Джейн Остин
Менсфийлд парк (40)

Глава 40

Фани беше напълно права, като предположи, че сега мис Крофърд ще й пише по-рядко в сравнение с първоначалната стремителност, с която кореспонденцията им беше започнала. Следващото писмо на Мери пристигна след значително по-дълга пауза от предишното, но предвиждането на Фани, че оредяването на писмата ще й донесе облекчение, не се оправда. Странно беше това свойство на човешката душа да поема в съвсем неочаквана посока! Когато писмото най-сетне дойде, тя наистина се зарадва. При сегашното й затворничество, откъсната от доброто общество и далеч от всичко, от което обикновено се интересуваше, да получи писмо от човек от същия кръг, в който беше останало сърцето й, при това написано с нежност и известно изящество, беше толкова приятно! Като извинение за забавянето мис Крофърд изтъкваше както винаги нарасналата си заетост.

„И сега, след като съм започнала — продължаваше тя, — трябва да ви кажа, че не си заслужава да четете писмото ми, защото няма да намерите в края му нежно любовно обяснение, няма да има три-четири реда passiones^[1] от най-предания Х.К. на света, защото Хенри е в Норфолк. Преди десетина дни му се наложи да замине там по работа, а може би просто си е дал вид, че му се налага, заради удоволствието да пътува едновременно с вас. Но така стоят нещата и, между другото, това би могло до голяма степен да обясни небрежността на сестра му по отношение на писането — няма го неизменното: «Хайде, Мери, няма ли да напишеш на Фани?» и «Не е ли време да пишеш на Фани?», което да ме пришпорва. Най-сетне, след множество несполучливи опити, успяхме да се срещнем с братовчедките ви, «скъпата Джулия и нашата безценна мисис Рашуърт». Вчера те имаха късмет да ме открият у дома и всички бяхме много щастливи да се срещнем отново. Поне изглеждахме много зарадвани, и мисля, че наистина донякъде се радвахме. Имахме толкова много неща да си кажем. Да ви кажа ли как ме погледна мисис Рашуърт, когато споменах името ви? Все ми се струваше, че не й липсва самообладание, но вчера то определено не й достигна. В общи линии от двете Джулия се държа по-добре, поне докато говорехме за вас. Откакто заговорих за «Фани», при това както подобава на една бъдеща сестра, мисис Рашуърт си смени цвета и до края не можа да се съвземе. Но ще дойде ден, и тя ще си върне добрия вид — получихме покани за първия й прием на 28-ми. Тогава цялата й красота ще блесне, защото ще отвори вратите на един от най-хубавите домове на Уимпол стрийт. Ходила съм там преди две години, когато той беше собственост на лейди Лейсълс, и ми се струва, че в цял Лондон трудно ще се намери по-красив, така че тя без съмнение ще усети, че, грубо казано, е направила добра сделка. Хенри не би могъл да й предложи такъв дом. Надявам се тя да го разбере и да се задоволи, доколкото може, с ролята на кралица в този палат, въпреки че е най-добре кралят да остане в сянка, и тъй като нямам желание да я дразня, никога повече няма да измъчвам слуха й с вашето име. Постепенно тя ще отрезнее.

Съдейки по всичко, което чух и можах да отгатна, барон Уилденхайм продължава да ухажва Джулия, но не мисля, че го поощряват кой знае колко. Тя би могла да направи по-добър избор. Един знатен бедняк не е най-завидната партия и аз не мога да си представя, че някой би могъл да го хареса, защото, ако оставим настрана гръмките речи, бедният барон е кръгла нула. Каква разлика се получава като сменим само една буква! Ако вместо с думи разполагаше с по-големи суми!

Братовчед ви Едмънд никак не бърза да се появи — сигурно го задържат църковните дела. Може би някоя стара грешница в Торнтън Лейси има нужда да бъда вкарана в правия път, никак не ми се иска да допусна, че ме пренебрегва заради някоя по-млада. Adieu^[2], моя скъпа, прелестна Фани, това писмо стана прекалено дълго за Лондон. Напишете ми един чудесен отговор, за да има какво да зарадва окото на Хенри, когато се върне, и ми изпратете подробен отчет за всички храбри млади капитани, които сте пренебрегнали заради него.“

Това писмо даде на Фани богат материал за размисли, предимно неприятни, но въпреки цялото неудоволствие, което предизвика, то я свърза с тези, които не бяха с нея, разказа й за хора и случки, които никога досега не бяха будили такъв силен интерес у нея, и тя би се радвала, ако можеше да бъде сигурна, че всяка седмица ще получава по едно такова писмо. На по-голям интерес се радваха единствено писмата на леля й Бъртрам.

