Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Mansfield Park, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,4 (× 14гласа)

Информация

Сканиране
analda(2019 г.)
Разпознаване и корекция
Dave(2020 г.)

Издание:

Автор: Джейн Остин

Заглавие: Менсфийлд парк

Преводач: Силвана Миланова

Година на превод: 1995

Език, от който е преведено: английски

Издател: Мърлин пъбликейшън

Град на издателя: София

Година на издаване: 1995

Печатница: Полиграф ООД, Перник, ул. Отец Паисий 55

Редактор: Силвия Великова

Художник: Георги Иванов

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/10542

История

  1. —Добавяне

Глава 10

Измина четвърт час, двадесет минути, а Фани още мислеше за Едмънд, мис Крофърд и себе си, без някой да наруши уединението й. Тя започна да се чуди, че са я оставили толкова дълго сама и да се вслушва нетърпеливо, очаквайки да чуе отново стъпките и гласовете им. Най-сетне се чу шумът на приближаващи се стъпки, но едва беше успяла да съобрази, че това не са тези, които очаква, и на пътечката, по която беше дошла, се появиха мис Бъртрам, мистър Рашуърт и мистър Крофърд и застанаха пред нея. „Мис Прайс съвсем сама!“ и „Скъпа Фани, как така?“ — бяха първите им приветствия. Тя им разказа какво се е случило.

— Горкичката ми Фани! — извика братовчедка й. — Колко зле са постъпили с тебе! По-добре да беше останала с нас.

После седна на пейката между двамата джентълмени и възобнови започнатия по-рано разговор, като обсъждаше много оживено възможността за преустройство на имението. Още нищо не беше решено, но Хенри Крофърд беше пълен с идеи и проекти и в общи линии, каквото и да предложеше, то незабавно биваше одобрявано най-напред от мис Бъртрам, после и от мистър Рашуърт, чието основно занимание явно беше да слуша другите и който не дръзваше да изкаже нито една собствена мисъл, ако не се смята желанието му да видят имението на неговия приятел Смит.

Така изминаха няколко минути, после мис Бъртрам забеляза желязната врата и поиска да минат през нея и да отидат в парка, за да допълнят представите и плановете си. По мнението на Хенри Крофърд, именно това би трябвало да бъде желанието и на всички останали, това беше най-доброто решение, най-добрият начин да се постигне положителен резултат. Той веднага видя на не повече от половин миля едно възвишение, което щеше да им даде възможност да разгледат къщата от най-подходящ ъгъл. Ето защо трябваше да минат през вратата и да стигнат до възвишението. Тя обаче се оказа заключена. Мистър Рашуърт съжаляваше, че не е взел ключа. Беше му минало през ума дали да не го вземе и той повече за нищо на света не би тръгнал без него. Това обаче никак не оправяше положението. Нямаше начин да преминат оттатък и тъй като желанието на мис Бъртрам да продължат ни най-малко не отслабваше, в края на краищата мистър Рашуърт заяви, че отива да донесе ключа и тръгна обратно.

— Без съмнение това е най-доброто, което можем да направим, щом така или иначе сме се отдалечили толкова от къщата — каза мистър Крофърд, след като той се скри от погледа им.

— Да, нищо повече не може да се направи. А сега, кажете ми честно, не намирате ли, че имението като цяло изглежда по-зле от очакванията ви?

— Не, разбира се, точно обратното. Намирам, че изглежда по-хубаво, по-величествено и по-завършено като стил, макар този стил може би и да не е най-добрият. И ако трябва да си говорим истината — той понижи тон, — не мисля, че някога Содъртън ще ми достави такова удоволствие, както сега. Следващото лято той едва ли ще ми се стори по-хубав.

След кратко объркване, което трая само миг, дамата му отговори:

— Вие сте твърде много светски човек, за да гледате на нещата по начин, различен от този на обществото. Ако хората решат, че Содъртън е станал по-добър, без съмнение и вие ще бъдете на същото мнение.

