Джейн Остин
Менсфийлд парк (24)

Глава 24

На следващата сутрин Хенри Крофърд вече беше напълно решен да остане за още две седмици в Менсфийлд и след като изпрати хора да доведат кучетата му и написа няколко реда обяснение до адмирала, той запечата писмото, хвърли го небрежно настрана и се озърна за сестра си. Като видя, че никой друг от семейството не се мярка наоколо, той каза усмихнат:

— Как мислиш, Мери, с какво смятам да се развличам през дните, когато не съм на лов? Вече съм прекалено стар, за да ловувам повече от три пъти седмично, но пък имам план за дните между лова. Какъв мислиш че е той?

— Да се разхождаш и да яздиш с мене, разбира се.

— Не точно, въпреки че бих се радвал да правя и това, но то ще бъде само упражнение за поддържане на тялото, а аз трябва да се погрижа и за душата си. Освен това, заниманието, което ми предлагаш, е просто отдих и задоволяване на собствените прищевки, без благотворния елемент на труда, а аз не обичам да тъна в безделие. Не, планът ми е да накарам Фани Прайс да се влюби в мене.

— Фани Прайс!? Глупости! Не, не! Стигат ти двете й братовчедки.

— Да, но аз няма да се успокоя, докато не покоря и Фани Прайс, искам да стигна до сърцето й. Ти явно не си даваш сметка колко е интересна. Когато говорехме за нея снощи, останах с впечатлението, че никой от вас не осъзнава как чудно се е променила външността й през последния месец и половина. Вие я виждате всеки ден, затова и не забелязвате промяната, но, уверявам те, тя е съвсем различна от това, което беше през есента. Тогава тя беше просто едно тихо, скромно момиче, с нелоша външност, а сега е направо красавица. Тогава си мислех, че нито цветът на лицето, нито чертите й са особено привлекателни, но тази нейна нежна кожа, която толкова често се покрива с руменина, както вчера, е просто прелестна. А колкото до очите и устните й, не се съмнявам, че могат да бъдат достатъчно изразителни, когато има какво да изрази. После, и маниерите, и държанието й, toute ensemble^[1], така неописуемо са се подобрили! И от октомври насам е пораснала най-малкото с два инча.

— Ама че глупост! Така ти се е сторило само защото наблизо нямаше нито една висока жена, с която да я сравниш и защото беше с нова рокля, а ти никога досега не си я виждал така добре облечена. Тя си е точно такава, каквато беше през октомври, повярвай ми. Цялата работа е, че в цялата компания тя беше единственото момиче, на което можеше да спреш вниманието си, а ти без подобно нещо не можеш да живееш. Винаги съм я смятала за хубавичка — не толкова, че да те порази с красотата си, но „доста хубавичка“, както се казва. Това е точно този тип хубост, която с времето прави все по-силно впечатление. Очите й би трябвало да са малко по-тъмни, затова пък усмивката й е прелестна, но колкото до тази чудесна промяна, сигурна съм, че обяснението се крие в по-хубавия тоалет и липсата на друг обект, върху когото да спреш вниманието си. Така че, ако действително си решил да я ухажваш, не ме убеждавай, че това се дължи на красотата й или че има някаква друга причина, освен безделието и безразсъдството ти.

Брат й само се усмихна при това обвинение, а след малко добави:

— Не съм съвсем наясно как да се държа с мис Фани. Не мога да я разбера. Вчера не успях да се ориентирам по държанието й какво мисли. Що за характер е? Толкова ли е сериозна? Или е особена? А може би е лицемерка? Защо така се отдръпваше от мене и ме гледаше толкова строго? Едва успявах да я накарам да проговори. Никога в живота си не съм прекарвал толкова време в компанията на едно момиче, опитвайки се да го забавлявам, с толкова малък успех! Никога не съм срещал друго момиче, което да ме гледа така мрачно! Трябва да опитам да се справя с това положение. Погледът й казва: „Няма да ми харесате, за нищо на света няма да започна да ви харесвам!“, а аз казвам, че ще й харесам.

— Ех, че си глупав! Значи, затова ти е толкова интересна! Това, че не те харесва, прави кожата й толкова нежна и я кара да изглежда много по-висока, придава й цялата тази прелест и чар! Много ми се иска да не страда истински заради тебе. Едно малко влюбване може би ще я пооживи и ще й бъде от полза, но не ми се ще да се измъчва, защото е най-милото създание на света и е способна на много силни чувства.

— Това са само две седмици — каза Хенри, — и ако може да бъде погубена за две седмици, значи е устроена така, че нищо не може да я спаси. Не, аз няма да й причиня зло, на горкото момиченце! Искам само да ме гледа нежно, да ми се усмихва и да се изчервява, да ми пази място до себе си — където и да сме, и когато седна до нея и я заговоря, да сияе от щастие. Да мисли така, както аз мисля, да се интересува от всичко, което ме засяга и ми доставя удоволствие, да се опитва да ме задържи по-дълго в Менсфийлд, а когато си замина — да се почувства нещастна за цял живот, това е всичко, което искам!

