Джейн Остин
Менсфийлд парк (19)

Глава 19

Как би могъл да се опише ужасът, който обхвана компанията? За повечето това беше момент на пълно вцепенение. Сър Томас е в къщата! Всички повярваха мигновено на ужасната новина. Не съществуваше ни най-малка надежда това да е някаква измама или грешка. Видът на Джулия беше неоспоримо доказателство за този факт и след първото сепване и последвалите възклицания, в продължение на половин минута не беше изречена нито дума. Всеки един с променено изражение се вглеждаше в нечие лице и почти всички приеха вестта като твърде неприятен удар, толкова ненавременен и потресаващ! Мистър Йейтс можеше да реши, че става дума просто за досадно объркване на вечерта, а мистър Рашуърт — да си въобрази, че завръщането на сър Томас е голямо щастие за него, но сърцата на всички останали се свиха под тежестта на известна доза самообвинение и неясна тревога, всеки мислено си задаваше въпроса: „Какво ще стане с нас? Какво ще правим сега?“ Мълчанието беше ужасно. Ужасен беше и шумът от отварящи се врати и приближаващи се стъпки, който потвърждаваше вестта. Джулия първа си върна способността да се движи и да говори. Ревността и горчивината за момент се бяха стопили. Егоизмът й беше отстъпил пред общото нещастие, но в мига, в който тя се появи, Фредерик с възторжен вид слушаше словоизлиянията на Агата и притискаше ръката й до сърцето си. Джулия едва успя да осъзнае това и да забележи, че въпреки сътресението, предизвикано от думите й, той не е променил позата си и продължава да държи ръката на сестра й, и в оскърбеното й сърце отново пламна предишното негодувание, бледността й се смени с ярка руменина и тя напусна стаята с думите:

— Аз няма защо да се боя да застана пред него.

Излизането й извади останалите от вцепенението и двамата братя в един и същи миг пристъпиха напред, осъзнавайки необходимостта да се предприеме нещо. Достатъчно им беше да разменят само няколко думи. Обстоятелствата не допускаха никакво различие в мненията — трябваше веднага да отидат в гостната. Със същото намерение към тях се присъедини и Мария, която в този момент прояви най-голям кураж, защото точно това, което накара Джулия да напусне разгневена стаята, за нея беше най-окриляващата подкрепа. Хенри Крофърд беше задържал ръката й в такъв момент, момент на такова изпитание и от такова значение, че си струваше да се изтърпи цяла вечност съмнения и тревоги. За нея това беше залог за най-сериозни намерения, и тя беше готова без страх да се изправи пред баща си. Те излязоха, без да обърнат внимание на мистър Рашуърт, който вече за кой ли път питаше: „Дали да дойда и аз? Не е ли най-добре и аз да дойда? Не трябва ли да дойда и аз?“, но щом прекрачиха прага, Хенри Крофърд побърза да отговори на тревожните му въпроси и като го окуражи без отлагане да засвидетелства почитта си към сър Томас, с най-голямо удоволствие го отпрати да догонва останалите.

Фани остана сама с брата и сестрата Крофърд и мистър Йейтс. Братовчедите й напълно бяха забравили за нея, а собствената й представа за правото да разчита на привързаността на сър Томас беше твърде скромна, за да й мине през ума да се нареди сред децата му, така че тя с радост се възползва от възможността да остане за малко на заден план и да си поеме дъх. Тревогата и вълнението й бяха далеч по-силни, отколкото у останалите, поради някои свойства на характера, които карат дори невинния да страда. Фани беше близко до припадък. Целият й предишен страх от чичо й се върна, а като си представи какво го очаква, я обзе състрадание както към него, така и към всички останали. Безпокойството й за Едмънд беше неописуемо. Тя се сви в едно ъгълче и, цялата разтреперана, се отдаде на тревожните си мисли, докато останалите трима, вече несмущавани от никого, дадоха воля на яда си, роптаейки срещу това преждевременно и нечакано завръщане, в такъв неудачен момент, и без капка съчувствие към бедния сър Томас изразяваха съжалението си, че пътуването му не е продължило двойно по-дълго, или че все още не е на Антигуа.

