явно беше решил на всяка цена да изтръгне някакъв отговор и Фани, извръщайки се, заяви далеч по-твърдо от обичайното:

— Колкото до мене, сър, аз не бих отлагала пристигането му с нито един ден. Чичо ми се отнесе с такова неодобрение към всичко това при завръщането си, че по мое мнение нещата трябва да са стигнали твърде далеч.

Никога досега Фани не му беше казвала толкова много, и никога не беше говорила така сърдито с когото и да било и когато изрече всичко това, тя беше разтреперана и изчервена от собствената си дързост. Крофърд беше изненадан, но след няколко мига на мълчалив размисъл отговори по-спокойно и сериозно, сякаш изразяваше искреното си убеждение:

— Мисля, че сте права. Всичко това беше по-скоро приятно, отколкото благоразумно. Прекалено много шум вдигнахме — и като смени темата, се опита да я забавлява с някакъв друг разговор, но тя отговаряше така плахо и неохотно, че не му даде възможност.

Мис Крофърд, която час по час поглеждаше към доктор Грант и Едмънд, накрая заяви:

— Тези джентълмени явно обсъждат нещо много интересно.

— Най-интересното на света — отговори брат й — как могат да се спечелят пари и да се превърне добрият доход в още по-добър. Доктор Грант дава наставления на Бъртрам относно енорията, която съвсем скоро ще поеме. Разбрах, че след няколко седмици той ще бъде ръкоположен. Чух ги да говорят за това в трапезарията. Радвам се, че Бъртрам ще бъде така добре осигурен материално. Доходът му ще бъде достатъчно голям, за да може да пилее пари, при това ще бъде заработен без особени усилия. Доколкото разбирам, ще може да разполага с не по-малко от седемстотин годишно. За един по-малък брат седемстотин фунта е приличен доход и тъй като ще остане да живее у дома си, разбира се, всички тези пари ще му послужат за задоволяване на неговите menus plaisiris^[1], а някоя и друга проповед на Коледа и на Великден е цялата жертва, която ще се иска от него.

Сестра му се опита да прикрие с шеговития си тон истинските си чувства, като заяви:

— Нищо не ме забавлява така, както навикът на хората с лека ръка да се разпореждат с богатството на онези, които имат значително по-малки възможности от тях. Ти самият, Хенри, ще се намериш в небрано лозе, ако твоите menus plaisirs трябва да се ограничат до седемстотин фунта годишно.

— Може и така да е, но, знаеш ли, всичко това е твърде относително. Произходът и навиците решават всичко. Бъртрам е доста добре осигурен дори за най-малък син в семейството на баронет. Когато стане на двадесет и пет ще може да разполага със седемстотин фунта годишно, без да си е помръднал пръста.

Сестра му би могла да каже, че все пак ще му се наложи да направи някои неща и да си плати по някакъв начин, от което никак не й ставаше леко, но предпочете да се сдържи и не реагира на думите му — напротив, опита се да изглежда спокойна и безгрижна, когато след малко двамата джентълмени се присъединиха към тях.

— Бъртрам — каза Хенри Крофърд, — много държа да дойда в Менсфийлд, за да чуя първата ви проповед. Ще дойда нарочно, за да ви окуража при дебюта ви. Кога ще бъде той? Мис Прайс, вие няма ли да се присъедините към мене, за да насърчим заедно братовчед ви? Няма ли да се почувствате длъжна да го подкрепите, като го слушате без да сваляте очи от него, от началото до края — както ще направя аз — и без да пропуснете дума; а ако отместите поглед, то да бъде само за да си запишете някоя особено впечатляваща мисъл? Ще се запасим предварително с бележници и моливи. Кога ще стане това? Ще трябва да прочетете проповедта си в Менсфийлд, нали разбирате, за да могат сър Томас и лейди Бъртрам да ви чуят.

— Ще се опитам да стоя настрана от вас колкото е възможно по-дълго, Крофърд — заяви Едмънд, — защото вие най-вероятно ще се опитате да ме объркате и ще ми бъде по-мъчно да видя подобни опити от ваша страна, отколкото от страна на всеки друг.

„Възможно ли е да не разбере намека? — помисли си Фани. — Не, явно нормалните чувства са недостъпни за него.“

Сега цялата компания отново беше заедно и тъй като най-приказливите пак намериха обща тема, тя продължи необезпокоявана да си мълчи. А когато след чая решиха да изиграят партия вист — нещо, което се правеше единствено за развлечение на доктор Грант, като инициатор беше грижливата му съпруга, но никой не биваше да се досети за това, а мис Крофърд се зае с арфата, Фани трябваше само да слуша, и до края на вечерта нищо не наруши спокойствието й, ако не се смятат въпросите и забележките, отправяни й от време на време от мистър Крофърд, които тя не можеше да остави без отговор. Мис Крофърд беше твърде огорчена от това, което чу, за да има настроение за каквото и да било, освен за музиката. В нея тя намираше облекчение и същевременно забавляваше приятелката си.

Увереността, че Едмънд ще бъде ръкоположен толкова скоро, за нея беше удар, който, макар и очакван, не биваше да дойде толкова бързо, и до този момент не я беше напуснала надеждата, че ще я отмине или поне ще се забави, затова тя беше обзета от гняв и обида. Възмущението й от Едмънд беше огромно. Тя очакваше, че влиянието й върху него е по-силно. Беше започнала да мисли за него — и съзнаваше това — с най-искрена симпатия, с едва ли не определени намерения, но сега тя щеше да се отнесе към него също така хладно, както направи той. Като се постави в положение, до което тя никога нямаше да падне и той много добре го знаеше, Едмънд показа ясно, че няма никакви сериозни намерения и не изпитва към нея истинска привързаност. Тя щеше да се научи да му отговаря със същото равнодушие. Отсега нататък щеше да приема знаците на внимание от негова страна без каквато и да било друга мисъл, освен моментното развлечение. Щом като той така добре владееше чувствата си, тя щеше да се справи със своите без проблеми.