Джейн Остин
Менсфийлд парк (22)

Глава 22

След заминаването на братовчедките й Фани започна да играе по-значима роля в семейството. Сега тя се оказа единствената млада дама в гостната, единствената представителка на тази най-интересна част от семейството, в която досега беше заемала едва скромното трето място, така че вече беше невъзможно да не й обръщат внимание, да не мислят за нея и да не се грижат повече от когато и да било. Въпросът „Къде е Фани“ сега се чуваше доста по-често, дори когато не я търсеха за някаква услуга.

Сега тя беше ценена повече не само у дома, но и в пасторския дом. В този дом, в който едва ли й се беше случвало да влезе и два пъти в годината след смъртта на мистър Норис, тя стана желана и често канена гостенка, много приятна компания за Мери Крофърд през мрачните и кишави ноемврийски дни. Посещенията й в пасторския дом, започнали по чиста случайност, по-късно продължиха по настоятелните молби на мисис Грант. Тя желаеше от сърце да разнообрази някак живота на сестра си и с помощта на най-обикновено самозалъгване успя да убеди себе си, че като увещава Фани да ги посещава по-често, тя го прави за нейно добро и й дава чудесна възможност да усъвършенства всичките си качества.

Фани, която леля й Норис беше изпратила в селото с някакво поръчение, беше застигната от проливен дъжд недалеч от дома на семейство Грант. Докато се опитваше да намери укритие под клоните и раздвижените листа на един дъб до самия двор на свещеника, от прозорците я забелязаха и я накараха да влезе, независимо че тя от стеснителност се опита да окаже известна съпротива. Вежливият слуга не успя да я придума, но когато самият доктор Грант излезе с разтворен чадър, не й оставаше нищо друго, освен да се почувства безкрайно засрамена и да влезе в къщата по най-бързия начин. Горката мис Крофърд, която тъкмо се оплакваше от потискащия дъжд и в твърде угнетено състояние на духа въздишаше над неосъществения си план за сутрешна разходка и над несбъднатата надежда да види поне едно живо същество наоколо през следващите двадесет и четири часа, ако не се смятат членовете на семейството, като чу суетнята на входната врата и видя измокрената до кости мис Прайс във вестибюла, изпадна във възторг. Не можеше да не се оцени по достойнство едно такова събитие в дъждовен ден на село. Настроението й начаса се повиши и тя най-енергично се зае да помага на Фани, след като откри, че е съвсем мокра, но не иска да го признае, и й донесе сухи дрехи. Фани, принудена да се подчини на всички тези грижи и да приеме помощта и любезните услуги на господарките и камериерките, трябваше също така да слезе отново долу и да седи цял час в гостната, докато не спре дъждът, което даде възможност на мис Крофърд по-дълго да се наслаждава на щастието да гледа нечие ново лице и да се отдава на свежи мисли, и това помогна доброто й настроение да се запази и по време на преобличането и обяда.

Двете сестри бяха толкова добри към Фани и се държаха така мило, че тя искрено би се наслаждавала на посещението си, ако можеше да бъде сигурна, че не им пречи и че времето наистина ще се проясни през този един час и ще й спести неудобството да се възползва от каретата и конете на доктор Грант, за да се върне у дома, а такава опасност действително съществуваше. Колкото до тревогата, която можеше да предизвика у дома отсъствието й в такова време, нямаше защо да се безпокои — за излизането й знаеха само двете й лели и тя много добре разбираше, че няма да се обезпокоят ни най-малко и че каквито и догадки да възникнеха у леля й Норис относно къщата, в която тя изчаква да премине дъжда, леля й Бъртрам няма да изпита никакви опасения по този повод.

Беше започнало леко да се прояснява, когато Фани забеляза арфата и зададе няколко въпроса, което естествено доведе до признанието й, че много иска да я послуша и — нещо, в което трудно можеше да се повярва — че откакто е докарана в Менсфийлд, не я е слушала нито веднъж. За самата Фани това обстоятелство изглеждаше съвсем просто и в реда на нещата. Тя едва ли беше посещавала пасторския дом откакто инструментът беше пристигнал, пък и нямаше повод за подобно посещение, но мис Крофърд, която си припомни изразеното по-рано желание на Фани, беше огорчена от собствената си небрежност и незабавно, с най-голяма готовност и добро разположение, я запита дали иска да й посвири веднага и какво би искала да чуе.

