Джейн Остин
Менсфийлд парк (42)

Глава 42

На следващия ден семейство Прайс тъкмо се готвеше да се отправи към църквата, когато отново се появи мистър Крофърд. Той беше дошъл, не за да ги задържа, а за да се присъедини към тях. Поканиха го да ги придружи в Гарисън Чапъл, което напълно съвпадаше с неговите намерения, и всички се отправиха заедно нататък.

Сега семейството можеше да се представи в по-изгодна светлина. Природата му беше отредила немалко красота, а всеки неделен ден го показваше в целия му блясък, чисто, измито и издокарано в най-хубавите си дрехи. Неделята даряваше всеки път това утешение на Фани, но сега тя го почувства по-силно от всякога. Бедната й майка вече не изглеждаше толкова недостойна да бъде сестра на лейди Бъртрам, колкото в делничен ден. Сърцето на Фани се свиваше от болка, когато си мислеше колко много се различават двете, как обстоятелствата са увеличили отчайващо незначителната разлика, с която ги беше създала природата и как нейната майка, не по-малко красива от лейди Бъртрам и с няколко години по-млада, изглежда далеч по-изхабена и повехнала, толкова раздразнителна, немарлива и отпусната. Но неделята я превръщаше в достопочтената и дори весела мисис Прайс, която излизаше от дома си, заобиколена от чудесните си деца, за да си отдъхне за малко от ежедневните грижи, и която се ядосваше само ако момчетата вършеха лудории или край нея минеше Ребека с цвете на шапката.

В църквата трябваше да се разделят, но мистър Крофърд се постара да остане близо до дамите, а след службата продължи с тях и ги придружи в разходката им по крепостните стени, сякаш беше член на семейството.

Всеки неделен ден, стига времето да беше хубаво, мисис Прайс задължително правеше ежеседмичната си разходка по крепостните стени веднага след утринната служба и оставаше там до обяд. Това беше нейното място за светски срещи — тук можеше да се види с познатите си, да чуе някоя и друга новост, да се оплаче от ужасната портсмутска прислуга и да събере душевни сили за предстоящите шест дни.

Натам се отправиха и сега заедно с мистър Крофърд, безкрайно доволен, че госпожиците Прайс са поверени на неговите грижи, и когато стигнаха там, изведнъж се оказа — Фани просто не можеше да повярва — че по някакъв непонятен начин той се е озовал между нея и Сюзан и всяка от тях се опира на ръката му, а тя просто не е в състояние нищо да направи, нито знае как да сложи край на това. Известно време това я притесняваше — и все пак, денят беше толкова приятен, а гледката заслужаваше да й се порадваш!

Денят наистина беше необичайно хубав. Вярно, все още беше март, но в топлия въздух, лекия галещ ветрец и яркото слънце, което само от време на време се скриваше зад някое облаче, се чувстваше полъхът на април. И под това пролетно небе всичко изглеждаше така красиво, отблясъците така се гонеха по корабите в Спитхед и на острова зад тях, морето така менеше цветовете си в часа на прилива и, ликувайки, стремително се нахвърляше върху крепостните стени с такъв възхитителен грохот, че Фани го гледаше като омагьосана и постепенно почти забрави обстоятелствата, при които се беше поддала на това очарование. Нещо повече, дори и да не се опираше на ръката на Крофърд, тя скоро щеше да почувства нужда от нея, защото за една такава двучасова разходка след почти цяла седмица без движение, й трябваше сила. Фани започваше да усеща колко зле й се отразява липсата на обичайната й ежедневна разходка. Откакто беше в Портсмут, здравето й се беше влошило и ако не бяха мистър Крофърд и чудесното време, много бързо щеше да капне от умора.

Крофърд, както и Фани, чувстваше очарованието на този ден и на разкриващата се пред него гледка. Често двамата спираха, обхванати от едно и също чувство, еднакво възхитени, и се облягаха на стената, за да се полюбуват няколко минути. И въпреки че Крофърд не беше Едмънд, Фани не можеше да не признае, че красотата на природата не му е недостъпна и че той умее прекрасно да изразява възхищението си. Понякога тя се отдаваше на мечтите си и той се възползваше от случая, за да се вглежда крадешком в чертите й, и изводът от тези наблюдения беше, че лицето й, макар и очарователно както винаги, нямаше цветущия вид, който би трябвало да има. Вярно, тя твърдеше, че се чувства добре и й беше неприятно да се правят някакви други предположения, но въпреки всичко, след като обмисли въпроса, той стигна до убеждението, че в сегашното си жилище тя се чувства неуютно и затова животът тук й се отразява зле и пожела от цялото си сърце Фани да се върне в Менсфийлд, където щеше бъде далеч по-щастлива, а и той самият щеше да бъде несравнимо по-щастлив близо до нея.