Братът и сестрата се горещяха повече от мистър Йейтс, тъй като по-добре се ориентираха в привичките на семейството и си даваха по-ясна сметка за неприятния развой, който ще последва. Провалът на пиесата за тях беше извън всяко съмнение, те чувстваха, че замисълът им е обречен на неизбежна и близка гибел, докато мистър Йейтс смяташе, че става дума само за временна отсрочка, за една провалена вечер, и дори допускаше възможността репетицията да бъде възобновена след чая, когато шумът около посрещането на сър Томас ще е стихнал и той ще има достатъчно свободно време също да й се наслади. Тази мисъл разсмя брата и сестрата Крофърд и скоро след това двамата решиха, че най-добре ще бъде тихичко да си заминат у дома и да оставят семейството да се види насаме, като поканиха мистър Йейтс да ги придружи и да прекара вечерта в пасторския дом. Ала мистър Йейтс, който не се беше сблъсквал с хора, за които синовният дълг и семейното доверие означават нещо, не сметна, че подобно нещо е необходимо и им благодари, като заяви, че предпочита да остане където е, за да засвидетелства както е редно уважението си към стария джентълмен, щом като той така или иначе е пристигнал, а освен това, според него нямаше да бъде честно спрямо останалите, ако всички избягат.

Фани тъкмо беше започнала да се съвзема и да си дава сметка, че по-нататъшното й отсъствие може да се изтълкува като неуважение, когато се стигна до това решение и братът и сестрата й възложиха поръчението да предаде техните извинения, приготвяйки се да си вървят, а тя самата напусна стаята, за да изпълни ужасяващия дълг да се изправи пред чичо си.

Твърде скоро се озова пред вратата на гостната и, след като постоя няколко мига пред нея в очакване на нещо, което нямаше да се случи, защото нямаше такава врата на света, пред която куражът да не я беше напускал, тя отчаяно натисна дръжката и видя светлините в гостната и цялото семейство, събрано там. Влизайки, слухът й долови собственото й име. В този момент сър Томас се оглеждаше наоколо с думите: „А къде е Фани? Защо не виждам моята малка Фани?“, а след като я забеляза, тръгна към нея и с доброта, която силно я впечатли и изненада, я нарече „скъпа моя Фани“, нежно я целуна и отбеляза с явно удоволствие колко много е пораснала! Фани не знаеше какво да мисли, нито накъде да гледа. Тя беше напълно зашеметена. Никога досега той не беше проявявал към нея такава доброта, такава невероятна доброта! Държанието му й се струваше напълно променено. От радостното вълнение говорът му беше станал по-бърз и цялото негово величие, което някога я ужасяваше, сякаш се беше стопило и се беше превърнало в нежност. Той я заведе по-близо до светлината и отново се вгледа в нея — понечи да я разпита подробно за здравето й, но веднага се поправи, отбелязвайки, че няма никаква нужда да пита, тъй като видът й достатъчно ясно говори сам за себе си. Предишната бледност беше заменена от нежна руменина, така че неговата надежда, че не само външността, но и здравето й се е подобрило, беше напълно оправдана. После той се осведоми за семейството й, и по-специално за Уилям. Тази проява на доброта я накара да се упрекне, че толкова малко го е обичала и е гледала на завръщането му като на истинска беда и когато се осмели да вдигне поглед към него и видя, че е отслабнал и изглежда почернял, изтощен и изпит от умората и горещия климат, сърцето й се сви от нежност и тя съкрушена си помисли за неприятната изненада, която може би всеки момент щеше да се стовари върху него.

Сър Томас наистина беше душата на компанията, която сега по негово желание се беше разположила край камината. Правото да говори сега беше изцяло негово, и в радостта си, че отново е у дома, заобиколен от семейството си, след такава дълга раздяла, той проявяваше необичайна общителност и словоохотливост и беше готов да сподели всяка подробност от пътуването си и да отговори на всеки въпрос на двамата си сина едва ли не още преди да е зададен. Работите му в Антигуа в последно време се бяха развили много бързо в желаната насока и сега той пристигаше направо от Ливърпул, докъдето беше имал щастието да пътува с частен кораб, вместо да чака пощенския. Много бързо станаха известни всички дребни подробности около неговите грижи и предприетите от него стъпки, около неговите пристигания и заминавания. Седнал до лейди Бъртрам, той се вглеждаше с искрено удоволствие в лицата на тези, които го заобикаляха, и неведнъж прекъсваше разказа си, за да изрази задоволството си, че ги намерил всички у дома, въпреки неочакваното си пристигане — всички заедно, точно както беше се надявал, но не беше смятал за възможно. Не беше забравен и мистър Рашуърт — той беше посрещнат най-приятелски и с горещо ръкостискане и сега с подчертано внимание беше включен в обсъждането на тясно свързани с Менсфийлд въпроси. Във външността на мистър Рашуърт нямаше нищо отблъскващо и сър Томас веднага го хареса.