И без да чака повече, тя седна до инструмента, щастлива, че има нов слушател, който я слуша с благодарност и възхищение, и при това на когото не му липсва вкус. Тя свири, докато погледът на Фани, устремен към прозореца, където явно се виждаше, че времето започва да се прояснява, не й подсказа какво трябва да се направи.

— Още четвърт час — каза мис Крофърд — и ще видим как ще бъде времето. Не бива да бягате при първото просветване. Тези облаци никак не ми вдъхват доверие.

— Но те си заминават — каза Фани, — аз ги наблюдавах. Това лошо време идва от юг.

— От юг или от север, черният облак си е черен облак, и вие не бива да тръгвате, докато е надвиснал над нас. Освен това искам да ви изсвиря още нещо — една много приятна пиеска, любимата на братовчед ви Едмънд. Трябва да останете и да чуете любимата пиеса на братовчед си!

Фани също почувства, че трябва да остане и въпреки че нямаше нужда от това изказване, за да помисли за Едмънд, напомнянето я накара да си представи какво мисли и чувства той, как седи ден след ден в тази стая, може би на същото това място, и слуша с неизменно възхищение любимата си ария, изпълнена, както й се струваше, много изискано и изразително. Тя също слушаше с удоволствие и се радваше, че харесва същото, което и той, но когато изпълнението свърши, тя изпита още по-силно желание да си тръгне веднага и след като това стана очевидно и за останалите, те най-любезно я помолиха отново да ги навести, да им позволи да я придружават по време на разходките им винаги, когато сметне за удобно, да дойде пак да послуша арфата, така че тя сметна за свое задължение непременно да го направи, ако у дома нямат никакви възражения.

Така възникна тази своеобразна близост, породила се през първите две седмици след заминаването на госпожиците Бъртрам, близост, която беше следствие главно на желанието на мис Крофърд да се поразнообрази и не засегна особено силно чувствата на Фани. Тя навестяваше мис Крофърд на всеки два-три дни. Това приличаше на някаква магия — ако не отидеше, не се чувстваше спокойна, но го правеше без да изпитва любов към нея, без дори да мисли като нея, без каквато и да било благодарност за това, че търсят компанията й именно сега, когато не беше останал никой, върху когото да спрат вниманието си. Разговорът с мис Крофърд не й доставяше удоволствие, като се изключат редките моменти, когато й ставаше забавно, и то нерядко въпреки разума й, тъй като обикновено най-забавни бяха шегичките по адрес на хора и събития, които според, нея заслужаваха уважение. Тя обаче продължаваше да ходи там и тъй като времето беше необичайно меко за сезона, двете често излизаха да се поразходят половин час по обградените с храсти пътечки в градината на мисис Грант. Понякога дори се осмеляваха да седнат на някоя пейка, вече без защитата на гъстата зеленина, и оставаха там, докато по средата на някое от възторжените възклицания на Фани колко е хубава една такава продължителна есен не ги подгонеше внезапен порив на студения вятър, обрулвайки последните жълти листа над тях, и тогава двете скачаха и тръгваха, за да се стоплят.