— Боя се, че в някои отношения не съм толкова светски човек, колкото интересите ми налагат. Чувствата ми не са чак дотам мимолетни, нито властта над собствената ми памет — толкова голяма, както е присъщо на светските мъже.

Тези думи бяха последвани от кратко мълчание. Мис Бъртрам отново поде:

— Тазсутрешното пътуване явно ви достави голямо удоволствие. Беше ми приятно да ви гледам как добре се забавлявате. Вие с Джулия се смяхте през целия път.

— Така ли? Да, действително, но нямам ни най-малка представа за какво. О, да, мисля, че й разказах няколко нелепи историйки за един стар ирландец, коняр у чичо ми. Сестра ви обича да се смее.

— Намирате, че е по-жизнерадостна от мене?

— По-лесно е да я забавлява човек — отговори той и добави с усмивка — затова е и по-добра спътница. Не бих могъл да разчитам да забавлявам вас с ирландски анекдоти в продължение на десет мили.

— Смятам, че по природа съм не по-малко жизнерадостна от Джулия, но сега има много неща, над които трябва да помисля.

— Без съмнение… има такива положения, когато прекалената веселост може да се изтълкува като безчувственост. Вашите перспективи обаче са толкова добри, че липсата на настроение би била неоправдана. Пред вас всичко е розово.

— Как да разбирам това — буквално или образно? Предполагам, че буквално. Да, така е, слънцето свети и в парка кипи живот. Но за съжаление тази желязна врата и тази канавка ме изпълват с чувството, че съм затворена, че съм лишена от нещо. Не мога да се измъкна оттук, „както е казал скворецът“[1] — тя изрече всичко това с много чувство и пристъпи към вратата. Той я последва. — Колко време му трябва на мистър Рашуърт да донесе този ключ!

— И вие за нищо на света не бихте излезли без ключа, без благоволението и защитата на мистър Рашуърт, иначе лесно можете, струва ми се, с моя помощ да минете оттук, покрай вратата. Мисля, че в това няма нищо невъзможно, ако действително искате да излезете на воля и отхвърлите мисълта, че в това има нещо нередно.

— Нередно? Глупости! Наистина мога да изляза оттук и ще го направя. Мистър Рашуърт ще се появи всеки момент, още преди да сме се скрили от погледа.

— А ако вече не се виждаме, мис Прайс ще бъде така добра да му каже, че може да ни намери някъде около възвишението, край дъбовата горичка на хълма.

Фани, която чувстваше, че това няма да доведе до добро, не можеше да не направи опит да ги спре:

— Ще се нараните, мис Бъртрам — извика тя, — няма начин да не се нараните от тези шипове! Ще си скъсате роклята, има опасност да паднете в канавката. По-добре не отивайте.

Още не беше произнесла тези думи, а братовчедка й вече стоеше невредима от другата страна и се смееше, безкрайно доволна от успеха си.

— Благодаря ти, скъпа Фани — каза тя, — но и аз, и роклята ми сме живи и здрави, така че довиждане!

Фани отново беше оставена сама, без настроението й да се подобри ни най-малко, тъй като беше огорчена от почти всичко, което видя и чу, учудена от държанието на Мария и изпълнена с възмущение от мистър Крофърд. Избирайки заобиколен и, както й се стори, крайно неподходящ път към хълма, двамата скоро се скриха от погледа й, така че тя още няколко минути остана сама, без слуха или зрението й да доловят признаци на нечие присъствие. Тази горичка сякаш беше само нейна. Би могла едва ли не да си помисли, че Едмънд и мис Крофърд са излезли от гората, но не беше възможно Едмънд съвсем да забрави за нея.

Шумът на приближаващи се стъпки прекъсна нерадостните й мисли. Някой вървеше с бърза крачка по главната алея. Тя очакваше да види мистър Рашуърт, но се оказа Джулия, запъхтяна и разгорещена, която щом я видя, разочаровано възкликна:

— Я виж ти! А къде са останалите? Мислех, че Мария и мистър Крофърд са с тебе!

Фани й обясни ситуацията.

