Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Mansfield Park, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,4 (× 14гласа)

Информация

Сканиране
analda(2019 г.)
Разпознаване и корекция
Dave(2020 г.)

Издание:

Автор: Джейн Остин

Заглавие: Менсфийлд парк

Преводач: Силвана Миланова

Година на превод: 1995

Език, от който е преведено: английски

Издател: Мърлин пъбликейшън

Град на издателя: София

Година на издаване: 1995

Печатница: Полиграф ООД, Перник, ул. Отец Паисий 55

Редактор: Силвия Великова

Художник: Георги Иванов

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/10542

История

  1. —Добавяне

Глава 31

На следващата сутрин Хенри Крофърд отново беше в Менсфийлд парк, при това по-рано, отколкото диктуваха предписанията на етикета. Той намери двете дами в стаята за закуска и, за негова радост, при влизането му лейди Бъртрам тъкмо се канеше да се оттегли. Тя беше почти на вратата и, не считайки за необходимо да хаби толкова усилия напразно, след като го поздрави любезно и с едно изречение се извини, че я чакат, нареди на слугата да доложи на сър Томас за посетителя и напусна стаята.

Хенри, безкрайно доволен, че тя си тръгва, се поклони и я изпрати с поглед, а в следващия момент, без да губи време, се обърна към Фани, извади някакви писма и много въодушевено заговори:

— Трябва да призная, безкрайно съм задължен на леля ви, че ми предостави възможност да остана с вас насаме. Дори не можете да си представите колко много ми се искаше да поговоря с вас. След като познавам сестринските ви чувства, трудно бих понесъл някой друг от семейството да бъде свидетел на радостта ви, когато научите новината, с която съм дошъл. Той е произведен в чин. Брат ви е лейтенант. Изключително щастлив съм да ви поздравя с повишението на брат ви. Ето това са писмата, с които ме известяват за събитието, те току-що пристигнаха. Сигурно ще ви бъде интересно да надникнете в тях.

Фани не беше в състояние да говори, но той и не очакваше това от нея. Достатъчно му беше да вижда радостта в очите й, руменината по страните, бързо сменящите се чувства — съмнение, объркване и накрая възторг. Тя пое писмата от ръката му. Първото беше от адмирала, който с няколко думи съобщаваше на племенника си, че работата, по която е ходатайствал — повишението на младия Прайс, е уредена. В плика имаше още две писма — едното от секретаря на Първия лорд на Адмиралтейството до приятеля, комуто адмиралът беше възложил уреждането на въпроса, другото — от същия този приятел до адмирала, от което ставаше ясно, че Негова светлост с особено удоволствие откликва на препоръката на сър Чарлз, че сър Чарлз е във възторг от предоставената му възможност да докаже дълбокото си уважение към адмирал Крофърд и че производството на мистър Уилям Прайс в звание втори лейтенант на кораба на Негово величество „Дрозд“ е предизвикало всеобщо задоволство у широк кръг влиятелни лица.

Докато Фани държеше с треперещи ръце писмата и поглъщаше на един дъх съдържанието им, а сърцето й преливаше от вълнение, Крофърд продължи да говори с непресторена жар, бързайки да изрази искрения си интерес към събитието.

— Няма да ви говоря за своята радост — каза той, — колкото и да е голяма, защото мисля единствено за вашето щастие. Има ли право някой в този миг да ликува наравно с вас? Аз едва ли не се упреквах, че съм научил пръв това, което вие би трябвало да научите преди всички останали. Не съм изгубил обаче нито минута. Тази сутрин пощата закъсня, но след пристигането й не съм се бавил нито миг. Няма и да се опитвам да ви опиша нетърпението, страстното желание, вълнението, с което очаквах въпросът да се реши, и жестокото си разочарование, когато разбрах, че това няма да стане до края на пребиваването ми в Лондон! Ден след ден отлагах заминаването си с надеждата нещата да се уредят, защото никоя по-малко важна цел не би могла да ме задържи и наполовина толкова дълго далеч от Менсфийлд. Но, въпреки че чичо се отнесе към молбата ми с цялата сърдечност, която можех да желая, и веднага се зае с всички сили да уреди въпроса, поради отсъствието на един негов приятел и голямата заетост на друг, възникнаха някои усложнения, чийто край нямах търпение да дочакам, и знаейки в какви сигурни ръце оставям работата, аз се върнах в понеделник с надеждата в един от близките дни да получа тези писма. Чичо ми, най-добрият човек на света, точно както очаквах, направи всичко, зависещо от него, след като се запозна с брат ви. Той беше очарован от него. Вчера не си позволих да ви кажа колко голям беше възторгът му, да ви повторя и половината похвали, които адмиралът изрече по негов адрес. Отложих го за момента, в който щях да получа доказателство, че това са похвали на приятел, и той го доказа. Сега мога да кажа, че дори не бих могъл да желая по-голям интерес към Уилям Прайс, по-дълбока съпричастност и по-възторжена похвала от тази, която чичо ми изказа съвсем спонтанно след като двамата прекараха вечерта заедно.