— Колко е хубаво тук… толкова хубаво… — оглеждайки се наоколо, каза Фани, когато един ден пак така седяха заедно. — Всеки път, когато идвам в тази алея, аз съм поразена от това колко е пораснала и колко хубава е станала. Преди три години тук нямаше нищо, освен един зле поддържан жив плет в края на полето, който никой не забелязваше и не очакваше някога да привлече нечий поглед, а сега е превърнат в алея и е трудно да се каже с какво е по-ценна тя — дали с ползата, или с красотата си. Може би след още три години вече няма да си спомняме, или почти ще сме забравили какво е било преди. Чудно нещо е ходът на времето, наистина чудно нещо, както и промените в човешката душа! — и малко по-късно, следвайки хода на мислите си, добави: — Ако има нещо в човешката природа, достойно за удивление повече от всичко останало, мисля, че това е паметта. Явно има нещо в нейната мощ, в празнотите й, в нейното непостоянство, което по-трудно се поддава на обяснение, отколкото у останалите ни способности. Паметта понякога е толкова могъща, услужлива, послушна, друг път — толкова объркана и слаба, толкова деспотична и неподдаваща се на контрол! Без съмнение, ние във всяко едно отношение сме чудо на природата, но способността ни да си спомняме и да забравяме ми се струва нещо особено непонятно.

Мис Крофърд, която слушаше разсеяно и с безразличие, нямаше какво да каже, и като забеляза това, Фани отново върна мислите си в руслото, което според нея би могло да я заинтересува.

— Може да ви се стори неуместно от моя страна да хваля мисис Грант, но аз съм възхитена от вкуса й, който се проявява във всичко тук. В разположението на алеята се забелязва такава мила непретенциозност, такава умереност!

— Да — небрежно отговори мис Крофърд, — това е най-доброто за подобно място. И дума не може да става за нещо грандиозно, и между нас казано, преди да дойда в Менсфийлд и през ум не ми е минавало, че един селски свещеник може да се сети да сади храсти или нещо от този род.

— Толкова се радвам, че вечнозелените растения така са избуяли — каза Фани в отговор. — Градинарят на чичо ми обича да казва, че тук почвата е по-добра от нашата, и ако се съди по това колко са пораснали лаврите и всички вечнозелени растения, е напълно прав. Вечнозелените растения! Колко красива, колко желана, колко великолепна е вечната зеленина! Само като си помислиш, колко поразително е многообразието на природата! Знаем, че в някои страни има много дървета, чиито листа окапват, но това не прави по-малко учудващ факта, че една и съща почва и едно и също слънце са създали растения, които се различават в самата основа и първия закон на съществуването си. Моите възторзи могат да ви се сторят неуместни, но винаги, когато съм навън, особено когато съм седнала на открито, ме тегли към такива възторжени разсъждения. Достатъчно е да спреш погледа си върху най-простото творение на природата, и веднага се намира храна за развихреното ти въображение.

— Право да ви кажа — отговори мис Крофърд, — аз малко приличам на онзи знаменит дож в двора на Луи XIV и мога да ви заявя, че най-поразителното в тази алея е това, че аз съм се озовала в нея. Ако преди една година някой ми беше казал, че това място ще бъде моят дом, че ще прекарвам тук месец след месец, за нищо на света не бих му повярвала! Тук съм вече близо пет месеца! Нещо повече, най-спокойните пет месеца в живота ми!

— Прекалено спокойни за вас, предполагам.

— Да, теоретически и аз съм на същото мнение, но — при тези думи очите й заблестяха, — каквото и да казвам, никога не съм преживявала по-щастливо лято. Само че — продължи тя замислено, като понижи глас, — кой знае до какво може да доведе това.

Сърцето на Фани се разтуптя и тя вече не беше в състояние да задава въпроси и да търси отговор на догадките си. Скоро обаче мис Крофърд отново се оживи и продължи:

— Оказва се, че ми е много по-лесно да се примиря с живота на село, отколкото съм си представяла някога. Склонна съм дори да допусна, че при определени обстоятелства е много приятно да прекарваш половин година на село. Един изискан, не много голям дом — център, в който се съсредоточават семейните връзки, повтарящи се срещи в семеен кръг, в непосредствена близост — избрано общество, което е на твое разположение и те гледа с почит, дори по-голяма от тази, която се оказва на по-състоятелните от тебе, и след множеството развлечения и забави те чака не друго, а tete-a-tete с човека, който ти е най-скъп на света. В една такава картина няма нищо страшно, нали, мис Прайс? С дом като този не е нужно да завиждаш дори и на новата мисис Рашуърт.

