Джейн Остин
Менсфийлд парк (20)

Глава 20

На следващата сутрин първата работа на Едмънд беше да се срещне с баща си и честно да му разкаже за цялото театрално начинание, като се защити за участието си в него само дотолкова, доколкото преценяваше, че заслужават подбудите му. Сега, след като беше размислил трезво върху тях, напълно искрено си беше признал, че отстъпката му е била съпроводена от такава лична заинтересованост, която прави преценката му на ситуацията твърде съмнителна. Обвинявайки себе си, той направи всичко възможно да не каже нещо лошо за останалите, но между тях имаше само един човек, за когото можеше да говори, без да се налага да го защитава или оправдава.

— Всички ние повече или по-малко заслужаваме упрек — каза той, — всеки един от нас, с изключение на Фани. Фани е единствената, която съдеше вярно от самото начало и прояви последователност. От начало до край тя твърдо се обявяваше против плана ни. Тя нито за миг не престана да мисли за нашия дълг спрямо вас. Сам ще се убедите, че Фани е точно такава, каквато бихте желали да я видите.

Сър Томас почувства цялата неуместност на това начинание в една такава компания и в такъв момент толкова силно, колкото беше очаквал синът му. Наистина, той беше прекалено развълнуван, за да се впусне в приказки, и като стисна ръката на Едмънд, реши, че ще се опита да превъзмогне неприятното впечатление и да забрави как самият той е бил забравен, след като къщата бъде почистена от всичко, което би могло да съживи спомена за театъра и бъде приведена в подобаващо състояние. Той не сметна за необходимо да влиза в обяснения с другите си деца — беше готов по-скоро да повярва, че са осъзнали грешката си, отколкото да поеме риска да се убеди в противното. Това, че незабавно ще се сложи край на всичко, че ще бъдат изтрити всички следи от неотдавнашната подготовка, само по себе си щеше да бъде достатъчен упрек.

В дома му обаче имаше един човек, комуто трябваше на всяка цена да покаже какви са чувствата му и то не само чрез поведението си. Не можеше да не се намекне на мисис Норис, че се е надявал тя със съвета си да попречи да се осъществи нещо, което без съмнение не би могла да одобри. Замисляйки този план, младите бяха действали много лекомислено. Би трябвало да се способни на повече благоразумие, но те бяха млади и, според него, с доста неуравновесени характери, ако не се смята Едмънд, ето защо, той беше по-изненадан от факта, че тя се е поддала на техните лекомислени преценки и е подкрепила рискованите им развлечения, отколкото че въобще се е стигнало до такива мнения и развлечения. Мисис Норис беше леко сконфузена и толкова близко до възможността да изгуби дар слово, колкото не й се беше случвало откакто се помнеше. Тя се срамуваше да си признае, че никога не е виждала това нарушение на приличията, което за сър Томас беше така очевидно, и за нищо на света не би си признала, че не се ползва с чак такова влияние пред племенниците си и че вероятно щеше да говори на вятъра. При това положение не й оставаше нищо друго, освен колкото е възможно по-скоро да смени темата и да насочи мислите на сър Томас в по-приятна посока. Тя имаше с какво да се похвали, намеквайки за постоянната си бдителност спрямо интересите и спокойствието на неговото семейство и напомняйки за неизменното си усърдие и жертвоготовност, изразяващи се в непрекъснато тичане и внезапно откъсване от домашното огнище, както и в безбройните тънки намеци към лейди Бъртрам и Едмънд относно тяхната прекалена доверчивост и недостатъчна пестеливост, в резултат на което се беше стигнало до значителни икономии и уличаването на не един недобросъвестен слуга. Но главният й коз беше Содъртън. Най-голямата й заслуга и триумф беше заздравяването на отношенията със семейство Рашуърт. Тук тя беше непоклатима. Цялата заслуга, че възхищението на мистър Рашуърт от Мария е довело до практически резултат, се падаше на нея.

— Ако не бях толкова дейна — заяви тя — и не бях направила всичко възможно да ме представят на майка му, ако не бях накарала сестра си първи да я посетим, да не мръдна от мястото си, ако от цялата работа излезеше нещо — защото мистър Рашуърт е от онези добродушни, скромни младежи, които трябва постоянно да бъдат окуражавани, а имаше достатъчно момичета, готови да го впримчат, ако бяхме седели със скръстени ръце. Но аз бях готова земята да обърна, за да убедя сестра си, и накрая успях. Знаете колко е далече Содъртън, беше посред зима, пътищата бяха почти непроходими, но аз все пак я убедих.

