Джейн Остин
Менсфийлд парк (18)

Глава 18

Сега всичко потръгна като по вода — театърът, актьорите, актрисите, костюмите — всичко напредваше, но, въпреки че не възникнаха повече никакви сериозни пречки, Фани не след дълго забеляза, че щастието на компанията далеч не е безоблачно и че вече не се наблюдава това единодушие и този възторг, които отначало й се струваха почти непоносими. Всеки си намери някакъв повод за недоволство. При Едмънд те бяха много. Независимо от категоричното му несъгласие, от града пристигна декоратор и се зае с работата си, увеличавайки значително разходите и, което беше още по-лошо, шума около техните приготовления, а брат му, вместо наистина да го послуша и да ограничи представлението в най-тесен кръг, канеше всяко семейство, което му се изпречеше на пътя. Том, от своя страна, започна да се безпокои, че работата на декоратора напредва твърде бавно и да се измъчва от необходимостта да чака. Той беше научил ролята си — всичките си роли — тъй като се беше нагърбил да изиграе всички незначителни герои, които нямаше да му попречат да играе лакея, и сега нямаше търпение да излезе на сцената. Всеки следващ ден, преминал в такова бездействие, го караше все по-силно да чувства нищожността на всичките си роли, взети заедно, и да съжалява все повече, че не са избрали друга пиеса.

Фани, която винаги се беше проявявала като много любезна, а често и единствена слушателка на разположение на всички, трябваше да изслушва жалбите и огорченията на повечето участници. Именно тя научаваше, че според общото мнение мистър Йейтс е ужасно високопарен, че мистър Йейтс от своя страна е разочарован от Хенри Крофърд, че Том Бъртрам говори прекалено бързо и нищо не му се разбира, че мисис Грант разваля всичко със смеха си, че Едмънд изостава с ролята си и че е истинска мъка да играеш с мистър Рашуърт, комуто за всяка реплика е нужен суфльор. Тя знаеше също така, че горкият мистър Рашуърт рядко успява да намери някого, с когото да репетира — той, както и всички останали, отиваше да се оплаче на нея, а тя, виждайки как старателно го избягва братовчедка й и колко често репетира без всякаква необходимост първата сцена с мистър Крофърд, скоро с ужас започна да очаква и жалби от друго естество. Тя установи, че всеки от тях, далеч от пълното удовлетворение и непомраченото удоволствие, се стреми към нещо, което му липсва, и дава на останалите повод за недоволство. Ролята на всеки един беше или твърде дълга, или твърде кратка. Никой не си даваше труда да внимава, никой не помнеше от коя страна трябва да излезе на сцената — никой, освен този, който се оплакваше, не спазваше никакви правила.

Фани имаш чувството, че извлича от пиесата не по-малко невинна радост от всеки един от тях. Хенри Крофърд играеше добре и за нея беше удоволствие да се промъкне на пръсти в театъра и да наблюдава репетицията на първото действие, независимо от чувствата, които я обземаха при някои реплики заради Мария. Мария също играеше добре според нея, дори прекалено добре и след една-две репетиции Фани остана единствената им публика и кога като суфльор, кога като зрител, често се оказваше много полезна. Доколкото можеше да съди, Хенри Крофърд като актьор далеч превъзхождаше всички останали. Той притежаваше повече самоувереност от Едмънд, повече здравомислие от Том и повече талант и вкус от мистър Йейтс. Като човек тя не го харесваше, но трябваше да признае, че е най-добрият актьор, и в това отношение мнението й не се различаваше от преобладаващото. Вярно, мистър Йейтс роптаеше срещу неговата вяла и бездушна игра и най-сетне настъпи денят, в който мистър Рашуърт се обърна с най-мрачния си вид към нея:

— И вие ли мислите, че всичко върви толкова блестящо? Кълна се в спасението на душата си, аз не мога да се възхищавам от него и, между нас казано, да бъде обявяван за прекрасен артист един такъв недорасъл, дребен, невзрачен човек — това според мене е просто нелепо!

От този момент нататък се събуди предишната му ревност, която Мария, залагаща все повече на Крофърд, не си даваше особен труд да разсее, а шансовете, че мистър Рашуърт някога ще успее да научи своите четиридесет и две реплики, изглеждаха все по-малки. Никой не хранеше и най-малка надежда, че ще съумее някога да се справи с ролята си, освен майка му — тя, разбира се, съжаляваше, че не му се е паднала по-значителна роля и все отлагаше пристигането си в Менсфийлд за момента, в който репетициите им ще се придвижат напред дотолкова, че да включат всичките му сцени, но останалите разчитаха единствено, че ще успее да запомни последната реплика, след която трябва да се включи, и първата фраза от собствената си реплика, и нататък ще следва суфльора. Фани, с присъщата си жалостивост и добросърдечие, с всички сили се стараеше да му внуши как трябва да си учи ролята, като му оказваше всяка помощ и му даваше всички указания, на които беше способна и опитвайки се да изнамери подходящи начини за запаметяване, тя самата вече знаеше наизуст всяка дума от ролята му, но някакъв видим напредък от негова страна не се забелязваше.

