Джейн Остин
Менсфийлд парк (6)

Глава 6

Мистър Бъртрам замина за *** и мис Крофърд беше готова да почувства голяма празнота в тяхната компания и да скучае осезаемо по време на срещите на двете семейства, които бяха станали почти ежедневни. Когато скоро след заминаването му обядваха заедно в Менсфийлд парк, тя зае обичайното си място в края на масата, очаквайки, че смяната на домакина ще я накара да усети силно печалната разлика. Без съмнение, обядът щеше да премине много скучно. Супата щеше да бъде сервирана в унило мълчание, виното да се пие без усмивки или приятни закачки, а разрязването на еленското нямаше да бъде съпроводено с някоя приятна историйка за друг, вече изяден еленски бут, от нито един забавен разказ за „един мой приятел“. Щеше да се наложи да се развлича с това, което ставаше на другия край на масата или като наблюдава мистър Рашуърт, който се появи в Менсфийлд за първи път след пристигането на брата и сестрата. Той беше гостувал в едно съседно графство у свой приятел, който неотдавна беше наел специалист, за да преустрои парка му и по този случай мислите на мистър Рашуърт бяха изцяло заети с въпроса. Той гореше от желание да стори същото в собственото си имение и въпреки че не можеше да разкаже нищо смислено, не беше в състояние да говори за каквото и да било друго. Темата вече бе разисквана в гостната, но в трапезарията дискусията бе възобновена отново. Очевидно главната цел на джентълмена беше да привлече вниманието и да узнае мнението на мис Бъртрам и въпреки че поведението й свидетелстваше по-скоро за осъзнато превъзходство, отколкото за желание да му достави удоволствие, споменаването на Содъртън корт и свързаните с него замисли я изпълваше със задоволство и не й позволяваше да се държи особено нелюбезно.

— Съжалявам, че не можете да видите Комптън — каза мистър Рашуърт. — Той е самото съвършенство! В живота си не съм виждал място, така променено. Казах на Смит, че не знам къде се намирам. Сега гледката, когато се приближаваш към имението, е една от най-красивите в цялата страна. Къщата изниква пред погледа най-неочаквано. Когато се върнах вчера в Содъртън заявих, че той прилича на затвор — на истински мрачен стар затвор.

— Грехота! — възкликна мисис Норис. — Затвор, как не! Содъртън е едно от най-прекрасните старинни имения на света!

— Но без съмнение трябва да бъде преустроено, госпожо. Никога не съм виждал място, което така да се нуждае от преустройство и да е толкова занемарено, че не знам какво може да се направи с него.

— Не е чудно, че мистър Рашуърт мисли така в момента — каза усмихнато мисис Грант на мисис Норис. — Но, бъдете уверена, когато настъпи времето, което той от сърце желае, Содъртън ще бъде напълно преустроен.

— Трябва да се опитам да направя нещо с него — каза мистър Рашуърт, — но не знам какво. Надявам се да се намери някой добър приятел, който да ми помогне.

— В този случай — хладно произнесе мис Бъртрам — смятам, че най-добрият ви приятел би бил мистър Рептън.

— Точно това си мислех и аз. След като така добре си е свършил работата у Смит, струва ми се, че е най-добре да го наема веднага. Той взема пет гвинеи на ден.

— Е, и десет да бяха — възкликна мисис Норис, — смятам, че това не бива да ви притеснява. Цената не бива да бъде пречка за вас. Ако бях на ваше място, изобщо нямаше да мисля за разходите. Щях да направя така, че всичко да бъде в най-изискан стил и възможно най-приятно за окото. Едно такова имение, каквото е Содъртън корт, заслужава всичко, което може да се постигне с вкус и пари. Имате достатъчно място, за да дадете воля на въображението си и земите ви ще ви се отплатят с лихва за стореното. Аз самата, ако притежавах й една петдесета част от вашите земи, постоянно щях да засаждам нещо, да преустройвам, това ми допада изключително много. А сега, с моя жалък половин акър, би било нелепо да предприема нещо подобно. Ще бъде такава пародия! Но ако разполагах с повече място, с огромно удоволствие щях да преустройвам и да садя. В това отношение ние направихме много в пасторския дом и го превърнахме в място, съвсем различно от това, което заварихме. Вие, младите, едва ли си го спомняте добре. Но ако нашият скъп сър Томас беше тук, можеше да ви разкаже за подобренията, които направихме. И щяхме да направим много повече, ако не беше лошото здраве на горкия мистър Норис. На него, бедничкия, му беше трудно дори да излезе, за да се порадва на работата ни и това уби желанието ми да се заема с някои неща, за които неведнъж бяхме говорили със сър Томас. Ако не беше болестта на мистър Норис, щяхме да продължим оградата на овощната градина и да направим нови насаждения, които да закрият гробището — точно както направи доктор Грант. На практика ние постоянно се занимавахме с нещо такова. Само година преди смъртта на мистър Норис, през пролетта, засадихме кайсията до стената на конюшнята, която сега е такова чудесно дърво, просто радва окото, нали, сър? — обърна се тя към доктор Грант.

