Джейн Остин
Менсфийлд парк (37)

Глава 37

След като мистър Крофърд си замина, най-голямото желание на сър Томас беше Фани да почувства отсъствието му, и той хранеше надеждата, че лишена от вниманието, което приемаше като някакво зло, тя ще усети остро липсата му. Тя беше вкусила благосклонността откъм най-ласкателната й страна и сър Томас наистина се надяваше, че след като отново се озове в положението на момиче, което не се ползва с ничие внимание, Фани в душата си ще изпита известно благотворно съжаление. С тази мисъл той я наблюдаваше, но трудно би могъл да каже, че е забелязал нещо подобно и никак не беше сигурен дали настроението й се е променило. Тя винаги беше толкова кротка и стеснителна, че душевното й състояние трудно можеше да се определи. Той не я разбираше и си даваше сметка за това, ето защо помоли Едмънд да му каже какво е настроението й в момента и дали сега е по-щастлива, отколкото в присъствието на Крофърд, или напротив, е по-нещастна.

Едмънд не беше забелязал някакви признаци на съжаление и намираше, че е донякъде неразумно от страна на баща му да очаква, че те ще се появят още през първите три-четири дни.

Това, което най-много учудваше Едмънд, беше обстоятелството, че не беше забелязал Фани да съжалява особено дори за сестрата на Крофърд, нейната приятелка и събеседничка, на която той толкова държеше. Беше му чудно, че тя рядко заговаря за нея и толкова малко е склонна да изразява огорчение от раздялата.

Уви, именно тази сестра, тази нейна приятелка и събеседничка, най-вече отравяше спокойствието на Фани. Ако можеше да бъде сигурна, че съдбата на Мери няма да бъде свързана с Менсфийлд, както беше сигурна за съдбата на брат й, по отношение на когото решението й беше непреклонно, ако можеше да се надява, че отсъствието на Мери ще продължи така дълго, както, изглежда, щеше да продължи това на брат й, щеше да й олекне на сърцето. Но колкото повече си припомняше и наблюдаваше, толкова повече се задълбочаваше убеждението й, че никога женитбата на мис Крофърд и Едмънд не е изглеждала толкова вероятна. Неговите намерения бяха по-явни от всякога, а нейните — не толкова уклончиви. Всички негови възражения и съмненията, неизбежни при неговата принципност — всичко това сякаш беше изгубило значението си и никой не би могъл да каже как е станало това. По същия начин нямаше и следа от съмненията и колебанията, които нейното честолюбие пораждаше, отново без някаква видима причина. Това можеше да се отдаде единствено на задълбочаващото се чувство. Неговите добри и нейните лоши чувства бяха отстъпили пред любовта, а такава любов неизбежно щеше да свърже съдбите им. Едмънд щеше да замине за Лондон веднага, щом приключеше с някаква работа, свързана с Торнтън Лейси, може би след около две седмици. Той говореше за заминаването си с удоволствие и Фани не се съмняваше, че щом се озове веднъж близо до Мери, нещата много бързо ще се решат. Нейното съгласие беше така сигурно, както и фактът, че предложението ще бъде направено. И въпреки това неприятното усещане не напускаше Фани и тя мислеше за предстоящото събитие с дълбоко съжаление, което нямаше нищо общо — или поне тя така си мислеше — с нейните чувства.

При последния им разговор мис Крофърд, независимо от чувствата, които приятно изненадаха Фани и от проявената доброта, си беше все същата мис Крофърд, същата заблудена и объркана душа, макар самата тя да не го съзнаваше — тънеща в мрак, въпреки че се мислеше за просветена. Тя може би обичаше Едмънд, но всичките й останали понятия не бяха достойни за него.

Фани силно се съмняваше, че двамата имат поне едно общо чувство, което да ги свързва. И вероятно по-старите и по-мъдрите от нея биха й простили, че гледа на бъдещата промяна към по-добро у мис Крофърд като на безнадеждна работа, както и убеждението, че щом в разцвета на тяхната любов влиянието на Едмънд толкова малко е прояснило представите и извисило съжденията й, след един дългогодишен брак достойнствата му ще се окажат разпилени напразно заради нея.

