Джейн Остин
Менсфийлд парк (32)

Глава 32

Когато се събуди на следващата сутрин, Фани съвсем не беше забравила за мистър Крофърд, но като си спомняше смисъла на писмото си, както и предната вечер се надяваше то да е оказало нужното въздействие. Ах, защо мистър Крофърд не заминеше! Тя най-искрено желаеше това, да замине и да отведе и сестра си, както възнамеряваше, нали именно с тази цел се беше върнал в Менсфийлд. Фани не можеше да проумее защо не са го направили досега, тъй като мис Крофърд явно не желаеше да отлага повече. По време на вчерашното посещение тя се бе надявала да чуе точния ден, но мистър Крофърд само спомена, че ще заминат в близко време.

Уверена, че се е справила добре със задачата си и бележката й ще постигне целта си, тя беше изумена, когато случайно видя Крофърд да се приближава към къщата, при това в същия ранен час като предния ден. Идването му можеше да не е свързано с нея, но тя трябваше да направи всичко възможно, за да избегне срещата, и тъй като в този момент се качваше към стаята си, реши да остане там, докато трае посещението му, освен ако не я повикат. Но мисис Норис все още не си беше заминала, така че едва ли имаше опасност да я потърсят.

Известно време тя седя така, доста притеснена, като се вслушваше и трепереше от страх да не би да пратят да я повикат, но не се чуваше шум от приближаващи се стъпки, така че Фани постепенно се успокои и вече можеше да седи и да се занимава с нещо, с надеждата, че мистър Крофърд ще си замине така, както е дошъл, без да й се налага да взема някакво участие в това.

Измина близо половин час и тя се почувства съвсем спокойна, но изведнъж чу нечии стъпки да се приближават към стаята й — тежки, необичайни за тази част на къщата — стъпките на чичо й. Фани ги познаваше така добре, както и гласа му, толкова пъти се беше разтрепервала от звука им, разтрепери се и сега при мисълта, че е дошъл да говори с нея, каквато и да беше темата на разговора. Това наистина се оказа сър Томас, който отвори вратата и попита там ли е Фани и дали може да влезе. Целият й ужас от някогашните му редки посещения в тази стая отново се събуди и тя се почувства така, сякаш чичо й ей сега ще започне да я изпитва по френски или по английски.

Постара се да изглежда крайно любезна, предложи му стол и си даде вид, че е поласкана, и във вълнението си съвсем забрави за недостатъците на своите покои, но сър Томас, едва прекрачил прага, силно изненадан попита:

— Защо огънят не е запален днес?

Навън беше паднал сняг и Фани седеше, загърната в шала си. В първия миг тя не знаеше какво да му отговори.

— Не ми е студено, сър… По това време на годината никога не оставам тук за дълго.

— Но… пали ли се огънят изобщо?

— Не, сър.

— Как така? Сигурно има някаква грешка. Разбрах, че използваш стаята, защото тук се чувстваш най-уютно, а в спалнята ти не може да се пали огън. Това явно е сериозно недоразумение, което трябва да бъде поправено. В никакъв случай не бива да седиш на студено, дори и за половин час на ден. Не си достатъчно силна. Ти направо мръзнеш. Леля ти сигурно не знае нищо.

Фани би предпочела да премълчи, но трябваше да каже нещо, и за да бъде справедлива към тази от лелите си, която обичаше повече, си позволи да спомене името на леля си Норис в тази връзка.

— Разбирам! — възкликна чичо й, осъзнавайки как стоят нещата и не желаейки да слуша повече. — Разбирам. Леля ти Норис винаги е пледирала, и то напълно справедливо, младите хора да се възпитават без излишно глезене, но всяко нещо си има граници. Освен това тя самата е много здрава, което, разбира се, оказва влияние върху възгледите й за нуждите на другите. Но от друга страна, напълно я разбирам. Познавам открай време чувствата й. Това правило само по себе си е добро, но в твоя случай би могла да стигне и е стигнала твърде далеч. Давам си сметка, че понякога, в известно отношение, доста неуместно си била поставяна по-ниско, но аз имам твърде добро мнение за тебе, Фани, за да допусна, че можеш да таиш злоба по този повод. Ти си умно момиче и това няма да ти позволи да погледнеш едностранчиво на нещата и да съдиш пристрастно за събитията. Ти ще разсъдиш за миналото като цяло, ще вземеш под внимание времето, хората и начина им на мислене, както и възможностите, с които разполага всеки от нас, и ще разбереш, че твои приятели са били не по-малко и онези, които са те възпитавали и подготвяли за живота в съответствие с убеждението, че те очаква не дотам блестящ жребий. И въпреки че предпазливостта им в края на краищата може да се окаже излишна, намеренията им са били най-добри. Можеш да бъдеш сигурна, че всички предимства, които богатството дава, ще бъдат двойно по-големи заради дребните лишения и ограничения, на които може би си била подложена. И аз съм сигурен, че няма да ме разочароваш и ще продължиш и занапред да се отнасяш към леля си Норис с цялото необходимо уважение и внимание. Но стига толкова по този въпрос. Седни, скъпа. Трябва да поговоря няколко минути с тебе, но няма да те задържам дълго.

