Джейн Остин
Менсфийлд парк (3)

Глава 3

Първото по-значимо събитие в живота на семейството — смъртта на мистър Норис, се случи, когато Фани беше на около петнадесет години и доведе до неизбежни промени и нововъведения. След като напусна пасторския дом, мисис Норис отначало се премести в Менсфийлд парк, а по-късно — в една малка къща в селото, собственост на сър Томас, като се утеши за загубата на съпруга си с мисълта, че ще се справя прекрасно и без него, а намаляването на дохода й се компенсираше напълно от очевидната необходимост да спазва строга икономия.

Енорията беше предназначена за Едмънд и ако чичо му беше умрял няколко години по-рано, тя щеше съответно да бъде дадена на някой приятел, докато възрастта на младежа му позволеше да приеме свещенически сан. Но разточителността на Том още преди това събитие беше толкова голяма, че се наложи мястото да бъде дадено на друг и по-малкият брат трябваше да заплати за удоволствията на големия. Семейството разполагаше с още една енория, която на практика се пазеше за Едмънд и въпреки че това обстоятелство донякъде облекчаваше съвестта на сър Томас, той не можеше да не почувства колко несправедливо е ощетен Едмънд и искрено се опита да внуши това свое убеждение на големия си син, с надеждата то да го впечатли повече от всичко, казано и сторено от него до този момент.

— Срам ме е за тебе, Том — заяви той с възможно най-величествения си вид. — Срамувам се заради мерките, към които съм принуден да прибегна и вярвам, че съзнаваш, какво си причинил на брат си. Ти лиши Едмънд от повече от половината доход, на който можеше да разчита, за десет, двадесет, може би тридесет години, ако не и за цял живот. Не е изключено един ден да съм в състояние, ако не аз, то поне ти, и искрено се надявам това да стане, да му осигурим по-добро положение, но не бива да се забравя, че никаква помощ от наша страна не би могла да надхвърли онова, което му се полага по право и че на практика нищо не би могло да се сравни с предимствата, от които сега е принуден да се откаже, поради огромните ти дългове.

Том го слушаше донякъде засрамен и огорчен, но след като побърза да се измъкне колкото е възможно по-скоро, не след дълго разсъди с присъщия си бодър егоизъм, че: първо, неговите дългове не са и наполовина толкова големи, колкото тези на приятелите му; второ, че баща му е направил голям въпрос за дреболии и трето, че бъдещият свещеник, който и да е той, по всяка вероятност скоро ще умре.

След смъртта на мистър Норис енорията се падна на някой си доктор Грант, който съответно пристигна и се настани в Менсфийлд и по всичко личеше, че ще излъже очакванията на мистър Бъртрам, тъй като се оказа около четиридесет и петгодишен здравеняк. Но не, „господинът е от апоплектичен тип, с къс врат, и ако го тъпчат както трябва с вкусни неща, скоро ще бъде покойник“ — успокояваше се той.

Жена му беше с петнадесетина години по-млада от него, но нямаха деца. Те се заселиха в околността, съпроводени от обичайните слухове, че са много почтени и приятни хора.

Сега, както се надяваше сър Томас, беше дошло времето сестрата на жена му да прояви заинтересоваността си за бъдещето на тяхната племенница, като се имат предвид промяната в положението на мисис Норис и възрастта на Фани, които не само премахваха досегашните пречки, но и правеха тяхното съжителство повече от приемливо. Тъй като собственото му положение не беше така блестящо, както досега, поради някои неотдавнашни загуби от владенията му в Западна Индия, пък и поради разточителството на големия му син, за него беше желателно да се освободи от разходите по издръжката на момичето, както и от необходимостта да го осигури в бъдеще. Искрено убеден, че така и трябва да бъде, той спомена пред съпругата си възможността за подобно решение и когато за първи път лейди Бъртрам си спомни за този разговор, а това стана в присъствието на Фани, тя спокойно заяви:

— Е, Фани, значи ни напускаш и отиваш да живееш при сестра ми. Какво ще кажеш за това?

Фани беше така поразена, че можа само да повтори думите на леля си:

— Напускам ви?

— Да, мила моя, какво толкова те учудва? Ти прекара пет години с нас, а леля ти винаги е възнамерявала да те вземе при себе си, когато мистър Норис умре. Но ти ще продължиш да идваш и да ми помагаш с ръкоделието както досега.

За Фани новината беше толкова неприятна, колкото и неочаквана.

Не беше видяла никакво добро от леля си Норис и нямаше причини да я обича.

