Джейн Остин
Менсфийлд парк (21)

Глава 21

Завръщането на сър Томас доведе до поразителна промяна в живота на семейството, която нямаше нищо общо с „Любовните клетви“. Когато той пое управлението, Менсфийлд напълно се преобрази. Някои от членовете на компанията бяха изпроводени, други бяха опечалени, а в сравнение с близкото минало дните потекоха еднообразно и унило. Скучните семейни сбирки рядко се оживяваха. С обитателите на пасторския дом почти не се срещаха. Сър Томас, който и преди избягваше прекалената близост, сега проявяваше твърде голяма неохота към каквито и да било ангажименти, с едно-единствено изключение. Семейство Рашуърт бяха единствените хора, които беше склонен да допусне в тесния семеен кръг.

Едмънд никак не се учудваше, че баща му изпитва такива чувства, и не съжаляваше за нищо, освен че са лишени от компанията на семейство Грант.

— Но те имат право на внимание от наша страна — заяви той пред Фани. — Те сякаш са част от нас, почти членове на семейството. Бих искал баща ми да осъзнае колко внимателни бяха те към майка ми и сестрите ми, докато той отсъстваше. Страхувам се, че може би се чувстват пренебрегнати. Истината обаче е тази, че баща ми почти не ги познава. Когато той напусна Англия, те не бяха прекарали тук и година. Ако ги познаваше по-добре, щеше да цени компанията им така, както заслужават, защото те са именно от този тип хора, които биха му харесали. Понякога в нашия семеен кръг не достига оживлението — сестрите ми са потиснати, а Том явно се чувства зле. Докторът и мисис Грант ще внесат оживление и ще помогнат вечерите да минават по-весело дори и за баща ми.

— Мислиш ли? — попита Фани. — Според мене чичо ми няма да се зарадва на никакво попълнение. Мисля, че той цени именно спокойствието, за което говориш, и тишината на тесния семеен кръг е всичко, от което има нужда. И ми се струва, че не сме по-сериозни, отколкото преди — имам предвид, преди чичо ми да замине. Доколкото си спомням, винаги е било горе-долу същото. В негово присъствие никога не сме се смели много, или ако има някаква разлика, мисля, че тя е само неизбежна последица от едно такова пътуване, която се усеща на първо време. Не може да няма нещо като скованост в такива случаи. Но аз не мога да си спомня и преди вечерите ни да са били особено весели, освен когато чичо ми заминаваше за града. Предполагам, че младите хора изобщо не са в състояние да се веселят в присъствието на тези, пред които изпитват благоговение.

— Струва ми се, че имаш право, Фани — отговори той след кратък размисъл. — Навярно вечерите ни не са се променили, а просто отново са станали такива, каквито бяха. Новото всъщност беше тяхната оживеност… Затова пък колко силно е впечатлението, което оставиха тези няколко седмици! Имах чувството, че никога досега не сме живели така.

— Сигурно съм по-малко жизнерадостна от другите хора — каза Фани. — Вечерите не ми се виждат дълги. Обичам да слушам разказите на чичо за Западните Индии. Мога да го слушам с часове. Това ми е далеч по-забавно от много други неща — но, боя се, че просто съм по-различна от другите.

— И защо точно това трябва да те плаши? — усмихна се той. — Може би искаш да чуеш, че се различаваш от другите само в това, че си по-благоразумна и сдържана? Кога съм те хвалил, Фани, пък и когото и да било другиго, право в очите? Ако искаш да ти правят комплименти иди при баща ми. Ще останеш доволна. Попитай чичо си какво мисли за тебе и ще чуеш достатъчно похвали. Въпреки че те ще бъдат най-вече по адрес на външността ти, ще трябва да се примириш с това и да вярваш, че с времето той ще бъде в състояние да оцени и душевната ти красота.

Подобни изказвания бяха толкова нови за Фани, че тя съвсем се обърка.

— Чичо ти е на мнение, че си много хубавичка, мила Фани, там е цялата работа. Всеки на мое място би се впуснал в дълги обяснения, а и всяко друго момиче би се почувствало засегнато, че по-рано не са го смятали за хубавица. Истината обаче е тази — никога досега чичо ти не се е възхищавал от тебе, а сега е във възторг. Лицето ти е придобило такъв хубав цвят! И цялата ти външност е толкова променена! Пък и фигурата ти… Не, не, Фани, не се извръщай така неодобрително — та това е само чичо ти! Ако не можеш да понесеш възхищението на чичо си, какво ще стане с тебе? Ще трябва да свикнеш с мисълта, че си достойна да ти се любуват. Опитай се да се примириш, че един ден ще станеш хубава жена.

