Джейн Остин
Менсфийлд парк (26)

Глава 26

Желанието на Уилям да види как танцува Фани направи силно впечатление на чичо му. Надеждата, че скоро ще се появи удобен случай, изразена от сър Томас, не беше просто добро пожелание. Той, както и преди, беше склонен да поощри едно такова предизвикващо умиление чувство, да възнагради всеки, който искаше да види Фани да танцува и да достави удоволствие на всички млади хора. И след като обмисли добре въпроса, сър Томас спокойно и без ничия намеса взе решение, което се разбра на следващата сутрин по време на закуската, когато, споменавайки с одобрение казаното от племенника си, той добави:

— Никак не ми се иска да напуснеш Нортхемптъншиър без да си изпитал това удоволствие, Уилям. Бих се радвал да видя и двама ви как танцувате. Ти говореше за баловете в Нортхемптън. Братовчедите ти от време на време ходеха на тях, но сега това няма да ни свърши работа. За леля ти усилието ще бъде прекалено голямо. Смятам, че няма смисъл да мислим за бал в Нортхемптън. За предпочитане е да организираме танци у дома и ако…

— Ах, драги ми сър Томас — прекъсна го мисис Норис, — знаех си, че така ще стане! Знаех, че ще кажете това! Ако скъпата ни Джулия си беше у дома, или нашата любима мисис Рашуърт беше останала в Содъртън, щяхме да имаме повод и удобен случай за подобно нещо, и тогава можеше да ви поблазни мисълта да организирате за младежите в Менсфийлд танци. Сигурна съм, че щяхте да го направите! Ако те си бяха у дома, какво по-хубаво украшение за бала, който непременно щяхте да дадете за Коледа! Благодари на чичо си, Уилям, благодари на чичо си.

— Дъщерите ми си имат достатъчно удоволствия в Брайтън — авторитетно изрече сър Томас, — и се надявам, че се чувстват щастливи. А балът, който възнамерявам да дам в Менсфийлд, се организира заради братовчедите им. Ако можехме всички да се съберем, без съмнение удоволствието ни щеше да бъде по-пълно, но отсъствието на едни не бива да пречи на другите да се забавляват.

Мисис Норис не намери какво да възрази. Тя забеляза решимостта в погледа му и трябваше да млъкне за известно време, докато изненадата и ядът й попреминаха. Бал по никое време! Когато дъщерите му отсъстваха, а и не се беше допитал до нея! Скоро обаче си намери утеха. Организатор на всичко трябваше да бъде тя — на лейди Бъртрам, разбира се, трябваше да бъдат спестени всички грижи и усилия, и тя беше тази, която щеше да поеме цялата работа. Тя щеше да играе ролята на домакиня по време на бала, и при тази мисъл доброто й настроение така бързо се върна, че вече можеше да се присъедини към останалите, преди още да са изразили радостта и благодарността си.

Едмънд, Уилям и Фани, всеки по свой начин, с думите и с целия си вид показваха такова удоволствие и благодарност заради обещания им бал, че сър Томас не би могъл да желае повече. Едмънд се радваше заради братовчедите си. Нито една добрина, извършена от баща му, нито една проява на любезност, не го беше радвала така, както го зарадва сега.

Лейди Бъртрам, безкрайно спокойна и доволна от живота, нямаше никакви възражения. Сър Томас се постара да й внуши, че балът няма да й причини никакво безпокойство, а тя го увери, че никак не се бои от безпокойствата, защото наистина не може да си представи, че ще има такива.

Мисис Норис вече беше готова със съветите си към сър Томас кои от стаите да избере като най-подходящи за случая, но установи, че той всичко е обмислил, а когато понечи да му намекне за деня, стана ясно, че и това е решено. Сър Томас до най-малките подробности беше обмислил целия план и в момента, в който тя благоволеше да го изслуша мълчаливо, щеше да й прочете списъка на семействата, които възнамеряваше да покани и като си даваше сметка за недостатъчно дългия срок на предизвестието, разчиташе все пак да събере достатъчно млади хора за съставянето на дванадесет или четиринадесет двойки. Можеше детайлно да изложи и съображенията, поради които се беше спрял на датата двадесет и втори като най-подходяща. Уилям трябваше да бъде в Портсмут на двадесет и четвърти, така че двадесет и втори беше последният ден от престоя му в Менсфийлд, но дотогава оставаше толкова малко време, че би било неразумно да се определи по-ранна дата. Мисис Норис трябваше да се задоволи с това, че е напълно съгласна със сър Томас и тъкмо е имала намерение да предложи датата двадесет и втори като най-подходяща за целта.