— Дървото безспорно върви много добре, госпожо — отговори докторът. — Почвата е добра и аз не мога да мина оттам, без да изпитам съжаление, че плодовете му не си струват усилията, хвърлени за събирането им.

— Сър, това място е торфище, ние сме го купили за торфище и сме платили за него… Впрочем, то ни е подарък от сър Томас, но аз съм виждала документите и знам, че струва седем шилинга и се води торфище.

— Измамили са ви, госпожо — беше отговорът на доктор Грант. — Ето тези картофи толкова наподобяват на вкус кайсии, расли на торфена почва, колкото и плодовете на онова дърво. Те в най-добрия случай са безвкусни, а хубавите кайсии са годни за ядене, което не може да се каже за тези от моята градина.

— Истината, госпожо, е тази, че доктор Грант едва ли знае какъв е вкусът на нашите кайсии — шепнешком каза мисис Грант през масата, давайки си вид, че се обръща само към мисис Норис. — Та той едва ли някога е имал възможност да ги опита — това е такъв ценен плод и се нуждае от съвсем малко грижи, при това нашите са толкова едри, от хубав сорт, че готвачката успява много бързо да ги изразходва всичките за сладкиши и конфитюри.

Мисис Норис, която беше започнала да почервенява, се поуспокои и за известно време темата за преустройството на Содъртън беше заменена с друга. Доктор Грант и мисис Норис рядко постигаха разбирателство. Познанството им беше започнало със спор по овъзмездяването за щетите в пасторския дом, пък и навиците им бяха съвършено различни.

След кратко прекъсване мистър Рашуърт подхвана отново любимата си тема:

— Цялото графство се възхищава от имението на Смит, а преди Рептън да се залови с него, не представляваше нищо. Мисля, че трябва да наема Рептън.

— Мистър Рашуърт — каза лейди Бъртрам, — ако бях на ваше място, щях да засадя една симпатична алея от ниски храсти. Приятно е в хубаво време да се поразходиш между храстите.

Мистър Рашуърт жадуваше да увери нейна светлост в пълното си съгласие и се опита да измисли някакъв комплимент, но докато се стараеше да изрази покорството си пред нейния вкус и собственото си намерение да постъпи именно по този начин, прибавяйки желанието си да угоди на всички дами и намеквайки, че е изпълнен със страстното желание да достави удоволствие на една-единствена, той съвсем се обърка и Едмънд използва възможността да сложи край на речта му, като му предложи вино. Но мистър Рашуърт, който обикновено не се впускаше в приказки, имаше още да каже по този така близък на сърцето му въпрос.

— Всичките земи на Смит едва ли са много повече от сто акра, това никак не е много и е още по-учудващо, че е успял така да преустрои имението си. А Содъртън има цели седемстотин акра, без да се смятат лъките, така че, според мене, щом в Комптън е могло да се направи толкова много, ние няма от какво да се отчайваме. Там са отрязали две-три хубави стари дървета, растящи прекалено близко до къщата и сега гледката, която се разкрива, е удивителна. Това ме кара да мисля, че Рептън или някой като него, ще пожелае да изсече алеята в Содъртън — тази, която минава от западната фасада до върха на хълма, нали знаете — говорейки, той се обръщаше предимно към мис Бъртрам. Но дамата намери за най-уместно да отговори:

— Алеята? О, не, не мога да си спомня. Аз наистина знам твърде малко за Содъртън.

Фани, която седеше от другата страна на Едмънд, точно срещу мис Крофърд и внимателно слушаше, сега погледна към него и каза тихо:

— Да изсекат алеята! Колко жалко! Това не ти ли напомня за Каупър? „Изсечени алеи, аз отново оплаквам незаслужената ви съдба“.

Той отговори с усмивка:

— Страхувам се, че алеята няма никакви шансове, Фани.

— Бих искала да видя Содъртън преди да я изсекат, да видя имението такова, каквото е сега, в стария му вид. Но едва ли ще имам тази възможност.

— Никога ли не си била там? О, не, не е имало начин. За съжаление, прекалено е далече, за да се иде на кон. Ще трябва да измислим нещо.