— О, не говори така, не говори така! — извика Фани, измъчвана от чувства, за чието съществуване той и не подозираше, но като видя, че е разстроена, той прецени, че е по-добре да прекрати този разговор и само добави вече по-сериозно:

— Чичо ти е склонен да изпитва задоволство от тебе във всяко едно отношение. На мене ми се иска единствено да разговаряш повече с него. Ти си една от онези, които са прекалено мълчаливи по време на вечерните ни сбирки.

— Но аз разговарям с него повече от всякога. Сигурна съм в това. Не ме ли чу снощи как го питах за търговията с роби?

— Да, чух, и се надявах този въпрос да бъде последван и от други. Чичо ти щеше да се радва, ако беше продължила да го разпитваш.

— Много ми се искаше да го направя, само че при тази гробна тишина… При това братовчедките ми също бяха там и не казаха нито дума, нито пък проявиха някакъв видим интерес към разговора, и на мене ми стана неприятно… Помислих си, че отстрани може да изглежда, сякаш се опитвам да се изтъкна за тяхна сметка, като проявявам любопитство и удоволствие от разказа му, които той вероятно би искал да открие у дъщерите си.

— Мис Крофърд беше съвсем права, когато каза преди няколко дни, че изглежда да бъдеш център на внимание и да те хвалят за тебе е почти толкова страшно, колкото за другите жени да ги пренебрегват. Ние говорихме за тебе в пасторския дом, и тя каза точно така. Тя е рядко проницателна. Не познавам човек, който така добре да се ориентира в характерите на другите. На тези години това е невероятно! Тя определено те разбира по-добре от повечето хора, които те познават толкова отдавна, а колкото до някои други, мога да си представя от някои случайни игриви намеци и неволно изпуснати думи, че би могла да обрисува много хора също така точно, ако деликатността не я възпираше. Чудя се какво ли си мисли за баща ми! Сигурно великолепната външност и достойнството и маниерите на истински джентълмен я възхищават, но може би неговата сдържаност я отблъсква — та тя го вижда толкова рядко. Ако можеха да прекарват повече време заедно, непременно щяха да почувстват симпатия един към друг. На него щеше да се хареса нейната жизнерадост, а тя е достатъчно умна, за да оцени неговите качества. Да можеха да се срещат по-често! Надявам се да не е останала с впечатлението, че той изпитва някаква неприязън към нея.

— Тя би трябвало да се чувства напълно сигурна в благоразположението на всички останали, така че едва ли ще има подобни опасения — каза Фани с лека въздишка. — Пък и желанието на сър Томас да бъде известно време само със семейството си е толкова естествено, че тя едва ли би могла да си направи някакви изводи от това. Сигурна съм, че няма да мине много време, и ние отново ще започнем да се срещаме, доколкото сезонът позволява.

— Този е първият октомври, който тя прекарва в провинцията от детството си насам. Тънбридж и Челтнъм трудно биха могли да се нарекат провинция, а ноември е още по-унил месец и аз виждам, че мисис Грант доста се притеснява да не би когато дойде зимата Менсфийлд да се стори скучен на сестра й.

Фани би могла да каже много неща, но по-сигурно беше да замълчи и да не разисква въпроса за начина, по който мис Крофърд ще прекарва времето си, за нейното настроение, за самочувствието и приятелите й, защото съществуваше опасност да направи някоя забележка, която да му се стори некрасива. Доброто мнение на мис Крофърд за нея заслужаваше да й се отблагодари с поне малко търпимост и тя смени темата.

— Струва ми се, че утре чичо ще обядва в Содъртън, а вие с мис Бъртрам също. У дома ще останем съвсем малка група. Надявам се, че чичо ще запази доброто си впечатление от мистър Рашуърт.

— Това не е възможно, Фани. След утрешното посещение той положително ще го харесва по-малко, тъй като ни предстоят пет часа в неговата компания. Скуката, която ни предстои утре, би ме ужасила, ако не очаквах далеч по-страшна беда — впечатлението, което ще остави у сър Томас това посещение. Той няма да може дълго да се залъгва. Жал ми е за всички тях, и какво ли не бих дал мистър Рашуърт и Мария никога да не се бяха срещали!

И наистина, разочарование очакваше сър Томас в това отношение. Колкото и благоразположен да беше към мистър Рашуърт, каквото и страхопочитание да изпитваше последният към него, нищо не беше в състояние да предотврати излизането наяве не след дълго на част от истината — мистър Рашуърт беше нищожен млад човек, еднакво невеж както по отношение на управленските дела, така и по отношение на книгите, който като правило нямаше собствено мнение и дори не съзнаваше това.

