Джейн Остин
Менсфийлд парк (16)

Глава 16

Колкото и да се стараеше мис Крофърд, не беше по силите й да накара Фани да забрави за случилото се. В края на вечерта тя отиде да си легне, обзета от тази мисъл, все още неспособна да се съвземе от сътресението, предизвикано от атаката на братовчед й Том, толкова настойчива и пред очите на всички, а настроението й беше съвсем угнетено от укорите и унизителните забележки на леля й. Да се окаже център на вниманието по такъв начин, да разбере, че това е само прелюдия към нещо несравнимо по-лошо, да й кажат, че е длъжна да направи нещо до такава степен невъзможно — да играе на сцената, а после да я упрекнат в упоритост и неблагодарност, при това намеквайки за зависимото й положение — всичко това така силно я разстрои, че когато остана сама, преживяното продължаваше да бъде все така болезнено, особено като се прибави и страхът от това, което утрешният ден можеше да й донесе като продължение. Мис Крофърд я беше защитила за момента, но какво щеше да стане, ако Том и Мария отново започнат да я увещават, с присъщата си властна настойчивост, когато няма външни хора, а Едмънд случайно отсъства? Тя заспа, без да успее да намери отговор, а когато на следващата сутрин се събуди, проблемът й се стори все така неразрешим. Бялата мансардна стаичка, която си оставаше нейна спалня от момента, в който беше влязла в семейството, се оказа неспособна да й предложи някакъв отговор, така че веднага щом се облече тя тръгна да търси убежище в една друга стая, по-просторна, в която можеше да се разхожда и да мисли, и в която от известно време беше почти стопанка. Това беше бившата класна стая. Така се наричаше, докато госпожиците Бъртрам не забраниха да й казват „класна“ и поради това тя до неотдавна беше стая като всички други. Тук беше живяла мис Лий, тук те четяха, пишеха, разговаряха и се смееха, докато мис Лий ги напусна преди три години. Оттогава стаята беше станала безполезна и известно време пустееше, ако не се смятат посещенията на Фани, когато трябваше да полее цветята си или й беше нужна някоя от книгите, които продължаваше да държи в нея поради недостиг на място в малката й стаичка на горния етаж. Постепенно поради по-големите удобства значението й за Фани нарасна и тя я присъедини към владенията си и прекарваше в нея по-голямата част от времето си. Тъй като нямаше какво да й попречи, тя се настани в нея така просто и естествено, че сега в очите на всички това беше нейна стая. Източната стая, както я наричаха от деня, в който Мария Бъртрам навърши шестнадесет години, сега се смяташе за собственост на Фани почти толкова, колкото и бялата спалня на горния етаж. Малките размери на едната правеха необходимостта от използването на втората така очевидна, че госпожиците Бъртрам, чиито апартаменти я превъзхождаха толкова, колкото собственото им чувство за превъзходство изискваше, напълно го одобриха. А мисис Норис, след като постави условие в стаята да не се пали огън само заради Фани, в крайна сметка склони тя да използва това, от което никой друг нямаше нужда, въпреки че от начина, по който понякога говореше за това благодеяние, човек можеше да остане с впечатлението, че става дума за най-хубавата стая в къщата.

Разположението й беше толкова благоприятно, че за Фани, при нейната непретенциозност, беше предпочитано място през много утрини и в ранна пролет, и в късна есен, и тя се надяваше че няма да й се наложи да я напусне дори и през зимата, докато поне един слънчев лъч проникваше в нея. Там Фани прекарваше изключително спокойно и уютно всичките си свободни часове. Тя можеше да се качи в нея винаги, когато се сблъскаше с някаква неприятност долу и веднага да намери утешение в някое занимание или размишлявайки за това, което я вълнува в момента. Тук всичко й беше под ръка — цветята, книгите, които събираше от деня, в който можеше да разполага с някоя дребна сума, масичката за писане, дрехите, които шиеше за бедните, ръкоделията й. Ако нямаше желание да се заеме с някое от тези неща, ако й се искаше само да се отдаде на размисъл, то в тази стая трудно можеше да се намери дори един предмет, който да не й навява приятни спомени. Всяка вещ беше приятел, или пораждаше мисли за някой приятел. Макар че понякога й се случваше дълбоко да страда, въпреки че подбудите й често се тълкуваха погрешно, че чувствата й биваха пренебрегвани, а възприемчивостта й — подценявана, въпреки че беше познала страданията на тиранията, подигравките и пренебрежението, почти винаги, когато се обръщаше към тези предмети, намираше в тях някакво утешение — леля й, лейди Бъртрам, се беше застъпила за нея, или мис Лий я беше насърчила, или пък — което се случваше по-често и й беше по-мило, Едмънд, нейният защитник и приятел, беше застанал на нейна страна, или беше обяснил някоя нейна постъпка, беше я помолил да не плаче или й беше дал някакво доказателство за привързаност, от което сълзите й ставаха толкова сладостни. Сега всичко това така се съчетаваше, времето го сливаше в такава хармония, че във всяко някогашно огорчение вече се криеше някакъв чар. Стаята й беше безкрайно скъпа и тя не би сменила мебелите в нея и за най-хубавите в къщата, въпреки че, поначало простички, те доста си бяха изпатили от детската небрежност, а най-елегантните предмети и украшения бяха едно избеляло столче за крака, правено от Джулия, което беше прекалено нескопосно за гостната, три транспаранти, рисувани по времето, когато модата на транспарантите беше в разгара си, за трите долни крила на прозореца, на които Тинтърнското абатство заемаше мястото си между италианска пещера и окъпано от лунната светлина езеро в Къмбърланд, колекция от семейни профили над камината, която бяха сметнали за недостойна да бъде поставена другаде, а до тях, прикрепен с кабарче към стената — малък акварел, изобразяващ кораб, изпратен преди четири години от Уилям от Средиземно море и надписан в долната част с букви, високи колкото гротмачтата: „КНВ Антверп“.