— О, няма значение! Когато ми се открие възможност да го видя, ти ще ми разкажеш какви промени са направени.

— Както разбирам — намеси се мис Крофърд, — Содъртън е старинно имение и не му липсва величественост. В някакъв определен стил ли е строено?

— Къщата е строена по времето на Елизабет и е съвсем обикновена тухлена постройка, обширна, тежка, но с представителен вид и с доста хубави стаи. Разположена е не особено сполучливо в една от най-ниските части на парка и в този смисъл е доста неудобна за преустройство. Но горите са чудесни, има и поток, който струва ми се е доста подходящ за тази цел. Мисля, че мистър Рашуърт е напълно прав, като иска да й придаде модерен облик и ни най-малко не се съмнявам, че ще го направи по най-добрия начин.

Мис Крофърд го изслуша с уважение и си помисли: „Колко добре е възпитан — справи се чудесно с положението“.

— Не бих искал да натрапвам мнението си на мистър Рашуърт — продължи Едмънд, — но ако трябваше аз да преустройвам имението си, не бих поверил работата на друг. Бих предпочел да се получи не толкова красиво, но да отговаря на собствения ми вкус и щях да го правя постепенно. По-добре да страдам заради собствените си грешки, отколкото заради чуждите.

— Да, но вие щяхте да сте наясно какво искате, а за мене това не важи. Аз нямам никакъв усет за подобни неща, докато не ги видя готови с очите си. Ако имах собствено имение, щях да съм искрено благодарна на всеки мистър Рептън, който би се заел с него и би го направил толкова красиво, колкото му позволяват силите, с помощта на моите пари. Даже няма да го погледна, докато не бъде завършено.

— А за мене ще бъде такова удоволствие да гледам как напредва работата — каза Фани.

— Е, да, защото сте възпитана така. Подобно нещо не влиза в моето възпитание. Един-единствен път имах тази възможност и тя ми беше предоставена от човек, който трудно би могъл да се нарече най-голямата ми слабост, така че оттогава съм свикнала да гледам на текущото преустройство като на най-голямо главоболие. Преди три години моят достопочтен чичо, адмиралът, купи една вила в Туикнъм, в която да прекарваме лятото. Ние с леля ми заминахме силно въодушевени, но скоро установихме, че мястото се нуждае от преустройство, въпреки че беше изключително приятно. Цели три месеца наоколо цареше такава мръсотия и бъркотия, нямаше нито една чакълена пътечка, на която да стъпи човек, нито една пейка, годна за сядане! Ако зависеше от мене, бих искала навсякъде всичко да бъде доведено до съвършенство, да има храсти и цветни градини и безброй пейки, но без мое участие. Хенри е по-различен, той обича да прави всичко сам.

Едмънд беше огорчен, че мис Крофърд, от която беше твърде склонен да се възхищава, говори с такова неуважение за чичо си. Това беше в разрез с чувството му за приличие и той мълча дотогава, докато последвалите усмивки и оживление не го накараха да отложи за известно време неприятните мисли.

— Мистър Бъртрам — каза тя, — най-сетне получих вести за арфата си. Увериха ме, че е здрава и невредима в Нортхемптън и по всяка вероятност е била там през тези десет дни, независимо от всичките тържествени уверения в обратното, които така често получавахме.

Едмънд изрази удоволствие и изненада по този повод.

— Всъщност цялата ни грешка е, че всичките ни проучвания бяха твърде директни: пращахме един слуга, ходихме лично — от Лондон дотам няма и седемдесет мили — но тази сутрин чухме за нея от сигурен източник. Един фермер я е видял, той казал на мелничаря, мелничарят казал на месаря, а зетят на месаря оставил съобщение за нас в магазина.

— Много се радвам, че имате сведения за нея, независимо по какъв начин сте ги получили и се надявам, че повече отсрочки няма да има.

— Трябва да я получа утре. Но как ще я докарат според вас? Няма да бъде нито с каруца, нито с фургон. О, не, в селото е невъзможно да се наеме нещо такова! Със същия успех бих могла да поискам носачи или ръчна количка.

— Сега, в разгара на късния сенокос, предполагам не е лесно да се наеме нито кон, нито каруца?

