Джейн Остин
Менсфийлд парк (27)

Глава 27

Веднага щом се върна у дома, Фани се качи в Източната стая, за да прибере неочакваната придобивка — спорната верижка, в любимата си кутия, която пазеше всичките й малки съкровища. Но каква беше изненадата й, когато отвори вратата и завари братовчед си Едмънд да пише на масата! Никога досега не се беше случвало подобно нещо и тази гледка беше колкото радостна, толкова и неочаквана.

— Фани — веднага заговори той, като стана от мястото си и остави писалката, а в ръката си държеше нещо, — моля да ме извиниш, че ме намираш тук. Дойдох да те търся и след като почаках малко с надеждата, че ще се появиш, реших да използвам принадлежностите ти за писане, за да обясня повода за нахълтването си. Ти можеш и сама да прочетеш началото на бележката, а аз ще ти кажа за какво съм дошъл. С две думи, моля те да приемеш тази дреболийка. Това е верижка за кръстчето на Уилям. Трябваше да я получиш още преди една седмица, но се позабави заради отсъствието на брат ми от града малко по-дълго, отколкото предполагах, така че чак сега ми я изпратиха от Нортхемптън. Надявам се, че верижката сама по себе си ще ти хареса, Фани. Опитах се да се съобразя с вкуса ти към по-семплите неща, но при всички положения съм сигурен, че ще оцениш поне добрите ми намерения и ще я приемеш като залог за любовта на един от най-старите ти приятели, какъвто действително съм.

Изричайки това, той бързо се запъти към вратата, преди още Фани, обзета от хиляди мъчителни и радостни чувства, да успее да промълви дума. Но тласкана от едно желание, по-силно от всичко останало, тя извика след него:

— О, братовчеде, почакай малко, моля те, почакай!

Едмънд се върна.

— Няма и да се опитвам да ти благодаря — развълнувано продължи тя, — за благодарност не може да става дума. Невъзможно ми е да изразя чувствата си с думи. Ти си толкова добър — да помислиш за мене, че това е…

— Ако това е всичко, което имаш да ми кажеш, Фани… — той се усмихна и отново тръгна към вратата.

— Не, не е всичко. Искам да се посъветвам с тебе.

Тя почти несъзнателно разгърна пакета, който Едмънд току-що й беше дал, и като видя в чудесната ювелирна опаковка непретенциозна златна верижка, безкрайно семпла и изящна, не можа да се сдържи и отново възкликна:

— О, колко е красива! Точно такава, каквато исках, съвсем същата! Единственото украшение, което някога съм искала да имам! И сякаш е направена за моето кръстче. Те непременно трябва да се носят заедно. А и пристига точно навреме. О, братовчеде, не можеш да си представиш колко навреме!

— Фани, скъпа, ти отдаваш прекалено голямо значение на такава дреболия. Много се радвам, че верижката ти харесва и че пристигна навреме, за да можеш утре да бъдеш с нея, но не си заслужава чак такива благодарности. Повярвай ми, най-голямото удоволствие за мене е да ти доставя радост. Да, мога уверено да кажа, че не знам по-пълна, по-безкористна радост. Това наистина е най-чистата радост на света.

При такава проява на привързаност Фани беше готова да мълчи цял час и да не промълви нито дума, но Едмънд, след като почака малко, я накара да слезе на земята с думите:

— А за какво искаше да се посъветваш с мене?

Фани искаше да си поговорят за верижката, която сега имаше голямо желание да върне, и се надяваше да получи неговото одобрение. Тя му разказа за неотдавнашното си посещение и това като че ли сложи край на възторзите й, защото Едмънд беше така поразен, така възхитен от постъпката на мис Крофърд, толкова щастлив от съвпадението в намеренията им, че Фани не можеше да си затвори очите пред факта, че има удоволствие, което е още по-силно за него, въпреки че не беше „най-чистото на света“. Ето защо й трябваше известно време, докато успее да привлече вниманието му върху плана си и да го накара да каже мнението си. Той беше потънал в сладостен унес и само от време на време с по някоя откъслечна фраза изразяваше възхищението си, но когато най-накрая се опомни и разбра за какво става дума, твърдо се възпротиви на намерението й.

