Джейн Остин
Менсфийлд парк (8)

Глава 8

Фани възобнови разходките си още на следващия ден. Утрото беше приятно и пропито от свежест, не толкова горещо, колкото беше напоследък, и Едмънд вярваше, че щетите, нанесени на здравето и настроението й, скоро ще бъдат поправени. В нейно отсъствие пристигна мисис Рашуърт, придружена от сина си, която беше решила лично да удостои семейството с любезната си покана да посетят Содъртън и да настои планът, замислен две седмици по-рано и неосъществен поради последвалото й отсъствие от дома, да бъде реализиран. И мисис Норис, и племенниците й бяха силно зарадвани от възобновяването му и беше определен един от близките дни, стига мистър Крофърд да е свободен. Младите дами не забравиха да поставят това условие, и въпреки че мисис Норис беше готова да отговори от негово име, те не се съгласиха на подобна волност, нито пожелаха да поемат някакъв риск. В края на краищата един намек на мис Бъртрам подсказа на мистър Рашуърт, че най-удачното решение е веднага да иде в пасторския дом, да покани мистър Крофърд и да узнае дали срядата го устройва.

Той още не се беше върнал, когато дойдоха мисис Грант и мис Крофърд. Двете дами още преди това бяха излели на разходка и се бяха разминали с него, поемайки към имението по друг път. Те обаче можаха да обнадеждят останалите, че ще намери мистър Крофърд у дома. Разбира се, стана дума за предстоящото пътуване до Содъртън. Едва ли беше възможно да се говори за нещо друго, тъй като мисис Норис беше в приповдигнато настроение по тази причина, а мисис Рашуърт, добронамерена, любезна, скучно приказлива и надута дама, за която от значение бяха само нещата, засягащи нея и сина й, още не се беше отказала да убеждава лейди Бъртрам да се присъедини към компанията. Лейди Бъртрам през цялото време отклоняваше поканата, но спокойният тон на отказа й не позволяваше на мисис Рашуърт да проумее, че тя наистина няма желание да тръгне, докато по-многословната и гръмогласна мисис Норис не й даде да разбере истинското положение на нещата.

— Това ще бъде твърде изморително за сестра ми, уверявам ви, прекалено изморително, скъпа мисис Рашуърт. Десет мили нататък и още десет обратно — това не е шега. Ще трябва да извините сестра ми този път и да се задоволите с нашите две чудесни момичета и с мене. Содъртън е единственото място, където тя би пожелала да отиде въпреки разстоянието, но това наистина е невъзможно. Фани Прайс ще остане да й прави компания, така че всичко ще бъде наред. А колкото до Едмънд, тъй като не е тук, за да ви отговори, аз ще го направя вместо него. Той ще бъде много щастлив да се присъедини към компанията, като би могъл да тръгне на кон.

Мисис Рашуърт, която беше принудена да се съгласи с оставането на лейди Бъртрам у дома, можеше само да съжалява за това. Отсъствието на нейна светлост щеше да бъде голяма загуба за компанията, тя би била изключително щастлива да приеме и младата дама, мис Прайс, която никога не е била в Содъртън, и е много жалко, че няма да може да види имението.

— Толкова сте добра, вие сте самата доброта, скъпа госпожо — възкликна мисис Норис, — но колкото до Фани, тя ще има множество възможности да види Содъртън. Времето е пред нея, а за идването й сега и дума не може да става. Лейди Бъртрам едва ли ще може да се лиши от нея.

— О, не, аз не мога да остана у дома без Фани.

Убедена, че няма човек, който да не копнее да види Содъртън, мисис Рашуърт включи в поканата и мис Крофърд и въпреки че мисис Грант, която откакто се беше заселила в околността не си беше дала труд да посети мисис Рашуърт, учтиво отклони отправената към нея покана, тя се радваше на всяка възможност да осигури някакво развлечение на сестра си. Мери, след задължителните уговорки и увещания, побърза да отговори на любезността със също така любезно съгласие. Мистър Рашуърт се върна от пасторския дом с успешно изпълнена мисия. Едмънд също се появи точно навреме, за да научи за уговорката за сряда, да придружи мисис Рашуърт до каретата й и да съпроводи другите две дами през парка до средата на пътя.

