Джейн Остин
Менсфийлд парк (17)

Глава 17

За мистър Бъртрам и Мария това наистина беше ден на триумф. Те не смееха и да се надяват на такава победа над благоразумието на Едмънд и бяха изпълнени с възторг. Вече нямаше нищо, което да разстрои техния лелеян план, и, оставайки насаме, те се поздравяваха със завистливото слабоволие, на което приписваха промяната, и ликуваха от съзнанието, че всичките им желания са изпълнени. Едмънд можеше колкото си иска да си придава мрачен вид, да казва, че планът като цяло не му харесва и не може да одобри подобна пиеса — тяхната цел беше постигната. Той щеше да играе и към това го тласкаше единствено самолюбието му. Едмънд беше паднал от нравствения връх, на който беше стоял досега и това караше другите двама да се чувстват и по-добри, и по-щастливи.

С него обаче те се държаха много добре, само беглото потрепване в ъгълчето на устните издаваше тържеството им, и от държанието им излизаше, че смятат за голям късмет отърваването си от нахлуването на Чарлз Медъкс в тяхната компания, сякаш някой им го беше натрапил против тяхната воля. Те всъщност се стремяха нещата да си останат само в кръга на семейството и появата на страничен човек щеше да наруши целия им уют! И когато Едмънд се хвана за тази мисъл и им намекна, че се надява и броят на зрителите да бъде ограничен, те бяха готови да му обещаят всичко, каквото пожелае, тъй като моментът ги предразполагаше към отстъпки. Всички бяха в прекрасно настроение и въодушевлението им нямаше граници. Мисис Норис предложи да му измисли костюм, мистър Йейтс го увери, че последната сцена на Анхалт с барона му дава простор да прояви цялата си енергичност и изразителност, а мистър Рашуърт се нагърби със задачата да преброи репликите му.

— Може би — каза Том — сега Фани ще бъде по-склонна да ни помогне. Ти сигурно ще можеш да я убедиш.

— Не, тя е абсолютно непреклонна. Сигурно е, че няма да играе.

— Така ли? Много добре — и повече не се каза нито дума по въпроса. Фани обаче се почувства застрашена, а безразличието към опасността беше започнало да й изневерява.

Промяната в Едмънд предизвика не по-малко доволни усмивки в обитателите на пасторския дом, отколкото в имението. В радостта си мис Крофърд изглеждаше много хубавичка, и още в същия миг с такова въодушевление се впусна наново в подробностите по тяхното начинание, че въздействието върху Едмънд можеше да бъде само едно — той се беше оказал напълно прав, съобразявайки се с подобни чувства, и беше щастлив, че се е решил на това. Утрото премина сред всеобщо задоволство, ако не напълно безгрешно, затова пък толкова сладко! То донесе и на Фани определена полза. Мисис Грант, по настояване на мис Крофърд, с обичайното си доброжелателство се съгласи да вземе ролята, натрапвана на Фани и това беше цялата радост, която стопли сърцето й през този ден. Всъщност, тази новина, когато Едмънд й я съобщи, й причини остра болка, защото сега тя беше задължена на мис Крофърд, именно на нейната мила настойчивост трябваше да благодари, и говорейки за тази нейна заслуга, Едмънд сияеше от възхищение. Тя беше в безопасност, но тази безопасност не й донесе спокойствие. Никога досега душата й не бе обземана от такова безпокойство. Тя нямаше усещането, че е постъпила неправилно, но всичко останало й вдъхваше тревога. И сърцето, и разумът й се противяха на решението на Едмънд. Тя не можеше да оправдае неговото непостоянство, а това, че то го прави щастлив, я довеждаше до отчаяние. Изпълваха я ревност и тревога. Мис Крофърд се приближи към нея с толкова доволен вид, че тя го почувства като оскърбление, и й заговори с дружески тон, на който Фани с усилие успя да отговори вежливо. Всички наоколо бяха весели и дейни, изпълнени със съзнанието за собствената си значимост и напредък, всеки имаше цел, към която се стремеше, своя роля, свой костюм, своя любима сцена, приятели и съюзници, всички бяха заети да се съветват и да съпоставят и се развличаха, впускайки се в изтънчени шеговити сравнения. Само тя беше тъжна и никому ненужна, не вземаше участие в нищо. Можеше да си тръгне или да остане, можеше да се окаже в центъра на цялата суматоха или да се оттегли в самотата на Източната стая, без някой да забележи или да почувства липсата й. Понякога почти й се струваше, че би предпочела всичко друго, само не и това. Мисис Грант беше високо ценена, за добрия й нрав се говореше с уважение, съобразяваха се с вкусовете и с времето й, присъствието й беше нужно, търсеха компанията й и я обграждаха с внимание и с хвалебствия. Отначало Фани беше на път да й завиди за ролята, с която се беше захванала. При едно по-трезво размишление обаче в нея се събудиха по-добри чувства и тя си даде сметка, че мисис Грант заслужава уважение, за което тя самата не е достойна, и че дори да й бяха засвидетелствали възможно най-голямата почит, тя никога не би се почувствала спокойна, присъединявайки се към замисъла, който дори само заради чичо й би трябвало да бъде категорично осъден.

