Джейн Остин
Менсфийлд парк (48)

Глава 48

Нека другите автори се спират дълго на греха и нещастието. Аз ще се разделя с тези омразни материи по възможно най-бързия начин, тъй като нямам търпение да възстановя относителното спокойствие на онези, които не носят основната вина за случилото се, и да поставя всичко останало на място.

Радва ме мисълта, че по това време моята Фани, въпреки всичко, без съмнение, беше щастлива. Независимо от това, което чувстваше или мислеше, че чувства заради мъката на околните, тя беше едно щастливо създание. Радостта напираше в гърдите й. Беше се върнала в Менсфийлд парк, беше полезна, обичаха я. Беше се избавила от мистър Крофърд, а когато се върна сър Томас, той, независимо от обхваналото го униние, й даде да разбере, че гледа на нея с все по-голямо одобрение и уважение. И, щастлива от всичко това, тя при всичко случаи щеше да продължи да продължи да се чувства не по-малко щастлива, тъй като Едмънд вече не беше пленник на заблудите си относно мис Крофърд.

Вярно, че самият Едмънд далеч не беше щастлив. Той страдаше от разочарование и съжаление, тъгуваше за миналото и мечтаеше за това, което не беше съдено да стане. Фани го знаеше и беше огорчена, но огорчението й беше дотолкова неотделимо от удоволствието, така лесно можеше да бъде преодоляно и беше в такава хармония с най-съкровените й чувства, че повечето хора с радост биха заменили с него и най-бурно веселие.

Сър Томас, бедният сър Томас — родител, който при това съзнаваше колко грешки е извършил като глава на семейството, щеше да страда най-дълго. Той чувстваше, че не е трябвало да допуска този брак, че е знаел достатъчно за чувствата на дъщеря си, за да се чувства виновен, загдето го е позволил, че с позволението си е принесъл справедливостта в жертва на изгодата и е позволил да го ръководят самолюбието и светските заблуди. Трябваше да мине известно време, за да изгубят тези размисли остротата си, но времето е в състояние да заличи почти всичко, и въпреки че не можеше да се очаква никаква утеха от страна на мисис Рашуърт за причинените от нея нещастия, останалите му деца го утешиха повече, отколкото беше очаквал. Бракът на Джулия се оказа по-малко отчайващ, отколкото се предполагаше в началото. Тя се държеше смирено и търсеше прошка, а мистър Йейтс, който искрено желаеше да бъде приет в семейството, го гледаше с благоговение и се вслушваше в мненията му. Той в никакъв случай не беше солиден човек, но имаше някаква надежда с течение на времето да добие някаква тежест и да стане поне приличен тих семеен мъж. Във всеки случай, утешителен беше фактът, че състоянието му се оказа доста по-голямо, а дълговете — по-малки, отколкото сър Томас се опасяваше, а на самия него мистър Йейтс гледаше като на съветник и приятел, чието мнение заслужава особено уважение. Утеха за баща си беше и Том, чието здраве постепенно се възстанови, но предишните му егоистични навици и лекомислието повече не се върнаха. Болестта завинаги го беше направила по-добър. Той беше страдал и се беше научил да мисли — две предимства, които по-рано му бяха непознати, а и угризенията след случилото се на Уимпол стрийт, към което се чувстваше съпричастен, допускайки да се породи тази опасна близост, благодарение на неговата непростима идея за театъра, оставиха такава следа в душата му, че на двадесет и шест години, притежавайки достатъчно здрав разум и добри приятели, той стана друг човек. Том се превърна в това, което трябваше да бъде — помощник на баща си, тих и уравновесен, който вече не живееше единствено за собствено удоволствие.

Ето това наистина беше утеха! И едва сър Томас успя да повярва в щастливата промяна, Едмънд донесе на баща си още по-голямо успокоение, преодолявайки слабостта си — единственото у него, което караше бащиното сърце да страда — и възвръщайки си душевното равновесие. След като цяло лято беше бродил из парка и беше седял под дърветата с Фани всяка вечер, той до такава степен беше облекчил душата си и се беше примирил с неизбежното, че отново си беше възвърнал доброто настроение.