Фани, разбира се, продължаваше да изпитва множество притеснения, тревоги и опасения, но при всичко това и като се вземат предвид и другите претенции по отношение на времето и вниманието й, тя съвсем не се чувстваше безполезен наблюдател сред останалите, нито пък беше сама в безпокойството си, и никак не можеше да се оплаче, че свободното й време или съчувствието й не са им необходими. Първоначалните й мрачни предвиждания не се оправдаха. Всички те често имаха нужда от нея и тя се почувства може би не по-малко спокойна от когото и да било друг в компанията.

Освен всичко това имаше и много за шиене и в това също беше нужна нейната помощ, а че мисис Норис я намираше също така облагодетелствана от възможността да не върши нищо, както и всички останали, беше ясно от начина, по който предявяваше претенциите си към нея:

— Хайде, Фани — възкликваше тя. — Много добре си живееш така, но не можеш вечно да обикаляш от стая в стая по този начин и да си гледаш колкото ти душа иска. Нужна си ми тук. Аз работя като роб, не мога да вдигна глава, само и само да направя наметалото на мистър Рашуърт, без да се налага да поръчваме още атлас. Мисля, че можеш да ми помогнеш да го ушия. Само три шева са, ще ги изкараш за броени минути. Хубаво щеше да бъде, ако можех и аз да правя само това, което ми нареждат. Ти си най-добре, мога да ти кажа, само че ако всички вършеха толкова работа като тебе, доникъде нямаше да стигнем.

Фани безропотно се зае с работата, без да направи какъвто и да било опит да се защити, но леля й Бъртрам, която беше по-великодушна, се застъпи за нея:

— Никак не е чудно, сестро, че Фани е в такъв възторг — нали знаеш, всичко това е съвсем ново за нея. Ние с тебе едно време също много обичахме театъра, а аз продължавам да го обичам и до ден-днешен и в мига, в който намеря малко свободно време, смятам да посетя някоя от репетициите им. Що за пиеса е това, Фани, ти никога не си ми говорила за нея?

— О, моля те, сестро, не я питай сега! Фани не е от тези, които са способни едновременно да говорят и да работят. Става дума за любовни клетви.

— Струва ми се, че утре вечер ще се репетират три действия — каза Фани на леля си Бъртрам — и вие ще имате възможност да видите всички актьори наведнъж.

— По-добре почакай, докато закачат завесата — намеси се мисис Норис, — след ден-два ще я закачат, а театър без завеса не е никакъв театър и мисля, че няма да сбъркам, ако кажа, че фестоните ще ти се видят много хубави.

Лейди Бъртрам явно беше готова покорно да чака, но Фани не споделяше безгрижието на леля си. Утрешният ден не й излизаше от ума — ако се стигнеше до репетиция и на трите действия Едмънд и мис Крофърд за първи път щяха да играят заедно. В третото действие имаше една сцена, която я интересуваше особено силно и чието изпълнение очакваше с нетърпение и страх. Цялата сцена беше любовна — джентълменът трябваше да опише прелестите на брака по любов, а младата дама — едва ли не да му се обясни в нежни чувства.

Тя отново и отново препрочиташе въпросната сцена, обхваната от много мъчителни и противоречиви чувства и очакваше нетърпеливо тяхното изпълнение като някакво изключително събитие. Не й се вярваше вече да са репетирали сцената, дори и без свидетели.

Утрешният ден настъпи, плановете за вечерта не се промениха и вълнението на Фани при тази мисъл не намаля. Тя работеше много усърдно, изпълнявайки нарежданията на леля си, но усърдието и мълчанието й скриваха тревожните мисли, които витаеха далеч от заниманието й. Около обяд се измъкна с работата си и се скри в Източната стая, за да не присъства на поредната, и както й се струваше, съвършено ненужна репетиция на първото действие, току-що предложена от Хенри Крофърд, като разчиташе да остане сама и в същото време да избегне срещата с мистър Рашуърт. Минавайки през хола, тя зърна двете дами, идващи откъм пасторския дом, от което желанието й да се усамоти никак не намаля и в продължение на четвърт час тя се отдаде на работата и размислите си в Източната стая, необезпокоявана от никого, докато не я прекъсна леко почукване на вратата, последвано от появата на мис Крофърд.

— Дали не съм сбъркала? Не, това наистина е Източната стая. Скъпа мис Прайс, моля да ме извините, но аз идвам при вас, за да моля за вашата помощ.