Житейският опит вероятно би заложил повече на двама млади хора, поставени при такива обстоятелства, защото, ако се съдеше безпристрастно, не би могло да се отрече, че мис Крофърд притежаваше присъщата на жените отзивчивост, която би й помогнала да приеме като свои мненията на човека, когото обича и цени. Но убежденията на Фани бяха различни, така че тя дълбоко страдаше и не можеше да говори без болка за мис Крофърд.

Междувременно сър Томас продължаваше да се надява и да наблюдава Фани, чувствайки се в правото си при своето познаване на човешката природа да очаква, че племенницата му, загубвайки властта и значимостта си, ще изпита съжаление и страстно желание ухажванията на влюбения й поклонник да се подновят. А скоро след това, като си даде сметка, че няма и следа от подобни явни и безспорни признаци на съжаление, той го отдаде на очакваното посещение на един нов гост, чието приближаване без съмнение беше напълно достатъчно, за да поддържа доброто й настроение. Уилям беше получил десет дни отпуск, които възнамеряваше да прекара в Нортхемптъншиър, и сега беше на път — най-щастливият лейтенант на света, защото най-сетне беше дочакал това повишение — за да сподели щастието си и да опише новата униформа.

Той пристигна и с радост би се похвалил и тук с униформата си, но жестокият обичай позволяваше да се появява в нея само при изпълнение на служебните си задължения. Така че мундирът му трябваше да остане в Портсмут и Едмънд предполагаше, че докато на Фани се предостави случай да го види, от неговата свежест, както и от свежите чувства на притежателя му, няма да е останало много. Дотогава той щеше да се превърне в символ на позор, защото какво можеше да бъде по-неприлично и безполезно от униформата на лейтенант, който е такъв вече година или две и вижда как всички останали стават капитани преди него? Така разсъждаваше Едмънд, докато баща му не сподели с него плана си, който щеше да даде възможност на Фани да види втория лейтенант от кораба на Негово величество „Дрозд“ в друга светлина, в пълния му блясък.

Планът му се състоеше в това тя да придружи брат си на връщане в Портсмут и да прекара известно време със собственото си семейство. Тази мисъл хрумна на сър Томас, докато се отдаваше на присъщите си достойни размисли и му се стори правилна и желателна мярка, но той предпочете преди да вземе окончателно решение да се посъветва със сина си. Едмънд обмисли идеята от всички страни и не намери нищо, което да предизвика възражения. Тя беше добра сама по себе си, а и идваше в най-подходящия момент. При това той беше сигурен, че Фани ще бъде много щастлива. Това беше достатъчно за сър Томас, за да се реши окончателно, и след едно категорично „Така да бъде“ за момента въпросът беше приключен. Сър Томас изпита немалко удовлетворение от този завършек на разговора, тъй като разчиташе последиците от пътуването да надхвърлят тези, които беше споделил със сина си — истинските му подбуди далеч не се изчерпваха с желанието да й даде възможност за нова среща с родителите й, нито пък целяха да й достави радост. Той, разбира се, искаше Фани да замине с охота, но също така искрено се надяваше престоят у дома да й се стори досаден до болка още преди да е дошъл краят на гостуването, и краткото време, през което щеше да бъде лишена от елегантността и разкоша на Менсфийлд парк, да я отрезви и да я накара да оцени по достойнство също така великолепния и вече постоянен дом, който й се предлагаше.

Този план трябваше да окаже целебно действие върху разума на племенницата му, който според него в този момент трябваше да се смята за болен. Тези седем или осем години, които беше прекарала сред богатство и изобилие, донякъде бяха разстроили способността й да преценява и да сравнява. Бащиният дом по всяка вероятност щеше да я научи да цени добрия доход, и сър Томас вярваше, че благодарение на изпитанието, което й готвеше, тя ще прекара целия си живот като мъдра и щастлива жена.