— Ще ми бъде много мъчно да ви напусна — промълви тя с треперещ глас.

— Да, сигурна съм, че ще ти бъде мъчно — това е съвсем естествено. Струва ми се, че откакто си в тази къща, никога не си имала повод да се чувстваш огорчена.

— Надявам се, че не съм била неблагодарна, лельо — каза Фани скромно.

— Не, мила, надявам се, че не. Винаги съм те смятала за много добро момиче.

— И никога вече няма да живея тук?

— Никога, мила моя, но ти несъмнено ще имаш приличен дом. За тебе не би трябвало да има особена разлика дали ще живееш в едната, или в другата къща.

Фани излезе от стаята с натежало сърце. За нея разликата никак не беше малка. Тя не изпитваше и следа от удоволствие при мисълта, че ще живее с леля си. Веднага щом се срещна с Едмънд, тя му повери нещастието си.

— Братовчеде — каза тя, — предстои ми нещо, което никак не ме радва и въпреки че често си успявал да ме убедиш да се примиря с неща, против които съм била от самото начало, този път това няма да ти се удаде. Ще трябва отсега нататък да живея с леля Норис.

— Нима?!

— Да, леля Бъртрам току-що ми го каза. Решено е окончателно. Ще трябва да напусна Менсфийлд парк и да се преместя в Бялата къща, веднага щом тя се пренесе, предполагам.

— Какво пък, Фани, аз бих казал, че планът е великолепен, стига само да не ти беше неприятен.

— О, братовчеде!

— Всичко останало е в негова полза. Леля ми постъпва като здравомислеща жена, решавайки да те вземе при себе си. Тя си избира приятелка и компаньонка точно там, където трябва, и аз се радвам, че любовта й към парите не й е повлияла. Ти ще бъдеш за нея това, което трябва да бъдеш. Надявам се да не си твърде разстроена, Фани.

— Разбира се, че съм разстроена. Не мога да се чувствам доволна. Обичам тази къща и всичко, свързано с нея. Там няма нищо, което да ми е мило. Знаеш колко притеснена се чувствам в нейно присъствие.

— Няма да говоря за отношението й към тебе като дете, но тя се държеше по същия начини с всички нас, или почти по същия. Никога не е знаела как да се отнася с децата. Сега обаче ти си в такава възраст, която изисква по-добро отношение и, струва ми се, то вече е малко по-добро, а когато станеш единствената й компаньонка, тя неизбежно ще започне да те цени.

— Никой никога няма да ме цени.

— И кое би попречило?

— Всичко… положението ми… моята глупост и недодяланост.

— Колкото до твоята глупост и недодяланост, мила моя Фани, повярвай ми, у тебе няма и следа от тях — освен ако не използваш думите неправилно. Няма основание, което да попречи да бъдеш ценена там, където те познават. Ти си разумна, имаш приятен характер и, вярвам, благодарно сърце, което няма да се поскъпи да отговори на доброто с добро. Не мога да си представя по-подходящи качества за приятелка и компаньонка.

— Толкова си добър! — каза Фани, която се изчерви при тази похвала. — Как бих могла да ти се отблагодаря за доброто мнение? О, братовчеде, ако се наложи да ви напусна, ще си спомням за твоята доброта до последния миг на живота си!

— Но разбира се, Фани, надявам се да си спомняш за мене на разстояние като това до Бялата къща! Говориш така, сякаш заминаваш на двеста мили оттук, а не от другата страна на парка. Ти ще си останеш член на семейството почти както досега. Двете семейства ще се срещат всеки божи ден. Единствената разлика, когато заживееш с леля си, ще бъде в това, че неизбежно ще излезеш на преден план, както и трябва да бъде. Тук, у нас, има твърде много хора, зад чийто гръб можеш да се скриеш, но когато отидеш при нея, ще се наложи да говориш от свое име.

— Моля те, не говори така!

— Трябва да го кажа и го правя с удоволствие. Мисис Норис сега е много по-подходяща от майка ми да поеме опеката над тебе. Характерът й е такъв, че ще направи много за този, от когото е истински заинтересована. Тя ще те накара да оцениш както подобава собствените си природни качества.

— Не виждам нещата по този начин — каза Фани с въздишка, — но съм длъжна да повярвам, че правият си ти и съм ти много задължена за старанието да ме накараш да се примиря с неизбежното. Ако можех да допусна, че знача нещо за леля си — би било чудесно да чувствам, че някой се интересува от мене! Знам, че тук никой не се интересува от мене и все пак толкова обичам този дом!