— Да се завижда на мисис Рашуърт?! — беше единственото, което се осмели да каже Фани.

— Хайде, хайде, ще бъде много некрасиво от наша страна да осъждаме мисис Рашуърт, тъй като предвиждам много радостни, блестящи, щастливи часове, които ще дължим на нея. Струва ми се, че догодина ще бъдем чести гости в Содъртън. Брак като този на мис Бъртрам е истинска благословия за обществото, тъй като съпругата на мистър Рашуърт най-напред би трябвало да си достави удоволствието да обзаведе дома си и да дава най-хубавите балове в околността.

Фани премълча, а мис Крофърд отново потъна в мислите си, но след няколко минути внезапно вдигна глава и възкликна:

— Ах, ето го! — това обаче не беше мистър Рашуърт, а Едмънд, който се приближаваше към тях заедно с мисис Грант. — Сестра ми и мистър Бъртрам… Толкова се радвам, че големият ви братовчед замина и сега той отново може да бъде мистър Бъртрам. Това „мистър Едмънд Бъртрам“ звучи така формално, така съжалително, така определено навежда на мисълта за по-малък брат, че не мога да го понасям.

— Колко различно приемаме нещата! — възкликна Фани. — На мене „мистър Бъртрам“ ми звучи така хладно и нищо незначещо, напълно лишено от топлина и съвсем безлично! То означава единствено, че става дума за джентълмен, и нищо повече. А в името Едмънд има благородство. Това е героично и славно име — име на крале, принцове и рицари. То сякаш носи полъха на рицарска доблест и страстна любов.

— Съгласна съм, че името само по себе си е хубаво, и „лорд Едмънд“ или „сър Едмънд“ би звучало великолепно, но погребано под смразяващото, унищожително „мистър“, и „мистър Едмънд“, вече не е нищо повече от „мистър Джон“ или „мистър Томас“. Е, какво, няма ли да се присъединим ли към тях и да ги разочароваме, като им спестим половината укори, че седим на открито на това време, преди още да са започнали?

Едмънд ги посрещна с особено удоволствие. Той за първи път ги виждаше заедно, откакто познанството им беше станало по-близко, и тази близост го изпълваше с радост. Точно за такова приятелство между двете най-скъпи на сърцето му девойки беше мечтал и за да отдадем дължимото на способността на влюбения да разсъждава трезво, трябва да кажем, че той в никакъв случай не смяташе Фани за единствения или главния печеливш от тази дружба.

— Е, значи няма да ни ругаете за нашето неблагоразумие? — каза мис Крофърд. — Защо мислите бяхме седнали, ако не за да ни направят забележка и да ни умоляват и призовават никога повече да не го правим?

— Може би щях да ви се карам, ако намерех някоя от вас да седи сама — отговори Едмънд, — но щом като постъпвате зле двете заедно, мога да погледна на това през пръсти.

— Не може да са седели дълго — възкликна мисис Грант, — защото когато се качвах да си взема шала, ги видях от прозореца на стълбището да се разхождат.

— При това — добави Едмънд — денят е толкова приятен, че ако сте седнали за няколко минути, това едва ли би могло да се сметне за неблагоразумие. За времето не бива винаги да се съди по календара. Понякога през ноември си позволяваме повече свобода, отколкото през май.

— Честна дума — възкликна мис Крофърд, — вие двамата сте най-безчувствените приятели, които някога съм имала, напълно ме разочаровахте! Да не се разтревожите нито за миг! Не знаете колко много се измъчихме, как премръзнахме! Аз отдавна подозирах, че мистър Бъртрам е неподатлив към каквито и да било дребни увъртания спрямо здравия разум, които могат да подействат на една жена. Но вие, мисис Грант, моята собствена сестра, мисля, че имам право да очаквам от вас поне малко да се разтревожите!