Ако беше научена да дава воля на възторга си, Фани щеше да изпадне в екстаз, когато за първи път разбра какво й предстои, когато чичо й за първи път й предложи да посети родителите си, братята и сестрите, с които беше разделена почти половината си живот, да се върне за няколко месеца в света на детството си, и то заедно с Уилям, който щеше да й бъде събеседник и покровител по време на пътуването, когато научи, че ще може да го вижда до мига, в който той отново ще тръгне на плаване. Ако беше свикнала бурно да изразява радостта си, то сега беше най-подходящият момент, защото тя наистина ликуваше, но щастието й беше тихо, дълбоко и изпълваше цялото й сърце. И въпреки че не беше от приказливите, когато чувствата й бяха особено силни, бе по-склонна от всякога да се затваря в себе си. В този миг тя успя само да благодари и да се съгласи. По-късно, когато посвикна с внезапно открилите се радостни перспективи, тя можеше да говори по-свободно за чувствата си и с Уилям, и с Едмънд, и все пак оставаше една неизразима нежност, която не можеше да бъде облечена в думи. Споменът за първите радости, за страданието, което изпита, откъсвайки се от тях, я връхлетя с нова сила и тя имаше чувството, че завръщането у дома ще изцели болката, породена от раздялата. Да бъде сред близките си, обичана от толкова много хора, обичана както никога досега, да дава воля на нежността си без да се страхува и без да я сдържа, да се усеща равна на тези, които я заобикалят, да не бъде принудена да слуша за брата и сестрата Крофърд, да й бъде спестен всеки поглед, в който би могла да прочете укор заради тях — предчувствието за това беше неизразимо сладостно.

Също и Едмънд — да прекара далеч от него два месеца, а може би дори и три, ако й разрешаха, сигурно щеше да й бъде от полза. Разстоянието щеше да я направи недостижима за неговите погледи, за добротата му, да я спаси от непрекъснатото мъчение да му бъде довереница, да й помогне да избегне признанията му, така че тя най-сетне щеше да се вразуми и да постигне подобаващото душевно равновесие. Тогава щеше да бъде в състояние да си представя как той урежда работите си в Лондон, без да се измъчва. Това, с което трудно можеше да се примири в Менсфийлд, в Портсмут щеше да бъде по-поносимо зло.

Единствено я притесняваше съмнението дали леля й Бъртрам ще може да се справи лесно без нея — никой друг нямаше полза от нея, затова пък леля й толкова силно щеше да почувства отсъствието й, че дори не й се искаше да мисли за това. И действително, за сър Томас най-трудно беше да уреди именно тази част от проблема. Ако той не успееше, никой друг не би могъл.

Той обаче беше господарят на Менсфийлд парк и когато сметнеше нещо за нужно, винаги можеше да го осъществи. И сега, с помощта на безкрайни разговори и подробни обяснения относно необходимостта Фани да вижда от време на време семейството си, което беше неин дълг, той в края на краищата убеди съпругата си да я пусне. А всъщност лейди Бъртрам се съгласи не защото беше убедена, а по-скоро поради навика си да се подчинява, единственото й убеждение беше, че сър Томас смята заминаването на Фани за необходимо и поради това и тя трябва да бъде на същото мнение. В тишината и спокойствието на своята тоалетна стая, разсъждавайки безпристрастно, неповлияна от неговите объркващи съждения, тя не можеше да се съгласи с необходимостта Фани да се среща от време на време с родителите си, които толкова време са се справяли без нея, докато тя, лейди Бъртрам, без съмнение има голяма нужда от племенницата си. А колкото до това, че няма да почувства отсъствието й — нещо, в което мисис Норис настойчиво се опитваше да я убеди — тя беше твърдо решена и за миг да не допусне подобна мисъл.