— Изумена съм какъв въпрос беше направен от това. Струваше ми се невъзможно конят и каруцата да представляват някакъв проблем, затова наредих на камериерката си направо да говори с някого. А тъй като всеки път, когато погледна през прозореца на тоалетната си стая, виждам двора на някаква ферма, пък и докато се разхождам из градината непременно се натъквам на друга, аз си помислих, че стига само да поискам, и веднага ще получа каквото ми трябва и дори се ядосвах, че не мога да услужа на всички. Представете си моята изненада, когато установих, че искането ми е най-неразумното, най-невъзможното на света, че съм оскърбила всички фермери, всички работници, всичкото сено в енорията! А колкото до управителя на доктор Грант, чувствам, че най-добре ще е да стоя по-настрана от него. И даже самият ми зет, който иначе е олицетворение на добротата, ме изгледа доста сърдито, когато научи какво съм намислила.

— Никой не би могъл да очаква от вас да знаете предварително как стоят нещата, но сега, след като сте се замислили, би трябвало добре да разбирате колко е важно да се прибере сеното. Да се наемат кон и каруца веднага, щом пожелаете, явно не е толкова лесно, колкото си представяте — нашите фермери твърде неохотно ги дават, а по време на жътва или коситба изобщо не са в състояние да се разделят с тях.

— С времето вашите порядки ще ми станат ясни, но, идвайки от Лондон с правилото, че с помощта на парите може да се постигне всичко, отначало бях малко объркана от непоклатимостта на тукашните привички. Както и да е, арфата ми утре ще пристигне. Хенри, който винаги е бил много добър към мене, ми предложи да я докара с ландото си. Доста почетно пътуване, не мислите ли?

Едмънд заяви, че арфата е любимият му инструмент и изрази надежда, че скоро ще има възможността да я послуша. Фани никога не беше чувала арфа и също имаше голямо желание да я чуе.

— Ще бъда много щастлива да ви посвиря — каза мис Крофърд, — в най-лошия случай толкова, колкото сте в състояние да издържите, а може би и много повече, защото аз самата безумно обичам музиката и когато природният вкус на слушателите е на нужната висота, изпълнителят е облагодетелстван, защото стимулите му са повече. Освен това, мистър Бъртрам, ако пишете на брат си, ще ви помоля да му предадете, че арфата ми е пристигнала, той достатъчно е чувал жалбите ми по този повод. Можете да му кажете още, ако не ви затруднявам, че за завръщането му ще подготвя най-тъжните си мелодии — от съчувствие към неговите преживявания, тъй като знам, че конят му ще загуби.

— Ако му пиша, ще предам всичко, което желаете, но засега не предвиждам подобно нещо.

— Предполагам, дори ако трябваше да отсъства цяла година, пак нямаше да му пишете, нито пък той на вас, ако това може да се избегне. Наистина такива поводи никога не се предвиждат. Странни създания са братята! Вие няма да си пишете, освен ако не се появи най-неотложна необходимост и когато се наложи да вземете перото, за да съобщите, че някой от конете е болен или някой роднина е починал, вие го правите с възможно най-малко думи. Всички вие имате един и същи начин на писане. Аз го познавам до съвършенство. Хенри, който във всяко друго отношение е пример за любящ брат, който ме обича, съветва се с мене и ми се доверява и е готов с часове да разговаря с мене, никога не ми е писал повече от страница, а най-често писмото съдържа само: „Скъпа Мери, току-що пристигам. Бат изглежда пълен и всичко е както обикновено. Искрено твой.“ Това е типичният мъжки стил, така изглежда образецът на братско писмо.

— Когато са далеч от семействата си — каза Фани, която се изчерви при мисълта за Уилям, — те могат да пишат и дълги писма.

— Мис Прайс има брат моряк — каза Едмънд, — чиято изрядност като кореспондент я кара да мисли, че сте твърде строга към нас.

— Моряк, така ли? Разбира се, във военния флот?

Фани би предпочела Едмънд да отговори, но неговото решително мълчание я принуди сама да разкаже за положението на Уилям. Докато говореше за професията му и за чуждите пристанища, в които е бил, в гласа й се почувства оживление, но когато спомена колко години са минали, откакто е напуснал родината, в очите й блеснаха сълзи. Мис Крофърд любезно му пожела скорошно повишение.

— Може би знаете нещо за капитана на братовчед ми, капитан Маршал? — попита Едмънд. — Доколкото разбирам, имате обширни познанства във Флота?

— Сред адмиралите — да, но не познаваме почти никого от по-низшите чинове — отговори тя високомерно. — Капитаните вероятно са чудесни хора, но те не са от нашия кръг. Мога да ви разкажа много за различните адмирали — и за тях самите, и за флагманските им кораби, и за различните заплати, за техните пререкания и завист. Но в общи линии, мога да ви уверя, че всичките са подценявани и че с тях са се отнесли много зле. Животът в дома на чичо ми, разбира се, ме въведе в среда на адмирали. Виждала съм какви ли не — и вице, и контра. Само, моля ви, не ме подозирайте в злословие.