Такива бяха обстоятелствата и надеждите, които смекчиха болката на сър Томас, притъпиха усещането за нещо безвъзвратно изгубено и отчасти го помириха със собствената му съвест, въпреки че мъчителното съзнание за грешките, допуснати при възпитанието на дъщерите му, никога нямаше да го напусне.

Твърде късно той си даде сметка колко вредно за всеки млад човек е коренно противоположното отношение, с което се сблъскваха у дома Мария и Джулия, радвайки се на изключителна снизходителност и прекалени ласкателства от страна на леля си, в противовес на собствената му строгост. Той разбираше колко е бъркал, като е разчитал да неутрализира лошото влияние на мисис Норис с противодействието си, и виждаше ясно, че само е задълбочил злото, приучвайки дъщерите си да потискат нрава си в негово присъствие, така че да скрият истинските си наклонности, и принуждавайки ги да търсят снизхождение у една особа, която ценяха единствено заради сляпата й привързаност и неумерените й хвалебствия.

Да, тук беше допусната жестока грешка. Но колкото и да беше голяма заблудата му, постепенно той осъзна, че тя далеч не е била най-страшната, когато ставаше дума за възпитанието на дъщерите му. Явно у самите тях липсваше нещо, иначе с времето лошите последици от неправилното възпитание щяха да бъдат преодолени. Той се боеше, че това, което липсва, са моралните устои, действените морални принципи, че дъщерите му никога не са били учени както трябва да подчиняват наклонностите и настроенията си на най-насъщното — чувството за дълг. На теория те бяха усвоили това, което се смяташе за тяхно свято задължение, но никой никога не беше изисквал от тях да го прилагат на практика. Да ги обсипват с хвалебствия за изяществото и достойнствата беше стремежът им през всичките тези години, стремеж, който по-възрастните поощряваха, но който по никакъв начин не можеше да се отрази благоприятно върху поведението и нравствените им принципи. Той от сърце беше желал децата му да израснат добри, но усилията му бяха насочени предимно към ума и маниерите им, а не към нравственото усъвършенстване. И той се опасяваше, че дъщерите му никога не са чували за необходимостта от себеотрицание и смирение от човек, чието мнение би могло да им повлияе за добро.

Сега баща им горчиво съжаляваше за изпуснатото и не можеше да проумее как е позволил да се стигне дотам. Беше му болно, че при всичките усилия и разходи по едно грижливо и скъпо струващо възпитание е отгледал дъщери, които нямат понятие от това, което е техен най-висш дълг, а той самият така и не е разбрал характерите и склонностите им.

Той разбра решителният и пламенен характер на мисис Рашуърт едва когато се стигна до този печален резултат. Така и не успяха да я убедят да напусне мистър Крофърд. Тя се надяваше да се оженят и остана с него, докато най-накрая не й стана ясно, че няма на какво да разчита, а разочарованието и болката от това откритие се отразиха толкова зле на характера й и чувствата й започнаха толкова много да приличат на омраза, че двамата се превърнаха в истинско наказание един за друг и в крайна сметка трябваше да се разделят по взаимно съгласие.

Тя беше живяла с него достатъчно дълго, за да дочака упрека, че е разрушила всичките му надежди за щастлив живот с Фани, и единствената утеха, с която си тръгна, беше съзнанието, че наистина ги е разделила. Какво би могло да се сравни със страданията на подобна душа в подобни обстоятелства?

За мистър Рашуърт никак не беше трудно да получи развод. Така завърши бракът, сключен при обстоятелства, които не позволяваха да се разчита на някакъв по-добър край, на щастлив изход. Мисис Рашуърт презираше съпруга си и обичаше друг, а той достатъчно ясно съзнаваше това. На оскърбената глупост и егоистичната страст трудно може да се съчувства. С поведението си той заслужи своето наказание, а съпругата му беше наказана още по-жестоко за по-тежката си вина. Той излезе от този брак оскърбен и нещастен, за да чака появата на друга хубавичка девойка, която да го привлече и да го отведе за втори път до олтара, и тогава щеше да се впусне в ново, да се надяваме, този път по-успешно съпружеско приключение, и ако се окажеше излъган, дано този път поне срещнеше повече доброжелателство и късмет. А тя трябваше да се оттегли в самота и позор, които не позволяваха и да мечтае, че надеждите или репутацията й някога отново ще разцъфнат.