Сега вече балът не можеше да не се състои и още преди да настъпи вечерта всички заинтересовани бяха известени. Официалните покани бяха разпратени и много млади дами тази вечер също като Фани отидоха да си легнат, изпълнени с радостно безпокойство. При нея самата безпокойството почти надделяваше над радостта — млада и неопитна, без кой знае какви възможности за избор и доверие в собствения си вкус, въпросът „как да се облече“ я терзаеше неимоверно, а най-много се измъчваше заради единственото си украшение — прелестно кехлибарено кръстче, което Уилям й беше донесъл от Сицилия, защото нямаше верижка за него, а само една лентичка. И въпреки че вече го беше слагала по този начин, дали беше допустимо да направи същото и сега, когато другите млади дами сигурно щяха да се появят, отрупани със скъпоценности? Но как да не си сложи кръстчето! Уилям беше имал желание да й купи и златна верижка, но средствата не му бяха позволили, така че не можеше да не си го сложи, иначе дори балът, даван най-вече за нейно удоволствие, щеше да изгуби своята привлекателност.

Междувременно приготовленията продължаваха, а лейди Бъртрам все така си седеше на дивана, необезпокоявана от никого. На няколко пъти се наложи икономката да се обърне към нея, а камериерката й бързаше да приготви новата й рокля, сър Томас се разпореждаше, а мисис Норис се суетеше наоколо, но това не създаваше никакви главоболия на лейди Бъртрам и, както беше предвидила, „всъщност няма никакъв повод за безпокойство във всичко това“.

По това време Едмънд беше особено угрижен — цялото му същество беше погълнато от мисълта за двете предстоящи събития, които щяха да решат съдбата му — посвещаването в сан и бракът — събития толкова важни, че балът, който скоро щеше да бъде последван от едно от тях, в неговите очи в никакъв случай не можеше да бъде това, което беше за всички останали в дома. На двадесет и трети той трябваше да замине при един свой приятел недалеч от Питърбъроу, който се намираше в същото положение като него, и двамата щяха да приемат свещенически сан през седмицата преди Коледа. Така съдбата му щеше да се реши наполовина, но с другата половина нещата едва ли щяха да потръгнат така гладко. Щеше да уреди служебните си задължения, но съпругата, с която трябваше да ги споделя, която щеше да го вдъхновява и да го възнаграждава за положените усилия, можеше да се окаже недостижима. Той знаеше какво иска, но невинаги беше наясно с нейните желания. Имаше някои неща, в които мненията им се разминаваха, в някои моменти не беше сигурен, че си подхождат, и въпреки че беше убеден в нейната привързаност, и то дотолкова, че се беше решил, или почти беше решен, да изяснят отношенията си в най-скоро време, веднага щом уредеше многото си дела и си отговореше окончателно на въпроса какво може да й предложи, все пак го изпълваха тревоги и съмнения какъв ще бъде отговорът й. Понякога беше дълбоко убеден в чувствата й — връщайки се мислено назад, той си припомняше колко често го е насърчавала и виждаше в безкористната й привързаност същото съвършенство, с което се отличаваше във всичко. Но в други моменти в надеждите му се промъкваха съмнение и страх и, спомняйки си изявленията й, че уединението и отшелническият живот не я привличат и предпочита определено живота в Лондон — какво можеше да очаква той в тази ситуация, освен решителен отказ? Единствено съгласие, което той още по-малко би могъл да приеме, тъй като заради него щеше да му се наложи да пожертва положението и призванието си — нещо, което съвестта не би му позволила.

От отговора на един-единствен въпрос зависеше всичко. Дали тя го обичаше достатъчно, за да се откаже от всичко, което беше свикнала да смята за особено важно, дали го обичаше дотолкова, че да престане да придава значение на тези неща? Отговорът на този въпрос, който Едмънд непрекъснато си задаваше, най-често беше „да“, но се случваше да бъде и „не“.

Мис Крофърд скоро щеше да напусне Менсфийлд и поради това напоследък „да“ и „не“ постоянно се редуваха. Той виждаше как блестят очите й, когато заговореше за писмото от скъпата си приятелка, която настояваше да й отиде на гости за по-дълго в Лондон, и за добротата на Хенри, който беше обещал да остане в Менсфийлд до януари, за да я закара дотам. Беше я чул да говори за удоволствието от едно такова пътешествие с въодушевление, в което той долавяше „не“. Това обаче трая само първия ден, докато се вземе решението, в часа на първия радостен изблик, когато за нея не съществуваше нищо, освен приятелите, с които й предстоеше да се срещне. По-късно му се беше случвало да чува и други изказвания, изпълнени с по-различни чувства, вече не толкова еднозначни. Беше я чул да казва на мисис Грант, че със съжаление ще я напусне и че започва да се съмнява дали приятелите, при които отива, и удоволствията, които я очакват, си заслужават жертвата, която прави, оставяйки толкова много неща зад гърба си. И независимо от това, че трябваше да замине, и че без съмнение щеше да прекара много весело, тя вече с удоволствие предвкусваше връщането си в Менсфийлд. Не означаваше ли всичко това определено „да“?