Сър Томас призова цялото й здравомислие, съвест и достойнство. Той нарече това жертва и настоя тя, с присъщата си доброта и самообладание, да се реши на нея. А мисис Норис държеше да я убеди, че отсъствието на Фани изобщо няма да се почувства, тя самата беше готова да посвети на сестра си цялото си време, стига лейди Бъртрам да пожелае, с две думи, и без Фани ще се справят прекрасно и никой няма да усети някаква промяна.

— Възможно е, сестро — беше единственият отговор на лейди Бъртрам, — вярвам, че си права, но аз съм сигурна, че много ще ми липсва.

Следващата стъпка беше да се свържат с Портсмут. Фани писа на майка си, че има желание да им погостува, и отговорът на мисис Прайс, макар и кратък, беше толкова мил, а от няколкото простички реда лъхаше такава естествена майчинска радост от възможността отново да види детето си, че имаше изгледи всичките радостни надежди на дъщеря й, свързани със срещата, да се сбъднат. Писмото я убеди, че сега ще намери сърдечен и любящ приятел в лицето на „мама“, която по-рано не беше проявявала особена привързаност към нея, но може би вината за това си беше изцяло нейна, или пък просто си го беше внушила. Твърде вероятно беше нейният боязлив нрав, нейната безпомощност и капризите й да са отблъснали майка й, или да е проявила неблагоразумие, очаквайки някакво изключително внимание, което е невъзможно при толкова много деца. Сега, когато се беше научила да бъде полезна и търпелива, когато майка й беше освободена от непрестанните грижи, неизбежни в една къща, пълна с малки деца, би трябвало да е изчезнала някогашната припряност и да се чувства желание за уют и спокойствие, така че между двете неизбежно щеше да възникне близостта, която е така естествена между майка и дъщеря.

Уилям се радваше на този план почти колкото и сестра му. За него щеше да бъде огромно удоволствие да останат заедно до мига, в който той щеше да отплава, а можеше да стане и така, че когато се върне от първото си плаване, да я намери все още там! Освен това много му се искаше тя да види кораба му преди още да е напуснал залива, а „Дрозд“ наистина беше най-красивият едномачтов кораб в целия флот. Имаше и някои подобрения в доковете, които той нямаше търпение да й покаже.

Уилям уверено добави, че пребиваването й у дома за известно време ще бъде от полза за всички.

— Не знам защо — заяви той, — но изглежда в нашия дом не ни достигат някои от твоите мили навици и любов към реда. В къщата винаги цари бъркотия. Сигурен съм, че с твоето идване нещата ще се подобрят. Ти ще кажеш на мама какво трябва да прави, а ще бъдеш много полезна и на Сюзан, ще се занимаваш с Бетси и ще накараш момчетата да те обичат и да те слушат. И най-сетне ще настъпи ред и спокойствие!

По времето, когато се получи отговорът на мисис Прайс, на двамата им оставаха броени дни до отпътуването от Менсфийлд, и в един от тези дни младите пътешественици прекараха известно време в немалка тревога по повод на предстоящото пътуване. Още щом започнаха да обсъждат начина, по който ще се придвижат, леля им Норис разбра, че всичките й старания да спести част от парите на зет си са напразни и че независимо от желанията и намеците й Фани да пътува по-евтино, двамата щяха да заминат с пощенска карета. Когато видя сър Томас наистина да връчва пари на Уилям за тази цел, изведнъж я осени идеята, че в каретата има място и за трети човек и тя тутакси беше обхваната от желание да замине с тях — да отиде да види скъпата си сестра, горкичката мисис Прайс. Идеята беше незабавно оповестена. Мисис Норис трябваше да признае, че е повече от склонна да замине с младите хора — за нея това щеше да бъде такава милост, та тя не беше виждала скъпата си бедна сестричка Прайс повече от двадесет години! Пък и за двамата младежи беше добре да тръгнат на път заедно с някой по-възрастен, който да ги наставлява, а и не можеше да не си помисли, че бедната й скъпа сестра Прайс ще сметне за крайно некрасиво от нейна страна да има такава възможност и да я пропусне.