Фани, силно изненадана, се постара да се държи като господарка на стаята, използвайки цялата си любезност и хвърли загрижено поглед към лъскавата решетка на празната си камина.

— Благодаря ви, но не ми е студено, никак даже. Позволете ми да остана за малко тук и не ме лишавайте от добрината да изслушате третото ми действие. Ето, аз съм си донесла книгата, и ако се съгласите само да порепетирате с мене, ще ви бъда благодарна от цялото си сърце! Днес дойдох тук с намерението да репетирам с Едмънд — само двамата, преди репетицията довечера, но не можах никъде да го открия. Но и да беше тук, боя се, че пак нямаше да мога да го направя, докато не се почувствам малко по-сигурна, защото наистина тук има някои реплики… Нали няма да ми откажете?

Фани много учтиво даде съгласието си, въпреки че гласът й прозвуча не дотам сигурно.

— Случвало ли ви се е някога да надникнете в тази роля? — продължи мис Крофърд, като отвори книгата си. — Ето я. Отначало много не се замислях върху нея, но, да ви кажа честно… Ето, погледнете тази реплика, и тази, и тази… Как ще го гледам в очите и ще говоря подобни неща? Вие бихте ли могла? Но той ви е братовчед, а това е съвсем друго. Ако се съгласите да репетирате с мене, аз ще си представям, че той е на ваше място и постепенно ще свикна. Вие понякога наистина приличате на него.

— Наистина ли?… С най-голяма готовност ще направя всичко, което ми е по силите, но ще трябва да чета репликите, защото знам наизуст много малко.

— Аз предполагам, че не знаете нито една. Разбира се, книгата ще бъде у вас. Е, да започваме. Трябва да имаме под ръка два стола, за да ги изнесете най-отпред на сцената. Ето ги — много хубави столове за учебна стая, които, предполагам, не са правени за театър. Те са далеч по-подходящи за малки момиченца, които да седят и да си клатят краката, докато си учат уроците. Какво ли биха казали вашата гувернантка и чичо ви, ако видеха за какво се използват? Ако в този момент сър Томас можеше да ни зърне отнякъде, щеше да се прекръсти — из цялата къща само репетиции! Йейтс бушува в трапезарията. Чух го, когато се качвах по стълбището, а театърът разбира се е зает от двамата най-неуморими актьори — Агата и Фредерик. Ако тяхното изпълнение не е съвършено, направо ще се учудя. Между другото, преди пет минутки надникнах да ги видя какво правят, и то точно в един от моментите, в който двамата полагаха всички усилия, за да не се прегърнат, а мистър Рашуърт беше с мене. Стори ми се, че лицето му изведнъж доби много странен израз, а аз се опитах да му отвлека вниманието доколкото е възможно, като му прошепнах: „Нашата Агата е чудесна, в държанието й има нещо толкова майчинско, и гласът, и изражението й са пропити с такова майчинско чувство!“ Добре го измислих, нали? Той моментално просветна. А сега — да се заемем с моя монолог.

Тя започна, а Фани се присъедини към нея с цялата сдържаност, на която разчиташе мис Крофърд, молейки я да замести Едмънд, но и гласът, и целият й вид бяха толкова женствени, че представата за мъж беше твърде бледа. С такъв Анхалт обаче мис Крофърд можеше да бъде достатъчно смела, и двете вече бяха минали половината сцена, когато ги прекъсна ново чукане на вратата и влизането на Едмънд в следващия миг сложи край на заниманието им.

При тази неочаквана среща и тримата бяха обхванати от изненада, смущение и удоволствие. Тъй като Едмънд беше дошъл със същата мисъл, която беше довела при Фани и мис Крофърд, тяхното смущение и удоволствието им изглежда продължиха доста повече от миг. Той също носеше книгата и търсеше Фани, за да я помоли да репетира с него и да му помогне да се подготви за вечерта, без да знае, че мис Крофърд е в къщата. Радостта и въодушевлението им от неочакваната среща бяха огромни, от това съвпадение на мислите им, от високата оценка, която и двамата бяха дали на добротата на Фани.