Фани се подчини, почервеняла и със сведен поглед. След кратка пауза сър Томас, стараейки се да скрие усмивката си, продължи:

— Може би не знаеш, че тази сутрин имах посетител. Малко след закуска, когато бях в стаята си, ми доложиха за идването на мистър Крофърд. Сигурно се досещаш по каква работа беше дошъл.

Фани се изчерви още по-силно, а чичо й, виждайки, че от смущение не е способна да каже дума и не смее да го погледне, отмести поглед и продължи без отлагане разказа си за посещението на мистър Крофърд.

Мистър Крофърд беше дошъл, за да заяви, че обича Фани, да й предложи ръката и сърцето си и да поиска съгласието на чичо й, който, по всичко личи, замества родителите й, и го беше направил така добре, така открито и свободно, както подобаваше на случая. Ето защо сър Томас, който чувстваше доколко уместни са били и неговите собствени отговори и забележки, с огромно удоволствие й предаваше подробностите на разговора и, без да подозира какво става в сърцето на племенницата му, беше убеден, че тези подробности ще я зарадват още по-силно, отколкото самия него. Така че той говори няколко минути, без Фани да се осмели да го прекъсне. Тя дори едва ли имаше желание да го направи, беше твърде объркана и разстроена за подобно нещо. Само се извърна, впери поглед в един от прозорците и продължи да слуша чичо си, онемяла от смущение и тревога. Сър Томас замълча за момент, но Фани едва ли беше успяла да осъзнае това, когато той стана от стола си и каза:

— А сега, Фани, след като изпълних първата част от мисията си и ти показах, че всичко това почива на една твърде сигурна и добра основа, мога да изпълня и останалата част от задължението си, като те помоля да слезеш с мене долу — въпреки че не смятам себе си за неприятен събеседник, ще трябва да отстъпя мястото си на друг, когото още повече си струва да чуеш. Както можеш да се досетиш, мистър Крофърд все още е в къщата. Той е в моята стая и се надява да те види там.

За най-голямо учудване на сър Томас, Фани го погледна ужасена, трепна и слабо извика, но изумлението му нямаше граници, когато тя възкликна:

— О, не, сър, не мога, наистина не мога да сляза при него! Мистър Крофърд би трябвало да знае… не може да не знае… Вчера му казах достатъчно, за да не се съмнява… Вчера той ми говори за това… и аз му казах направо, че ми е много неприятно и че не ми е по силите да му отвърна със същото.

— Не мога да разбера какво искаш да кажеш — изрече сър Томас, сядайки отново. — „Не ми е по силите да му отвърна със същото“ — какво значи това? Знам, че вчера е говорил с тебе и, поне аз така разбрах, е бил насърчен дотолкова, доколкото една разумна млада дама би си позволила. Това, което разбрах от неговите думи относно твоето поведение в тази ситуация, ме изпълни със задоволство — то показва благоразумие, което заслужава най-висока похвала. Но сега, когато той направи следващата стъпка по такъв подобаващ начин, така почтено — какво те притеснява сега?

— Вие се заблуждавате, сър — извика Фани, принудена в отчаянието си да каже на чичо си, че греши. — Напълно се заблуждавате. Как би могъл мистър Крофърд да каже подобно нещо? Не съм го насърчила ни най-малко вчера… напротив, казах му… не мога да си спомня точните си думи… но му казах, сигурна съм, че нямам желание да го слушам, че това ми е крайно неприятно от всяка гледна точка и че го моля никога повече да не ми говори по този начин. Сигурна съм, че му казах точно това, дори повече, и трябваше да му кажа още повече… ако бях напълно уверена, че намеренията му са сериозни, а аз не исках… не можех да понеса мисълта да му припиша намерения, които той може би нямаше. Мислех, че всичко това може би са просто празни приказки.