— Самата скромност! — каза Мери. — При това положение мога да не чувствам угризения. Е, ще имаш достатъчно удобни случаи да направиш добро впечатление, защото се виждаме доста често.

И без каквито и да било други възражения тя остави Фани на волята на съдбата — съдба, която можеше да бъде по-жестока, отколкото Фани заслужаваше, ако сърцето й не беше защитено по начин, за който мис Крофърд не подозираше. Защото, въпреки че без съмнение, има такива непревземаеми осемнадесетгодишни девойки, как иначе щяхме да четем за тях в романите, които за нищо на света не биха се съгласили да се влюбят напук на здравия разум, и тук са безсилни всяка изобретателност, чар, внимание и ласкателство, не ми се вярва Фани да беше една от тях и не мисля, че при нейното отзивчиво сърце и присъщия й вкус би успяла да запази сърцето си непокътнато при такова ухажване, макар и само за две седмици, на мъж като Крофърд, независимо, от лошото мнение, което би се наложило да преодолее, ако чувствата й вече не бяха завладени от друг. Но независимо от защитата, която й даваше любовта й към другия, и липсата на уважение към този, който се опитваше да я покори, постоянното внимание на Крофърд — постоянно, но не натрапчиво, и старанието му да се пригоди все повече към кротостта и деликатността на характера й, скоро я принудиха да промени предишното си неприязнено отношение към него. Тя в никакъв случай не беше забравила миналото и продължаваше да има все още същото лошо мнение за него, но не можеше да не забележи качествата му. Той беше забавен, държанието му беше променено, а беше и любезен, толкова сериозно и безупречно любезен, че ставаше невъзможно да не му се отговори със същото.

Само няколко дни бяха достатъчни, за да се стигне до това положение, а към края на тези няколко дни възникнаха обстоятелства, които, може да се каже, повишиха изгледите му да й се хареса, тъй като толкова много зарадваха Фани, че тя беше готова да изпита благоразположение към целия свят. Уилям, така дълго отсъствалият и горещо обичан брат, отново беше в Англия. Тя лично беше получила писмо от него, няколко щастливи реда, писани набързо при влизането на кораба в Ламанша и изпратени от Портсмут с първата лодка, напуснала „Антверп“, който вече беше пуснал котва в Спитхед. И когато Крофърд се появи с вестника в ръка с надеждата, че първи ще донесе вестта, намери Фани разтреперана от радост, със сияещо лице над писмото на Уилям, да записва, изпълнена с благодарност, любезната покана, която чичо й диктуваше най-хладнокръвно в отговор.

Беше изминал само един ден, откакто Крофърд беше разбрал как стоят нещата с брат й, по-точно откакто изобщо научи за съществуването на този неин брат и че той плава на този и този кораб, но интересът, който този факт събуди у него, както и трябваше да се очаква, не угасна, и го накара при връщането си в града да се опита да узнае кога се очаква „Антверп“ да се върне от плаването си в Средиземноморието и т.н. и късметът, който му помогна на следващата сутрин, когато рано-рано се беше заел с прегледа на флотските новини, му се стори награда за изобретателността, накарала го да потърси подобен начин да зарадва Фани, както и за почтителността му към адмирала, която го караше от много години да купува редовно вестника, публикуващ най-новите сведения из живота на флота. Оказа се обаче, че е закъснял. Всички онези прекрасни чувства, които се беше надявал пръв да събуди, вече бяха изживени. Но неговите добри намерения бяха оценени с благодарност от Фани — силна и гореща благодарност, тъй като поривът на сестринска обич към Уилям я беше освободил от обичайната й плахост.

Нейният скъп Уилям скоро отново щеше да бъде с тях. Нямаше никакво съмнение, че незабавно ще му разрешат отпуск, защото той все още беше само юнкер. И тъй като родителите му, които живееха в самия град, вече би трябвало да са го видели и може би се срещаха с него всеки ден, справедливо беше веднага след разрешението за отпуск да замине при сестра си, с която си пишеше най-редовно през последните седем години, и при чичо си, който повече от всеки друг му беше оказвал поддръжка и беше помагал за служебния му напредък. В съответствие с това отговорът на нейния отговор, в който се съобщаваше за пристигането му в един от близките дни, дойде по възможно най-бързия начин и преди още да изминат и десет дни от вълненията на Фани по случай първата й покана за обяд, тя беше обзета от нови вълнения от по-възвишено естество. Където и да се намираше — в хола, във вестибюла или на стълбището, тя се вслушваше дали няма да чуе шума на каретата, която трябваше да доведе брат й при нея.