— Не се самозалъгвай, моя скъпа Мери. Нямаш никакъв шанс да ме трогнеш. Аз си имам за какво да се тревожа, но то е по съвсем друг повод. Ако можех, веднага щях да променя времето и да ти докарам един хубав, пронизващ източен вятър, който да не спира, защото Робърт оставя някои от моите растения на открито заради топлите нощи, а аз знам, че в крайна сметка, времето рязко ще се промени и изведнъж ще стегне студ и ще ни намери неподготвени — най-малкото Робърт — и всичко ще загине. Но което е още по-лошо, готвачката току-що ми каза, че не можем да държим пуйката по-късно от утре, а аз много държах да я сготвим чак в неделя, защото знам колко по-силно ще й се зарадва доктор Грант в неделя, след всичките усилия и умората през този ден. Такива са, може да се каже, моите проблеми, и те ме карат да мисля, че времето е прекалено задушно за сезона.

— Радостите на една домакиня в селската пустош! — лукаво изрече мис Крофърд. — Защо не ме препоръчате на доставчика си на разсад и на търговеца на птици?

— Скъпо дете, препоръчай доктор Грант за настоятел на Уестминстър или на Сейнт Пол, и не можеш да си представиш колко ще се радвам на твоя доставчик на разсад и на търговеца на птици. Но в Менсфийлд няма такива неща. Какво ще ме посъветваш да направя?

— О, не е нужно да правите нищо, освен това, което правите досега — да се измъчвате непрестанно и никога да не губите присъствие на духа.

— Благодаря ти, Мери, но където и да живеем, не може да се избяга от тези досадни дреболии и когато отидеш да живееш в града и аз ти дойда на гости, сигурна съм, че ще те намеря потънала в същите проблеми, независимо от доставчика на разсад и търговеца на птици, а може би именно заради тях. Ти горчиво ще се окайваш било заради тяхната отдалеченост и закъсненията им, било заради прекалено високите цени и измамите им.

— Аз възнамерявам да бъда достатъчно богата, за да не се оплаквам и да се ядосвам за подобни неща. Големият доход е най-сигурната рецепта за щастлив живот, която ми е известна. Той определено може да те предпази от огорчения заради разните миртови храсти и пуйки.

— Вие имате намерение да станете много богата — каза Едмънд и, както се стори на Фани, погледът му беше твърде многозначителен.

— Разбира се. А вие нямате ли такова желание? Не го ли желаем всички ние?

— Аз не бих могъл да желая нищо, което до такава степен надхвърля възможностите ми. Мис Крофърд може да избира колко богата да бъде. Тя трябва само да се спре на някаква цифра — колко хиляди годишно са й нужни, и без съмнение ще ги има. А моите намерения се простират само дотам, да не бъда бедняк.

— Чрез умереност и пестеливост, и като съобразявате нуждите си с дохода и прочее. Разбирам ви и намирам, че на вашите години и при тези ограничени средства и нищожни връзки това е едно крайно похвално намерение. Какво повече от една прилична издръжка бихте могли да желаете? Нямате много време пред себе си, а и положението на роднините ви е такова, че не могат да направят нищо за вас, нито пък са в състояние да ви унижат чрез сравнението със собственото им богатство и тежест. Бъдете честен и беден, това си е ваше право, но не очаквайте да ви завиждам. Не мисля дори, че ще съм в състояние да ви уважавам. Много повече уважавам тези, които са честни и богати.

— Уважението ви към честността на бедните и на богатите най-малко ме занимава. Аз нямам никакво намерение да бъда беден. Бедността е нещо, което решително не одобрявам. Единственото, което ме интересува, е да не погледнете отвисоко на човек, който е честен и се намира някъде по средата между бедността и богатството.

— Но ако той може да заеме по-високо положение и го пренебрегва, разбира се, че ще гледам на него отвисоко. Не мога да не гледам отвисоко на някого, който се задоволява със сивотата, когато може да се издигне до върха.

— Но как би могъл да се издигне? Как би могла моята честност, във всеки случай, да ме издигне до някакви почетни върхове?

Не беше много лесно да се отговори на такъв въпрос, и той беше последван от едно дълго „О-о“, преди прекрасната дама да може да добави:

— Би трябвало да влезете в парламента или да постъпите в армията преди десет години.