Тя не можа да продължи по-нататък — от вълнение дъхът й беше секнал.

— Трябва ли да разбирам — след известна пауза попита сър Томас, — че отказваш на мистър Крофърд?

— Да, сър.

— Отказваш му?

— Да, сър.

— Да откажеш на мистър Крофърд! Но защо, за бога? По каква причина?

— Аз… аз не го харесвам достатъчно, за да се омъжа за него, сър.

— Чудна работа! — заяви сър Томас спокойно, но в гласа му прозвуча недоволство. — Тук има нещо, което не ми е по силите да проумея. Има един млад човек, който желае да те ухажва, и всичко говори в негова полза — не само положението, богатството и характерът, но и изключителната му способност да събужда симпатия, да се държи и да разговаря по начин, който се харесва на всички. Пък и не е случаен познат, вие се познавате вече от доста време. Нещо повече, сестра му е твоя близка приятелка, а самият той направи толкова много за брат ти, и на мене ми се струваше, че това би трябвало да бъде достатъчна препоръка в твоите очи, дори и да нямаше с какво друго да привлече вниманието ти. Никой не би могъл да каже кога моето влияние щеше да помогне на Уилям да напредне. А мистър Крофърд вече го направи.

— Да — каза Фани едва чуто и отново сведе поглед, засрамена за кой ли път — след нарисуваната от чичо й картина тя наистина се засрами от себе си, че не харесва мистър Крофърд.

— Ти би трябвало да съзнаваш — продължи след малко сър Томас, — сигурно си даваш сметка от известно време за особеното внимание, което ти оказва мистър Крофърд. Предложението му едва ли е съвсем неочаквано за тебе. Би трябвало да си забелязала ухажването му, и въпреки че винаги си го приемала така, както подобава, в това отношение не бих могъл да те упрекна абсолютно в нищо, не съм забелязал досега това да ти е било неприятно. Почти съм склонен да мисля, Фани, че ти не си съвсем наясно с чувствата си.

— О, напротив, сър, точно обратното! Неговото внимание винаги… Винаги ми е било неприятно.

Сър Томас я погледна още по-изненадан.

— Нищо не разбирам — каза той. — Това изисква обяснение. Ти си още толкова млада, почти никого не познаваш, едва ли е възможно чувствата ти…

Той замълча и я загледа изпитателно. По движението на устните й разбра, че казва „не“, въпреки че гласът й измени, но в същото време лицето й пламтеше. Ала у една толкова свенлива девойка това спокойно би могло да се изтълкува като невинност, така че в крайна сметка той предпочете да се задоволи с това обяснение и бързо добави:

— Не, не, знам че за това и дума не може да става, подобно нещо е невъзможно. Е, мисля, че всичко е казано.

И в продължение на няколко минути той наистина не каза нищо. Беше се замислил дълбоко. Племенницата му също беше потънала в мислите си, опитвайки се да събере сили и да се подготви за по-нататъшните въпроси. Тя по-скоро би умряла, отколкото да признае истината, и се надяваше краткият размисъл да укрепи духа й и да й помогне да не се издаде.

— Независимо от увлечението на мистър Крофърд, чийто избор според мене напълно го оправдава — отново заговори сър Томас с най-спокоен тон, — само по себе си желанието му да се ожени толкова рано в моите очи е много похвално. Аз съм привърженик на ранните бракове, когато средствата позволяват, и бих посъветвал всеки млад човек с приличен доход, след като навърши двадесет и четири, да не отлага решаването на този въпрос. И съм дотолкова сигурен в разумността на подобна позиция, че ми е болно да виждам как големият ми син, братовчед ти мистър Бъртрам, не проявява никакво желание да се ожени рано. Ала в момента, доколкото мога да съдя, бракът далеч не влиза в плановете му, нито в мислите му. Иска ми се да беше малко по-склонен да се задържи на едно място. — При тези думи той отново погледна Фани. — Съдейки по характера и навиците на Едмънд, струва ми се, че той е по-склонен от брат си да се ожени рано. И действително, напоследък имам чувството, че той вече е срещнал жената, която би могъл да обича, което, убеден съм, не може да се каже за големия ми син. Прав ли съм? Съгласна ли си с мене, скъпа?