Едмънд отново помръкна и отговори само:

— Това е една благородна професия.

— Да, професията не е лоша, но при две условия: когато дава възможност за забогатяване и човек умее да не си пилее парите. С една дума, не е от любимите ми професии. Никога не съм имала особено високо мнение за нея.

Едмънд насочи разговора към арфата и отново изрази удоволствието си от възможността да чуе изпълнението на мис Крофърд.

Междувременно останалите все още обсъждаха въпроса за благоустройството на имението и мисис Грант не можа да се сдържи да не се обърне към брат си, въпреки че по този начин отвлече вниманието му от мис Джулия Бъртрам:

— Хенри, скъпи, а ти нямаш ли какво да кажеш? Самият ти си се занимавал с промяната на имения и от това, което съм чула за Евърингам знам, той може да съперничи с всяко имение в Англия. Според мене естествената му красота е изключителна. Винаги съм смятала, че той е самото съвършенство — такива прекрасни хълмове, такива гори! Какво ли не бих дала да го видя отново!

— Нищо не би ме зарадвало повече от възможността да чуя вашето мнение за него — отговори Хенри. — Но се боя, че ще бъдете донякъде разочарована. Той едва ли ще отговаря на сегашните ви представи. И земята е малко — вие ще бъдете изненадана от неговата незначителност, а колкото до промените, за мене имаше малко работа там, твърде малко. Бих предпочел да бъда зает с него много по-дълго.

— Обичате ли да се занимавате с подобни неща? — попита Джулия.

— Безкрайно. Но при такова благоприятно природно положение, при което и за неопитното око е ясно колко малко остава да се направи, и при моята решимост да го използвам, не минаха и три месеца от моето пълнолетие и Евърингам стана такъв, какъвто е сега. Планът ми беше замислен още в Уестминстър, в Кеймбридж претърпя някои малки изменения и беше осъществен, когато навърших двадесет и една година. Склонен съм да завиждам на мистър Рашуърт, че това щастие тепърва му предстои. А своето аз вкусих на един дъх.

— Тези, които схващат бързо, също така бързо вземат решения и действат — каза Джулия. — На вас никога няма да ви липсват занимания. Вместо да завиждате на мистър Рашуърт, по-добре му помогнете със съвет.

Като чу последните думи на Джулия, мисис Грант горещо я подкрепи и увери останалите, че ничие мнение по тези въпроси не може да се сравни с това на брат й. Тъй като мис Бъртрам също се въодушеви от тази мисъл и изцяло я подкрепи, заявявайки, че според нея е несравнимо по-добре да се потърси помощта на приятели и безкористни съветници, отколкото веднага да се повери работата на специалист, мистър Рашуърт с готовност се обърна към мистър Крофърд, с молба да му окаже тази услуга. Мистър Крофърд, след като го увери, че способностите му в това отношение са доста скромни и по този начин отдаде дан на приличието, заяви, че е изцяло на неговите услуги и че ще се постарае да му бъде от полза по всякакъв начин. Тогава мистър Рашуърт започна да го убеждава, че за него ще бъде чест, ако мистър Крофърд дойде в Содъртън и му погостува. В това време мисис Норис, която сякаш прочете в мислите на племенничките си неодобрение на плана, лишаващ ги от компанията на мистър Крофърд, се намеси със следната поправка:

— Ни най-малко не се съмнявам в готовността на мистър Крофърд, но защо да не отидем повече хора? Бихме могли да си направим малка разходка. Тук има много хора, които се интересуват от вашите планове, скъпи мистър Рашуърт, и които биха пожелали да чуят на място съветите на мистър Крофърд и биха могли да ви бъдат от известна полза с мненията си. Колкото до мене, аз отдавна искам да посетя отново добрата ви майка. Единствено липсата на собствена карета е причина за моето невнимание, но сега бих могла да дойда и да поседя няколко часа с мисис Рашуърт, докато вие обикаляте и кроите планове. После можем да се приберем и да си направим тук един късен обяд или пък да обядваме в Содъртън — както сметне за най-удобно майка ви — и накрая да направим едно приятно пътешествие на лунна светлина. Предполагам, че мистър Крофърд би могъл да вземе мене и племенниците ми в ландото си, Едмънд ще язди, а Фани ще остане у дома с тебе, сестро.

Лейди Бъртрам нямаше никакви възражения и всички останали, които щяха да пътуват, също изразиха готовността си, ако не се смята Едмънд, който слушаше внимателно, но не каза нищо.