Когато се върна в гостната, той намери мисис Норис да си блъска главата над въпроса дали е желателно идването на мис Крофърд в Содъртън и дали ландото на брат й няма да бъде пълно и без нея. Госпожиците Бъртрам се присмяха на опасенията й, като я увериха, че ландото спокойно може да побере четирима души, без да се брои капрата, където една от тях би могла да седне заедно с него.

— А необходимо ли е да се пътува точно с ландото на Крофърд или единствено с него? — попита Едмънд. — Не можем ли да използваме файтона на мама? Още преди няколко дни, когато за първи път стана дума за това пътуване, не ми беше ясно какво пречи за едно такова семейно посещение да се използва каретата на семейството.

— Какво? — извика Джулия. — Да се тъпчем трима души в закрита карета на това време, когато можем да пътуваме с ландо! Не, скъпи ми Едмънд, това изобщо не ни устройва!

— Освен това — заяви Мария, — знам, че мистър Крофърд държи да пътуваме с него. След първоначалното ни решение той с право ще го сметне за обещание.

— Пък и да се използват две карети, когато и една ще свърши работа, е излишно главоболие, скъпи ми Едмънд и, между нас казано, кочияшът не е във възторг от пътя до Содъртън. Той постоянно се оплаква, че пътищата са тесни и каретата е издраскана, а никому не би се харесало, когато скъпият сър Томас се върне да намери целия лак ожулен.

— Да използваме ландото на мистър Крофърд по тази причина няма да бъде особено красиво — каза Мария, — но работата е там, че Уилкокс е един глупак и не умее да кара. Мога да гарантирам, че неудобните пътища няма да ни създадат никакви проблеми в сряда.

— Не виждам кой знае какво неудобство в това, че някой ще седне на капрата — каза Едмънд, — няма нищо неприятно.

— Неприятно! — възкликна Мария. — О, господи, та това е мястото, на което всяка от нас би пожелала да седне! Оттам гледката ще бъде несравнима. Вероятно мис Крофърд ще предпочете да седне на капрата.

— Тогава няма никакви пречки и Фани да дойде. Без съмнение при вас ще има място и за нея.

— Фани! — повтори мисис Норис. — Скъпи Едмънд, никой и не мисли тя да идва с нас. Тя остава с леля си. Аз казах така и на мисис Рашуърт. Там не я очакват.

— Предполагам, госпожо — обърна се Едмънд към майка си, — че вие нямате никакви причини да желаете Фани да не участва в разходката, освен тези, които се отнасят до вас, до вашето удобство. Ако можехте да се справите без нея, бихте ли пожелали да я държите у дома?

— Не, разбира се, но аз не мога да се справя без нея.

— Можете, ако аз остана с вас, както и смятам да направя.

Всеобщ шумен протест беше отговорът на това изявление.

— Да — продължи той, — няма никаква нужда аз да идвам, така че смятам да си остана у дома. Фани има огромно желание да види Содъртън. Знам, че много го иска. Тя не получава често подобно удоволствие, и аз съм уверен, госпожо, че ще ви бъде приятно да й доставите тази радост сега.

— Но, разбира се, много ще се радвам, стига леля ти да няма възражения.

Мисис Норис незабавно изтъкна единственото възражение, за което можа да се сети — че бяха уверили мисис Рашуърт в невъзможността Фани да тръгне с тях и че ще изглежда твърде странно да я вземат, което в нейните очи беше непреодолима пречка. Не, това ще бъде повече от странно! То ще бъде дотам безцеремонно, дотолкова граничещо с неуважение към мисис Рашуърт, чиито обноски са такъв образец на добро възпитание и любезност, че мисис Норис не би дръзнала да направи това.

Мисис Норис не изпитваше никаква привързаност към Фани, нито пък имаше желание да й достави някакво удоволствие, но този път се противопоставяше на Едмънд по-скоро от суетно пристрастие към собствения си замисъл, отколкото по някаква друга причина. Тя смяташе, че е организирала всичко изключително сполучливо и че всяка промяна само ще навреди. Ето защо когато Едмънд най-сетне успя да улучи мига, в който леля му замълча, и я увери, че няма защо да се безпокои заради мисис Рашуърт, тъй като е използвал възможността докато я е изпращал през вестибюла да спомене и мис Прайс като вероятна гостенка и незабавно беше получил любезната й покана, мисис Норис беше твърде неприятно изненадана, за да се подчини охотно, и можа само да каже:

— Много добре, много добре, щом така ти харесва, прави каквото знаеш, мене това не ме засяга.