Той се беше надявал на съвсем друг зет и изпитвайки вече огорчение заради Мария, се опита да се постави на нейно място и да разбере какво чувства тя. Не му бяха нужни много наблюдения, за да се убеди, че в най-добрия случай тя изпитва безразличие. Държанието й към мистър Рашуърт беше хладно и пренебрежително. Тя не можеше да го харесва и не го харесваше. Сър Томас реши сериозно да поговори с нея. Колкото и изгоден да беше този съюз, колкото и продължителен и широко огласен да беше годежът, не биваше заради това да бъде пожертвано щастието й. Може би съгласието й беше дадено след твърде кратко познанство и сега, опознавайки мистър Рашуърт по-отблизо, тя съжаляваше.

Сър Томас се обърна към нея сериозно и доброжелателно, разкри й страховете си, поиска да узнае какво е нейното желание, помоли я да говори искрено и открито и я увери, че смело ще посрещне всички трудности и ще разтрогне без колебание годежа, ако тя реши, че предстоящият брак ще я направи нещастна. Той щеше да се нагърби с всичко вместо нея и напълно да я освободи от това неприятно задължение. Докато го слушаше, Мария се поколеба, но вътрешната й борба продължи само миг. Когато баща й замълча, тя беше в състояние да му отговори незабавно и решително, без някаква видима следа от вълнение. Поблагодари му за голямата загриженост, за бащинската му доброта, но той напълно грешеше, като допускаше, че има и най-малкото желание да разтрогне годежа и че откакто е дала съгласието си намеренията и желанията й са се променили. Мнението й за характера и достойнствата на мистър Рашуърт беше изключително високо и тя не се съмняваше, че ще бъде щастлива с него.

Сър Томас беше удовлетворен и може би прекалено много се зарадва на чутото, за да се задълбочава — нещо, за което при своето здравомислие би настоявал, ако се отнасяше за другите. Това беше един съюз, отказът от който би го огорчил силно, и той разсъди така: Мистър Рашуърт беше достатъчно млад, за да се промени. Заобиколен от добро общество, той можеше и трябваше да се промени към по-добро и щом Мария можеше да заяви така уверено, че ще бъде щастлива с него, и го казваше напълно безпристрастно, без да е заслепена от любов, трябваше да й се вярва. Може би силните чувства не й бяха присъщи — поне той никога не беше забелязвал подобно нещо, но това не беше причина да се чувства по-зле и ако можеше да се примири с това, че съпругът й не притежава някакви изключителни, блестящи качества, всичко останало, без съмнение, беше в нейна полза. Една добродушна девойка, която се омъжва без любов, като правило е по-силно привързана към семейството си, така че близостта на Содъртън и Менсфийлд естествено би трябвало да представлява голяма съблазън и да се превърне, по всяка вероятност, в постоянен източник на най-мили и невинни удоволствия. Точно така или в такъв дух разсъждаваше сър Томас — той беше щастлив, че може да избегне вредите и неловките положения, до които би довел един разрив, удивлението, срама и осъждането, които неизбежно щеше да предизвика той. Чувстваше се щастлив, че ще бъде сключен брак, който щеше да увеличи още повече почитта и влиянието, на които се радваше. А особено щастлив го правеше мисълта, че е открил у дъщеря си склонности, които са крайно благоприятни за осъществяването на такъв съюз.

Мария беше не по-малко удовлетворена от разговора. При сегашното си душевно състояние тя се радваше, че съдбата й е безвъзвратно решена. Отново се беше обвързала със Содъртън и вече не беше заплашена от възможността да даде на Крофърд повод да тържествува, като ръководи постъпките й и унищожава перспективите й за успешно бъдеще. Тя се оттегли, изпълнена с горда решимост, и с твърдото намерение занапред да бъде по-внимателна към мистър Рашуърт, за да не даде повод на баща си отново да я подозира.

Ако сър Томас се беше обърнал към дъщеря си през първите три-четири дни след заминаването на Хенри Крофърд от Менсфийлд, преди още чувствата й да са се успокоили, преди да се е отказала от всяка свързана с него надежда и да е решила твърдо да понася съперника му, отговорът й можеше да бъде друг. Но след още три-четири дни, през които той не се върна, не изпрати писмо или някаква вест и не даде никакви признаци на подобряване на отношенията им, след като не й остави никаква надежда, че раздялата ще й донесе полза, тя се вразуми достатъчно, за да потърси успокоение в гордостта и в чувството, че все пак е отмъстила за поражението си.

Хенри Крофърд беше разбил щастието й, но не биваше да разбере това. Не биваше да погуби доброто й име, блясъка и благополучието й. Не биваше да мисли, че се е обрекла на самота в Менсфийлд, че се е отказала от Содъртън и Лондон, от независимостта и разкоша заради него. Сега повече от всякога й беше нужна независимост — липсата й в Менсфийлд се чувстваше особено осезаемо. Тя все по-малко беше склонна да търпи ограниченията, налагани от баща й. Свободата, която беше вкусила в негово отсъствие, сега се превръщаше в абсолютна необходимост. Трябваше да избяга колкото е възможно по-скоро от него и от Менсфийлд и да потърси утешение за ранената си душа в богатството и влиятелното положение, в суетата и светския живот. Цялото й същество беше изпълнено с решимост и не допускаше колебание.