— Хубав номер, честна дума! Никакви не се виждат — тя нетърпеливо оглеждаше парка. — Но те не биха могли да се отдалечат кой знае колко и мисля, че аз не по-зле от Мария ще се справя с тази канавка, дори и без чужда помощ!

— Но, Джулия, мистър Рашуърт всеки момент ще се появи с ключа. Почакай го!

— О, не, благодаря! Това семейство ми дойде до гуша тази сутрин. Да, миличка, току-що избягах от ужасната му майка. Докато ти си седеше тук толкова спокойна и доволна, аз изтърпях такова наказание! Трябваше ти да си на мое място, за да видиш какво ми е, но ти винаги успяваш да се измъкнеш от подобни ситуации.

Това беше крайно несправедлива забележка, но Фани си даде вид, че нищо не е чула и не й обърна внимание. Джулия беше ядосана, лесно се разгорещяваше, но тя знаеше, че бързо ще й мине, затова нищо не възрази, а само попита дали не е виждала мистър Рашуърт.

— О, да, видяхме го. Той така се беше понесъл, сякаш животът му зависеше от това и имаше време само да ни каже за какво се е разбързал и къде сте.

— Жалко, че трябваше да положи толкова труд за нищо.

— Това е проблем на мис Мария. Аз не съм длъжна да се самонаказвам за нейните грехове. Нямаше начин да се отърва от майката, докато досадната ми леля ухажваше икономката, но от сина мога да се измъкна!

И още в същия миг се промъкна през оградата и се отдалечи, без да обърне внимание на последния въпрос на Фани дали не е виждала някъде мис Крофърд и Едмънд. Обзета едва ли не от ужас при мисълта, че ще трябва да се срещне с мистър Рашуърт, Фани не беше в състояние да мисли за продължителното им отсъствие толкова много, колкото можеше да се очаква. Тя чувстваше, че са се отнесли много лошо с него и беше съвсем потисната от мисълта, че ще трябва да му съобщи за случилото се. Мистър Рашуърт се присъедини към нея не по-късно от пет минути след тръгването на Джулия и въпреки че тя се постара да представи нещата в най-добра светлина, явно беше, че той е крайно обиден и недоволен. В първия миг не каза нито дума, само видът му изразяваше безкрайна изненада и яд. Той пристъпи към вратата и застана там, явно без да знае как да постъпи.

— Те пожелаха да остана тук — братовчедка ми Мария поръча да ви кажа, че ще ги намерите край хълма или някъде наблизо.

— Не мисля, че ще продължа нататък — мрачно заяви той. — Те никъде не се виждат. Докато стигна до хълма, те вече ще са отишли някъде другаде. Стига ми толкова ходене.

И седна с крайно угнетен вид до Фани.

— Много съжалявам — каза тя, — много неловко се получи. — Най-голямото й желание в момента беше да намери някакви подходящи думи за утешение.

След кратка пауза той заяви:

— Мисля, че със същия успех можеха да ме почакат.

— Мис Бъртрам мислеше, че ще я последвате.

— Ако ме беше почакала, нямаше да се налага да я следвам.

Нищо не можеше да се възрази срещу това и Фани премълча. Последва нова пауза, след която той продължи:

— Кажете, за бога, мис Прайс, и вие ли сте така възхитена от мистър Крофърд като някои хора? Лично аз не намирам нищо хубаво у него.

— На мене той съвсем не ми се вижда хубав.

— Хубав! Та кой би могъл да нарече такъв недорасъл човек хубав! На ръст надали има и пет фута и девет инча, не бих се учудил дори ако са пет и осем. Мисля, че този господин изглежда доста зле. По мое мнение, тези двамата — мистър и мис Крофърд — не са никаква придобивка за нашата компания. И без тях си бяхме много добре.

Тук една лека въздишка се изтръгна от гърдите на Фани — нищо не би могло да му се възрази.

— Ако бях направил някакъв проблем с отиването за ключа, би могло да им се намери извинение, но аз тръгнах в момента, в който тя пожела.

— Сигурна съм, че вие се държахте изключително любезно и смятам, че сте вървели толкова бързо, колкото е възможно, но нали знаете, разстоянието оттук до къщата не е малко, пък и в самата къща, а когато хората чакат, те не са в състояние да съдят правилно за времето и половин минута им се вижда като пет.