Погълнат от всички тези размисли, от грижата да уреди и приведе в ред работите си, Едмънд нямаше много време да мисли за вечерта, която цялото останало семейство очакваше със значително по-голям интерес. Ако не се смяташе радостта на двамата му братовчеди, за него тази вечер с нищо не беше по-ценна от което и да било друго предварително уговорено събиране на двете семейства. Всяка среща означаваше за него надежда, че ще получи ново потвърждение за привързаността на мис Крофърд, но вихърът на бала едва ли беше най-подходящото време за пораждането на сериозни чувства и за решителни обяснения. Да я покани предварително на първите два танца — това беше единственото щастие в негова власт и единственото му участие в подготовката за бала, независимо от трескавата дейност, която кипеше наоколо от сутрин до вечер.

Четвъртък беше денят, определен за бала, а в сряда сутринта Фани, която все още не можеше да измисли как да се облече, реши да поиска съвет от по-опитни от нея и да се обърне към мисис Грант и сестра й, чийто всепризнат вкус щеше да й помогне да избегне упреците. И тъй като Едмънд и Уилям бяха заминали за Нортхемптън и имаше основания да мисли, че и мистър Крофърд е излязъл, тя се запъти към дома на свещеника без да се бои особено, че ще трябва да търси повод за разговор насаме — а поверителният разговор беше много важен за Фани, която се чувстваше донякъде засрамена от вълнението си.

На няколко крачки от дома на свещеника тя срещна мис Крофърд, която тъкмо се беше запътила към нея и, както й се стори, нямаше особено желание да прекъсне разходката си, въпреки че от учтивост й предложи да влязат в къщата, затова Фани веднага й обясни за какво е дошла и я увери, че ако бъде така любезна да й помогне с мнението си, спокойно могат да поговорят и навън. Мис Крофърд изглеждаше поласкана от молбата й и, след като се замисли за миг, започна доста по-сърдечно да я увещава да влязат в къщата и предложи да отидат в нейната стая, където ще могат спокойно да си поговорят, без да безпокоят доктора и мисис Грант, които седяха в гостната. Такова беше желанието и на Фани, която й беше дълбоко благодарна за проявената готовност и внимание, така че двете влязоха вътре, качиха се по стълбите и скоро вече бяха изцяло погълнати от обсъждането на този интересен въпрос. Мис Крофърд, доволна, че са потърсили мнението й, вложи целия си ум и вкус, и благодарение на нейните съвети всичко започна да изглежда по-просто, а старанието й да ободри Фани го направи и приятно. Беше взето решение за тоалета в най-важните му подробности.

— А каква огърлица ще си сложите? — попита мис Крофърд. — Сигурно кръстчето на брат си?

И докато говореше, разгръщаше малкия пакет, който Фани беше забелязала в ръката й още при срещата. Фани сподели желанията и съмненията си — не можеше нито да си сложи кръстчето, нито да се откаже от него. Отговорът на това беше една малка кутия за бижута, която мис Крофърд постави пред нея и я помоли да си избере някоя златна верижка или колие. Ето какъв беше пакетът в ръцете на мис Крофърд и с каква цел беше тръгнала при Фани! И тя започна много мило да увещава приятелката си да си избере някоя от верижките за кръстчето и да я запази за спомен, като при това се стараеше всячески да победи неудобството, което накара Фани в първия момент да отстъпи ужасена.

— Виждате каква колекция имам — каза тя. — Двойно повече от това, което обикновено използвам. Не ви предлагам нови неща. Трябва да ми простите волността и да ми направите тази услуга.