При такива чувства отлагането беше цяло мъчение, дори забавянето поради необходимите приготовления за сватбата, и дори мистър Рашуърт едва ли очакваше предстоящото събитие с такова нетърпение като нея. В душата си тя беше приключила с най-важните приготовления — беше готова да се омъжи от омраза към дома, с всичките му ограничения и еднообразие. Към това я тласкаше страданието от любовното разочарование и презрението към човека, за когото щеше да се омъжи. Всичко останало можеше да почака. Новите карети и обзавеждането можеха да бъдат отложени до заминаването за Лондон и до пролетта, когато тя щеше да даде воля на собствения си вкус.

Тъй като всички главни действащи лица бяха съгласни, скоро стана ясно, че са достатъчни само няколко седмици, колкото да се приключи с нужните приготовления около венчавката.

Мисис Рашуърт беше напълно готова да отстъпи на заден план и да даде път на щастливата млада жена, която синът й беше удостоил с избора си, и в самото начало на ноември се пренесе заедно с камериерката, лакея и каретата си, с цялото достолепие, полагащо се на една почтена вдовица, в Бат, за да се хвали на вечерните си сбирки с чудесата на Содъртън и да им се радва сред оживлението на масата за игра на карти така, както правеше у дома. Още преди средата на същия този месец се състоя сватбената церемония, която дари Содъртън с нова стопанка.

Венчавката беше точно такава, каквато трябваше да бъде. Булката беше облечена много елегантно, а двете шаферки, както му е редът, малко й отстъпваха. Сър Томас я заведе до олтара, докато майка й стоеше с шишенцето с ароматизиран оцет в ръка, готова да се развълнува, а леля й се опитваше да пророни сълза на умиление, а цялата церемония беше извършена много прочувствено от доктор Грант. Обсъждайки сватбата, съседите не откриха никакъв друг недостатък, освен че каретата, откарала младоженците и Джулия от църковната врата до Содъртън, беше същата, която мистър Рашуърт използваше и година преди това. Във всичко останало етикетът на деня издържаше и най-строгата критика.

Всичко приключи и те отпътуваха. Сър Томас се чувстваше така, както би се почувствал всеки грижовен баща на негово място, и беше обхванат почти от същото вълнение, което очакваше да изпита, но което, за щастие, съпругата му успя да избегне. Мисис Норис, безкрайно зарадвана от възможността да сподели грижите на този ден, прекарвайки го в Менсфийлд, поддържайки душевно сестра си и пиейки за здравето на мистър и мисис Рашуърт някоя и друга чашка в повече, беше преизпълнена с радост и възторг — тя беше уредила този брак, беше свършила цялата работа, и наблюдавайки я как тържествува, никой не би помислил, че някога в живота си е чувала за нещастни бракове или че има поне малка представа за настроението на племенницата си, която беше израсла пред очите й.

Младата двойка възнамеряваше след някой и друг ден да се отправи към Брайтън и да наеме там къща за няколко седмици. Курортните градове бяха нещо съвсем ново за Мария, а Брайтън и през зимата беше почти толкова оживен, колкото и през лятото. А когато тукашните развлечения изгубеха чара на новото, щеше да дойде времето на по-разнообразните лондонски забавления.

Джулия щеше да замине с тях за Брайтън. Откакто се сложи край на съперничеството между сестрите, някогашното им пълно разбирателство започваше постепенно да се възстановява, или най-малкото по това време двете се бяха сближили достатъчно, за да се чувстват изключително доволни, че са заедно. За младоженката беше особено важно да има и друга компания, освен тази на мистър Рашуърт, а Джулия жадуваше за нови впечатления и удоволствия не по-малко от Мария, въпреки че не беше положила чак такива усилия, за да ги постигне, а и далеч по-леко понасяше зависимото си положение.

Тяхното заминаване доведе до нова осезаема промяна в Менсфийлд, то отвори празнота, която можеше да бъде запълнена едва след известно време. Семейният кръг силно се стесни и въпреки че в последно време госпожиците Бъртрам допринасяха твърде малко за доброто настроение в него, отсъствието им не можеше да не се почувства. Дори майка им тъгуваше за тях, а далеч повече липсваха те на мекосърдечната си братовчедка, която бродеше из къщата и мислеше за тях със съчувствие, с такава жалост в любящото си сърце, която те почти с нищо не бяха заслужили.