Джейн Остин
Менсфийлд парк (39)

Глава 39

Ако сър Томас можеше да надникне в душата на племенницата си и да прочете мислите й, когато тя пишеше първото си писмо до леля си, щеше да сметне, че няма причини за отчаяние. Въпреки че здравият нощен сън, приятното утро, надеждата скоро пак да види Уилям и относителното спокойствие в къщата, тъй като Том и Чарлз бяха на училище, Сам — по някакви свои работи, а баща й, както обикновено, се шляеше някъде, позволиха на Фани да пише с доста бодър тон за родителския си дом, наложи й се да премълчи много неща, за което прекрасно си даваше сметка. Ако чичо й можеше да усети и половината от това, което тя чувстваше още преди да е изтекла седмицата, щеше да сметне въпроса на мистър Крофърд за уреден и да изпадне във възторг от собствената си далновидност.

Преди още да измине седмица, разочарованието на Фани беше пълно. Най-напред, Уилям беше заминал. „Дрозд“ беше получил нарежданията си, вятърът беше променил посоката си и само четири дни след пристигането в Портсмут брат й беше отплавал. През тези дни тя го видя само два пъти, набързо и бегло, когато беше слязъл по работа на брега. Нямаше нито продължителни беседи, нито разходки по крепостните стени, нямаше посещения на корабостроителницата и оглед на „Дрозд“ — нищо от това, което бяха замислили и на което бяха разчитали. В това отношение нито една от надеждите й не се сбъдна, ако не се смята неизменната любов на Уилям. Последната му мисъл, когато си тръгваше, беше за нея. Той се върна от прага, за да каже:

— Грижете се добре за Фани, мамо. Тя е крехка и не е свикнала като нас на лишения и неудобства. Поверявам ви я, грижете се за нея.

Уилям замина и домът, в който я беше оставил — Фани не можеше да си затвори очите пред този факт — се оказа пълна противоположност на това, за което беше мечтала. Той беше живият пример за шум, безпорядък и неподобаващо поведение. Никой не си знаеше мястото, нищо не се вършеше както трябва. Тя не беше в състояние да уважава родителите си така, както се беше надявала. Фани и по-рано не очакваше кой знае какво от баща си, но той беше още по-небрежен към семейството си, навиците му бяха още по-лоши, а маниерите — по-груби, отколкото можеше да предположи. Не че му липсваха способности, но той не беше любознателен и не се интересуваше от нищо извън професията си. Четеше само вестници и списъците на офицерите от военноморския флот, говореше единствено за корабостроителницата, за пристанището, за Спитхед и Мадърбанк, ругаеше и пиеше, беше мръсен, груб и недодялан. Тя нито веднъж не можа да си спомни нещо, поне малко наподобяващо нежност, в предишното му отношение към нея. Беше останало само общото впечатление за недодяланост и разпуснатост. Той и сега почти не я забелязваше, ако не се смятат моментите, в които пускаше по неин адрес някоя от грубите си шеги.

Майка й я разочарова далеч по-силно. Тук тя разчиташе на нещо по-добро, но не намери почти нищо. Всичките й надежди да й стане нужна, да й бъде от полза, скоро се провалиха. Мисис Прайс не беше лоша жена, но вместо привързаността и доверието към дъщеря й да растат с всеки изминат ден, вместо да я цени все повече и повече, тя продължи да проявява към нея същата доброта, както в деня на пристигането й, и това беше всичко. Майчинският й инстинкт бързо беше задоволен, а друг източник на привързаност не се намери. Сърцето и денят й вече бяха запълнени до краен предел, така че за Фани не стигаше нито времето, нито майчината нежност. Тя никога не беше държала особено на дъщерите си. Имаше слабост към момчетата, особено към Уилям, и Бетси беше първото от момичетата, което се ползваше с особена благосклонност от нейна страна. Към нея се проявяваше крайно неоправдана снизходителност. Уилям беше гордостта на майка си, Бетси — нейната слабост, а Джон, Ричард, Сам, Том и Чарлз си поделяха цялата майчина грижа и любов, която й оставаше, носейки й понякога тревоги, друг път утеха. Сърцето й беше отдадено на тях, а времето — предимно на къщата и прислугата. Денят й минаваше в своего рода мудна суетня — тя вечно имаше много работа, която не успяваше да свърши, вечно закъсняваше и се оплакваше, но не правеше никакъв опит да промени нещо. Искаше да бъде пестелива, но й липсваха изобретателност и чувство за ред, беше недоволна от прислужниците си, а не умееше да ги постави на мястото им и да спечели тяхното уважение, било като им помага, било като проявява повече строгост към тях, или правейки опит да им угоди.

От двете си сестри мисис Прайс далеч повече приличаше на лейди Бъртрам, отколкото на мисис Норис. Беше пресметлива по неволя, без да притежава нито склонността на мисис Норис към пестеливост, нито енергията й. По природа беше вяла и апатична като лейди Бъртрам. При нейните естествени склонности далеч повече би й подхождал един такъв богат и бездеен начин на живот, отколкото необходимостта да полага непрестанни усилия и да се лишава от всичко, наложена й от нейния крайно неблагоразумен брак. Тя би могла не по-зле от лейди Бъртрам да се справи с ролята на важна дама, но при този малък доход мисис Норис би била къде по-приемлива за майка на девет деца.