— Да, сър.

Това беше казано едва чуто, но спокойно, и сър Томас се успокои за отношението на Фани към братовчедите й. Насочването на тревогите му в друга посока обаче не облекчи положението на племенницата му — след като необяснимото й поведение получи ново потвърждение, недоволството му нарасна. Той стана и закрачи из стаята със смръщени вежди — Фани много добре си го представяше, макар че не смееше да вдигне поглед — и след малко, с тон, нетърпящ възражение, попита:

— Имаш ли някакви причини да се съмняваш в характера на мистър Крофърд, детето ми?

— Не, сър.

Тя едва се сдържа да не добави: „Но имам причини да се съмнявам в правилата му на поведение“, ала ужасяващата възможност да се стигне до обсъждане на въпроса, обяснения и неразбиране от негова страна съвсем я обезсърчи. Лошото й мнение за мистър Крофърд се градеше преди всичко на наблюденията, които едва ли би се осмелила заради братовчедките си да сподели с баща им. Мария и Джулия — и най-вече Мария, бяха твърде съпричастни на недостойното му поведение, за да може да обрисува характера му така, както го виждаше, без това да ги злепостави. Тя се надяваше, че за човек като чичо й — така взискателен, благороден и добър, признанието, че Крофърд определено не й харесва, ще бъде напълно достатъчно. За нейно безкрайно огорчение обаче се оказа, че не е така.

Сър Томас се приближи към масата, край която беше седнала Фани, разтреперана и отчаяна, и заяви твърде хладно и сурово:

— Виждам, че няма никакъв смисъл да се говори с тебе. Най-добре е да приключим с този унизителен разговор. Мистър Крофърд не бива повече да чака. Ето защо аз само ще добавя, тъй като считам за свой дълг да изразя мнението си за твоето поведение, че ти излъга всичките ми очаквания и се оказа съвсем не това, което си представях. Защото, Фани, както струва ми се можеш да се досетиш от държанието ми, аз си бях изградил твърде ласкаво мнение за тебе след връщането си в Англия. Мислех, че безсмисленото упорство ти е напълно чуждо, както и самонадеяността и склонността към своенравие, които са така разпространени в днешно време дори и сред младите момичета и които у тях са особено противни и непоносими. Но сега ти ми показа, че можеш да бъдеш своенравна и упорита, че можеш да решаваш и решаваш сама за себе си, без да отдаваш дължимото уважение и почит на онези, които несъмнено имат известно право да те напътстват, без дори да поискаш съвета им. Ти се оказа съвсем различна от всичко, което си представях. Ползата или вредата за твоето семейство, за родителите ти, за братята и сестрите, явно ни най-малко не те е занимавала, когато си обмисляла отговора си. Как благотворно би им се отразило новото ти положение, как биха му се радвали — това за тебе не значи нищо. Ти мислиш единствено за себе си, и тъй като не изпитваш към мистър Крофърд точно тези чувства, които горещото младежко въображение ти рисува като неделима част от щастието, ти решаваш да му откажеш незабавно, без дори да поискаш малко време за размисъл, малко повече време, което да ти позволи спокойно да обмислиш и да си изясниш собствените си желания — вместо това ти безразсъдно отхвърляш една такава възможност да уредиш живота си, да се устроиш по възможно най-подходящия, достоен и благороден начин, каквато може никога повече да не ти се удаде. Един млад човек — разумен, уравновесен, енергичен, с прекрасно възпитание и състояние, проявява изключителна преданост към тебе и напълно великодушно и безкористно иска ръката ти, и трябва да ти кажа, Фани, че можеш да чакаш още осемнадесет години, без да получиш предложение от човек и наполовина толкова богат, колкото мистър Крофърд, или притежаващ и една десета част от неговите достойнства. Аз с радост бих му дал ръката на всяка от дъщерите си. Мария избра прекрасна партия, но ако мистър Крофърд поиска ръката на Джулия, бих му я дал с далеч по-голямо и искрено удоволствие, отколкото дадох Мария на мистър Рашуърт. — И след кратка пауза продължи: — Аз бих бил много изненадан, ако някоя от дъщерите ми, получавайки предложение по което и да е време, дори и наполовина по-малко подходящо, отколкото отправеното към тебе, откаже така решително, категорично и незабавно; без да държи сметка за моето мнение и пренебрегвайки съвета ми. Бих бил много изненадан и силно уязвен от подобна постъпка. Бих я сметнал за непростимо нарушение на чувството за дълг и уважение. Но начинът, по който постъпваш ти, не може да бъде оценяван въз основа на същото правило. Ти не можеш да бъдеш упрекната в липса на синовен дълг към мене. Но, Фани, ако в сърцето си можеш да оправдаеш неблагодарността…