Но никой от присъстващите не го слушаше с такава чиста и непомрачена радост, както съпругата му, която наистина беше безкрайно щастлива, че го вижда отново, и чието настроение беше толкова приповдигнато от внезапното му пристигане, че едва ли не за първи път за последните двадесет години тя беше твърде близко до възможността да се развълнува. В продължение на няколко минути тя почти трепереше, а и после оживлението не я напусна, така че тя остави ръкоделието си, отмести мопса и предостави на съпруга си цялото си внимание и останалата част от канапето. Нейното удоволствие не беше помрачено от никакви тревоги за някой друг. По време на неговото отсъствие тя беше прекарвала времето си безупречно — беше избродирала не една покривка и оплела не един ярд дантела, и с чиста съвест можеше да твърди, че и младите са се държали така добре и са прекарвали времето си в полезни занимания, както и тя самата. За нея беше такова удоволствие да го види отново, да чуе гласа му, слухът и мисълта й да се насладят на разказа му, че сега тя ясно почувства колко много трябва да й е липсвал и колко невъзможно би било да понесе едно по-продължително отсъствие.

Радостта на мисис Норис трудно можеше да се сравни с тази на сестра й. Не че я притесняваше особено страхът от неодобрението на сър Томас, когато забележи в какво състояние се намира домът му, тъй като беше дотам заслепена, че единственото, което направи при влизането на зет си, беше инстинктивно да скрие по най-бързия начин розовото атлазено наметало на мистър Рашуърт, но не можеше да се каже, че прояви някакви други признаци на тревога. Това, което я раздразни, обаче, беше начинът, по който той се върна. При това положение тя просто нямаше какво да прави. Вместо да прати да я повикат, за да бъде първата, която го е видяла и да разнесе радостната вест из къщата, сър Томас, разчитайки може би с основание на здравите нерви на съпругата и децата си, не си беше направил труда да търси друг довереник освен главния лакей и го беше последвал почти незабавно в гостната. Мисис Норис се почувства измамена, бяха я лишили от почетната мисия, на която винаги беше разчитала — да съобщи за пристигането или за смъртта му, в зависимост от това, как ще се развият събитията и сега тя се опитваше да създава суматоха, макар че нямаше за какво да се суети, и да си придава важност, когато бяха нужни единствено спокойствие и мълчание. Ако сър Томас се беше съгласил да седне на масата, тя щеше да се нахвърли върху икономката с досадни наставления и да оскърби лакеите с куп безсмислени нареждания. Но сър Томас решително се отказа от какъвто и да било обяд — той не искаше нищо, докато не стане време за чая, да, той предпочиташе да почака до чая. Въпреки това мисис Норис от време на време подновяваше увещанията си, предлагайки му нещо ново, и в най-интересния момент на историята на пътуването към Англия, когато един френски капер ги беше хвърлил в неописуема тревога, тя се намеси в разказа му с предложението да хапне супа.

— Повярвайте ми, скъпи сър Томас, една чиния супа ще ви се отрази много по-добре от чая. Хапнете малко супа.

Сър Томас не се поддаде на зараждащото се раздразнение.

— Все същата грижа за удобството на околните, скъпа ми мисис Норис! — беше отговорът му. — Но аз наистина не искам нищо освен чай.

— В такъв случай, лейди Бъртрам, най-добре ще е веднага да наредите да сервират чая и да накарате Бедли да побърза, тази вечер той като че ли е доста муден.

Този път тя успя да излезе победител и сър Томас продължи разказа си.