— Вече няма никакъв смисъл да говорим за това. Колкото до влизането ми в парламента, струва ми се, че ще се наложи да почакам, докато се създаде специален орган за представителство на по-младите синове, които нямат средства за съществуване. Не, мис Крофърд — добави той вече по-сериозно, — има такива почести, към които се стремя и бих се чувствал нещастен, ако нямах никакъв, абсолютно никакъв шанс или възможности да ги постигна, но те са от съвсем друг характер.

Многозначителният му поглед, докато говореше, както и държанието на мис Крофърд, която му отговори нещо със смях, но в него се чувстваше същото разбиране, бяха тъжен материал за наблюдателността на Фани. Чувствайки, че не е в състояние да прояви нужното внимание към думите на мисис Грант, заедно с която следваше другите двама, тя почти се реши незабавно да си тръгне и чакаше само да събере достатъчно смелост, за да го каже, но в този момент биенето на големия часовник в Менсфийлд парк, който отброи три удара, й напомни, че наистина е отсъствала много по-дълго от обичайното, и това сложи край на досегашните й колебания дали да си тръгне веднага или да почака още малко, и как е най-добре да го направи. Тя започна да се сбогува с непоколебима решителност, а Едмънд в този миг си припомни, че майка му е питала за нея и че той е тръгнал към дома на приятелите й с намерението да я заведе у дома.

Фани се разбърза още повече и като сметна, че няма никаква вероятност Едмънд да я придружи, беше готова да хукне към имението сама. Всички обаче ускориха крачка и тръгнаха заедно с нея към къщата, през която трябваше да мине. Доктор Грант беше във вестибюла и когато спряха и заговориха с него, Фани разбра по държанието на Едмънд, че той има намерение да си тръгне с нея. Той също се сбогуваше. Не можеше да не му бъде благодарна. В момента, в който се разделяха, доктор Грант покани Едмънд на обяд на следващия ден, за да опита тяхното овнешко и Фани още не беше успяла да изпита неприятно чувство по този повод, когато мисис Грант се сепна, обърна се към нея и я помоли и тя да им достави удоволствието да обядва с тях. Подобно внимание беше нещо напълно ново за Фани, такова извънредно събитие, че тя съвсем се смути и обърка. Докато произнасяше със запъване думи на благодарност и извинения, че не е сигурна дали това ще бъде възможно, тя гледаше към Едмънд, очаквайки помощта и мнението му. Но той, във възторг от сполетялото я щастие, й хвърли един бърз поглед и от половин дума установи, че тя не би имала нищо против, стига леля й да е съгласна, и тъй като не можеше да си представи, че майка му ще предпочете да я задържи у дома, решително я посъветва да приеме поканата, въпреки че Фани, дори окуражавана от него, не би се решила на подобна дръзка проява на независимост. Бързо се споразумяха, че ако не съобщят нищо допълнително, мисис Грант може да я очаква за обяд.

— Знаете вече какъв ще бъде обядът — каза мисис Грант с усмивка — пуйката, и уверявам ви, ще бъде чудесна, защото, скъпи, — обърна се тя към съпруга си, — готвачката настоява да сготвим пуйката утре.

— Чудесно, чудесно! — възкликна доктор Грант. — Още по-добре. Радвам се да чуя, че имаме нещо толкова хубаво у дома. Но дайте възможност на мис Прайс и на мистър Едмънд Бъртрам да си опитат късмета. Ние не искаме предварително да знаят менюто. Това ще бъде просто приятелска среща, а не някакъв изискан обяд. Дали пуйка или гъска, или пък овнешки бут — вие и готвачката ви решавате с какво ще ни нагостите.

Братовчедите заедно се отправиха към дома и ако не се смята последвалото обсъждане на поканата, за която Едмънд говореше с най-горещо задоволство като за нещо особено желателно заради близостта, установила се между Фани и мис Крофърд, която го изпълваше с радост, двамата продължиха пътя си в мълчание, защото, след като приключи с тази тема, Едмънд потъна в мислите си и не прояви никаква охота да говори за нещо друго.