Тук той замълча. Фани вече плачеше така горчиво, че колкото и да беше разгневен, сър Томас не би могъл да продължи с упреците. Образът, който й беше нарисувал, всички тези обвинения, толкова тежки и многобройни, всяко следващо все по-ужасяващо — струваше й се, че сърцето й ще се пръсне от мъка! Своенравна, твърдоглава егоистка, и на всичкото отгоре неблагодарница! Такава я виждаше той. Тя беше излъгала очакванията му, беше изгубила доброто му мнение. Какво щеше да стане с нея?

— Толкова съжалявам — едва успя да изрече тя през сълзи, — наистина толкова съжалявам!

— Съжаляваш! Да, надявам се да съжаляваш. И вероятно ще имаш причина още дълго да изпитваш съжаление за днешната си постъпка.

— Ако можех да постъпя иначе! — направи ново отчаяно усилие Фани. — Но аз съм така сигурна, че не мога да го направя щастлив, а и самата аз ще се чувствам толкова нещастна!

И тя отново избухна в плач, но независимо от сълзите, от зловещата дума „нещастна“, която явно спомогна за този изблик, сър Томас остана с впечатлението, че племенницата му донякъде е омекнала, че е по-склонна да отстъпи, а това беше добро предзнаменование, ако младият човек лично повтореше пред нея горещите си молби.

Той знаеше, че Фани е много срамежлива и изключително лесно се поддава на вълнение, и си помисли, че е твърде възможно да се намира в такова душевно състояние, когато малко време, малко настойчивост, малко търпение и дори нетърпение — ако ухажорът й достатъчно благоразумно пуснеше в ход това съчетание — са достатъчни, за да окажат обичайното си въздействие върху нея. Само ако джентълменът беше достатъчно настойчив, ако беше достатъчно влюбен, за да упорства… Надеждата се върна у сър Томас. Мисълта, проблеснала за миг в съзнанието му, го ободри и възстанови доброто му настроение.

— Е, добре — величествено заяви той, но вече не така сърдито. — Избърши сълзите си, дете. Няма полза от сълзи, с нищо няма да ти помогнат. Сега ще трябва да слезеш долу с мене. Оставихме мистър Крофърд твърде дълго да чака. Ти ще трябва лично да му съобщиш отговора си — едва ли можем да очакваме той да се задоволи с по-малко. Само ти можеш да му обясниш как се е получило така, че си е изградил невярна представа за чувствата ти, която за негово нещастие го е подвела. Аз съвсем не мога да го направя вместо тебе.

Но при мисълта да слезе при Крофърд Фани се почувства така отчаяна и нещастна, че сър Томас, след като поразмисли, сметна за най-уместно да не я насилва. Вследствие на това надеждите му по отношение както на джентълмена, така и на дамата, не се оправдаха за момента, но когато погледна племенницата си и видя как се е отразил плачът на вида й, той реши, че непосредственият разговор не само няма да донесе полза, но дори ще навреди. Ето защо, след няколко нищо незначещи думи сър Томас си тръгна сам, оставяйки нещастната си племенница да седи и да плаче горчиво над случилото се.

Чувствата й бяха крайно объркани. Миналото, настоящето, бъдещето — всичко я изпълваше с ужас. Но най-силно я заболя от гнева на чичо й. Себична неблагодарница! Ето това мислеше той за нея! Тя беше нещастна навеки. Нямаше нито един човек, който да вземе нейната страна, да я посъветва, да каже добра дума за нея. Единственият й приятел беше далеч. Може би той щеше да успее да смекчи баща си, и все пак най-вероятно всички щяха да я смятат за себична и неблагодарна. Щеше да й се наложи отново и отново да понася упреците им, да ги чува във всяка дума, да ги долавя във всеки поглед, отправен към нея отсега нататък. Фани дори мислеше с негодувание за мистър Крофърд — но ако той наистина беше влюбен в нея? Тогава той също беше нещастен! Всичко това беше непоносимо.