— Значи всичко това е ваше дело? — възкликна Фани. — Господи! Вие сте толкова добър, толкова добър! Наистина ли вие… по ваше желание ли стана… Моля да ме извините, но съм объркана. Адмиралът ли е молил за Уилям?… Как стана това?… Потресена съм.

Хенри беше неописуемо щастлив да изясни всичко, като започна от самото начало и описа в пълни подробности какво е правил самият той. Единствената цел на последното му пътуване до Лондон беше да представи брат й на Хил стрийт и да убеди адмирала да упражни цялото си влияние, за да помогне за повишението му. Такава беше важната работа, която го беше отвела в Лондон. Той не я беше споделил с нито едно живо същество, не беше казал думичка дори и на Мери. Не би споделил чувствата си с никого, докато не се убеди в резултата, но работата, по която беше заминал, беше именно такава. Крофърд говореше с такава жар за своята загриженост, думите му бяха пропити с такова искрено чувство, той така наблягаше на „дълбоката си заинтересованост“, „допълнителните си подбуди“, „невъзможността да каже всичко за желанията и намеренията си“, че ако Фани беше в състояние да вникне в казаното, непременно щеше да разбере накъде клони. Но тя все още беше твърде развълнувана, твърде изумена, за да слуша внимателно дори и това, което той й говореше за Уилям, и когато Крофърд замълча, изрече само:

— Колко сте добър, безкрайно добър! О, мистър Крофърд, ние сме ви безкрайно задължени. Милият, милият Уилям!

После скочи й изтича към вратата с възклицанието:

— Отивам при чичо. Чичо трябва да научи колкото е възможно по-скоро.

Крофърд не можеше да допусне подобно нещо. Възможността беше твърде благоприятна, а чувствата му — твърде нетърпеливи. Той тутакси я спря. Тя не биваше да го напуска, трябваше да му подари още няколко минути! С тези думи той я хвана за ръката и я заведе обратно до мястото й. Едва към средата на обяснението му Фани заподозря защо я е задържал. Но когато най-сетне разбра за какво става дума и осъзна, че от нея се очаква да повярва в неизпитаните досега чувства, които е събудила у него, в това, че всичко, което е сторил за Уилям, трябва да послужи като доказателство за изключителната му, с нищо несравнима преданост към нея, тя беше крайно огорчена и няколко мига не беше в състояние да продума. Фани сметна всичко това за безсмислица, за празни приказки и лекомислено ухажване, с което той целеше просто да я заблуди за момента, и почувства само, че отношението му към нея е недостойно и неуместно, но това му беше присъщо и напълно съвпадаше с изграденото й вече мнение за него. Тя не можеше да си позволи да изкаже дори бегло неудоволствието си заради благодарността, която му дължеше, и която никаква липса на деликатност от негова страна не би могла да омаловажи. Докато сърцето й ликуваше заради Уилям, нищо, което нараняваше единствено нея, не би могло да я засегне дълбоко, и след като на два пъти издърпа ръката си и на два пъти напразно се опита да се извърне, тя се изправи и, разтреперана от вълнение, произнесе:

— Недейте, мистър Крофърд, моля ви, недейте. Умолявам ви да престанете. Този разговор ми е твърде неприятен. Трябва да си вървя. Не мога да понеса това.

Но той продължаваше да говори, да я уверява в силата на чувствата си, да моли за взаимност, докато накрая с думи, които бяха достатъчно определени дори за нея, й предложи себе си, ръката си, състоянието си, всичко, което притежаваше. Да, той го беше изрекъл. Това още повече я изуми и обърка, и въпреки че все още не можеше да повярва, че всичко това е сериозно, да слуша по-нататък беше невъзможно. Той настояваше за отговор.

— Не, не, не! — извика тя, скривайки лицето си. — Това е пълна безсмислица. Не ме измъчвайте. Не мога повече да слушам всичко това. Вашата доброта към Уилям ме изпълва с благодарност, която нямам думи да изразя, но не искам, не мога да понеса, не бива да слушам тези… Не, не, не мислете за мене! Но вие и не мислите. Знам, че всичко това не значи нищо.