— Тук сте вече от един месец, струва ми се? — каза той.

— Не, още няма месец. Утре стават четири седмици, откакто напуснах Менсфийлд.

— Много сте точна и прецизна в пресмятанията си. Аз на ваше място просто бих казал „месец“.

— Но аз пристигнах чак във вторник вечерта.

— И гостуването ви ще продължи два месеца, нали така?

— Да, чичо ми говореше за два месеца. Предполагам, че няма да бъде по-малко.

— А как ще се върнете обратно? Кой ще дойде да ви вземе?

— Не зная. Леля още нищо не ми е писала. Не е изключено да се наложи да остана тук по-дълго. Може би няма да могат да вземат точно когато изтекат двата месеца.

Мистър Крофърд се замисли за миг и заяви:

— Аз познавам Менсфийлд, знам тамошните привички и съм сигурен, че невинаги се отнасят с вас така, както заслужавате. Давам си сметка, че има опасност да ви забравят за дълго, да пожертват вашето удобство пред въображаемото спокойствие на един-единствен член на семейството. Не се и съмнявам, че ако сър Томас не успее сам да дойде да ви прибере или да изпрати камериерката на леля ви, без това да доведе и до най-малки промени в плановете му за следващите три месеца, нищо чудно да ви оставят да чакате тук седмици наред. Подобно нещо не бива да се допуска. Два месеца са прекалено дълъг срок, според мене и шест седмици са напълно достатъчни. Става дума за здравето на сестра ви — поясни той на Сюзан. — Мисля, че затвореният живот в Портсмут й се отразява зле. Тя има нужда от постоянни разходки и чист въздух. Когато я опознаете така добре, както я познавам аз, без съмнение сама ще се съгласите, че това наистина й е нужно и че не бива да бъде лишавана задълго от свежия въздух и волния живот на село. Ето защо — обърна се той отново към Фани, — ако почувствате, че здравето ви е в опасност или възникнат някакви затруднения с връщането ви в Менсфийлд, не чакайте да минат двата месеца. Ако се почувствате по-слаба или неспокойна, не се колебайте нито за миг, че ще ни затрудните, напишете веднага на сестра ми, достатъчна е само една дума, един намек, и ние незабавно ще дойдем, за да ви вземем и заведем в Менсфийлд. Знаете с каква лекота и удоволствие ще направим това за вас и разбирате какви ще бъдат чувствата ни по този повод.

Фани му благодари, но се опита да обърне нещата на шега.

— Говоря ви съвсем сериозно — отговори той, — и вие прекрасно го знаете. И се надявам да не проявите жестокост, скривайки от нас и най-малкото си неразположение. Не, разбира се, че няма да го направите, това не ви е по силите, така че докато твърдите във всяко писмо до сестра ми: „Аз съм добре“ — а знам, че не сте способна да изречете или да напишете лъжа — само тогава ще можем да бъдем сигурни, че наистина сте добре.

Фани още веднъж му благодари, но беше толкова трогната и объркана, че трудно можеше да намери думи, и никак не беше сигурна какво именно трябва да каже. Това ставаше в самия край на разходката им. Мистър Крофърд ги придружи чак до входната врата и там се сбогува, защото знаеше, че скоро ще седнат да обядват, и си даде вид, че го очакват някъде другаде.

— Бих предпочел да не се изморявате толкова — каза той, като задържа Фани още малко, докато всички останали вече бяха влезли в къщата. — Искаше ми се да ви оставя в по-добро здраве. Има ли нещо, което бих могъл да направя за вас, когато се върна в Лондон? Почти съм решил скоро пак да замина за Норфолк. Този Медисън продължава да ме безпокои. Сигурен съм, че той все още се надява да ме измами ако може и да уреди с мелницата един свой братовчед, а аз имам намерение да я дам на друг. Трябва да намеря общ език с него, да го накарам да разбере, че ще бъда господар на собствената си земя и няма да позволя на никого да ме прави на глупак. Миналия път не бях достатъчно категоричен. Един такъв човек може да нанесе непоправими вреди както на доброто име на стопанина, така и на благополучието на бедните. Много ми се иска веднага да се върна в Норфолк и така да уредя нещата, че после нищо да не може да ги обърка. Медисън е умен и не ми се ще да го лишавам от мястото му, стига той да не се опитва да ме лиши от моето. Но ще бъде глупаво да ме измами човек, който няма правото да ме мами, защото нищо не му дължа, а още по-глупаво ще бъде да го оставя да ми натрапи един коравосърдечен и алчен тип за наемател, вместо честния човек, комуто вече почти съм дал дума. Кажете, може ли да има нещо по-глупаво от това? Дали да замина? Какво ще ме посъветвате вие?