— Според мене е нелепо ти да останеш у дома вместо Фани — каза Мария.

— Тя, разбира се, трябва да ти е много благодарна за това — добави Джулия, напускайки стаята още в същия миг, тъй като прекрасно съзнаваше, че е редно да предложи тя самата да остане у дома.

— Фани ще ми бъде благодарна точно толкова, колкото случаят изисква — беше единственият отговор на Едмънд, с което темата беше изчерпана.

В действителност благодарността на Фани, когато научи за неговия план, многократно превишаваше удоволствието. С присъщата си чувствителност тя откликваше на неговата доброта с цялото си сърце и дори много по-силно, отколкото той би могъл да си представи, не подозирайки за нейните нежни чувства. Но мисълта, че ще се лиши и от най-дребното развлечение заради нея, й причиняваше болка, а и удоволствието да види Содъртън без него вече не беше удоволствие.

Следващата среща на двете менсфийлдски семейства доведе до нова промяна в плана, при това от такова естество, че беше приета с всеобщо одобрение. Мисис Грант предложи тя да прави компания на лейди Бъртрам през този ден вместо сина й, а доктор Грант щеше да се присъедини към тях за обяд. Лейди Бъртрам беше твърде доволна от това разрешение на въпроса, а младите дами отново се развеселиха. Дори Едмънд беше изпълнен с благодарност заради възможността да участва и той в пътуването, а мисис Норис реши, че планът е чудесен, на нея също й се въртяло в главата подобно нещо и била на път да го каже на глас, но мисис Грант я изпреварила.

В сряда времето беше чудесно. Малко след закуска мистър Крофърд пристигна с ландото и докара сестрите си, и тъй като всички бяха готови, не оставаше нищо друго, освен мисис Грант да слезе, а останалите да заемат местата си. Мястото-мечта, обектът на всеобща завист, почетният престол оставаше незает. Кому щеше да го отреди щастливият жребий? Докато всяка от сестрите Бъртрам обмисляше как най-сигурно да се добере до него, при това създавайки впечатлението, че прави услуга на останалите, въпросът беше решен от мисис Грант, която, слизайки от ландото, заяви:

— Тъй като сте пет, най-добре ще бъде една от вас да седне при Хенри. Вие, Джулия, неотдавна казахте, че бихте искали да се научите да карате карета. Струва ми се, че сега е най-подходящият момент да вземете един урок.

Какво щастие за Джулия! Бедната Мария! Само след миг едната от тях беше на капрата, а другата зае мястото си в каретата, мрачна и разочарована, и ландото потегли, съпроводено от добрите пожелания на двете оставащи дами и джафкането на мопса в ръцете на господарката му.

Пътят минаваше през приятна местност и Фани, която по време на разходките си никога не се беше отдалечавала от парка, скоро престана да вижда познатите места и с радост се любуваше на всичко ново и се възхищаваше от всяка красива гледка. По време на разговора рядко се обръщаха към нея, пък и тя не изпитваше никакво желание да се включи в него. Както обикновено собствените й мисли и разсъждения бяха най-желаните й събеседници и, разглеждайки околността, разположението на пътищата, разликата в почвите, състоянието на реколтата, къщите, стадата и групичките деца, тя толкова се забавляваше, че удоволствието й можеше да бъде по-голямо само ако Едмънд беше до нея, за да сподели с него чувствата си. В това беше единственото й сходство с другата млада дама в ландото — ако не се смята високото мнение на мис Крофърд за Едмънд, във всичко останало тя коренно се различаваше от Фани. Не притежаваше нейния изтънчен вкус, нейната деликатност на ума и чувствата и почти не обръщаше внимание на природата, на неодушевената природа. Вниманието й беше изцяло съсредоточено върху хората, склонностите й — върху всичко леко и жизнерадостно. Но, поглеждайки назад към Едмънд, когато пътят зад тях оставаше открит или той ги догонваше при изкачването на някой хълм, двете бяха единодушни и неведнъж едновременно възкликваха:

— Ето го и него!