След около четвърт час чичо й се върна и при вида му Фани едва не припадна. Той обаче заговори спокойно, без предишната строгост, без да я упреква, и тя се посъживи. Думите, а и държанието му също бяха успокояващи, тъй като той започна по следния начин:

— Мистър Крофърд си тръгна — току-що се разделих с него. Няма да ти повтарям разговора. Не искам да подлагам на допълнително изпитание чувствата ти, като ти разказвам за неговите. Достатъчно е само да ти кажа, че той се държа по най-достойния начин, като истински джентълмен, и затвърди изключително ласкавото ми мнение за своя ум, сърце и нрав. След като му обясних как се измъчваш, той незабавно и безкрайно деликатно се отказа от настояванията си да те види веднага.

Тук Фани, която се беше осмелила да вдигне поглед, отново сведе очи.

— Разбира се — продължи чичо й, — трябва да очакваме, че той ще поиска разрешение да поговори насаме с тебе, та дори само за пет минути. Подобна молба е дотолкова естествена и оправдана, че не би било възможно да й се откаже. Времето не е уговорено, може би това ще стане утре, или когато достатъчно се съвземеш. В момента от тебе се иска само да се успокоиш. Избърши сълзите си, те само те изтощават. Ако, както ми се иска да мисля, си готова да проявиш почтителност към мене, ти ще овладееш чувствата си и ще се опиташ да насочиш мислите си в по-разумно русло. Съветвам те да излезеш малко, чистият въздух ще ти се отрази добре. Излез за един час, разходи се по някоя пътечка, сега алеята е на твое разположение, и ще се посъвземеш от въздуха и ходенето. И освен това, Фани — той се върна за момент на темата, — няма да споменавам долу за случилото се. Няма да кажа дори на леля ти Бъртрам. Няма никакъв смисъл да им даваме повод за разочарование. Недей и ти да казваш нищо.

Фани беше готова да се подчини на това нареждане с огромна радост — то беше милост, която тя почувства с цялото си сърце. Да бъде избавена от безкрайните упреци на леля си Норис! Сър Томас я остави, преизпълнена с благодарност. Всичко можеше да се понесе, само не и тези упреци. Дори и една среща с мистър Крофърд не би могла да бъде по-тягостна.

Тя излезе веднага, както й нареди чичо й, и последва съвета му дотолкова, доколкото беше възможно — избърса сълзите си и най-искрено се постара да се успокои и да се вземе в ръце. Тя искаше да му докаже, че неговото спокойствие наистина значи нещо за нея, и от сърце желае да си върне неговата благосклонност. Освен това той й беше дал още един сериозен повод за такова старание, обещавайки й да запази в тайна пред лелите й случилото се. Сега трябваше да положи всички усилия видът и държанието й да не предизвикат подозрения, и тя почувства, че е способна на всичко, което би могло да я избави от леля й Норис.

Когато се върна от разходката си и влезе в Източната стая, тя спря поразена — първото, на което спря погледът й, беше огънят, пламтящ в камината. Огън! Това наистина надминаваше всичко — подобна милост точно в този момент! Сърцето й се сви от болка и благодарност едновременно. Не можеше да повярва, че сър Томас се е сетил за подобна дреболия точно сега, а след малко и камериерката, която дойде да нагледа огъня, сама й обясни, че камината ще се пали всеки ден. Така беше наредил сър Томас.

— Трябва наистина да съм звяр, за да бъда неблагодарна! — каза си Фани. — Дано господ ме запази от подобно нещо!

До обяда тя не видя повече нито чичо си, нито леля си Норис. Сега сър Томас се държеше с нея почти както обикновено. Фани беше сигурна, че това не е преднамерено, че промяната й се привижда единствено заради изпитваните от нея угризения. Ала когато след малко леля й започна да я укорява и да й обяснява надълго и нашироко, по не особено приятен начин, колко зле е постъпила, излизайки на разходка без нейно знание, тя от цялата си душа благослови добротата на чичо си, който я беше избавил от упреци в същия дух, но породени от далеч по-сериозна причина.

— Ако знаех, че ще излизаш, щях да те пратя до моята къща, за да предадеш нарежданията ми на Нани — заяви мисис Норис, — а при това положение трябваше аз самата да отида, което за мене беше ужасно неудобно. Никак не ми беше лесно да отделя време за това, и ти спокойно можеше да ми спестиш тази грижа, стига само да беше имала добрината да ни осведомиш, че излизаш. Предполагам, че за тебе щеше да бъде все едно дали ще се разхождаш из алеята или ще идеш до дома ми.