Той стана и още веднъж се приближи до вратата, като се тюхкаше, че не е взел ключа когато трябва. От начина, по който беше застанал, на Фани се стори, че забелязва признаци на смекчаване и това я накара да се реши на още един опит, изричайки:

— Колко жалко, че няма да се присъедините към тях. Те се надяваха, че от тази част на парка къщата ще се вижда по-добре и ще могат да помислят как да се преустрои, а, както знаете, без вас не би могло да се вземе подобно решение.

Оказа се, че й е много по-лесно да отпрати събеседниците си, отколкото да ги задържи. Думите й оказаха нужното въздействие върху мистър Рашуърт.

— Е, добре — каза той — ако наистина мислите така, най-хубаво ще е да ида. Глупаво би било да се връщам за ключа напразно.

И като отвори вратата се запъти след тях без повече церемонии.

Сега мислите на Фани изцяло бяха погълнати от двамата, които я бяха напуснали толкова отдавна, и, вече изгубила търпение, тя реши да ги потърси. Отначало тръгна по главната алея и вече беше решила да свие по една странична пътека, когато до слуха й достигна гласът и смехът на мис Крофърд. Звукът се приближаваше и след още няколко извивки на пътечката двамата изникнаха пред погледа й. Те тъкмо се връщаха в дивата част на гората откъм парка, където ги беше примамила една незаключена странична вратичка скоро след като се разделиха с нея и прекосявайки част от парка, те бяха стигнали до същата тази алея, до която Фани цяла сутрин се беше надявала да се добере и бяха седели под едно дърво. Такъв беше разказът им. Очевидно бяха прекарали приятно времето си и не си даваха сметка колко дълго са отсъствали. Единственото утешение на Фани бяха уверенията на Едмънд, че много е искал да се върне да я вземе и непременно щял да го направи, ако не била толкова изморена. Това обаче се оказа недостатъчно, за да заглуши болката й, че е била изоставена за цял час, докато той говореше само за няколко минути, нито да я избави от известно любопитство за какво са си говорили през цялото това време и когато, по общо съгласие, решиха да се върнат в къщата, тя беше обзета от разочарование и униние.

Когато стигнаха до стъпаловидната алея, мисис Рашуърт и мисис Норис тъкмо се бяха изкачили до най-горното й стъпало и се канеха да влязат в горичката, час и половина след като бяха напуснали къщата. Мисис Норис беше прекалено заета, за да се движи по-бързо. Каквито и да бяха неприятните инциденти, помрачили удоволствието на племенничките й, за нея утрото беше изпълнено с приятни преживявания от начало до край — икономката, след куп комплименти по повод на фазаните, я беше завела в мандрата, беше й разказала всичко за техните крави и й беше дала рецептата на едно знаменито млечно сирене. А след като Джулия ги напусна, бяха срещнали градинаря, с когото мисис Норис беше завързала твърде полезно познанство, извеждайки го от заблуждение по повод заболяването на внука му, убеждавайки го, че става дума за треска, и обещавайки цяр за нея. Той на свой ред я беше завел в разсадника, за да й покаже отбраните си растения и й беше подарил един твърде интересен екземпляр от ерика.

След тази случайна среща всички заедно се върнаха в къщата, за да си убият времето както могат — седяха по диваните, бъбреха и прелистваха „Куортърли Ривюз“, докато се върнаха останалите и стана време за обяда. Госпожиците Бъртрам и двамата джентълмени се върнаха доста късно и изглеждаше, че разходката им е била само отчасти приятна и в никакъв случай не е допринесла за изпълнението на основната цел на деня. Според техния собствен разказ всички те бяха обикаляли да се търсят един друг и, по мнението на Фани, се бяха събрали твърде късно, за да бъде възстановена хармонията, необходима, според общото признание, за вземане на решение за каквато и да било промяна. Гледайки Джулия и мистър Рашуърт, тя чувстваше, че не само на нейната душа е тежко — на лицата и на двамата се четеше униние. Мистър Крофърд и мис Бъртрам бяха много по-весели и на Фани се стори, че по време на обяда джентълменът положи особени старания, за да разсее обидата на другите двама и да възстанови общото добро настроение.