Къде ще бъде сега домът й — това беше въпрос, чието обсъждане протече безкрайно мъчително и сериозно. Мисис Норис, чиято привързаност към племенницата й сякаш още повече беше пораснала след извършеното от нея, настояваше тя да се върне у дома и да получи от всички тях морална подкрепа. Сър Томас не искаше и да чуе за подобно нещо и поради това мисис Норис още повече се разгневи срещу Фани, тъй като смяташе, че причината е в нейното присъствие в дома. Тя продължаваше да й приписва цялата вина, въпреки че сър Томас най-тържествено я увери, че дори и да не беше въпросната млада дама, дори и да нямаше в дома му нито един млад човек, бил той младеж, или девойка, за когото компанията на мисис Рашуърт би представлявала опасност или характерът й би могъл да му се отрази неблагоприятно, той пак никога не би могъл да нанесе такова оскърбление на съседите си, като очаква да проявят внимание към нея. Като дъщеря, и както се надяваше, разкайваща се дъщеря, той беше длъжен да я закриля и да й помага, да поощрява всячески опитите й да постъпва както следва, съобразно положението на всеки един от тях. Но по-далеч нямаше да стигне. Мария беше погубила репутацията си и той нямаше и да се опитва да възстанови това, което беше безвъзвратно изгубено, нямаше да защитава порока или да се старае да омаловажи позора, помагайки по този начин нещастието, постигнало него самия, да сполети и друго семейство.

Всичко приключи с решението на мисис Норис да напусне Менсфийлд и да се посвети на своята злочеста Мария, в резултат на което двете се заселиха в далечно и усамотено жилище в чужд край, където, почти лишени от компания, без каквато и да било привързаност от страна на едната и пълна липса на здрав разум у другата, скоро, както се и очакваше, при своите характери се превърнаха в наказание една за друга.

Заминаването на мисис Норис беше още едно огромно облекчение за сър Томас. Тя изведнъж беше паднала в очите му в деня на неговото завръщане от Антигуа. От този момент нататък при всяко съвместно действие, при ежедневните им срещи, делови или дружески беседи, мнението му за нея ставаше все по-неласкаво, и беше ясно, че или годините й се отразяват зле, или че е надценил неимоверно здравия й разум и кой знае защо е търпял толкова дълго маниерите й. Той беше започнал да вижда в нея един непресъхващ извор на злини, които ставаха още по-непоносими от това, че краят им не се виждаше. Струваше му се, че този извор ще пресъхне едва в часа на смъртта и че тя е част от самия него, с която ще трябва да се примирява до края на живота си. Ето защо възможността да се отърве от нея беше такова огромно щастие, че ако не бяха горчивите спомени, останали след нея, имаше опасност той едва ли не да приветства злото, довело до това благо.

Никой в Менсфийлд не изпита съжаление за нея. Тя никога не беше съумяла да спечели привързаността дори на тези, които обичаше най-много, пък и след бягството на мисис Рашуърт през цялото време беше толкова раздразнена, че се беше превърнала в мъчение за всички. Дори и у Фани не се намериха сълзи за леля й Норис — дори когато тя си замина завинаги.

Това, че Джулия се измъкна от събитията по-леко от Мария, се дължеше до голяма степен на известна благоприятна разлика в наклонностите й и обстоятелствата, но най-вече на факта, че не беше чак толкова мила на същата тази леля, че беше възхвалявана по-малко, затова беше и по-малко разглезена. На красотата и дарбите й винаги се отреждаше второто място. Тя самата беше свикнала да се поставя малко по-ниско от Мария. Природата я беше дарила с по-лек характер от сестра й, чувствата й, макар и пламенни, можеха по-лесно да бъдат овладени, а и възпитанието не й беше втълпило до такава степен пагубната самомнителност на сестра й.