Фани скоро започна да осъзнава, че нейното сърце не беше единственото, обхванато от униние. Джулия също страдаше, макар и не така невинно.

Хенри Крофърд се беше подиграл с чувствата й, но тя толкова дълго беше поощрявала и дори беше търсила знаците на внимание от негова страна, ревнувайки го напълно основателно от сестра си, че вече би трябвало да се е излекувала. Сега, когато нямаше начин да не разбере, че той предпочита Мария, тя се покори, без ни най-малко да се притеснява за положението на сестра си и без да направи какъвто и да било опит да разсъди трезво и да се успокои. Тя или седеше, потънала в унило мълчание, обхваната от печал, която нищо не можеше да разсее, чужда на всяко любопитство, неспособна да изпита удоволствие от каквото и да било остроумие, или пък благосклонно приемаше вниманието на мистър Йейтс, разговаряше с него с престорено оживление и вземаше на присмех играта на всички останали.

Един-два дни след като й нанесе оскърблението, Хенри Крофърд се опитваше да го заглади, пускайки в ход обичайните си галантност и комплименти, но без да го е грижа дотам, че да продължи опитите си, след като няколко пъти беше отблъснат. Тъй като скоро пиесата го ангажира толкова много, че нямаше време за повече от един флирт, той започна да се отнася равнодушно към скарването и дори го прие като щастлива случайност, която тихичко слагаше край на надеждите, които скоро можеха да се зародят не само у мисис Грант. За нея никак не беше приятно да вижда, че Джулия не участва в пиесата и стои настрана, без някой да я удостои с внимание, но тъй като тук не ставаше дума за нейното щастие, а за щастието на Хенри, от решаващо значение беше собственото му мнение — а той с най-обезоръжаващата си усмивка я беше уверил, че нито той, нито Джулия някога са мислили сериозно един за друг — така че не й оставаше нищо друго, освен да повтори предупрежденията си относно по-голямата сестра, умолявайки го да не рискува спокойствието си, като й се възхищава прекалено, след което с удоволствие се зае с ролята си, радвайки с това всички млади хора в компанията, и особено двамата, които й бяха толкова скъпи.

— Чудя се как така Джулия не е влюбена в Хенри — забеляза тя в един разговор с Мери.

— Аз пък мисля, че е — хладно отговори Мери. — Смятам, че и двете сестри са влюбени в него.

— И двете! Не, не, това е невъзможно. Гледай да не му намекнеш за това. Помисли за мистър Рашуърт.

— По-добре кажи на мис Бъртрам да помисли за мистър Рашуърт. Това сигурно ще й бъде от полза. Често си мисля за богатството и независимостта на мистър Рашуърт и ми се иска да бяха в други ръце — но за него самия не мисля. Човек с такова положение би могъл да представя графството, би могъл да се откаже от всяко друго занятие и да участва в парламента.

— Смея да твърдя, че той скоро ще бъде в парламента. Когато сър Томас се върне, кандидатурата му сигурно ще бъде издигната в някой окръг, но досега още не се е намерил никой, който да го наведе на тази мисъл.

— Явно сър Томас ще извърши доста велики дела след завръщането си — каза Мери, след като помълча известно време. — Спомняш ли си „Обръщението към тютюна“ на Хоукинс Браун, в което подражава на Поуп^[1]?