— Ти няма да се разделиш с него, Фани, въпреки че ще напуснеш къщата. Паркът и градината ще бъдат на твое разположение, както и досега. Дори твоето вярно сърчице не би трябвало да се плаши от такава незначителна промяна. Ще можеш да се разхождаш по същите пътечки, да си избираш книги от същата библиотека, да се срещаш със същите хора и да яздиш същия кон.

— Да, имаш право. Милото ми сиво пони! О, братовчеде, само като си спомня колко много се страхувах от ездата и с какъв ужас чувах да се говори, че ще ми бъде от полза! Достатъчно беше чичо да отвори уста, когато се заговореше за коне, и аз цялата се разтрепервах! Като си помисля за усилията, които положи, за да ме убедиш, да разсееш страховете ми и да ми докажеш, че няма да мине много време и ездата ще ми хареса — колко прав се оказа ти, и аз започвам да се надявам, че всичките ти предсказания и този път ще се сбъднат!

— А аз съм напълно убеден, че животът ти с мисис Норис ще се отрази така добре на мисленето ти, както ездата — на здравето ти и, разбира се, ще допринесе за бъдещото ти щастие.

Така завърши този разговор, който би могъл да се окаже много полезен за Фани, но спокойно можеше да мине и без него, тъй като мисис Норис ни най-малко не възнамеряваше да я вземе при себе си. При сегашното положение на нещата тя мислеше единствено как да избегне тази отговорност. И за да предотврати подобни очаквания, тя си избра възможно най-малкото жилище в енорията, което можеше да претендира за известна елегантност и съответстваше на ранга й. Бялата къща беше в състояние да побере единствено нея и прислугата й, като оставаше една свободна стая, на която тя особено държеше — в случай, че я посети някоя приятелка. В пасторския дом никога не бяха изпитвали нужда от стая за гости, но сега непрекъснато се наблягаше върху необходимостта от такава. Всичките й предпазни мерки обаче не попречиха да бъде заподозряна в някои по-добри намерения, а може би именно тези усърдни демонстрации на нуждата от стая за гости подведоха сър Томас да предположи, че тя е предназначена за Фани. Позициите на страните скоро се изясниха, благодарение на небрежната забележка на лейди Бъртрам, която се обърна към мисис Норис с думите:

— Мисля си, сестро, че сега, когато Фани ще живее при тебе, не е необходимо да задържаме повече мис Лий.

Мисис Норис едва не подскочи.

— Фани ще живее при мене? Скъпа лейди Бъртрам, какво искате да кажете с това?

— А нима няма да живее при тебе? Мислех, че вече сте уредили всичко със сър Томас?

— Аз?! О, не! И дума не съм казала на сър Томас за това, нито пък той на мене. Фани да живее с мене! Това е последното нещо на света, което бих си помислила, а и никой, който познава и двете, не би пожелал подобно нещо. Господи, и какво ще я правя?! Аз, бедната, безпомощна, самотна вдовица, за нищо негодна, убита от мъка, какво ще правя с едно петнадесетгодишно момиче? Момиче на нейната възраст, което се нуждае от изключително внимание и грижи и поставя на изпитание и най-жизнерадостните характери. Сигурна съм, че сър Томас не би могъл сериозно да очаква подобно нещо! Та сър Томас е мой приятел! Вярвам, че никой, който ми желае доброто, не би ми направил такова предложение. Как стана така, че сър Томас заговори за това?

— Не зная, нямам представа. Предполагам, че е имал най-добри намерения.

— А какво точно каза? Той не би могъл да каже, че иска аз да взема Фани. Сигурна съм, че дълбоко в сърцето си не го желае.

— Не, той каза само, че това му се струва твърде вероятно. Аз съм на същото мнение. Мислехме, че това донякъде ще те утеши. Но ако тази мисъл не ти харесва, няма за какво повече да говорим. На нас Фани не ни тежи.

— Скъпа лейди Бъртрам, какво утешение би могла да ми бъде тя в моето плачевно положение? Аз съм само една бедна безутешна вдовица, изгубила най-добрия съпруг на света, здравето ми е съсипано от непрестанните грижи за него, душевното ми състояние е още по-окаяно, целият ми покой на този свят рухна, а средствата едва ми стигат, за да поддържам положението си на дама и да не скверня паметта на скъпия покойник. Какво утешение бих могла да очаквам от задължението да се грижа за Фани? Дори и да пожелаех подобно нещо заради самата себе си, не бих могла да извърша такава несправедливост спрямо горкото момиче. То е в добри ръце и това явно му се отразява добре. А аз ще трябва сама да се преборя със скърбите и проблемите си.