Колкото до местното общество, което трябваше да компенсира недостатъците на сегашния й дом, в кръга от познати на родителите й нямаше нито един, който да задоволи поне отчасти изискванията й. Нямаше нито един човек, заради когото би пожелала да преодолее своята стеснителност и сдържаност. Всички мъже й се виждаха груби, а жените — нахални, без изключение зле възпитани. Те получаваха толкова малко удоволствие от срещите си с нея, колкото и тя самата, независимо дали бяха стари познати, или нови. Момичетата на нейна възраст, които отначало се отнасяха към нея с нещо като страхопочитание — тя идваше от семейството на баронет! — скоро се почувстваха оскърбени, определяйки държанието й като „важничене“. Та тя дори не свиреше на пиано и не носеше разкошни наметки, така че след като си помислиха добре, те й отрекоха напълно правото на превъзходство.

Първото утешение, което получи Фани в замяна на всичките си мъки в новия дом, първото, което разсъдъкът й възприе и което обещаваше да не бъде краткотрайно, беше по-близкото й опознаване със Сюзан и надеждата да й бъде полезна. Сюзан винаги се държеше добре със сестра си, но поведението й като цяло удивляваше и тревожеше Фани с резкостта си, и трябваше да изминат поне две седмици, докато тя започне да разбира този характер, толкова различен от нейния. Сюзан виждаше, че нещата у дома не вървят както трябва и искаше да въведе ред. И никак не беше чудно, че едно четиринадесетгодишно момиче, което постъпваше според собствените си разбирания и нямаше кой да му се притече на помощ, не успяваше да подбере средствата и да промени обстановката към по-добро. Скоро Фани беше склонна повече да се възхищава от будния й ум, който й позволяваше да вижда всичко в такава вярна светлина, отколкото сурово да я осъжда за неизбежните при такива обстоятелства грешки в поведението. Сюзан се ръководеше от същите истини и следваше същата система, на която и самата Фани се опираше, но при своя по-мек и отстъпчив нрав не смееше да отстоява. Сюзан се опитваше да бъде полезна там, където Фани просто би избягала с плач, и не можеше да се отрече, че усилията на момичето не отиват напразно, и че работите, колкото и зле да вървяха, щяха да бъдат в още по-плачевно състояние без нейната намеса, която възпираше майка й и Бетси от някои твърде оскърбителни крайности, следствие на прекалена снизходителност и лошо възпитание.

При всеки спор с майка й здравият разум беше на страната на Сюзан, но от страна на мисис Прайс напълно липсваше онази майчинска нежност, която би могла да подкупи дъщеря й. Сюзан никога не се беше радвала на сляпата привързаност, която беше довела до толкова злини. У нея я нямаше онази благодарност за проявена в миналото или в настоящето любов, която би й помогнала по-лесно да се примири с крайните й прояви спрямо останалите.

Всичко това малко по малко достигна до съзнанието на Фани и тя постепенно започна да изпитва смесено чувство на състрадание и уважение към сестра си. Тя продължаваше да чувства, че поведението на Сюзан е погрешно, в някои моменти направо непростимо, че не умее да подбере начините и времето за да каже това, което иска, а езикът и маниерите й са непоносими, но започваше да се надява, че всичко това е поправимо. Тя беше забелязала, че Сюзан я гледа с благоговение и искрено се старае да заслужи доброто й мнение, и въпреки че ролята на авторитет й беше съвсем непозната, съвършено ново беше и усещането, че е способна да направлява и поучава някого, Фани все пак реши, че не е зле от време на време да отправя по някой намек на Сюзан и да се постарае заради собствената й полза да й внуши някои справедливи понятия, които нейното по-прилично възпитание й беше дало, за това как подобава да се държи с останалите и кое е най-разумно по отношение на самата нея.