Тя понесе по-леко разочарованието от Хенри Крофърд. След като се разсея първоначалната горчивина от съзнанието, че е била пренебрегната, тя не след дълго благоразумно реши да не мисли повече за него, а когато познанството беше възобновено в Лондон и Крофърд започна да посещава дома на мистър Рашуърт, тя прояви достатъчно здрав разум да се оттегли и да избере точно този момент, за да посети други свои приятели, и по този начин да се предпази от опасността повторно да се увлече по него. Такава беше причината за заминаването й при братовчедите и мистър Йейтс нямаше нищо общо с това. От известно време тя приемаше ухажванията му, но и през ум не й минаваше да се обвързва с него, и ако не беше безразсъдното поведение на сестра й и не я беше обзел страх пред баща й и семейството — тя си представяше какви ще бъдат последствията за самата нея и строгостта и ограниченията, които я очакват и реши да избегне на всяка цена непосредствената заплаха и надвисналия ужас — може би мистър Йейтс никога нямаше да успее. Тя беше избягала единствено от страх за самата себе си. Тогава й се струваше, че няма друг изход. Безразсъдството на Джулия беше предизвикано от греха на Мария.

Хенри Крофърд, покварен от ранната свобода и лошия семеен пример, прекалено дълго се беше подчинявал на капризите на безсърдечната си суетност. Веднъж, неволно и незаслужено, тя му беше открила пътя към щастието. Ако можеше да се задоволи с победата над чувствата на тази единствена чудесна жена, ако му беше стигнал възторгът, че е успял да победи нейната неприязън, че е спечелил уважението и благоразположението на Фани Прайс, той би имал всички основания да разчита на успех и щастие. Неговата привързаност вече беше успяла да му донесе нещо. Властта й над него му беше позволила донякъде да засегне и нейната душа. Ако беше заслужил повече, той без съмнение щеше да го получи, особено след като се осъществеше предполагаемият брак между Едмънд и Мери, когато тя съзнателно щеше да му помага в усилията да се преодолее първото й чувство и двамата щяха много често да бъдат заедно. Ако той беше проявил същото постоянство и настойчивост, Фани щеше да стане неговата награда, при това връчена му напълно доброволно и не много дълго след като Едмънд се оженеше за Мери.

Ако беше постъпил така, както възнамеряваше и както чувстваше, че следва да постъпи, ако беше заминал за Евърингам след връщането си от Портсмут, той вероятно щеше да реши съдбата си по най-удачния начин. Тогава обаче го убедиха да остане за приема на мисис Фрейзър. Причините, поради които беше нужен, го ласкаеха, при това щеше да се срещне там с мисис Рашуърт. Провокирано беше и любопитството, и суетността му, а изкушението да получи толкова скоро удоволствие беше твърде силно за една душа, която не беше свикнала да жертва каквото и да било в името на доброто поведение. Крофърд реши да отложи пътуването си до Норфолк, реши, че и едно писмо ще бъде достатъчно и може би че не си заслужава да заминава, и остана. Той се срещна с мисис Рашуърт, беше посрещнат със студенина, която би трябвало да го отблъсне и завинаги да ги отдалечи един от друг, но това го накара да се почувства оскърбен — не можеше да понесе пренебрежението на жена, която до неотдавна го гледаше в очите. Трябваше на всяка цена да победи гордостта и гнева й. Причината за този гняв беше Фани. Той трябваше отново да стане господар на положението и да накара мисис Рашуърт да се отнася към него така, както се отнасяше Мария Бъртрам.