— Значи нямаш нищо против да живееш съвсем сама?

— Скъпа лейди Бъртрам, а какво ми остава още, освен самотата! Надявам се от време на време някоя приятелка да ме посещава в малката ми къщичка, у дома винаги ще има едно кътче за такива случаи, но по-голямата част от дните ми ще преминава в пълно уединение. Ако успея някак да свържа двата края, нищо повече не ми е нужно.

— Надявам се, сестро, и имам всички основания за това, че положението ти не е чак толкова плачевно. Сър Томас казва, че доходът ти е шестстотин фунта годишно.

— Лейди Бъртрам, аз не се оплаквам. Знам, че не мога да живея както досега, така че ще трябва да намаля разходите си доколкото е възможно и да се науча да бъда по-добра стопанка. Някога домакинството ми беше поставено на доста широка нога, но сега започвам да икономисвам без ни най-малко неудобство. Положението ми се е променило така силно, както и доходът ми. Бедният мистър Норис като енорийски свещеник трябваше да се съобразява с толкова много неща, които никой не би трябвало да очаква от мене. Никой не може да предположи какво количество продукти се изразходваше в кухнята ни заради всякакви случайни гости. Но в Бялата къща ще е нужен по-строг надзор. Ще трябва или да живея според дохода си, или ще се окажа в жалко положение. И признавам си, ще бъда много доволна, ако успея да направя нещо повече — да заделя нещичко в края на годината.

— Не се и съмнявам, че ще успееш. Ти открай време го правиш, нали така?

— Моята цел, лейди Бъртрам, е да бъда полезна на тези, които ще дойдат след мене. Това, че искам да бъда по-богата, е заради вашите деца. Тъй като нямам за кого другиго да се грижа, ще бъда много щастлива да им оставя някоя дребна сума, която няма да им бъде излишна.

— Много мило от твоя страна, но няма защо да се безпокоиш за тях. Те без съмнение ще бъдат добре осигурени. Сър Томас ще се погрижи за това.

— Е, да, но сър Томас може да се окаже в доста трудно финансово положение, ако владенията му на Антигуа продължават да носят такива малки доходи.

— О, това скоро ще се уреди. Доколкото знам, сър Томас вече е писал по този повод.

— Е, лейди Бъртрам — каза мисис Норис, като ставаше да си върви — мога само да ви кажа, че единственото ми желание е да бъда полезна на семейството ви… и ако сър Томас някога отново заговори за това да взема Фани, можете да му кажете, че при моето здраве и душевното ми състояние за това и дума не може да става… Освен това, при мене наистина няма да има място за нея, тъй като имам нужда от свободна стая за гости.

Лейди Бъртрам предаде на съпруга си разговора достатъчно подробно, за да може последният да се убеди колко грешно е изтълкувал намеренията на сестра й. От този момент нататък мисис Норис можеше да бъде напълно спокойна, че той няма да възлага повече надежди на нея и няма да си позволи и най-малък намек по този повод. А на него не му оставаше нищо друго, освен да се чуди на нежеланието й да направи нещо за племенницата си, която така настояваше да приемат. Ала тъй като тя своевременно се погрижи той и лейди Бъртрам да разберат, че всичко, което притежава, е предназначено за семейството им, сър Томас бързо се примири с тази нейна оригиналност, която, освен че беше изгодна и ласкателна за семейството му, даваше възможност той самият да се погрижи по-добре за осигуряването на Фани.

Фани скоро научи колко излишни са били страховете й, че ще се наложи да ги напусне. Радостта й от това откритие беше така естествена и непресторена, че Едмънд донякъде се утеши за несбъднатите си надежди тази промяна да й се отрази благотворно. Мисис Норис се настани в Бялата къща, семейство Грант се нанесе в пасторския дом и след като тези събития отшумяха, животът в Менсфийлд за известно време потече постарому.