— Знам с какво огромно, с какво заслужено огромно влияние се ползвате пред лейди Бъртрам и децата й, затова съм още по-силно огорчен, че то не е било…

— Драги ми сър Томас, ако бяхте видели в какво състояние бяха пътищата през този ден! Струваше ми се, че никога няма да си пробием път, въпреки че бяхме впрегнали и четирите коня, разбира се. А горкият стар кочияш от голяма любов и добрина настоя да ни закара лично, въпреки че едва седеше на капрата заради ревматизма си, от който се опитвах да го излекувам още от Архангел Михаил. В крайна сметка успях, но цялата зима той беше много зле, а това беше такъв ден, че не можах да се сдържа да не се кача при него в стаята му преди да потеглим и да го посъветвам да не рискува. Той тъкмо си слагаше перуката, а аз му казвам: „Човече, най-добре ще направите да си останете у дома, господарката ви и аз ще сме в пълна безопасност. Вие знаете, че на Стивън може напълно да се разчита, а и Чарлз вече толкова пъти е държал поводите, че няма място за никакъв страх, убедена съм.“ Но скоро ми стана ясно, че няма смисъл да го убеждавам. Той се беше заинатил и тъй като не обичам да се бъркам в чужди работи и да натрапвам мнението си, повече нищо не му казах, но при всяка дупка на пътя сърцето ме болеше за него, а когато излязохме на неравния път край Стоук, който е само камънаци, покрити със скреж и сняг, по-лошо от това — здраве му кажи, просто се поболях заради него. А и горките коне, като ги гледах как напрягат всичките си сили! Нали знаете, че винаги ми е било много мъчно за конете. И когато стигнахме до подножието на Сандкрофтския хълм, какво мислите че направих? Може да ми се смеете, но аз слязох от каретата и тръгнах пеша, истина ви казвам. Това едва ли им помогна кой знае колко, но все беше нещо. Не бих могла да седя спокойно и да гледам как тези благородни животни се съсипват. Хванах ужасна настинка, но това не ми направи никакво впечатление. Важното беше, че постигнах целта си — посещението се състоя.

— Надявам се, че винаги ще смятаме това познанство достойно за усилията, които са били необходими за установяването му. Не може да се каже, че маниерите са мистър Рашуърт са особено впечатляващи, но снощи много ми хареса становището му по един въпрос — определеното му предпочитание към спокойната беседа в семеен кръг пред шума и бъркотията, до които води играта на сцената. Изглежда, чувствата му са именно такива, каквито трябва да бъдат.

— Така е наистина. И колкото повече го опознавате, толкова повече ще ви харесва. Той не блести с нещо особено, но има хиляди прекрасни качества, и е склонен да ви се възхищава, заради което ме взеха на подбив, тъй като всички решиха, че заслугата за това е моя. „Честна дума, мисис Норис, — казва ми онзи ден мисис Грант, — дори й да ви беше син, мистър Рашуърт не би могъл да изпитва към сър Томас по-голямо уважение.“

Сър Томас, объркан от увъртанията й, напълно обезоръжен от ласкателствата, трябваше да се откаже от намерението си и се видя принуден да се задоволи с убеждението, че когато е поставено на карта моментното удоволствие на любимите й хора, понякога добротата й взема връх над разсъдъка.

Той имаше много работи за вършене тази сутрин. Разговорите му с Едмънд и с мисис Норис отнеха само малка част от времето му. Трябваше отново да влезе в правата си и да поеме ръководството на всички привични дела в живота на Менсфийлд, да се срещне с управителя на имението и с иконома си, да прегледа и провери сметките, а когато му остане време в промеждутъците между тези занимания, да иде да види конюшните, градините и най-близките поля, но, бидейки деен и методичен, той не само успя да свърши с всичко това още преди да заеме мястото си като господар на къщата на масата за обяд, но и да нареди на дърводелеца да събори всичко, което съвсем неотдавна беше направил в билярдната стая и да освободи декоратора достатъчно бързо, така че в този момент изпитваше приятната увереност последният да се намира най-малкото някъде около Нортхемптън. Декораторът си замина, след като беше успял единствено да развали пода на една от стаите, да унищожи всички изтривалки на кочияша и да превърне петима от младшите слуги в недоволни безделници. След всичко това сър Томас се надяваше, че ден-два ще са достатъчни, за да бъдат изтрити всички видими следи, напомнящи за случилото се, в това число и да се унищожат всички неподвързани копия от „Любовните клетви“, тъй като той изгаряше всяко, което му попаднеше пред погледа.