Фани не можеше да сподели възторга им. В пламъка на тяхното въодушевление нейното съвсем угасна и, чувствайки, че двамата са на път да забравят за нея, тя не беше в състояние да се утеши с мисълта, че всеки от тях поотделно е потърсил помощта й. Сега те трябваше да репетират заедно. Едмънд предлагаше, настояваше, умоляваше за това, докато дамата, която от самото начало не прояви особена неохота, вече не можеше да се съпротивлява и Фани вече им беше нужна единствено като суфльор и като зрител. Вярно, бяха й дадени всички пълномощия на съдия и критик и тя от сърце желаеше да се справи добре с ролята си и да им посочи всяка грешка, но всичките й чувства се бунтуваха срещу това, тя не можеше, не искаше, не смееше да го направи. Дори и да беше приучена към критика, този път съвестта не би й позволила да изрази неодобрение. Тя разбираше, че всички тези чувства, за които ставаше дума във въпросната сцена, са й твърде близки, за да може да съди честно и безпристрастно за подробностите. За нея беше достатъчно да им подсказва, понякога повече от достатъчно, тъй като от време на време напълно преставаше да мисли за книгата. Докато ги гледаше, тя забравяше за себе си и развълнувана от нарастващото въодушевление на Едмънд, в един миг тя затвори книгата и се извърна точно тогава, когато му потрябва помощта й. Това беше приписано на естествената умора, така че двамата й благодариха и изразиха съчувствието си, но тя заслужаваше съжаление далеч повече, отколкото те можеха да си представят, поне тя така се надяваше. Най-сетне сцената свърши и Фани не без усилие си наложи да добави похвалите си към комплиментите, които те си разменяха взаимно. Когато отново остана сама и си припомни цялата сцена, тя стигна до извода, че начинът, по който играят, и чувството, което влагат, без съмнение ще им осигурят успеха и ще направят зрелището за нея истинско мъчение. Но както и да й подействаше, тя трябваше още веднъж през този ден да се подложи на същото сурово изпитание.

Първата истинска репетиция на трите действия със сигурност щеше да се състои вечерта. Мисис Грант и братът и сестрата Крофърд бяха обещали да се върнат с тази цел веднага след обяда и всички участници бяха обзети от ентусиазъм и нетърпение. Радостното вълнение в предвкусване на събитието се чувстваше навсякъде. Том се радваше, че нещата се придвижват към щастливия завършек, Едмънд беше въодушевен от сутрешната репетиция и нямаше и помен от различните дребни недоразумения. Всички бяха оживени и не можеха да си намерят място от вълнение. Дамите скоро напуснаха трапезарията, джентълмените ги последваха малко след това и като се изключат лейди Бъртрам, мисис Норис и Джулия, всички се озоваха рано-рано в театъра, запалиха всички светлини, които позволяваше незавършеното му състояние и зачакаха идването на мисис Грант и мис и мистър Крофърд, за да започнат репетицията.

Братът и сестрата скоро се появиха, но без мисис Грант. Тя не можела да дойде. Доктор Грант заявил, че не се чувства добре — нещо, в което прекрасната му родственица силно се съмняваше, и че не може да се лиши от съпругата си.

— Доктор Грант е болен — заяви тя с престорена сериозност. — Той открай време си е болен. Днес изобщо не хапна от фазана. Реши, че е жилав, върна чинията си на слугата и оттогава страда.

Какво разочарование! Отсъствието на мисис Грант наистина беше прискърбно. Нейните приятни маниери и ведрата сговорчивост се ценяха много високо в тяхната среда, но точно в този момент тя им беше по-необходима от когато и да било. Не можеха да играят, репетицията нямаше да им достави никакво удоволствие без нея. Вечерта беше провалена. Какво да правят? Том, който играеше ратая, беше в отчаяние. След като помълчаха объркано известно време, погледите на някои се насочиха към Фани, чуха се един-два гласа: „Може би мис Прайс ще бъде така добра поне да чете ролята“. И Фани незабавно беше засипана от молби, молеха я всички, и дори Едмънд каза:

— Хайде, Фани, направи го, ако не ти е много неприятно.

Но Фани продължаваше да се дърпа. Самата мисъл за подобно нещо беше неприемлива. Защо не помолеха и мис Крофърд? И защо не се скри в стаята си, където щеше да бъде в безопасност, вместо да идва на репетицията? Тя знаеше, че репетицията ще я ядоса и разстрои, знаеше, че неин дълг е да стои настрана. Сега си беше заслужила наказанието.

— От вас се иска само да четете ролята — поднови увещанията си Хенри Крофърд.

— Сигурна съм, че тя я знае наизуст от първата до последната дума — добави Мария, — тези дни я чух как сто пъти поправи мисис Грант. Убедена съм, че знаеш ролята, Фани.

Фани не можеше да отрече и тъй като всички продължаваха да настояват, а Едмънд повтори желанието си и я гледаше така, сякаш се чувстваше разочарован, че напразно се е доверил на добросърдечието й, тя трябваше да отстъпи. Да, тя щеше да направи всичко, което й е по силите. Всички бяха доволни и се приготвиха да започват, докато Фани се вслушваше в лудото биене на разтуптяното си сърце.

Те наистина започнаха и бяха прекалено погълнати от шума, който самите те вдигаха, за да чуят необичайния шум в другата част на къщата, така че репетицията продължи известно време, когато вратата на стаята широко се разтвори и се появи Джулия, пребледняла от ужас, и извика:

— Баща ми пристигна! В момента е в хола!