Най-сетне той замълча. Всичко, което имаше да сподели на първо време, беше изчерпано и явно му стигаше да се оглежда щастливо около себе си, взирайки се ту в едно, ту в друго от заобикалящите го скъпи лица. Паузата обаче не продължи дълго. В ентусиазма си лейди Бъртрам беше станала словоохотлива, и каква беше изненадата на децата й, когато я чуха да казва:

— Как мислите че се забавляваха младите в последно време, сър Томас? Играеха пиеса! Всички ние така се запалихме покрай това представление!

— Така ли? И какво играеха?

— О, те ще ви разкажат всичко.

— Всичко ще бъде разказано в най-скоро време! — бързо възкликна Том и продължи престорено безгрижно: — Но няма смисъл точно сега да занимаваме татко с това. Утре ще чуете достатъчно, сър. През последната седмица просто се опитвахме, колкото да се намираме на работа и да поразвлечем мама, да изиграем няколко сценки, нищо особено. Кажи-речи от началото на октомври непрекъснато вали, така че по цели дни не можехме да мръднем от къщи. От трети насам май че не съм хващал пушка. Първите три дни много добре половувах, но оттогава не съм правил друг опит. Първия ден ходих в Менсфийлдската гора, а Едмънд предпочете горичката оттатък Истън, и двамата се върнахме с шест чифта общо, а всеки от нас можеше да убие шест пъти по толкова, но ние пазим вашите фазани, сър, така, както бихте искали вие, уверявам ви. Не мисля, че ще намерите горите си по-бедни откъм дивеч. Никога не съм виждал Менсфийлдската гора така пълна с фазани, както тази година. Надявам се, сър, в някой от близките дни и вие да половувате.

За момента опасността беше избегната и тревогата на Фани се поуталожи, но когато малко по-късно донесоха чая и сър Томас се изправи и каза, че не може повече да издържи да си е у дома и да не хвърли поне един поглед на любимата си стая, цялото предишно вълнение се събуди отново. Той тръгна, преди още да са успели да кажат каквото и да било, което би го подготвило за промяната, с която щеше да се сблъска. Излизането му беше последвано от тревожно мълчание. Едмънд заговори пръв:

— Трябва да се направи нещо — заяви той.

— Време е да помислим за нашите гости — каза Мария, която още чувстваше ръката си притисната до сърцето на Хенри Крофърд и не я беше грижа за нищо друго. — Къде остави мис Крофърд, Фани?

Фани й каза за тръгването им и предаде поръчението.

— Но тогава горкият Йейтс е съвсем сам! — възкликна Том. — Отивам да го доведа. Той може да се окаже много полезен, когато цялата работа излезе наяве.

Той се запъти към „Театъра“ и стигна точно навреме, за да стане свидетел на първата среща между баща си и приятеля си. Сър Томас, доста изненадан, откри, че в стаята му горят свещи, а когато хвърли поглед наоколо, видя и други признаци на нечие неотдавнашно присъствие, както и пълен безпорядък в разположението на мебелите. Особено го порази преместената от вратата към билярдната стая етажерка, но още не беше успял да се учуди както трябва, и откъм билярдната се чуха звуци, които още повече го поразиха. Там някой говореше твърде гръмогласно. Гласът му беше непознат, а той не просто говореше, а направо викаше. Сър Томас пристъпи към вратата, доволен, че в този момент достъпът му до стаята е открит, и като я отвори, се озова на театрална сцена, очи в очи с гръмко декламиращ млад човек, който имаше такъв вид, сякаш ей сега щеше да се катурне от сцената. Тъкмо в момента, в който Йейтс забеляза сър Томас и се вживя в ролята си може би по-успешно, отколкото когато и да било по време на репетиция, в другия край на стаята се появи Том Бъртрам. Никога досега не му беше струвало такова усилие да остане сериозен. Мрачното и изумено лице на баща му, стъпил за първи път в живота си на сцена, и постепенната метаморфоза на обхванатия от страст барон Уилденхайм в добре възпитания и непринуден мистър Йейтс, който се покланяше и поднасяше извиненията си на сър Томас Бъртрам — това беше такова зрелище, такова истинско представление, че той за нищо на света не би го изпуснал. Това, по всяка вероятност, щеше да бъде последното действие на тази сцена, но той беше сигурен, че по-добро не би могло и да се измисли. Театърът щеше да бъде закрит с невероятен успех.