За щастие каретата пристигна точно когато я чакаше по този начин, така че нямаше никакви церемонии, нито страхове, които да отдалечат мига на срещата. Когато Уилям прекрачи прага, тя вече беше с него, и първите минути на възторг преминаха, без някой да им попречи и без свидетели, ако не се смятат прислужниците, които бяха заети главно с отварянето на нужните врати. Именно към това се бяха стремили сър Томас и Едмънд, както се оказа по-късно, като всеки от тях поотделно беше посъветвал мисис Норис, изпълнен със съчувствие и доброжелателство, да остане на мястото си, вместо да се втурва към хола при първия шум на пристигащата карета.

Уилям и Фани скоро се появиха и сър Томас има удоволствието да приеме в лицето на своето протеже, което беше изпратил в плаване преди седем години, един съвсем друг човек — пред него стоеше младеж с открито, приятно лице, чието държание беше естествено и непринудено, и в същото време — сърдечно и почтително, което ясно свидетелстваше, че има насреща си приятел.

Трябваше да мине доста време, докато Фани се съвземе от щастливото вълнение на този час, който се състоеше от последните тридесет минути на очакване и първите тридесет на сбъднати надежди. Трябваше й известно време дори за да може да каже със сигурност, че е щастлива, да изчезне разочарованието, неизбежно при една такава промяна у човека насреща, и тя да бъде в състояние да види в него предишния Уилям и да му заговори така, както беше копняла през всичките тези години. И все пак този момент постепенно настъпи, помогна му неговата любов, също така гореща като нейната, но без да бъде ограничавана от прекалена изтънченост или липса на самоувереност. Тя беше най-любимият му човек, но при неговия по-твърд характер и по-силен дух беше така естествено да изразява любовта си, както и да обича. На другия ден двамата се разхождаха заедно с искрено удоволствие и всяка следваща сутрин подновяваха своето tete-a-tete, което изпълваше сър Томас със задоволство още преди Едмънд да му обърне внимание върху това обстоятелство.

Като се изключат моментите на особен възторг, които подчертаните или неочаквани знаци на внимание от страна на Едмънд през последните месеци й носеха, Фани никога досега не се беше чувствала толкова щастлива, както при това безпрепятствено, спокойно, непомрачавано от никакви страхове общуване с нейния брат и приятел, който разкриваше сърцето си пред нея, поверяваше й всичките си надежди и опасения, планове и вълнения относно така дългоочакваното, с труд заслужено и справедливо ценено благо на повишението в чин. Той можеше незабавно да й съобщи и най-малката подробност за майка й и баща й, братята и сестрите й, за които чуваше толкова рядко. Интересуваше се от всички приятни неща и дребни неудобства на живота й в нейния дом — Менсфийлд, и беше готов да гледа на всеки от членовете на семейството така, както го виждаше тя, като мненията им се различаваха единствено по отношение на мисис Норис — за нея той се изказваше по-безцеремонно и я ругаеше с повече възмущение и с когото, това може би беше най-ценната от всички дребни радости, можеше да се върне към всички хубави и лоши неща в детството им и да си спомни с нежност всяка тяхна обща болка и радост. Това беше предимството, което укрепва братската обич и пред което отстъпват дори съпружеските връзки. Децата, израснали в едно семейство, в чиито вени тече една кръв, с едни и същи първи спомени и навици, разполагат с един източник на радост, който никакви по-късни отношения не могат да заменят. Само една дълга и неестествена раздяла, един разрив, който никакви последващи отношения не могат да оправдаят, е в състояние напълно да изличи от паметта скъпоценните остатъци на тази първа привързаност. Уви, това се случва твърде често. Братската любов, която понякога е почти всичко, друг път е по-лоша от нищо. Но при Уилям и Фани Прайс това чувство беше свежо и цъфтящо, ненакърнено от противоположни интереси, неохладено от някаква нова привързаност, което под влияние на времето и раздялата още повече укрепваше.

Тази толкова трогателна обич ги издигаше в очите на всеки, чието сърце беше способно да оцени доброто. Хенри Крофърд беше впечатлен не по-малко от останалите. Той уважаваше сърдечната, грубовата нежност на младия моряк, с която той заяви, посягайки към косите на Фани: „Знаете ли, тази странна мода започва вече да ми харесва, въпреки че когато чух за първи път колко е популярна в Англия, просто не можех да повярвам и когато мисис Браун и останалите дами се появиха в този вид в дома на върховния комисар на Гибралтар, помислих си, че са полудели, но Фани е способна да ме накара да се примиря с всичко.“ Крофърд възхитен забеляза как пламнаха бузите на Фани при тези думи, как заблестяха очите й, как следеше с дълбок интерес и беше изцяло погълната от разказа на брат си, когато описваше някое от неизбежните в такива случаи опасни приключения или страшните сцени, без които беше невъзможно да се мине за толкова дълго време, прекарано в плаване.