— Да върнеш верижката?! Не, мила Фани, в никакъв случай! С това жестоко ще обидиш мис Крофърд. Едва ли може да има по-неприятно чувство от това да ти върнат подаръка, който си поднесъл на свой приятел със законната надежда, че ще му доставиш радост. Защо трябва да я лишаваш от удоволствието, което постъпката й напълно заслужава?

— Ако бях първата, на която е подарена верижката — каза Фани, — не бих и помислила да я връщам. Но тъй като тя е подарък от брат й, не е ли редно да предположим, че мис Крофърд ще предпочете да я задържи, щом като на мене не ми е нужна?

— Тя не бива да се досети, че не ти е нужна, та камо ли да разбере, че нямаш желание да я вземеш, а това, че е подарък от брат й, няма никакво значение — щом нищо не й попречило да ти я предложи, а на тебе — да я приемеш, значи можеш без угризения да я задържиш. Тя без съмнение е по-хубава от моята и е по-подходяща за балния салон.

— Не, изобщо не е по-хубава, дори и за този случай, и би ми свършила далеч по-малко работа. Твоята верижка ще подхожда на кръстчето на Уилям несравнимо по-добре, отколкото нейната.

— Това е за една вечер, Фани, само за една вечер, ако го приемаш като жертва, но аз съм сигурен, че като поразмислиш, ще предпочетеш по-скоро да се жертваш, отколкото да причиниш болка на човек, така загрижен за твоето удоволствие. Мис Крофърд се отнася към тебе с неизменно внимание, разбира се ти напълно го заслужаваш и аз съм последният човек, който ще го отрече, и знам, че не си способна да отговориш на вниманието с неблагодарност — сигурен съм, че те ръководи съвсем друго чувство. Сложи си утре вечер нейната верижка, както си обещала, и остави другата, която е поръчана без някаква връзка с бала, за някой не толкова тържествен случай. Такъв е моят съвет. Не бих искал да забележа и сянка от студенина между двете, чиято близост наблюдавах с искрено удоволствие и чиито души толкова много си приличат по благородство и вродена деликатност, че дребните различия, резултат по-скоро на неравностойното положение, не могат да бъдат пречка за едно истинско приятелство. Не бих искал да се появи и сянка от студенина — повтори още веднъж той и гласът му леко потрепери — между двете най-скъпи за мене същества.

И още недоизрекъл това, си тръгна, а Фани остана сама да се бори с чувствата си. Тя беше едно от двете най-скъпи същества и това би трябвало да й даде сили. Но другата най-скъпа на света! Първата! Никога досега той не беше говорил така открито, и въпреки че това, което й каза, не беше нещо ново за нея, ударът беше жесток — думите му й разкриха неговите мисли и намерения. Всичко беше решено. Той искаше да се ожени за мис Крофърд. Това беше удар, въпреки че Фани отдавна го очакваше, и тя трябваше отново и отново да си повтаря, че е едно от двете му най-обични същества, докато смисълът на тези думи достигне до съзнанието й. Ако можеше да повярва, че мис Крофърд го заслужава, тогава… О, колко по-различно щеше да бъде тогава! Колко по-леко! Но той се лъжеше в нея, той й приписваше достойнства, които тя не притежаваше. Недостатъците й си оставаха същите, каквито бяха, но той вече не ги виждаше. Много сълзи проля Фани над това заблуждение, докато успее да се пребори с вълнението си, и унинието, което го последва, можа да се разсее единствено благодарение на горещите молитви за неговото щастие.