Тя скочи и понечи да избяга, но в този момент се чу гласът на сър Томас, който говореше нещо на прислужника и явно се беше запътил към стаята, в която се намираха. Нямаше време за по-нататъшни уверения и молби, въпреки че на оптимистично настроения и предварително уверен в успеха Крофърд, никак не беше лесно да се раздели с нея в момент, в който изглежда само скромността я възпираше по пътя към жадуваното щастие, но трябваше да приеме тази жестока необходимост. Тя се втурна навън, докато чичо й се приближаваше към отсрещната врата, и след малко вече се разхождаше напред-назад из Източната стая, крайно объркана, обзета от противоречиви чувства, преди още сър Томас да е свършил с извиненията и любезностите и да е узнал радостната новина, която посетителят му беше дошъл да сподели.

Случилото се пораждаше у Фани безброй чувства и мисли. Тя трепереше като в треска, обхваната от вълнение, щастие, униние, безкрайна благодарност и силно възмущение. Не можеше да повярва, че всичко това е истина! Поведението му беше непростимо, необяснимо! Но той така беше свикнал, каквото и да направеше, винаги имаше и някакъв порочен примес. Отначало я беше накарал да се почувства най-щастливото създание на земята, после я беше оскърбил… Тя не знаеше какво да мисли, как да оцени случилото се, как да се отнесе към него. Не можеше да допусне, че говори сериозно, ала как би могла да го извини за тези думи и предложения, ако се окажеха просто празни приказки?

Но Уилям беше лейтенант. Този факт беше извън всяко съмнение и нищо не можеше да го помрачи. Тя щеше да мисли само за това и да забрави всичко останало. Мистър Крофърд едва ли щеше да й отправи отново подобно предложение — не може да не е видял колко неприятно й стана. Тогава как щеше да го уважава Фани, изпълнена с благодарност за дружеската му помощ за Уилям!

Тя нямаше да направи и крачка по-далеч от стълбищната площадка, докато не се убедеше, че мистър Крофърд е напуснал къщата, но когато се увереше, че си е отишъл, щеше да изтича при чичо си и да се наслади на радостта му, както и на своята собствена, и да чуе от него всичко, което знае или предполага за по-нататъшната съдба на Уилям. Сър Томас беше толкова доволен, колкото очакваше, твърде мил и сговорчив, и двамата така добре си поговориха за Уилям, че тя почти забрави за това, което я беше засегнало, докато в края на разговора не разбра, че мистър Крофърд ще се върне, за да обядва с тях. Това беше твърде неприятна новина, защото ако той можеше да не придаде никакво значение на случилото се, за нея щеше да бъде истинско мъчение да го види отново толкова скоро.

Тя се опита да се вземе в ръце и направи всичко възможно с приближаването на времето за обяд да се чувства и да изглежда както обикновено, но когато гостът влезе в стаята, не успя да се пребори със смущението и неловкостта си. Никога не беше допускала, че е възможно такова стечение на обстоятелствата, при което в деня на произвеждането на Уилям, да я споходят толкова неприятни усещания.

Мистър Крофърд не просто беше в стаята, скоро се оказа и близо до нея. Беше й донесъл бележка от сестра си. Фани не смееше да го погледне, но в гласа му не се долавяше никакво разкаяние за предишното му безразсъдство. Тя веднага разгърна бележката, доволна, че има с какво да се заеме, и се радваше, че суетенето на леля й Норис, която също щеше да обядва с тях, донякъде я скриваше от погледите на околните, докато четеше.

Скъпа моя Фани — защото от днес нататък ще мога винаги да ви наричам така, за голямо свое облекчение, тъй като езикът ми трудно се обръщаше да ви нарека „мис Прайс“, особено през последните няколко седмици — не мога да позволя на брат си да тръгне, без да ви изпратя няколко реда, с които да ви изкажа поздравленията си и да изразя възторженото си съгласие и одобрение. Кажете „да“, скъпа Фани, и не се страхувайте от нищо! Няма никакви пречки тук, за които да си струва да се говори. Лаская се от мисълта, че няма да ви е безразлично да узнаете за моето съгласие. Така че, усмихнете му се тази вечер с най-прелестната си усмивка и го изпратете обратно при мене още по-щастлив, отколкото тръгва при вас.

Ваша любяща М. К.