Хенри Крофърд имаше достатъчно вътрешен вкус, за да оцени по достойнство една такава картина. Фани стана още по-привлекателна за него, двойно по-привлекателна, защото нейната чувствителност, която така я красеше и озаряваше лицето й, сама по себе си беше привлекателна. Той вече не се съмняваше, че притежава богато сърце. Тя беше способна на чувство, на истинско чувство. Заслужаваше си да бъдеш обичан от такава девойка, да събудиш първия плам в нейната нежна, непокварена душа. Тя го беше заинтригувала повече, отколкото беше предвиждал. Две седмици никак не бяха достатъчни. Той реши да остане за неопределено време.

Сър Томас често подтикваше племенника си да разказва. Неговите описания сами по себе си бяха интересни, но главната цел на чичо му беше да разбере разказвача, да опознае младежа от разказите му. Той слушаше с дълбоко удовлетворение ясните, прости, живи подробности и виждаше в тях доказателство за здрави принципи, професионални знания, енергия, смелост и бодър дух — всичко, което заслужава и обещава успех. Въпреки младостта си Уилям вече беше видял много. Беше плавал в Средиземно море, край Западните Индии и отново в Средиземноморието, често беше слизал на брега благодарение на симпатията, която капитанът му изпитваше към него, и за седем години беше успял да се сблъска с всички възможни опасности, които морето и войната, взети заедно, могат да породят. Разполагайки с такива възможности, той имаше пълно право да разчита на слушатели и въпреки че мисис Норис беше в състояние насред разказа на племенника си за някое корабокрушение или схватка с неприятеля да се засуети из стаята в търсене на някой конец или на старо копче за риза, всички останали слушаха с внимание, и дори лейди Бъртрам не можеше да остане равнодушна, когато се говореше за такива ужаси, без от време на време да вдигне глава от ръкоделието си и да каже: „Господи! Колко неприятно! Чудя се как хората се съгласяват да тръгнат по моретата.“

Чувствата на Хенри Крофърд, когато слушаше тези разкази, бяха съвсем различни. Той копнееше също да тръгне в плаване, да види, да направи и да изпита всичко това. Сърцето му биеше ускорено, въображението му се развихряше и го изпълваше огромно уважение към този младеж, който още нямаше двадесет години, но вече беше преминал през такива телесни несгоди и душевни изпитания. Пред блясъка на героизма, благородните усилия, волята и постоянството собственият му егоистичен навик да угажда на слабостите си изглеждаше срамен и жалък, и той би искал да бъде не друг, а Уилям Прайс, и със същото чувство за собствено достойнство и бодър ентусиазъм да се отличи и да си проправи пътя към богатството и влиятелното положение, вместо да бъде това, което беше.

Това желание се отличаваше повече със сила, отколкото с постоянство. Един въпрос на Едмънд относно планирания за следващия ден лов го извади от унеса на размишленията за миналото и свързаните с тях съжаления и той стигна до извода, че не е чак толкова лошо от самото начало да си богат и да имаш на разположение коне и грумове. В едно отношение това дори беше по-добре, тъй като му даваше възможност да прояви доброта тогава, когато имаше желание да се покаже любезен. Уилям, с присъщата си енергия, храброст и немалка доза любопитство, прояви желание да отиде на лов и той можеше да му предложи кон без ни най-малко да жертва собственото си удобство, трябваше само да се преодолеят известни колебания от страна на сър Томас, който си даваше по-ясна сметка от племенника си за цената на подобна услуга, както и да се разсеят опасенията на Фани. Тя се боеше за Уилям, и колкото и да й разказваше той за опита си като ездач в какви ли не страни, как е изкачвал планини с конни отряди, на какви буйни коне и мулета е попадал и колко пъти е успявал да избегне смъртоносни падания, тя не се чувстваше никак сигурна, че ще успее да се справи с един капризен ловен кон по време на английски лов на лисици. Нищо не можа да я накара да се примири с риска и да почувства към мистър Крофърд благодарността, на която той с право разчиташе, за това, че е услужил на брат й с коня си, докато Уилям не се върна здрав и невредим, без да го сполети нещастие или позор. Когато обаче се оказа, че ловът с нищо не му е навредил, тя беше склонна да го приеме като любезност и дори възнагради с усмивка собственика в мига, в който той отново предложи коня на брат й. Крофърд, възможно най-сърдечно и по начин, на който не можеше да се откаже, предостави коня си на Уилям за цялото време, докато той пребивава в Нортхемптъншиър.