Мистър Йейтс вече започваше да разбира какви са намеренията на сър Томас, въпреки че както и преди не беше в състояние да проумее причините за това. Той и приятелят му бяха вън от дома с пушките си почти цяла сутрин и Том се възползва от възможността да обясни, с подобаващите извинения за някои малки странности на баща си, какво трябва да се очаква. Мистър Йейтс го възприе така болезнено, както можеше да се предположи. Да се разочарова втори път по същия начин — това беше жестока липса на късмет. Негодуванието му беше толкова голямо, че ако не беше страхът да се покаже неучтив спрямо приятеля си и по-малката му сестра, той без съмнение щеше решително да се обяви против нелепите действия на баронета и да се помъчи да го убеди доколко неразумно постъпва. Той беше твърдо уверен в това, докато беше в Менсфийлдската гора, и през целия път на връщане, но когато седнаха край една и съща маса, мистър Йейтс видя у сър Томас нещо, което го наведе на мисълта, че е по-разумно да го остави да постъпва както намери за добре и да не му противоречи, въпреки че чувстваше цялата глупост на такова поведение. И преди неведнъж беше виждал неприятни бащи и често се беше сблъсквал с неприятностите, които те причиняват, но никога досега, откакто се помнеше, не беше виждал подобен човек — с морал, непостижим за нормалния ум, и така позорно деспотичен, както беше сър Томас. Такъв човек можеше да бъде изтърпян само заради децата му и той трябваше да благодари на красивата си дъщеря Джулия за това, че мистър Йейтс все пак възнамеряваше да остане още някой и друг ден под неговия покрив.

Вечерта протече видимо спокойно, въпреки че почти всички седяха с натежала душа и музиката, която сър Томас помоли дъщерите си да изпълнят, помогна да бъде скрит недостигът на истинска хармония. Мария беше силно развълнувана. За нея сега беше особено важно Крофърд да обяви намеренията си без да губи време. Тя се тревожеше, че е изгубен цял един ден, без някакъв видим напредък в това отношение. Цялата сутрин се беше надявала да го види, продължи да го чака и вечерта. Мистър Рашуърт си замина рано, за да занесе в Содъртън важната вест, и тя от сърце се надяваше нещата много скоро да се изяснят и да му бъде спестен трудът отново да се върне някога. Но от пасторския дом не се появи никой, нито един човек, нямаше и никакви вести, ако не смята любезната бележка на мисис Грант до лейди Бъртрам, в която тя я поздравяваше със завръщането на сър Томас и се осведомяваше за здравето му. От много, много седмици насам за първи път двете семейства бяха напълно разделени. От началото на август нямаше ден, в който да не се съберат по един или друг повод. Тъжен и тревожен беше този ден, а и следващият не беше по-щастлив, макар и по друга причина. Няколкото мига на трескава радост бяха последвани от часове на непоносимо страдание. Хенри Крофърд отново беше в дома им. Той беше дошъл заедно с доктор Грант, който гореше от желание да засвидетелства уважението си към сър Томас, така че в един доста ранен час двамата бяха въведени в сутрешната гостна, в която се намираше по-голямата част от семейството. Скоро се появи и сър Томас и Мария с вълнение и възторг гледаше как представят на баща й човека, когото обичаше. Нямаше думи, които биха могли да изразят чувствата й в този момент, същото беше и няколко минути по-късно, когато чу Хенри Крофърд, който седеше между нея и Том, полугласно да пита последния дали имат някакво намерение да възобновят спектакъла след днешното щастливо прекъсване. При тези думи той учтиво погледна към сър Томас, защото ако това стане, той ще сметне за свой дълг да се върне в Менсфийлд в момента, в който компанията има нужда от него. Сега трябваше веднага да замине, за да се срещне без отлагане с чичо си в Бат, но ако имаше някакви изгледи „Любовните клетви“ да бъдат възобновени, щеше определено да се смята обвързан, да отмени всички други ангажименти и твърдо да се споразумее с чичо си, че е необходимо да се присъедини към тях при първа необходимост. Пиесата не биваше да бъде провалена заради неговото отсъствие.

— Където и да съм — в Бат, Норфолк, Лондон, Йорк — каза той, — от което и да е кътче на Англия, аз ще се явя начаса.