Той обаче нямаше време да се отдаде на слабостта си към развлечения. Трябваше да иде при тях и да ги представи един на друг, и той се справи колкото можа с тази задача, въпреки че се чувстваше доста неловко. Сър Томас наглед прие мистър Йейтс много сърдечно, както подобаваше на характера му, но в действителност се радваше на това познанство толкова малко, колкото и на начина, по който беше започнато. Той знаеше достатъчно както за семейството, така и за връзките на мистър Йейтс, за да сметне представянето му като „много близък приятел“, поредния от стотината много близки приятели на сина си, за крайно нежелателно. Единствено щастието да си бъде отново у дома и произтичащата от това снизходителност помогнаха на сър Томас да сдържи гнева си, когато в собствения си дом се озова в такова неловко положение, ставайки участник в едно нелепо зрелище сред цялата тази театрална безсмислица и принуждавайки се в толкова неподходящ момент да се съгласи на запознанство с един млад човек, когото определено не можеше да одобри и чието невъзмутимо спокойствие и словоохотливост още през първите пет минути създаваха впечатлението, че от двамата той се чувства повече у дома си.

Том разбираше чувствата на баща си и желаейки от цялото си сърце той да бъде все така благоразположен и да ги изразява само отчасти, сега започна да вижда по-ясно от когато и да било, че ако се чувства оскърбен, то за това има основания, и че погледът, с който огледа тавана и гипсовите орнаменти в стаята, може би не е съвсем без причина, а когато той с тих и сериозен глас се поинтересува от съдбата на билярдната маса, любопитството му беше съвсем оправдано. Няколкото минути, в които бяха подложени на тези неприятни преживявания, бяха напълно достатъчни и за двете страни и след като сър Томас намери сили дори да изрече няколко думи на спокойно одобрение в отговор на ентусиазираните призиви на мистър Йейтс да се съгласи, че това наистина е едно щастливо хрумване, тримата джентълмени заедно се върнаха в гостната, като при това сър Томас беше видимо помръкнал — нещо, което не убягна от погледите на околните.

— Идвам от вашия театър — сядайки, сдържано изрече той. — За мене беше доста неочаквано да се окажа в него. Толкова близко до моята стая, но във всеки случай той наистина ме намери неподготвен, тъй като изобщо не допусках, че вашите сценични опити са стигнали толкова далеч. Но, доколкото можах да преценя на светлината на свещите, работата явно е свършена майсторски и прави чест на моя приятел Кристофър Джексън.

След тези думи той предпочете да смени темата и кротко да си пие кафето, обсъждайки домашните дела от по-малко рискован характер, но мистър Йейтс, комуто не достигна проницателност да схване намека на сър Томас, нито пък притежаваше достатъчно скромност и такт благоразумно да се включи в общата беседа, като гледа да се натрапва колкото е възможно по-малко, не му даде възможност да забрави темата за театъра и продължи да го тормози с въпроси и забележки, свързани с нея, и като капак на всичко, го принуди да изслуша цялата история на екълсфордското му разочарование. Сър Томас слушаше безкрайно учтиво, но намери целия този разказ, от първата до последната дума, за крайно оскърбителен по отношение на представите му за приличие и затвърди неблагоприятното си мнение за начина на мислене на мистър Йейтс, а когато последният приключи повествованието си, единствената проява на съчувствие от страна на сър Томас беше едно леко кимване.

— На това всъщност се дължи раждането на нашия театър — каза Том, след като се замисли за миг. — Приятелят ми Йейтс пренесе заразата от Екълсфорд и тя се разпространи така бързо, както неизбежно става в такива случаи, нали знаете, сър, и може би дори още по-бързо поради факта, че вие самият някога твърде често поощрявахте склонността ни към подобни занимания. Може да се каже, че усетихме позната почва под краката си.