О, лист благословен, дъхът ти свеж дарява

със скромност трезвия, слугата божи — с разум.

Аз бих направила друга пародия:

О, славни сър, видът ви властен дава

на челядта богатство, на Рашуърт — разум.

— Какво ще кажете, мисис Грант, не е ли подходящо? Явно от завръщането на сър Томас зависи абсолютно всичко.

— Когато го видиш в семейството му, ще разбереш, че влиянието му е съвсем заслужено и справедливо, уверявам те. Не мисля, че се справяме кой знае колко добре без него. Той има превъзходно държание, величествено, както подобава на главата на такова семейство, и успява да постави всеки на мястото му. Струва ми се, че сега лейди Бъртрам има още по-малка тежест, отколкото когато той си е у дома, а никой друг не е в състояние да се справи с мисис Норис. Но, Мери, не си въобразявай, че Мария я е грижа за Хенри. Сигурна съм, че и Джулия не дава пет пари за него, иначе нямаше снощи да флиртува с мистър Йейтс и въпреки че двамата с Мария са много добри приятели, мисля, че тя твърде много харесва Содъртън, за да прояви непостоянство.

— Аз не бих заложила на мистър Рашуърт, ако Хенри се беше намесил в играта преди да се сключи споразумението.

— Щом като имаш такива подозрения, ще трябва да се направи нещо и веднага щом приключим с пиесата, ще си поговорим сериозно с него и ще го накараме да си изясни какво смята да прави. Ако няма никакви сериозни намерения, ще го отпратим за известно време, независимо, че е Хенри.

Джулия обаче наистина страдаше, независимо че мисис Грант не беше успяла да забележи този факт, убягнал от вниманието и на много от членовете на собственото й семейство. Тя беше обикнала и продължаваше да обича и да страда с цялата сила, на която е способна една такава пламенна и жизнерадостна натура, чиято неразумна, но скъпа на сърцето надежда е била измамена и остро чувстваше колко зле са постъпили с нея. Душата й беше уязвена и разгневена и яростните мисли бяха единственото й утешение. Сестра й, с която досега добре се разбираше, се беше превърнала в неин най-голям враг. Отчуждението беше застанало помежду им и Джулия, неспособна да прояви великодушие, хранеше надеждата, че несекващите прояви на внимание ще доведат до някаква беда, до заслужено наказание за Мария, която се държеше по такъв скандален начин както спрямо нея, така и по отношение на мистър Рашуърт. Без да притежават някакви съществени недостатъци на характера или разминавания в мненията, които биха им попречили да бъдат добри приятелки, когато интересите им съвпадаха, при едно изпитание като сегашното на двете не достигна сестринска привързаност, или пък морални принципи, за да проявят милост или справедливост, да бъдат способни на благородство и състрадание. Мария тържествуваше и вървеше към целта си, без да я е грижа за Джулия, а Джулия не можеше да гледа как Хенри Крофърд обгражда с внимание Мария, без да пожелае това да предизвика ревност и да доведе в крайна сметка до публичен скандал.

Фани разбираше много неща и съжаляваше Джулия, но между тях никога не бе съществувала открита близост. Джулия не споделяше, а Фани не желаеше да й се натрапва. Всяка от тях сама носеше кръста си и единственото, което ги свързваше, бе разбирането на Фани.

Невниманието на двамата братя и на леля им към угнетеното състояние на Джулия и тяхното заслепение, което им пречеше да разберат истинската причина за него, можеше да се отдаде на огромната им заетост със собствените грижи. Всеки от тях беше изцяло погълнат от тях. Том се беше хвърлил в театралния водовъртеж и не забелязваше нищо, което не беше пряко свързано с него. Едмънд, който се люшкаше между театралната и истинската си роля, между претенциите на мис Крофърд и собствените си разбирания, между любовта и последователността, беше също толкова неспособен да прояви наблюдателност, а мисис Норис беше твърде заета да организира и ръководи всички дребни приготовления на трупата, да надзирава изготвянето на различните костюми по възможно най-икономичния начин, за което никой не й беше благодарен, и с щастливо усърдие да спестява оттук-оттам по половин крона за отсъстващия сър Томас, за да й остане време да следи поведението или да бди над щастието на дъщерите му.