Фани, до голяма степен, не можеше да не си дава сметка за всичко това. Съвестта не би й позволила да го изрече, но тя без съмнение чувстваше, че майка й като родител е пристрастна и неблагоразумна, че е мудна и немарлива и не умее нито да учи децата си, нито да ги контролира, че не успява да сложи в ред дома си и да създаде някакъв уют, и трудно може да намери добра дума за дъщеря си, или пък да я дари с майчина ласка, че е напълно лишена от желание да я опознае по-отблизо и да спечели приятелството й, от стремеж да търси компанията й и по този начин да й спести голяма част от тези неприятни преживявания.

Фани гореше от желание да бъде полезна и да не създава впечатлението, че се поставя по-високо от семейството си или й липсват нужните умения и желание да допринесе с нещо за уюта в дома, което би могло да се отдаде на различното й възпитание, затова незабавно се зае да приготвя нещата на Сам, работеше от сутрин до вечер усърдно и сръчно и успя да свърши толкова много, че най-накрая момчето беше изпратено на кораба с повече от половината бельо, което му беше нужно. За нея беше огромно удоволствие да чувства, че е полезна, но никак не можеше да си представи как биха се справили без нея.

Когато шумният и винаги непогрешим Сам замина, тя дори изпита съжаление, защото беше буден и интелигентен и винаги с удоволствие изпълняваше малките й поръчения в града, и въпреки че се отнасяше с презрение към упреците на Сюзан, които макар и разумни сами по себе си, често бяха ненавременни и излишно разгорещени, вече беше започнал да се повлиява от усилията на Фани и от кротките й увещания. И бързо й стана ясно, че в негово лице се е лишила от най-добрия от по-малките братя, защото на Том и Чарлз, няколко години по-малки от него, им трябваха поне още толкова, за да достигнат възрастта, когато чувствата и разумът заговарят и човек се научава да цени приятелското отношение и започва да се старае да не е толкова непоносим. Сестра им скоро се отчая и се отказа от мисълта да им повлияе някак. Всички опити да ги укроти с добро отношение, за които й оставаха време и душевни сили, се оказаха напразни. Всеки следобед буйните им игри се подновяваха и Фани скоро започна да посреща с въздишка приближаването на съботния ден, който беше наполовина свободен от учебни занятия.

По същия начин и Бетси, разглезено дете, което беше научено да гледа на азбуката като на най-големия си враг, беше оставена да се навърта колкото й душа иска около прислугата и дори я хвалеха, когато издаваше и най-малките им провинения, така че Фани почти се отчая, че е възможно да я обикне или да й помогне. Множество съмнения предизвикваше и нравът на Сюзан. Постоянните караници с майка й, вечните безсмислени свади с Том и Чарлз и злобата й спрямо Бетси, които, трябва да се признае, съвсем не бяха лишени от основание, силно огорчаваха Фани и я изпълваха с опасения, че крайностите, до които стигаше сестра й, говорят за недотам приятен нрав, способен да отрови живота и на самата Сюзан.

Такъв беше домът, който трябваше да измести от съзнанието й представите за Менсфийлд и да я научи да мисли за братовчед си Едмънд по-сдържано. Стана обаче точно обратното, тя не беше в състояние да мисли за нищо друго, освен за Менсфийлд, за скъпите му обитатели, за милите на сърцето й привички. Всичко тук беше тяхна пълна противоположност. Не минаваше час, без тя да си спомни за изяществото и благопристойността на Менсфийлд, за установения порядък и хармония, и може би най-вече за мира и спокойствието там, поради коренната разлика, с която се сблъскваше тук.

За една такава деликатна и нервна натура, каквато беше Фани, да живее в непрестанен шум и врява беше мъчение, което не биха могли да изкупят никакво изящество и хармония. Това беше най-отчайващото тук. В Менсфийлд никога не можеха да се чуят караници, повишаване на тона, груби изблици и ярост, животът течеше спокойно и организирано, с бодра отмереност, всеки заемаше полагащото му се място и се обръщаше внимание на чувствата му. Дори и да предположим, че понякога не достигаха нежност и сърдечност, липсата им се запълваше от здравия разум и доброто възпитание, а колкото до моментните пристъпи на раздразнение у леля й Норис, те бяха толкова кратки и незаслужаващи внимание, капка в морето в сравнение с непрестанната врява в сегашния й дом. Тук всички бяха шумни и гръмогласни, като се изключи може би майка й, чийто глас звучеше също така монотонно, както този на лейди Бъртрам, но нейната вялост беше преминала в раздразнително мърморене. От каквото и да имаха нужда, всички тук крещяха, за да го получат. Прислужниците също се оправдаваха, крещейки откъм кухнята. Вратите вечно се блъскаха, по стълбите се тичаше от сутрин до вечер, всичко се вършеше с гръм и трясък, никой не можеше да седи спокойно на мястото си и да накара другите да го чуят.

Оглеждайки от всички страни и сравнявайки двете къщи, още преди да е изтекла седмица Фани се изкушаваше да приложи спрямо тях знаменитата максима на доктор Джонсън за брака и безбрачието и да каже, че ако Менсфийлд парк си има своите мъки, то в Портсмут няма радост.