Обядът скоро беше последван от чай и кафе, десетте мили път до дома не позволяваха да се губи време и от момента на сядането им на масата се разменяха бързи, нищо незначещи забележки, докато не съобщиха, че каретата чака и мисис Норис се засуети, взе от икономката няколкото яйца от фазани и сиренето, заля мисис Рашуърт с поток от вежливи словоизлияния и беше готова да поведе групата. В този момент мистър Крофърд се приближи до Джулия и каза:

— Надявам се, че няма да се лиша от компанията на спътницата си, освен ако не я е страх от нощния въздух на такова открито място.

Молбата беше неочаквана, но беше приета снизходително и имаше всички изгледи денят да завърши за Джулия почти така успешно, както беше започнал. Мис Бъртрам се беше настроила за нещо съвсем друго и се почувства малко разочарована, но увереността, че истинското предпочитание е на нейна страна, я примири с това решение и й помогна да приеме прощалните любезности на мистър Рашуърт както подобава. За него явно беше далеч по-приятно да я настани в ландото, отколкото да й помогне да се качи на капрата, и по всичко личеше, че това донякъде му връща доброто настроение.

— Е, Фани, ти добре си прекара деня, бог ми е свидетел! — каза мисис Норис, докато минаваха през парка. — От начало до край само удоволствия. Мисля, че трябва да си особено благодарна на леля си Бъртрам и на мене, че ти дадохме възможност и ти да дойдеш. Толкова развлечения за един ден!

Мария беше достатъчно ядосана, за да каже направо:

— Мисля, че и вие доста добре се справихте, госпожо. Скутът ви е пълен с какво ли не, а и тази кошница между нас, която през цялото време ме удря немилостиво по лакътя!

— Скъпа моя, това е само една малка фиданка, която този чудесен старец — градинарят, ме накара да приема, но ако ти пречи, веднага ще я взема в скута си. Хайде, Фани, вземи този пакет, но гледай добре да го пазиш, да не го изпуснеш! Това е млечно сирене, точно като онова, което ни поднесоха на обяда. Добрата стара мисис Уитейкър не можа да се успокои, докато не ме накара да взема едно от сирената. Противих се докато можах, а тя само дето не се разплака, при това знам, че сестра ми обожава точно такова сирене. Тази мисис Уитейкър е цяло съкровище! Тя беше направо шокирана, когато я попитах дали на масата на прислугата е разрешено да се сервира вино, освен това е изгонила две прислужници за това, че носят бели рокли. Внимавай със сиренето, Фани. Сега мога да разположа много добре другия пакет и кошницата.

— Какво още успяхте да измъкнете? — попита Мария, вече не толкова недоволна, поради факта, че така превъзнасят Содъртън.

— Как така да измъкна, скъпа? Това са само няколко чудесни яйца от фазан, които мисис Уитейкър едва ли не насила ми напъха в ръцете. Тя не искаше и дума да чуе за отказ. Тъй като разбра, че живея сама, тя е сметнала, че за мене ще бъде голямо развлечение да си имам няколко такива забавни създания и е напълно права. Ще ги дам на краварката да ги сложи под първата свободна кокошка и ако се излюпят, ще накарам да ги пренесат у дома и ще взема назаем една клетка. За мене ще бъде голямо удоволствие да се грижа за тях през самотните си часове. А ако ми потръгне, ще дам и на майка ти.

Вечерта беше прекрасна, мека и спокойна, а природата толкова ведра, че правеше пътуването изключително приятно, но когато мисис Норис млъкна, никой повече не промълви дума. Те бяха изтощени душевно и мислите почти на всички бяха изцяло погълнати от въпроса какво денят им бе донесъл повече — радост или болка.

Бележки

[1] Откъс от произведението „Сантиментално пътешествие из Франция и Италия“ от А. Стърн.