Тя реши, че неин дълг е да направи всичко възможно, за да се пребори с прекалената си привързаност към Едмънд, с всичко, което граничеше с егоизъм в отношението й към него. Да нарече това загуба или да си въобрази, че е такава, би било самонадеяност, която в смирението си не би могла да заклейми с достатъчно силни думи. Да мисли за него така, както мис Крофърд имаше право да мисли, би било лудост от нейна страна. Той при никакви обстоятелства не би могъл да бъде за нея нещо повече от приятел. Как може да й дойде в ума подобна осъдителна, непозволена мисъл? Не би трябвало да допуска такова нещо и в най-тайните кътчета на въображението си. Тя щеше да се постарае да бъде разумна и със здравомислие и чисто сърце да заслужи правото да съди за характера на мис Крофърд и предимството да проявява искрена загриженост за Едмънд.

Фани твърдо вярваше в това и беше решена да изпълни дълга си, но освен това беше подвластна и на много други чувства, присъщи на младостта и природата й, така че не бива особено да се учудваме, че при всичките си добри намерения да запази самообладание, тя грабна листчето, на което Едмънд беше започнал да й пише, сякаш беше някакво съкровище, пратено й от небето, и след като прочете с огромна нежност думите: „Скъпа моя Фани, бъди така любезна да приемеш…“, го заключи заедно с верижката като най-ценната част от подаръка. Това беше единственото подобие на писмо, което някога беше получавала от него, а може би никога повече нямаше да получи друго. Невъзможно беше да получи нещо, което така да я зарадва със своята загриженост. Никога още два реда, излезли изпод перото и на най-известния писател, не са били удостоявани с толкова похвали, никога и най-ревностните биографи не са познали това пълно блаженство, натъквайки се на някое откритие. Възторгът на влюбената жена надхвърля даже този на биографа. Дори самият почерк, независимо какво може да й донесе написаното, вече я изпълва с блаженство. За Фани нямаше на света по-красиви букви от тези, които беше изписал Едмънд със своя съвсем обикновен почерк! Тези два реда, написани набързо, бяха образец на съвършенство, още самото подреждане на първите три думи: „Скъпа моя Фани“, тяхната плавност, й носеше щастие и тя можеше да им се любува до безкрайност.

След като си събра мислите и успокои чувствата си благодарение на тази щастлива смесица от здрав разум и чувствителност, тя вече беше в състояние да слезе в определеното време в гостната и да се заеме с обичайните си задължения покрай леля си Бъртрам, проявявайки както винаги почтителност, без някаква видима липса на настроение.

Настъпи четвъртък, предопределен да донесе надежди и удоволствия. За Фани той започна по-приятно, отколкото често става в такива своеволни и неконтролируеми дни, тъй като скоро след закуската се получи доста дружелюбно писмо от мистър Крофърд до Уилям, в което той пишеше, че му се налага на другата сутрин да замине за няколко дни в Лондон и има голямо желание да си осигури спътник, така че се надява, ако Уилям е готов да напусне Менсфийлд половин ден по-рано от предвиденото, да се съгласи да заеме място в каретата му. Мистър Крофърд възнамеряваше да бъде в града навреме за обяда на чичо си, който имаше навика да сяда на масата доста късно, и Уилям беше поканен да обядва с него у адмирала. Предложението зарадва Уилям, който беше въодушевен от мисълта да пътува с голяма скорост в карета с четири коня и в компанията на такъв весел и дружелюбно настроен приятел, и като сравни пътуването с важна куриерска мисия, той побърза да наговори всичко, което му дойде на ума, за това колко приятно и достолепно ще бъде. Фани също беше изключително доволна, но по съвсем други причини — първоначалният план беше Уилям да замине с пощенската карета от Нортхемптън на следващата вечер, което нямаше да му позволи да си отдъхне дори час, преди да се качи на каретата за Портсмут. И въпреки че предложението на мистър Крофърд щеше да я лиши много по-рано от компанията на брат й, тя искрено се радваше, че ще му бъде спестена умората от едно такова пътуване, и не мислеше за нищо друго. Сър Томас се отнесе с одобрение към плана по съвсем друга причина. Племенникът му щеше да бъде представен на адмирал Крофърд, а това можеше да му е от полза. Адмиралът без съмнение беше човек с влияние. С две думи, писмото зарадва всички. Половината сутрин Фани беше в приповдигнато настроение, доволна още и от факта, че самият автор също заминава.