Уилям и Фани бяха ужасени при тази мисъл.

Целият уют на предвкусваното пътуване щеше с един замах да бъде разрушен. Те се гледаха покрусени. Изминаха един-два часа в мъчителна неизвестност. Никой не се намеси, за да насърчи или да разубеди мисис Норис. Тя беше оставена сама да реши и, за неописуема радост на племенниците й, в крайна сметка се сети, че едва ли точно сега Менсфийлд парк ще може да се лиши от нея, че е крайно необходима на сър Томас и лейди Бъртрам, за да се реши да ги остави дори за една седмица, и затова е длъжна да пожертва всяко друго удоволствие заради удоволствието да им бъде полезна.

В действителност тя навреме съобрази, че макар пътуването до Портсмут да й излиза безплатно, все пак на връщане, ще не ще, трябва да бръкне в собствения си джоб. Така че горката й скъпа сестричка мисис Прайс трябваше да понесе разочарованието, че тази прекрасна възможност е пропусната. Явно им предстояха още двадесет години раздяла.

Заминаването на Фани, това нейно пътуване до Портсмут, се отрази и на плановете на Едмънд. Той също трябваше като леля си Норис да се пожертва в името на Менсфийлд парк. Намерението му беше горе-долу по това време да замине за Лондон, но той не можеше да остави майка си и баща си точно тогава, когато всички, от които зависеше тяхното спокойствие, ги напускаха. И с усилие, което беше мъчително за него, макар и да не го показваше явно, той отложи със седмица-две пътуването, което очакваше с трепетната надежда, че ще намери завинаги щастието си.

Едмънд сподели с Фани мислите си. Тя вече знаеше толкова много, време беше да научи всичко. Такава беше същността на поредния поверителен разговор за мис Крофърд, а за Фани той беше още по-вълнуващ, тъй като чувстваше, че за последен път името „мис Крофърд“ се споменава между тях повече или по-малко свободно. По-късно той заговори за нея само още веднъж. Вечерта лейди Бъртрам заръча на племенницата си да й напише веднага и да не забравя да го прави по-често, като обеща тя самата да бъде изрядна в това отношение. И Едмънд, улучвайки удобен случай, й прошепна:

— Аз също ще ти пиша, Фани, веднага, щом бъда в състояние да ти съобщя нещо, достойно за внимание, нещо, което, струва ми се, ще ти бъде приятно да научиш и което сигурно няма да стигне до тебе така бързо, ако не ти го съобщя аз.

Дори и да не беше напълно сигурна какво означават думите му, по неговото сияещо лице Фани непременно щеше да отгатне смисъла им.

Трябваше да направи всичко възможно, за да посрещне това писмо твърдо. Да се ужасява от писмо на Едмънд! Фани започваше да осъзнава, че мненията и чувствата й още ще се менят с времето и обстоятелствата, че в този изменчив свят това е неизбежно. Тя все още не беше преминала през всички превратности, през които неизменно преминава човешката душа.

Бедната Фани! Въпреки че заминаваше с охота и нетърпение, все пак тази последна вечер в Менсфийлд парк й се стори ужасна. На раздяла сърцето й се свиваше от мъка. Всяка стая в къщата караше очите й да се насълзяват, а какво оставаше за обичните й обитатели! Тя се притисна силно до леля си, давайки си сметка колко ще й липсва, целуна ръка на чичо си, като с мъка сдържаше риданията си, защото съзнаваше колко го е огорчила, а колкото до Едмънд, разделяйки се с него, тя не беше в състояние нито да го погледне, нито да проговори, и едва по-късно осъзна, че той се беше сбогувал с нея по братски нежно.

Всичко това стана вечерта, тъй като трябваше да отпътуват рано на другата сутрин, и когато оредялата групичка на оставащите се събра на закуска, за Уилям и Фани се говореше като за хора, които вече са на мили разстояние от тях.