Първите седем мили едва ли донесоха някакво удоволствие на мис Бъртрам — колкото пъти погледнеше напред, погледът й се спираше върху мистър Крофърд и сестра й, които седяха един до друг, погълнати от разговора и явно много се забавляваха. Виждайки изразителния му профил, когато той се обръщаше с усмивка към Джулия, долавяйки нейния смях, тя през цялото време изпитваше такова раздразнение, че само чувството й за приличие й помагаше донякъде да се сдържа. Когато Джулия поглеждаше назад, на лицето й се четеше възторг, а думите, с които се обръщаше към тях, издаваха прекрасното й настроение — гледката била очарователна, тя би искала всички да могат да погледнат от нейното място и т.н. Но единственото й предложение за смяна на местата беше отправено към мис Крофърд, когато стигнаха върха на един голям хълм, и то не особено настойчиво:

— Каква прекрасна гледка! Бих искала да сте на моето място, но вие няма да се съгласите, убедена съм, колкото и да настоявам — и мис Крофърд още не беше успяла да отговори, когато каретата отново се понесе с пълна скорост.

Когато се почувства близостта на Содъртън настроението на мис Бъртрам се пооправи, тъй като разполагаше с още един източник на удоволствие. Тя изпитваше чувства и към мистър Рашуърт, и към мистър Крофърд, но с приближаването към Содъртън първите взеха значителен превес. Влиятелното положение на мистър Рашуърт хвърляше отблясъка си и върху нея. Всеки път, когато казваше на мис Крофърд, че „тези гори са част от Содъртън“ или небрежно отбелязваше, че според нея „всичко това от двете страни на пътя е собственост на мистър Рашуърт“, душата й ликуваше и удоволствието й нарастваше с приближаването към прекрасния благороднически дом, старинната резиденция на рода, олицетворявал в продължение на векове висшата власт в областта.

— Оттук нататък няма да има повече неравни пътища, мис Крофърд, тези неприятности останаха зад гърба ни. Останалата част от пътя е точно каквато трябва да бъде. Мистър Рашуърт е поправил пътищата, след като наследил имението. Ето оттук започва селото. Тези къщички са истински позор. Островърхият покрив на църквата се смята за забележително красив. Радвам се, че църквата не е в непосредствена близост до дома, както обикновено е в старинните имения. Звънът на камбаните сигурно е ужасно досаден. А това е пасторският дом. Къщата изглежда доста спретната, доколкото разбирам и свещеникът и съпругата му са твърде порядъчни хора. Онова там е приютът, построил го е някой от членовете на семейството. Отдясно е къщата на управителя на имението, много почтен човек. Сега се приближаваме към портала, но нататък имаме още почти миля през парка. Както виждате, в този край той не е съвсем лош, има няколко красиви дървета, но пък разположението на къщата е ужасно. Половин миля ще се спускаме по хълма, толкова жалко, иначе имението никак не би изглеждало зле, ако изгледът при влизането беше по-добър.

Мис Крофърд побърза да изрази възхищението си — тя твърде добре разбираше чувствата на мис Бъртрам и смяташе, че е въпрос на чест да положи всички усилия и да й достави възможно най-голямо удоволствие. Мисис Норис беше изпаднала във възторг и не спираше да говори. Дори Фани в знак на възхищение каза няколко думи, който бяха приети със задоволство. Тя жадно поглъщаше с поглед всичко наоколо и след като не без усилие успя да открие къщата и отбеляза, че такива сгради предизвикват у нея почит, тя добави:

— А къде е алеята? Както виждам, къщата гледа на изток. В такъв случай тя би трябвало да се пада отзад. Мистър Рашуърт говореше за западната фасада.

— Да, алеята е точно зад къщата. Започва малко по-нататък и продължава половин миля до края на парка. Оттук може да се види част от нея, най-отдалечените дървета. Всичките са дъбове.

Сега мис Бъртрам можеше уверено да говори за нещата, за които не знаеше нищо, когато мистър Рашуърт искаше мнението й и в мига, в който каретата спря пред широките каменни стъпала на главния вход, беше обхваната от такъв радостен трепет, какъвто само суетността и гордостта могат да породят.