А колкото до бала, до който оставаха броени часове, тя се вълнуваше и се боеше твърде много, за да изпита и половината радост от очакването, която се полагаше в такива случаи и която би се сторила абсолютно неизбежна на многото млади дами, очакващи събитието далеч по-спокойно, без това усещане за нещо неизпитано, интересно и особено вълнуващо, което предстоеше на Фани. Мис Прайс, позната на половината поканени само по име, днес за първи път щеше да се появи в обществото, при това като кралица на бала. Кой би могъл да бъде по-щастлив от мис Прайс? Но във възпитанието на мис Прайс не влизаше изкуството да се движи в обществото и ако можеше да предположи каква роля й отреждаше на този бал общественото мнение, спокойствието съвсем щеше да я напусне и да я завладее още по-силно страхът, че може да се изложи пред всички. Да потанцува, без да й обръщат много внимание и без да се измори прекалено, да има достатъчно сили и партньори горе-долу половината вечер, да танцува поне малко с Едмънд и не твърде много с мистър Крофърд, да види, че Уилям се забавлява и да й се удаде да стои настрана от леля си Норис — това беше върхът на амбициите й и, както й се струваше, възможно най-голямото щастие, което й беше отредено. Такива бяха най-смелите й надежди, така че не беше възможно през цялото време да я изпълват само светли очаквания, и през цялата тази дълга сутрин, прекарана главно с двете й лели, често я обхващаха и не толкова радостни мисли. Уилям, твърдо решен да превърне този последен ден в ден на истинска наслада, беше отишъл на лов за бекаси. Едмънд, както с пълно основание предполагаше, беше в дома на свещеника, и тя беше оставена сама да среща яростта на мисис Норис, която беше извън себе си от яд, че икономката ще се разпорежда с вечерята по свое усмотрение, и от която Фани, за разлика от икономката, не можеше да избяга. Всичко това така я изтощи, че накрая започна да мисли за бала като за някакво зло, и когато все така ядно я изпратиха да се облича, тръгна към стаята си толкова изнурена и неспособна да се почувства щастлива, сякаш й бяха забранили да вземе участие в общата радост.

Докато бавно се изкачваше по стъпалата, тя мислеше за вчерашния ден — горе-долу по същото време се беше върнала от дома на свещеника и беше намерила Едмънд в Източната стая. „Какво ще стане, ако и днес го открия там!“ — помисли си тя, оставяйки се да я понесе въображението.

— Фани — каза някой в този миг съвсем наблизо. Тя трепна и вдигна поглед. Във вестибюла, към който току-що се беше приближила, стоеше Едмънд — явно се беше качил по другата стълба. Той се приближи. — Виждаш ми се уморена и измъчена, Фани. Сигурно си ходила много далече.

— Не, изобщо не съм излизала.

— Тогава си се преуморила у дома, което е още по-лошо. Най-добре ще е да поизлезеш малко.

Фани, която не обичаше да се оплаква, предпочете да премълчи, и Едмънд, въпреки че я гледаше съчувствено както винаги, явно скоро престана да мисли как изглежда тя. Стори й се, че настроението му не е блестящо — изглежда нещо не беше наред, нещо, към което тя нямаше отношение. Двамата тръгнаха заедно нагоре, тъй като стаите им бяха на един етаж.