Тези редове по никакъв начин не можеха да успокоят Фани. Въпреки че ги прочете набързо и беше твърде объркана, за да проумее ясно смисъла им, беше очевидно, че мис Крофърд я поздравява за чувствата на брат си и дори, по всичко личеше, ги приема сериозно. Тя не знаеше какво да прави и какво да мисли. Самата мисъл, че всичко това може наистина да се окаже сериозно, я ужасяваше, във всеки случай, недоумението и вълнението й нямаха граници. Тя се разстройваше всеки път, когато мистър Крофърд я заговореше, а той го правеше твърде често, и се боеше, че в гласа и държанието му, когато се обръщаше към нея, има нещо, което силно се различаваше от държанието му към останалите. По време на този обяд тя се чувстваше съвсем потисната, почти нищо не хапна, и когато сър Томас на шега забеляза, че радостта й е отнела апетита, беше готова да потъне вдън земя от срам при мисълта как би могъл да изтълкува това мистър Крофърд, защото, въпреки че за нищо на света не би погледнала надясно, Фани през цялото време чувстваше погледа му, отправен към нея.

Тя беше по-мълчалива от всякога. Беше й трудно да вземе участие в разговора дори тогава, когато ставаше дума за Уилям, защото той дължеше повишението си изцяло на човека, който седеше от дясната й страна, и това я измъчваше.

Струваше й се, че лейди Бъртрам се бави в трапезарията по-дълго от обикновено, и вече беше изгубила надежда някога да излязат оттам. Но най-сетне дамите се оттеглиха в гостната и тя можеше да се отдаде на мислите си, докато лелите довършваха в типичния си стил обсъждането на въпроса за повишението на Уилям.

Мисис Норис изглеждаше въодушевена най-вече от икономията, която то щеше да донесе на сър Томас.

— Сега Уилям ще може сам да поеме разходите си, което доста добре ще се отрази на чичо му, защото един бог знае колко много е струвал той на сър Томас.

Тази промяна, разбира се, щеше да се отрази и на нейните подаръци. Тя беше много доволна, че е могла да даде на Уилям нещичко на раздяла, наистина много се радваше, че точно тогава възможностите са й позволили да задели доста значителна сума, без особен ущърб за себе си, тоест, значителна за нея, при нейните ограничени средства, така че сега тези пари щяха да му бъдат от полза при обзавеждането на каютата му. Тя знаеше, че ще му се наложат известни разходи, защото трябва да купи доста неща, но беше сигурна, че неговите родители ще му помогнат, като го посъветват как да си набави всичко необходимо на съвсем ниска цена, и все пак много се радваше, че е успяла да внесе и своя дял в това начинание.

— Радвам се, че си му дала значителна сума — заяви невъзмутимо нищо неподозиращата лейди Бъртрам, — защото аз му дадох само десет лири.

— Виж ти! — възкликна мисис Норис почервеняла. — Честна дума, той трябва да си е тръгнал с добре натъпкани джобове! А и пътуването до Лондон не му струваше нищо!

— Сър Томас ми каза, че десет лири са напълно достатъчни.

Мисис Норис никак не беше склонна да поставя под съмнение това, така че предпочете да смени темата.

— Като си помисли човек — каза тя, — колко скъпо излизат младите на близките си, докато ги възпитат и им помогнат да си стъпят на краката! Те и представа си нямат какво им струва това, колко скъпо излиза на родителите им, или пък на лелите и чичовците им, да поемат годишните им разходи. Ето, да вземем децата на сестра ми Прайс — ако ги съберем на едно място, мисля, че никой няма да повярва колко струват те ежегодно на сър Томас, за мене пък да не говорим.

— Напълно си права, сестро, така е. Но какво да правят, горкичките, пък и знаеш, че за сър Томас това не е кой знае какъв разход. Фани, напомни на Уилям да не забрави за шала, който ми е обещал, ако тръгне за Западните Индии. Иска ми се да му поръчам и още нещо, което си струва да се купи оттам. Дано да замине за Западните Индии, за да ми донесе шала. Дори мисля, че имам нужда от два, Фани.