В такова настроение Крофърд започна настъплението си и скоро благодарение на бодрата си настойчивост успя да възстанови в известен смисъл дружеските отношения, или по-скоро галантностите и флирта, и с това намеренията му се изчерпваха, но, побеждавайки сдържаността, която, макар и породена от гнева, можеше да спаси и двамата, той се озова във властта на чувствата й, по-силни, отколкото беше допускал. Тя го обичаше и не отблъскваше ухажването му, напротив, беше явно, че го приема с радост. Той се хвана в примката на собствената си суетност и трудно можеше да му се намери извинение, тъй като не изпитваше към нея чувства, които донякъде биха го оправдали, а с цялото си сърце продължаваше да се стреми към братовчедка й. Сега най-важното беше отношенията им да се запазят в тайна от Фани и семейство Бъртрам. Дискретността беше също така важна за собственото му спокойствие, както беше за репутацията на мисис Рашуърт. Връщайки се от Ричмънд, той с радост би избегнал по-нататъшните срещи с нея. Всичко, което последва, беше резултат от собственото й неблагоразумие, и в края на краищата Крофърд беше принуден да избяга с нея, като съжаляваше за Фани дори и по време на самото бягство, и безкрайно по-силно впоследствие, когато вдигнатият от тази връзка шум заглъхна и още в първите месеци той почувства огромната разлика, което го накара още по-високо да оцени кротостта на нрава й, душевната чистота и възвишените й принципи.

Наказанието, публичното наказание за позора, което е справедливо и мъжът да сподели, както знаем не е в състояние да предпази добродетелта, колкото и да се стреми обществото към това. На този свят наказанието невинаги съответства на престъплението в такава степен, както би ни се искало. Но, без да се осмеляваме да разчитаме на справедливо възмездие в отвъдния живот, все пак можем с пълно основание да предположим, че един здравомислещ човек като Хенри Крофърд не е могъл да мине без съответната доза яд и съжаление — яд, преминаващ понякога в угризения, и съжаление, превръщащо се в безмерна горчивина, че така се е отплатил за гостоприемството, че е нарушил покоя в семейството и се е лишил от най-доброто, най-ценното и най-скъпо на сърцето познанство, като по този начин е изгубил жената, към която се е стремил и с чувствата, и с разума си.

След всичко, което се случи и нарани и отдалечи едно от друго семействата Бъртрам и Грант, оставането им в такова близко съседство би било твърде мъчително, но отсъствието на последните, които съзнателно отлагаха завръщането си в продължение на няколко месеца, завърши с щастливата необходимост, или поне възможност, да се махнат завинаги. Доктор Грант, благодарение на помощта, на която вече почти беше престанал да разчита, получи мястото на каноник в Уестминстър, което му даваше възможност да напусне Менсфийлд, да се настани в Лондон и да получи по-голям доход, отговарящ на промяната в положението му, така че всички останаха доволни — и тези, които напускаха, и онези, които оставаха.

Мисис Грант, сякаш създадена, за да обича и да я обичат, вероятно си тръгваше с известно съжаление, че трябва да напусне този край и хората, с които беше свикнала, ала същото това щастливо качество на характера би трябвало да й осигури навсякъде и във всяко обкръжение достатъчно отрадно съществуване, пък и отново имаше дом, в който да приюти Мери. А Мери вече достатъчно се беше наситила на приятелите си, на суетата, честолюбието, любовта и разочарованието през последната половин година, и имаше нужда от искрената доброта на сестра си, от неизменното й спокойствие и благоразумие. Те заживяха заедно, а когато доктор Грант, след три поредни грандиозни обеда за една седмица по случай назначението му, получи апоплектичен удар и се спомина, двете не се разделиха. Мери, която беше твърдо решена никога повече да не се увлича по по-малък брат, дълго не можа да намери сред блестящите млади франтове и безделничещите наследници, готови да се поставят в услуга на красотата й и на двадесетте й хиляди фунта, такъв, който да задоволи порасналите й в Менсфийлд изисквания, чийто характер и маниери да дават някаква надежда за семейно щастие, което там се беше научила да цени, или способен да измести от сърцето й Едмънд Бъртрам.