Начало на нейното влияние бе поставено от едно добро дело спрямо Сюзан, на което поради присъщата си деликатност тя се реши след много колебания. Още в самото начало й хрумна мисълта, че една скромна сума би могла завинаги да възстанови мира и разбирателството, като сложи край на вечните пререкания около сребърното ножче, което се беше превърнало в ябълка на раздора. Богатството, с което разполагаше — чичо й на раздяла й беше връчил десет лири — й даде възможност да прояви великодушието си на дело. Но тя дотолкова не беше свикнала да прави благодеяния, освен на най-бедните, беше толкова неопитна в отстраняването на злините и проявите на щедрост спрямо онези, които й бяха равни, така се страхуваше близките й да не изтълкуват нейната постъпка като стремеж да се представи за важна дама, че й трябваше известно време, преди да се реши да направи този подарък, без да се опасява, че е неуместен. Най-сетне това бе сторено. За Бетси беше купено сребърно ножче, което се прие с огромен възторг, и обстоятелството, че беше ново, го направи още по-хубаво и желано от предишното. Сега вече Сюзан можеше да разполага със своето както намери за добре, а Бетси великодушно заяви, че щом си има далеч по-хубаво, повече никога няма да го погледне. Не по-малко доволната им майка също нямаше каквито и да било възражения, макар Фани да се опасяваше, че ще са неизбежни. Смелостта й напълно се оправда — източникът на семейни свади беше изцяло отстранен и това се оказа начин да бъде спечелено сърцето на Сюзан. По-голямата й сестра намери в нейно лице обект на нова привързаност и заинтересованост. Сюзан показа, че не й липсва душевна изтънченост. Освен радостта, че най-сетне е притежателка на съкровището, за което беше воювала поне две години, тя изпитваше и немалък страх, че сестра й я осъжда и че възмущението от нейните непрекъснати битки я е принудило да направи тази покупка и по този начин да възстанови мира у дома.

Сюзан имаше открит характер. Тя призна страховете си, упрекна се, че е спорила така разгорещено, и от този час Фани, осъзнавайки колко достоен човек е сестра й и как искрено се стреми да заслужи доброто й мнение и да следва съветите й, отново почувства благотворното влияние на любовта и радостната надежда, че може да се окаже полезна на една душа, която така се нуждае от помощ и толкова много я заслужава. Тя й даде съвет, твърде разумен, за да предизвика съпротива у здравомислещ човек, при това го направи толкова меко и тактично, че дори и един несъвършен нрав не би намерил повод за раздразнение, а нерядко след това с радост забелязваше неговия благотворен ефект. Девойка като Фани не би могла и да желае повече. Тя разбираше колко необходими и полезни са смирението и търпението, но в същото време не можеше да не съчувства с цялото си сърце на Сюзан за всичко, на което ежечасно беше подложена. Изумлението й беше огромно. Учудваше я не толкова фактът, че при цялото си разбиране сестра й не успява да се пребори с раздразнението и забравя за уважението, а това, че въпреки всичко, проявява такова разбиране и съди така вярно за нещата, че, израснала сред такова невнимание и заблуждения, е могла да си създаде такива верни представи за това кое как трябва да бъде — тя, която нямаше своя Едмънд, за да я насочва и да оформя убежденията й.

Създалата се по този начин близост се отрази благоприятно и на двете. Оставайки заедно в стаята си на горния етаж, те успяваха да избегнат до голяма степен неразборията в дома. Фани се успокои, а Сюзан се научи да не гледа на спокойните занимания като на някакво нещастие. Не се палеше огън, но това лишение не беше ново дори за Фани, още повече, че й напомняше за Източната стая и това никак не я огорчаваше. С това обаче сходството се изчерпваше. Двете помещения не си приличаха нито по размери, нито по разположение, различни бяха и обзавеждането и изгледът, и Фани често с тежка въздишка си спомняше за всичките си книги и кутии и за многото удобства, от които се беше лишила. Постепенно момичетата започнаха да прекарват по-голямата част от сутрините на горния етаж, като отначало само бродираха и разговаряха, но след няколко дни, прекарани по този начин, мисълта за споменатите книги така властно и настойчиво завладя съзнанието на Фани, че вече й се струваше невъзможно да се лишава повече от тях. В дома на баща й нямаше нито една книга, но богатството прави човека разточителен и дързък, и част от съкровището на Фани се насочи към местната библиотека, от която можеха да се заемат книги. Тя стана абонат, не можейки да се начуди, че е предприела нещо in propria persona^[3], изумявайки се безкрайно от собствените си постъпки — да има абонамент в библиотека, сама да си избира книгите! И при избора си да се ръководи от мисълта за нечие чуждо усъвършенстване! Нещата обаче стояха именно по този начин. Сюзан изобщо не беше свикнала да чете и Фани жадуваше да сподели с нея първите си радости и да й вдъхне предпочитание към биографиите и поезията, от които самата тя се възхищаваше.

Освен това, тя се надяваше по този начин да потисне спомените за Менсфийлд, които нахлуваха в душата й винаги, когато само ръцете й се оказваха заети, а сега особено разчиташе на четенето, за да избяга от спомена за Едмънд и да не го следва мислено в Лондон, където вече беше заминал, съдейки по последното писмо на леля й. Тя нямаше ни най-малко съмнение какво ще последва. Обещаното известие беше надвиснало заплашително над нея. Чукането на раздавача у съседите всеки път я изпълваше с ужас и ако четенето можеше да я избави дори само за половин час от тези нерадостни мисли, това за нея беше добре дошло.