Фани продължаваше да се съпротивлява, при това от сърце. Подаръкът беше прекалено скъп. Но мис Крофърд така настояваше и доказваше така нежно и сериозно, че трябва да се съгласи заради Уилям и кръстчето, заради бала и заради самата нея, че в края на краищата успя да я убеди. Фани разбра, че ако не се подчини, има опасност да я обвинят в гордост и незачитане, и може би в още нещо, и след като срамежливо и неохотно даде съгласието си, започна да избира. Тя разглеждаше отново и отново накитите, като се стараеше да отгатне кой от тях представлява най-малка ценност, и най-накрая се спря на една верижка, защото й се стори, че по-често от останалите обръщат вниманието й върху нея. Тя беше златна, чудесно изработена, и въпреки че би предпочела някоя по-дълга и по-простичка, която щеше да бъде по-подходяща за целта, Фани се надяваше, че се е спряла именно на тази, която мис Крофърд най-малко би искала да запази. Мис Крофърд изрази с усмивка пълното си одобрение и побърза да довърши започнатото, като веднага окачи верижката на врата на Фани и я накара да се погледне, за да види колко добре й стои.

Фани не можеше да отрече, че й отива, и ако не се смятат остатъците от угризения, беше крайно зарадвана от новата и така навременна придобивка. Тя би предпочела може би да дължи тази радост на някой друг. Но това беше недостойно чувство. Мис Крофърд беше предугадила желанието й и беше проявила доброта, която показваше, че й е истинска приятелка.

— Винаги, когато съм с тази верижка, ще се сещам за вас — каза тя — и ще си спомням за огромната ви доброта.

— Когато си слагате тази верижка, ще трябва да мислите и за още някого — отвърна мис Крофърд. — Трябва да мислите за Хенри, най-вече защото изборът е негов. Той ми я подари, и заедно с верижката аз ви прехвърлям и задължението да мислите за този, който я е избирал. Нека тя да бъде спомен от нашето семейство. Когато си спомните за сестрата, непременно ще се сетите и за брата.

Фани, безкрайно изненадана и смутена, изпита желание незабавно да върне подаръка. Да приеме нещо, подарено другиму, при това от брат — това беше невъзможно, не биваше да се допусне! И тя като опарена постави обратно верижката върху възглавничката й с толкова объркан вид, че направо развесели събеседничката си, и явно беше твърдо решена или да си избере нова, или въобще да не взема нищо. Мис Крофърд си помисли, че никога не е виждала съвестта да се проявява по толкова мил начин.

— Скъпо дете — попита тя със смях, — от какво се боите? Да не би да мислите, че Хенри ще познае верижката и ще си въобрази, че сте я получили по нечестен начин? Или смятате, че ще се почувства прекалено поласкан ако види на хубавата ви шийка украшението, което е купил преди три години, когато още не е подозирал за вашето съществуване? А може би — тук тя погледна лукаво Фани — може би подозирате, че двамата сме се наговорили и че аз правя всичко това с негово знание и по негово желание?

Фани, цялата пламнала от срам, възрази, че и през ум не й е минало подобно нещо.

— Е, тогава — заяви по-сериозно мис Крофърд, която изобщо не й повярва — за да ме убедите, че не ни подозирате в някакъв заговор и че както винаги ще повярвате в искреността на подбудите ни, вземете верижката и да не говорим повече за това. Това, че тя е подарък от брат ми, ни най-малко не променя нещата и нищо не пречи да я приемете, щом аз съм готова охотно да се разделя с нея. Хенри постоянно ми подарява най-различни неща. Получила съм безброй подаръци от него, толкова много, че не е възможно да ценя всичките, а той едва ли би си спомнил и половината от тях. Колкото до тази верижка, слагала съм я не повече от пет-шест пъти. Много е хубава, но аз просто не се сещам за нея и въпреки че с радост бих ви предложила да си изберете каквото и да било от тази кутия, вие се спряхте именно на тази, с която, ако зависеше от мене, с най-голяма охота бих се разделила и бих се радвала да видя на вас. Не казвайте нищо повече, за бога. Не си заслужава да се кажат толкова думи за една такава дреболия.

Фани не се осмели да се противи повече и за втори път благодари на мис Крофърд и взе верижката, но вече без предишната радост, защото видя в очите на приятелката си нещо, което никак не й хареса.

Тя не можеше да не почувства промяната в държанието на мистър Крофърд. Усещаше я от доста време. Той явно се стараеше да й се хареса, беше галантен и внимателен, държеше се с нея както някога с братовчедките й — явно искаше да я лиши от спокойствие, така, както беше лишил тях. И дали нямаше някакво отношение към този подарък? Тя никак не беше убедена в противното, тъй като мис Крофърд беше предана сестра, но като жена и приятелка беше доста безотговорна.

Погълната от тези мисли и съмнения и изпълнена със съзнанието, че придобивката, за която така беше мечтала, не й е донесла кой знае каква радост, тя се връщаше у дома по същата тази пътечка, без грижите й да са намалели — те просто бяха взели друга насока.