— Аз да ви посъветвам! Вие прекрасно знаете как трябва да постъпите.

— Да. Когато си кажете мнението, аз винаги съм наясно какво трябва да направя. Вашите съждения за мене са мерило за правота.

— О, недейте, не говорете така! Човек сам си е най-добрият съветник, стига да се вслушва в гласа на собствената си съвест, и не му трябва чуждо мнение. Довиждане. Желая ви приятно пътуване утре.

— Нямате ли нужда от нещо в Лондон?

— Много съм ви задължена, но не, наистина.

— Не искате ли да предадете нещо някому?

— Да, бъдете така добър, предайте поздравите ми на вашата сестра. И когато видите братовчед ми… братовчед ми Едмънд, предайте му, моля ви, че… че се надявам скоро да получа някаква вест от него.

— Непременно, и ако той се окаже мързелив или небрежен, лично ще ви напиша, за да го извиня…

Крофърд не можа да продължи, тъй като нямаше начин да задържа повече Фани. Той стисна ръката й, погледна я и си тръгна. Предстоеше му да прекара някак следващите три часа с друг един свой познат, докато в най-добрия хотел в града правеха невъзможното, за да им приготвят най-великолепния според техните представи обяд, а Фани си влезе вкъщи, където вече я очакваше по-скромното й угощение.

Менюто на семейство Прайс беше твърде различно от това на Крофърд и ако можеше да предположи колко други лишения й се налага да понася в бащиния си дом, освен невъзможността да се разхожда, той доста би се учудил, че това толкова малко се е отразило на външността й. Пудингите и рагуто на Ребека, сервирани вкупом заедно с полуизмитите чинии и почти немитите ножове и вилици, дотолкова не й понасяха, че тя често беше принудена да утолява глада си чак вечерта, когато успееше да изпрати някой от братята си за бисквити или кифли. Израсла в охолство в Менсфийлд, за нея вече беше късно да свиква с лишенията в Портсмут. Ако знаеше всичко това, сър Томас вероятно би си помислил, че душевният и физически глад ще вразумят племенницата му и тя ще оцени по достойнство приятната компания и великолепното състояние на мистър Крофърд, но едва ли би се решил да доведе експеримента докрай, за да не я отведе подобно лечение в гроба.

През цялата останала част от деня Фани беше в потиснато настроение. Независимо от почти пълната увереност, че повече няма да види мистър Крофърд, тя не можеше да се пребори с унинието. Това беше раздяла със своего рода приятел и тя едновременно се радваше, че си е заминал, и се чувстваше така, сякаш всички са я изоставили, сякаш още веднъж се беше разделила с Менсфийлд, а при мисълта, че връщайки се в Лондон той често ще се среща с Мери и Едмънд, я обземаше нещо толкова наподобяващо завист, че тя се ненавиждаше за тези свои чувства.

Това, което ставаше около нея, по никакъв начин не можеше да прогони унинието й. Един-двама приятели на баща й, както винаги, когато той не отиваше при тях, дойдоха и останаха безкрайно дълго. От шест до девет и половина цареше почти несекващ шум и се пиеше грог. Фани беше съвсем умърлушена. Единствено промяната, която видя у Крофърд, можеше да внесе малко светлинка в нерадостните й мисли. Без да си дава сметка в какъв различен кръг от хора го беше видяла току-що, нито колко много неща би могла да промени тази пълна противоположност, тя беше дълбоко убедена, че той е станал по-ласкав и внимателен с другите и това беше достойно за удивление. Щом можеше така да се промени в дребните неща, защо да не се отнася това и за по-същественото? Той беше така загрижен за здравето и спокойствието й, проявяваше такова съчувствие, при това явно не само на думи, не беше ли справедливо тогава да се предположи, че няма да я преследва още дълго с настойчивото си внимание, което толкова я разстройваше?