В това отношение на Едмънд му провървя несравнимо повече. Не стана нужда да чака и да търси нов обект, който да заеме в сърцето му мястото, освободено от Мери Крофърд. Той още не беше спрял да съжалява за нея, още обясняваше на Фани колко невъзможно е да срещне друга като нея, когато започна да си задава въпроса дали няма да му подхожда също толкова, а може би и много повече, момиче от съвсем друг тип. Дали самата Фани не му е станала толкова скъпа, толкова нужна с всичките си усмивки и мили привички, колкото Мери Крофърд никога не бе могла да бъде, и дали не беше възможно в края на краищата да я убеди, че горещата сестринска привързаност може да бъде достатъчно здрава основа за съпружеска любов.

Съзнателно се въздържам да назова точни дати и срокове, нека всеки ги определи сам за себе си, защото добре съзнавам, че за да бъде преодоляна една непобедима страст и да се прехвърли върху друг едно неизменно чувство, за различните хора е необходимо различно време. Аз само моля да ми повярвате, че точно тогава, когато това стана съвсем естествено за Едмънд, и нито ден по-рано, той изгуби всякакъв интерес към мис Крофърд и изпита такова силно желание да се ожени за Фани, че дори и тя не би могла да желае повече.

И наистина, при отношението, което имаше към нея открай време, отношение, изградено върху нежното съчувствие към нейната трогателна невинност и безпомощност и затвърдено от растящите й достойнства, какво би могло да бъде по-естествено от тази промяна? Той я обичаше, напътстваше и защитаваше от десетгодишната й възраст, неговата непрестанна грижа беше формирала до голяма степен ума и разбиранията й, добротата му беше за нея утеха, към нея неизменно беше насочен несекващият му интерес, а мястото, което заемаше в сърцето й, го караше да гледа на нея като на най-близкия си човек в Менсфийлд. Какво повече можем да добавим, освен че той скоро щеше да се научи да отдава предпочитание на нежното сияние на сините очи пред блясъка на тъмните? След като постоянно беше с нея и споделяше всичко, което го вълнуваше, а чувствата му се намираха в онова особено благотворно състояние, до което води неотдавнашното разочарование, не беше нужно много време, за да прогонят нежните сини очи спомена за тъмните.

След като направи решаващата стъпка и си даде сметка, че няма връщане назад, Едмънд почувства, че е направил възможно най-разумния избор и нищо не може да му попречи или да забави хода на събитията — никакви съмнения, че е недостойна, никакви страхове, че вкусовете им се разминават, никаква необходимост да гради нови представи за щастието поради несходство на характерите. Нейните душевни качества, разбиранията й, мненията и навиците й бяха такива, че нямаше нужда да се скрива каквото и да било, не беше необходимо да се залъгва в настоящето или да разчита, че в бъдеще нещата ще се оправят. Дори в разгара на предишното си сляпо увлечение той признаваше умственото превъзходство на Фани. А как ли го ценеше сега? Разбира се, тя беше твърде добра за него. Но тъй като никой няма нищо против това да притежава това, което е твърде добро за него, Едмънд искрено и настойчиво се стремеше към това благо, и беше изключено да не получи поощрение от нейна страна в най-скоро време. Плаха, неспокойна и изпълнена със съмнения, все пак тя не можеше да изпитва такава нежност и да не му даде от време на време определена надежда за успех, макар че едва по-късно сподели с него цялата чудесна и изумителна истина. Щастието му, когато осъзна колко дълго е бил господар на едно такова сърце, беше безпределно и напълно оправдаваше стремежа му да намери най-силните думи, за да изрази обзелите го чувства. То беше възхитително, с нищо несравнимо щастие! Но в същото време имаше още една душа, чието щастие не може да се предаде с думи. Нека никой не си въобразява, че е в състояние да опише чувствата на една девойка, току-що получила уверения в любов, на която почти не е смеела да се надява.