В това време Фани, която се включваше в разговора само когато беше съвсем неизбежно, усилено размишляваше, опитвайки се да проумее какво целят мистър Крофърд и сестра му. Това просто не можеше да бъде сериозно, всичко говореше против такава възможност, освен думите и държанието му. Против това беше всичко естествено, вероятно, разумно, всичките им навици и начина им на мислене, както и собствените й несъвършенства. Как би могла Фани да събуди такова сериозно чувство у човек, който познаваше толкова много жени, от когото толкова често се възхищаваха, който флиртуваше с толкова много други, превъзхождащи я несравнимо. Човек, който изглеждаше толкова неподатлив на сериозни чувства, дори когато полагаха всички усилия, за да му се харесат, който се отнасяше към тези неща така лекомислено, безотговорно и безчувствено, на когото всички толкова много държаха, но самият той явно не беше срещнал човек, на когото да държи? Пък и как би могла да предположи, че сестра му, с нейната взискателност и светски понятия за брак, ще приветства подобни сериозни намерения спрямо девойка като нея? И за двамата нищо не би могло да бъде по-неестествено. Фани се засрами от собствените си съмнения. Всичко друго, но не и това, и дума не можеше да става за някакви сериозни чувства или за някакво одобрение от страна на сестра му. Още преди сър Томас и мистър Крофърд да се присъединят към тях, тя вече беше успяла да убеди себе си в това. Най-трудното беше да запази убеждението си непокътнато, след като мистър Крофърд вече беше в стаята, защото веднъж или два пъти й беше отправен настойчив поглед, който тя не знаеше как да оцени от общоприетата гледна точка. Или поне у всеки друг мъж той би означавал нещо съвсем сериозно, съвсем определено. Ала тя все още се опитваше да повярва, че това не е нищо повече, освен обичайния му израз, с който често гледаше братовчедките й и десетки други жени.

Фани имаше чувството, че той иска да поговори с нея, без останалите да го чуят. Стори й се, че търси удобен случай цялата вечер, всеки път, когато сър Томас излезеше от стаята или разговаряше с мисис Норис, но тя полагаше всички усилия да не му даде тази възможност.

Най-сетне Крофърд заговори за тръгване. Въпреки че не беше толкова късно, на Фани, изнервена до краен предел, това време се стори цяла вечност. Но още преди да успее да се зарадва, той се обърна към нея с думите:

— Нищо ли няма да предадете на Мери? Няма ли да отговорите на бележката й? Тя ще бъде разочарована, ако не й изпратите поне няколко думи. Моля ви, напишете й нещо, дори само един ред.

— О, да, разбира се! — възкликна Фани и бързо стана от мястото си, за да скрие смущението си и желанието да избяга. — Сядам веднага да й напиша.

Отправи се към масата, където обикновено пишеше писмата на леля си, и приготви принадлежностите за писане, без да има ни най-малка представа какво да напише. Тя беше прочела бележката на мис Крофърд само веднъж, как да отговори на нещо, в чийто смисъл никак не е сигурна? Съвсем неумела в подобна кореспонденция, Фани щеше да се измъчи от терзания и страхове в какъв дух е най-уместно да отговори, стига да имаше достатъчно време за това. Но трябваше да се напише нещо, при това веднага, и с единственото желание по никакъв начин да не покаже, че е приела сериозно случилото се, Фани с разтреперана ръка и със също така треперещо сърце написа:

Много съм ви благодарна, драга мис Крофърд, за любезните поздравления, доколкото се отнасят за моя скъп Уилям. Останалата част от писмото ви, доколкото разбирам, е просто шега, но аз така слабо се ориентирам в подобни неща, че се надявам да ме извините за молбата ми да забравим по-скоро тази случка. Познавам мистър Крофърд достатъчно дълго, за да си изградя представа за начина му на живот, и ако той ме разбираше също така добре, мисля, че щеше да се държи с мене по съвсем различен начин. Аз самата не знам какво пиша, но ще ми окажете огромна услуга, ако никога повече не заговорите на тази тема. С благодарност за честта, която ми оказахте с писмото си, скъпа мис Крофърд, оставам…

и т.н.

Краят почти не се разчиташе заради нарасналия й страх, тъй като мистър Крофърд се приближи под предлог, че иска да вземе писмото.

— Нали не мислите, че ви принуждавам да бързате? — тихо попита той, като я видя как трескаво довършва писмото. — Не може да сте си помислили такова нещо. Моля ви, пишете спокойно.

— О, благодаря ви, но аз вече свършвам, ей сега свършвам, още една минутка… Много съм ви задължена… Ще бъдете ли така добър да предадете това на мис Крофърд?

Фани му протегна писмото и той трябваше да го вземе, и тъй като тя, отмествайки поглед, веднага се запъти към камината, около която бяха насядали останалите, на Крофърд не му оставаше нищо друго, освен прилежно да се сбогува.

Фани си помисли, че никога в живота си не е прекарвала толкова вълнуващ ден, изпълнен едновременно и с тревоги, и с удоволствие. Но за щастие удоволствието й беше такова, че не отмина заедно с деня — всеки нов ден щеше да й напомня отново за напредъка на Уилям, докато мъката щеше да отзвучи — поне така се надяваше Фани. Писмото й, без съмнение, щеше да остави впечатление за много лош стил, от който би се засрамило и едно дете — в това потиснато състояние тя не беше способна да си подбере думите както трябва — но поне щеше да убеди и двамата, че вниманието на мистър Крофърд не я е заблудило, нито я е зарадвало.