Мистър Йейтс се възползва от първия удобен случай, за да вземе думата и незабавно даде пълен отчет на сър Томас с какво са се занимавали и докъде са стигнали, разказа му как плановете им непрекъснато са се разширявали и как успешно са били отстранени първите им трудности, както и за многообещаващото състояние на нещата в момента. Разказвайки всичко това, той беше дотам заслепен в ентусиазма си, че не само не забелязваше как много от приятелите му неспокойно се въртят на местата си, как се чудят накъде да гледат, как нервничат и многозначително кашлят, но му убягваше дори и изразът на лицето, в което беше вперил поглед — той не виждаше как сър Томас недоволно смръщва вежди и сериозно и изпитателно гледа към дъщерите си и най-вече към Едмънд, изразявайки с целия си вид изпълващите сърцето му укор и разочарование. Не по-малко остри бяха изживяванията и на Фани, която тихичко беше придърпала стола си зад дивана на леля си и скрита от погледите на останалите, наблюдаваше разиграващата се сцена. Никога не беше и помисляла, че ще стане свидетел на такъв укорителен поглед към Едмънд от страна на баща му. Най-лошото беше, че той наистина до известна степен го заслужаваше. Този поглед говореше: „На твоя здрав разум разчитах, Едмънд. Къде беше той?“ Искаше й се да падне на колене пред чичо си и в гърдите й напираше викът: „О, недейте! Гледайте така всеки друг, само не него!“

Мистър Йейтс продължаваше да говори:

— Право да ви кажа, сър Томас, когато пристигнахте тази вечер, ние тъкмо репетирахме. Играехме първите три действия и, общо взето, доста успешно. Сега трупата ни се пръсна, тъй като мис и мистър Крофърд си отидоха у дома, така че тази вечер не можем да направим нищо повече, но ако ни удостоите утре вечер с присъствието си, ни най-малко не се съмнявам в резултата. Ние се надяваме на вашата снизходителност, сами разбирате, като начинаещи актьори силно се надяваме на вашата снизходителност.

— Можете да разчитате на моята снизходителност, сър — отговори сериозно сър Томас, — само че без повече репетиции. — И вече по-меко, усмихнат добави: — Дойдох си у дома, за да бъда щастлив и снизходителен — После се обърна към някой друг, или пък към всички останали и спокойно изрече: — В последните писма от Менсфийлд се споменаваше за мис и мистър Крофърд. Смятате ли, че това е едно приятно познанство?

От всички единствено Том беше готов да отговори на въпроса, но, без особено да го е грижа и за двамата, или пък да се измъчва от ревност — била тя любовна, или като актьор — се изказа доста ласкаво за тях:

— Мистър Крофърд е много приятен човек и е истински джентълмен, а сестра му е мила, хубавичка, елегантна и жизнерадостна девойка.

Мистър Рашуърт не можеше повече да мълчи.

— Съгласен съм, че е джентълмен, но би трябвало да кажете на баща си, че на ръст няма и пет фута и осем инча, иначе той може да си помисли, че мистър Крофърд е хубавец.

Сър Томас не разбра съвсем добре какво означава това и погледна към оратора с известна изненада.

— И ако трябва да ви кажа честно — продължи мистър Рашуърт, — според мене в непрекъснатите репетиции няма нищо приятно. Много хубаво не е на хубаво. Играта на сцената вече не ме привлича така, както в началото. Мисля, че ни е къде по-хубаво да си седим уютно без чужди хора и да не правим нищо.

Сър Томас отново го погледна и после с одобрителна усмивка отговори:

— Радвам се, че чувствата ни по този въпрос така пълно съвпадат. Това ме изпълва с искрено удовлетворение. Съвсем естествено е аз да бъда предвидлив и проницателен и да изпитвам угризения, които децата ми не чувстват. По същия начин аз ценя домашния уют и дома, в който няма място за шумни развлечения, далеч повече от тях. Но да разсъждавате като мене на вашата възраст, това е изключително благоприятно както за вас, така и за хората, които ви заобикалят и аз напълно си давам сметка колко е важно да имам съюзник с такава тежест.

Сър Томас се стараеше да облече мнението на мистър Рашуърт в по-разумни фрази, отколкото самият той беше в състояние да намери. Той напълно съзнаваше, че не бива да очаква някакви гениални способности от мистър Рашуърт, но беше готов да го цени много високо като разумен и уравновесен млад човек, чиито понятия далеч превъзхождаха ораторското му умение. За повечето от останалите беше трудно да сдържат усмивките си. Мистър Рашуърт едва ли беше в състояние да проумее всички тези тънкости, но видът му ясно показваше колко е щастлив от доброто мнение на сър Томас, и тъй като не каза повече почти нищо, той несъзнателно спомогна това мнение да се запази за известно време.