— Аз посъветвах Фани да се разходи из алеята, там е най-сухо — намеси се сър Томас.

— О! — мисис Норис за момент не знаеше какво да каже. — Много мило от ваша страна, сър Томас, но вие не можете да се представите колко е суха пътечката до моята къща. Фани не по-зле можеше да си направи разходката дотам, уверявам ви, при това с известна полза, и по този начин щеше да услужи на леля си. Не, вината си е нейна. Трябваше само да каже, че излиза — но аз и преди неведнъж съм забелязвала у нея нещо подобно — тя държи да си шие така, както на нея й харесва и не обича да й нареждат, разхожда се когато и където намери за добре. У нея определено има някаква склонност към потайност, към своеволие и всякакви нелепости. Бих я посъветвала да се отучи от тези неща.

Сър Томас сметна, че обрисуваният от мисис Норис образ на Фани е твърде неверен, въпреки че съвсем неотдавна беше изразил същите чувства, и се опита да смени темата. Това не му се удаде веднага, тъй като мисис Норис не притежаваше достатъчно проницателност, за да разсъди — нито в този момент, нито когато и да било — доколко високо е мнението му за Фани и колко малко е настроен да изтъква достойнствата на собствените си деца за сметка на племенницата си, така че почти до края на обяда тя продължи да се кара на Фани и да се възмущава, че не е била предупредена за разходката й.

Обядът най-сетне свърши и за Фани настъпи по-спокойна вечер, далеч по-ведра, отколкото можеше да се надява след това бурно утро. Но тя вярваше преди всичко, че е постъпила правилно, че здравият разум не й е изменил, и можеше да гарантира за чистотата на подбудите си. На второ място, й се искаше да се надява, че недоволството на чичо й е поутихнало и ще изчезне съвсем, когато той обмисли въпроса по-безпристрастно и почувства, като всеки почтен човек, колко отвратително, колко непростимо, колко безнадеждно и безнравствено е да се омъжиш без любов.

Тя от сърце се надяваше, че след като ужасната среща, която я очакваше на сутринта, остане зад гърба й, въпросът ще бъде решен веднъж завинаги и мистър Крофърд ще напусне Менсфийлд, а всичко, свързано с него, скоро щеше да бъде забравено, сякаш никога не е съществувало. Тя не искаше и не можеше да повярва, че чувствата му към нея дълго ще го измъчват — той не беше способен на това. Лондон скоро щеше да го излекува. Нямаше да мине много време, и той сам щеше да се чуди на безразсъдното си увлечение и да й бъде благодарен за разсъдливостта, която го е спасила от неприятните последици от влюбването му.

Докато Фани се отдаваше на тези надежди, малко след чая чичо й беше повикан вън от стаята. Това се случваше твърде често, за да й направи впечатление, и тя не се почувства ни най-малко обезпокоена, докато десет минути по-късно не се появи повторно главният лакей, който се обърна право към нея с думите:

— Сър Томас би желал да поговори с вас, госпожице, той е в стаята си.

Едва сега Фани съобрази какво би могло да значи това. В ума й блесна внезапно подозрение и тя пребледня като платно, но тутакси стана и се приготви да се подчини, ала в този момент мисис Норис възкликна:

— Чакай, чакай, Фани! Какво правиш? Накъде си тръгнала? Напразно си се разбързала, не става дума за тебе, можеш да бъдеш сигурна. Чуй какво ти казвам, аз му трябвам — тя погледна към лакея — но ти толкова обичаш да си на преден план. Какво пък ще иска сър Томас от тебе? Вие имахте предвид мене, Бедли. Веднага идвам. Сигурна съм, че става дума за мене, Бедли, сър Томас е повикал мене, а не мис Прайс.

Но Бедли държеше на своето:

— Не, госпожо, става дума за мис Прайс, абсолютно сигурен съм, че нея имаше предвид сър Томас.

Тук по устните му се плъзна лека усмивка, която трябваше да означава: „Не мисля, че сте кой знае колко подходяща за такава работа“.

Мисис Норис, крайно раздразнена, трябваше да се задоволи с ръкоделието си, а Фани, напускайки стаята разтреперана от съзнанието какво я очаква, в следващия миг, както и предполагаше, се озова насаме с мистър Крофърд.