— Идвам от доктор Грант — каза след малко Едмънд. — Сигурно се досещаш по каква работа съм бил там, Фани. — Видът му беше толкова сериозен, че Фани веднага си помисли за една точно определена работа, при мисълта за която й прилоша и тя не беше в състояние да промълви дума. — Исках да поканя мис Крофърд на първите два танца — последва обяснението, което върна Фани към живота и й позволи, тъй като той явно очакваше от нея да го попита нещо, да изрече някакво подобие на въпрос дали мисията му е приключила успешно.

— Да — отговори той, после с измъчена усмивка продължи: — Тя ще танцува с мене, но каза, че това ще бъде за последен път. Тя не говори сериозно. Мисля, надявам се, убеден съм, че това не е сериозно, но бих предпочел да не го чувам. Каза, че никога не е танцувала със свещеник, няма и да танцува. Ако зависеше от мене, бих предпочел въобще да няма никакъв бал точно сега, когато… имам предвид тази седмица, днес… Утре заминавам.

За Фани беше немалко усилие да каже:

— Много съжалявам, че е станало така и че си разстроен. Днешният ден трябва да бъде ден за удоволствия. Такова беше желанието на чичо.

— О, да, да, така и ще стане. Всичко ще бъде чудесно. Аз просто се подразних за миг. Всъщност не смятам, че времето за бала е зле избрано. Какво значение има времето? Но, Фани — тук той я задържа, като хвана ръката й, и продължи тихо и сериозно: — ти знаеш какво значи всичко това. Виждаш какво става. Може би ти по-добре ще ми обясниш защо съм толкова разстроен. Искам малко да си поговоря с тебе. Ти си такъв чудесен слушател. Това, което ми причини болка тази сутрин, беше нейното отношение, и аз още не мога да дойда на себе си. Знам, че нравът й е също така мил и съвършен като твоя, но под влияние на предишното й обкръжение в начина, по който разговаря, в мненията, които изказва, като че ли се промъква някаква нередна нотка. Тя не мисли нищо лошо, но говори така, сякаш го мисли. Казва някои неща на шега и въпреки че знам, че се шегува, това дълбоко ме наранява.

— Вината е във възпитанието й — меко изрече Фани.

Едмънд не можеше да не се съгласи.

— Да, тези нейни чичо и леля! Те са нанесли такива щети на тази най-прекрасна душа! Но ще ти призная, Фани, понякога това ми изглежда нещо повече от начин на държание, имам чувството, че заразата е проникнала вътре в душата й.

Фани реши, че той се обръща към нейното здравомислие, затова, след като се замисли за момент, каза:

— Ако съм ти нужна само като слушател, братовчеде, готова съм най-внимателно да те изслушам, но за съветник не ставам. Не искай това от мене, нямам нужните качества.

— Имаш право да протестираш срещу подобно задължение, Фани, но не се бой. В случай като този никога не бих поискал съвет, и, струва ми се, много малко биха го направили, освен ако не искат да ги убедят в нещо, което противоречи на съвестта им. Искам само да си поговоря с тебе.

— И още нещо, Едмънд. Извини ме за тази волност, но внимавай, докато разговаряш с мене. Не ми казвай нищо, за което по-късно ще съжаляваш. Може да дойде време…

При тези думи страните й пламнаха.

— Скъпа, скъпа Фани! — възкликна Едмънд, притискайки ръката й към устните си едва ли не с такава жар, сякаш беше ръката на мис Крофърд. — Ти си въплъщение на деликатността! Но тук това не е необходимо. Подобно нещо никога няма да се случи. Никога няма да настъпи времето, за което намекваш. Подобно нещо започва да ми се струва все по-малко вероятно. А дори и да се случи това, нито ти, нито аз ще има за какво да си спомняме със страх, защото аз никога няма да се срамувам заради съмненията си. И ако някога тези съмнения изчезнат, причина за това ще бъде промяната у нея, която още повече ще я издигне в очите ми и ще ме накара да си спомням за някогашните й недостатъци с възхищение, че е успяла да ги преодолее. Ти си единственото същество на света, с което бих споделил всичко това. Но ти винаги си знаела мнението ми за нея. Ти си свидетел, Фани, че никога не съм бил заслепен. Колко често сме си говорили с тебе за дребните й заблуждения! Не бива да се боиш от мене, Фани. Аз почти съм се отказал от всяко сериозно намерение по отношение на нея, но трябва наистина да съм пълен глупак, ако съм способен, каквото и да ми се случи, да мисля за добротата и съчувствието ти, без да изпитам най-искрена благодарност.