След като изясниха чувствата си един към друг, вече нямаше никакви пречки пред тях, никакви трудности заради бедността или неодобрението на родителите. Това беше брак, който сър Томас желаеше още преди да е научил намеренията им. Преситен от честолюбие и користни интереси, той все повече ценеше надеждните принципи и откритата душа, и стремейки се с цялото си сърце да свърже в нерушима цялост всичко, което му беше останало от семейното благополучие, с искрено удовлетворение размишляваше върху вероятността тези две млади сърца да намерят взаимно утеха в разочарованието, сполетяло всеки един от тях. Ето защо радостното съгласие, с което посрещна молбата на Едмънд, и чувството, че в лицето на Фани получава не дъщеря, а истинско съкровище, бяха пълна противоположност на някогашното му мнение по въпроса, когато за първи път се обсъждаше пристигането на бедното момиченце в дома му. В живота често става така, че плановете и последвалите решения на простосмъртните коренно се различават — за тяхна собствена поука и за развлечение на околните.

Фани беше именно дъщерята, която сър Томас желаеше. Със своята отзивчивост и доброта той беше възпитал най-голямата си утеха. Щедростта и добрите му намерения по отношение на нея бяха богато и заслужено възнаградени. Той можеше да направи детството й по-щастливо, но една невярна преценка го беше накарала да се държи с привидна суровост, което го беше лишило от любовта й в първите години, но сега, след като се бяха опознали истински, взаимната им привързаност неимоверно укрепна. След като я настани в Торнтън Лейси и направи всичко възможно тя да се чувства уютно там, той изпитваше почти ежедневна необходимост да я вижда или в нейния, или в своя дом.

За лейди Бъртрам, която дълги години беше ценила Фани най-вече от егоизъм, никак не беше лесно да се раздели с нея. Щастието на сина или на племенницата й не я вълнуваше чак толкова, че да се радва на предстоящата женитба. И все пак стана възможно да се раздели с нея, тъй като Сюзан зае мястото й. Сюзан се засели постоянно в Менсфийлд — при това с каква радост! — и благодарение на живия си ум и желанието да бъде полезна свикна така бързо с новото си положение, както на времето Фани благодарение на кроткия си нрав и чувството на дълбока благодарност. Стана невъзможно да се справят без Сюзан. Отначало като утеха за Фани, после като нейна помощничка и накрая като замяна, тя се установи в Менсфийлд, и по всичко личеше, също така трайно като сестра си. Не толкова плашливият й нрав и по-малката уязвимост й позволяваха да се справя с лекота с всичко там. Тя имаше дарбата бързо да разгадава характера на всеки, с когото се сблъскаше, и беше лишена от природна стеснителност, която да й попречи да се съобразява с неговите странности, така че скоро стана приятна и полезна на всички, а след като Фани се премести, толкова успешно поддържаше ежечасния покой на леля си, че постепенно й стана дори по-мила от сестра си. В благотворното влияние на Сюзан, в прекрасните качества на Фани, в неизменно безукорното поведение и растящата слава на Уилям и в добрите дела и успехите на останалите членове на семейството, всеки от които помагаше на останалите да напреднат и правеше чест на покровителството и подкрепата на сър Томас, той отново и отново черпеше основания да се чувства щастлив от всичко, което беше направил за тях, и да признава колко е полезно отрано да свикнеш на лишения и дисциплина и да осъзнаеш, че човек е роден да се бори и да страда.

При толкова прекрасни качества и искрена любов, радвайки се на приличен доход и добри приятели, след женитбата си двамата братовчеди изглежда получиха най-добрата гаранция за земно щастие, която може да съществува. И Едмънд, и Фани бяха еднакво създадени за семейни радости, еднакво привързани към селския живот, домът им беше изпълнен с любов и уют. И за да допълним радостната картина, трябва да кажем, че точно тогава, когато бяха живели заедно достатъчно дълго, за да изпитат нужда от увеличаване на дохода и да почувстват неудобството да са далеч от родителския дом, смъртта на доктор Грант ги направи стопани на Менсфийлдската енория.

Скоро след това събитие те се преселиха в Менсфийлд и тамошният свещенически дом, към който по време на двамата му последни стопани Фани нито веднъж не се беше приближавала, без сърцето й да се свие от болка или тревога, не след дълго се превърна в такава радост и за душата, и за погледа й, както от много време насам беше всичко, намиращо се в обсега и под покровителството на Менсфийлд парк.