Добре, че в този момент трябваше да отговаря Том, а не сестра му. Той отговори веднага, без това да му струва някакво усилие:

— Съжалявам, че заминавате, но колкото до пиесата, с нея е свършено веднъж завинаги — погледна той многозначително към баща си. — Вчера отпратихме декоратора, а утре от театъра няма да е останало почти нищо. Аз от самото начало си знаех, че ще стане така… За Бат още е рано. Там няма да намерите никого.

— Това е обичайното време за чичо ми.

— И кога смятате да пътувате?

— Вероятно още днес ще съм оттатък Банбъри.

— Чии конюшни използвате в Бат? — беше следващият въпрос и докато го обсъждаха, Мария, на която не липсваха нито гордост, нито решителност, се приготви да внесе своя дял в беседата с достойно за уважение спокойствие.

Той скоро се обърна към нея, като повтори много от онова, което вече беше казал, само че малко по-меко и с по-осезаема нотка на съжаление. Но каква полза от погледите и прочувствения тон? Той си тръгваше, и ако го правеше против волята си, намерението му да остане далеч беше напълно доброволно, защото, ако не се смятат задълженията му към чичото, всичките му останали ангажименти бяха изцяло в негова власт. Той можеше да говори колкото иска за необходимост, но тя добре познаваше неговата независимост. Ръката, която така притискаше нейната до сърцето му! Сега и ръката, и сърцето са еднакво неми и неподвижни! Гордостта й я поддържаше, но сърцето й страдаше жестоко. Не се наложи дълго да се бори с надигналите се в гърдите й чувства, докато слушаше думите му, така противоречащи на постъпките, или да скрива вълнението си зад светската сдържаност, тъй като елементарното възпитание го накара не след дълго да прехвърли вниманието си върху останалите, и прощалното посещение, както вече стана ясно, продължи твърде кратко. Той си замина… Докосна ръката й за последен път, поклони се на раздяла и тя вече можеше да потърси утеха в самотата си… Хенри Крофърд замина, напусна къщата, а два часа по-късно и пасторския дом. Такъв беше краят на надеждите, които неговото себелюбие и суетност бяха събудили в Мария и Джулия Бъртрам.

Джулия можеше да се радва, че е заминал. Присъствието му беше започнало да й става противно. Щом Мария не беше успяла да го спечели, тя беше достатъчно спокойна, за да не се нуждае от друго отмъщение. Не беше нужно към бягството да се прибавя и разобличение. Хенри Крофърд си беше заминал и тя можеше дори да съжалява сестра си.

Фани прие вестта с далеч по-чиста радост. Тя научи за заминаването на мистър Крофърд на обяд и го прие като божие благоволение. Всички останали споменаваха събитието със съжаление, отдавайки дължимото на неговите достойнства, всеки ръководен чувствата си — като се започне от искреното, но твърде пристрастно уважение на Едмънд, и се стигне до напълно равнодушните, механични фрази на майка му. Мисис Норис започна да разсъждава и да се чуди, че влюбването му в Джулия не е довело до нищо. Тя почти се изплаши, че е била прекалено вяла и не е направила достатъчно, за да спомогне за успешната развръзка, но при толкова много грижи как би могло, дори при нейната активност, да смогне за осъществяването на всичките си замисли?

След някой и друг ден си замина и мистър Йейтс. Сър Томас беше особено заинтересован от неговото отпътуване. Той искаше да остане сам със семейството си и присъствието на чужд човек щеше да бъде обременително, дори и да беше някой по-добър от мистър Йейтс. А точно той — нищожен и самоуверен, разточителен безделник — беше крайно досаден и ненужен. Сам по себе си отегчителен, като приятел на Том и поклонник на Джулия, той беше просто непоносим. За сър Томас беше абсолютно безразлично дали мистър Крофърд ще остане или ще си замине, но пожеланията към мистър Йейтс за приятно пътуване, които му отправи докато го изпращаше през хола до входната врата, бяха изречени с най-искрено задоволство. Мистър Йейтс беше останал достатъчно дълго, за да види краха на всички театрални приготовления в Менсфийлд, отстраняването на всичко, което имаше нещо общо с пиесата. Той напусна къщата, когато тя отново беше придобила присъщата си умереност и консервативност и сър Томас, изпровождайки го, се надяваше, че се е избавил от най-лошата съставна част на театралния замисъл, при това последната, която неизбежно щеше да му напомня за неговото съществуване.

Мисис Норис се изхитри да скрие от погледа му един предмет, който би могъл да го разстрои. Завесата, чиято изработка ръководеше с такъв талант и успех, замина заедно с нея за нейната къща, където по някаква щастлива случайност се оказа, че има особена нужда именно от зелено сукно.