Той каза достатъчно, за да разколебае опита на едно осемнадесетгодишно момиче. Каза достатъчно, за да събуди у Фани по-радостни чувства от тези, които я обземаха напоследък, и тя отговори с прояснено лице:

— Да, братовчеде, убедена съм, че ти, за разлика от някои други, не си способен на подобно нещо. Мога без страх да чуя всичко, което искаш да ми кажеш. Говори без стеснение всичко, което пожелаеш.

Двамата бяха стигнали втория етаж и появата на камериерката сложи край на разговора. Може би тъкмо навреме, за да запази Фани сегашното си душевно спокойствие — ако бяха продължили темата още пет минути, нищо не гарантираше, че той няма да изтъкне всичките недостатъци на мис Крофърд, както и собственото си униние. А сега, разделяйки се, той я гледаше с нежна признателност, а тя — с чувство, с което не можеше да се сравни нищо на света. От много часове не беше чувала нещо толкова приятно. Откакто отшумя първата радост от писмото на мистър Крофърд до Уилям, чувствата й бяха напълно противоположни. Нищо не й носеше утеха, никаква надежда не я крепеше. Сега всичко, което предстоеше, й се представи в розова светлина. Отново си спомни за късмета на Уилям и сега той й се стори далеч по-значителен, отколкото в началото. Същото се отнасяше и за бала — очакваше я такава изпълнена с удоволствия вечер! Въодушевлението й нямаше граници, и тя започна да се облича с щастливия трепет, който трябваше да съпровожда бала. Всичко вървеше чудесно, видът й в огледалото никак не я огорчи, а когато стигна до верижката, щастието отново й се усмихна, тъй като се оказа, че подарената от мис Крофърд верижка по никакъв начин не иска да се провре през халкичката на кръстчето. Тя беше решила да си я сложи, за да достави удоволствие на Едмънд, но верижката беше твърде масивна за целта. Ето защо трябваше да си сложи неговата и след като с огромно удоволствие съедини кръстчето и верижката, тези скъпи спомени от двете й най-любими същества, тези безценни доказателства за обич, сякаш създадени, за да бъдат носени заедно и във въображението й, и в живота, след като ги окачи на врата си, стори й се, че Уилям и Едмънд са въплътени в тях, и тя беше готова без особено усилие да се примири с възможността да си сложи и верижката на мис Крофърд. Да, така щеше да бъде най-правилно. Мис Крофърд имаше това право, и тъй като то нямаше да бъде посегателство върху другите, по-големи права, заслужени от истинската доброта, можеше да й се отдаде дължимото, при това с известно удоволствие. Верижката наистина изглеждаше чудесна и Фани най-сетне излезе от стаята си, изпълнена с удовлетворение от себе си и всичко наоколо.

Леля й Бъртрам, необикновено оживена, тъкмо се беше сетила за нея във връзка с предстоящото събитие. Беше й хрумнало, при това без чужда помощ, че подготвяйки се за бала, Фани може би ще се радва да получи по-умела помощ от тази, която можеха да й окажат обикновените прислужници, и след като самата тя се облече, наистина изпрати личната си камериерка да й помогне. Разбира се, вече беше твърде късно, за да има някаква полза от нея. Мисис Чапман едва беше стигнала до втория етаж, когато мис Прайс излезе от стаята си напълно облечена, така че им оставаше само да си разменят любезности, но Фани беше почти толкова дълбоко впечатлена от вниманието на леля си, колкото и самата лейди Бъртрам и камериерката й.