Семейство Грант прояви склонност към дружелюбие и общителност, което предизвика огромно задоволство у повечето от новите им познати. Но и те си имаха своите недостатъци и мисис Норис скоро ги откри. Докторът много обичаше да си похапва и трябваше всеки ден да има хубав обяд, а мисис Грант, вместо да намери начин да му угоди при по-малко разходи, плащаше на готвачката си почти толкова щедро, колкото и обитателите на Менсфийлд парк и почти не се показваше в кухненските помещения. Мисис Норис не можеше да говори спокойно за подобни пропуски, както и за количеството масло и яйца, които се изразходваха ежедневно в дома на свещеника. Та кой обичаше повече от нея изобилието и гостоприемството! Никой не мразеше така скъперничеството и тя можеше смело да заяви, че по нейно време пасторският дом не беше лишен от каквито и да било удобства и никога в нищо не бе заслужил упрек, но начинът, по който се водеше домакинството сега, за нея беше непонятен. Такава важна дама в един селски пасторски дом — това беше нелепо! Килерът на мисис Норис, по нейно мнение, беше достатъчно добър, за да бъде посетен от мисис Грант. При всичките си усилия, единствените сведения, които успя да получи за съпругата на свещеника, показваха, че никога не е имала повече от пет хиляди фунта.

Лейди Бъртрам изслушваше тези нападки без особен интерес. Тя не беше в състояние да вникне в грешките на мисис Грант като домакиня, но суетата й беше силно оскърбена от факта, че, без да се отличава с привлекателност, жената на пастора така добре се е наредила. И тя изразяваше учудването си почти толкова често, макар и не така многословно, както мисис Норис.

Не мина и година в подобни дискусии, когато в живота на семейството възникна едно ново обстоятелство от такова значение, че с право би могло да претендира за известно място в мислите и разговорите на дамите. Сър Томас сметна за целесъобразно лично да замине за Антигуа, за да уреди по-добре тамошните си дела и взе големия си син със себе си, с надеждата да го откъсне от някои нежелателни познанства у дома. Те напуснаха Англия с намерението да отсъстват около година.

Необходимостта от тази мярка, както от финансови съображения, така и поради надеждата, че ще бъде от полза за сина му, накара сър Томас да се примири с трудното решение да напусне останалата част от семейството си и да остави дъщерите си под контрола на други в този толкова важен период от живота им. Той не смяташе, че лейди Бъртрам е способна да го замени в това отношение, нито да изпълни собствените си задължения спрямо тях, но имаше достатъчно доверие в зорката бдителност на мисис Норис и в здравомислието на Едмънд, така че можа да замине без да се опасява за тяхното поведение.

Лейди Бъртрам никак не беше доволна, че съпругът й я оставя, но не се притесняваше особено за неговата безопасност, нито пък се вълнуваше за неговите удобства, бидейки една от онези особи, за които не съществуват никакви трудности и опасности и никакви усилия не са достатъчно големи, освен ако не се свързани с тях самите.

При създалите се обстоятелства госпожиците Бъртрам можеха с пълно основание да бъдат съжалявани — не затова, че изпитват огорчение, а заради липсата на такова. Баща им не беше за тях обект на нежна обич, не поощряваше удоволствията им и отсъствието му беше посрещнато, за съжаление, с най-голяма радост. То ги освобождаваше от всички ограничения и без да се стремят към развлечения, които сър Томас вероятно би им забранил, те незабавно се почувстваха свободни да правят каквото пожелаят и да удовлетворяват всяка своя прищявка. Облекчението на Фани, което тя напълно осъзнаваше, твърде много наподобяваше това на братовчедките й, но, по-чувствителна по природа, тя си даваше сметка за своята неблагодарност и беше искрено огорчена от това, че не чувства огорчение. Сър Томас, който беше направил толкова много за нея и за братята й, който заминаваше и може би никога нямаше да се върне! И тя го изпрати без да пророни сълза! Такава безчувственост беше позор. Нещо повече, същата тази последна сутрин той й беше казал, че се надява тя и Уилям да се срещнат през следващата зима и й беше наредил да му пише и да го покани в Менсфийлд веднага, щом научи, че ескадрата му е пристигнала в Англия. Това беше толкова мило и великодушно от негова страна! И само ако й се беше усмихнал и я беше нарекъл „мила моя Фани“ докато казваше това, цялата му предишна студенина и отчуждението щяха да бъдат забравени. Но той завърши по начин, който я накара да изпита жестоко разочарование:

— И ако Уилям дойде в Менсфийлд, надявам се, ще има възможност да се убеди, че всичките тези години след раздялата ви не са минали без полза за тебе. Боя се обаче, че в някои отношения ще намери сестра си на шестнадесет години не особено променена — такава, каквато беше на десет.

Когато чичо й замина, Фани горчиво плака над тези думи, а братовчедките й, виждайки зачервените й очи, я сметнаха за лицемерка.