Към това уютно гнезденце се запъти сега Фани, надявайки се да намери облекчение за смутената си, изпълнена със съмнения душа. Дали, гледайки профила на Едмънд, няма да успее да долови със сърцето си някой негов съвет, или, оставяйки гераниите си да подишат свеж въздух, самата тя няма да усети прилив на нови душевни сили? Но тя трябваше да се пребори не само със страха пред собствената си упоритост — сега започна да се чувства несигурна как трябва да постъпи, и докато крачеше из стаята, съмненията й нарастваха. Беше ли права да откаже това, за което така горещо я молеха, което така силно желаеха? Какво толкова ценно имаше в този план, завладял сърцата на някои от хората, на които дължеше най-голямо внимание и почтителност? Дали отказът й не беше проява на лош нрав, на егоизъм и страх да не се изложи пред всички? И достатъчно ли беше мнението на Едмънд, неговото убеждение, че сър Томас не би одобрил всичко това, за да оправдае решителния й отказ, въпреки желанието на всички останали? Мисълта да играе на сцената така я ужасяваше, че беше готова да се усъмни в правилността и чистотата на своите угризения и докато се оглеждаше наоколо, настойчивостта на братовчедите й, които я увещаваха да им направи тази услуга, й се струваше все по-оправдана, когато погледът й се спираше на многобройните подаръци, получени от тях. Масата между двата прозореца беше отрупана с кошнички за ръкоделие, подарени й по различно време, най-вече от Том, и виждайки тези доказателства за тяхната любезност, тя още повече се обърка при мисълта колко много им е задължена. Тъкмо се опитваше да намери най-правилното решение, когато на вратата се почука и в отговор на нейното тихо „влезте“ се появи човекът, с когото беше свикнала да споделя всяко свое съмнение. При вида на Едмънд очите й светнаха от радост.

— Можем ли да поговорим няколко минути, Фани? — попита той.

— Да, разбира се.

— Искам да се посъветвам с тебе. Нужно ми е твоето мнение.

— Моето мнение! — възкликна тя, неспособна да повярва, че това се отнася за нея, въпреки че се почувства безкрайно поласкана.

— Да, твоето мнение и съвет. Не знам какво да правя. Това начинание с театъра от ден на ден става все по-опасно. Избрали са едва ли не най-лошата от всички възможни пиеси, а сега, като капак на всичко, възнамеряват да потърсят помощта на един младеж, когото познаваме съвсем бегло. Това означава край на всяко ограничаване в кръга на семейството и на всяка благопристойност, за които се говореше отначало. Не мога да кажа нищо лошо за Чарлз Медъкс, но тясната близост, която ще последва приемането му в нашия кръг по такъв начин, е крайно нежелателна — това ще бъде нещо повече от близост, то е направо фамилиарност! За подобно нещо не бива и да се мисли — то ми се струва огромно зло, което трябва да бъде избегнато, ако има някакъв начин. Не мислиш ли и ти като мене?

— Да, но какво може да се направи? Брат ти е така решително настроен.

— Има само едно нещо, Фани, и то е аз да взема ролята на Анхалт. Ясно ми е, че това е единственият начин да усмиря Том.

Фани не беше в състояние да му отговори.

— Това в никакъв случай не ми е по вкуса — продължи той. — Кому би се харесало да се покаже толкова непостоянен в очите на околните? След като им дадох да разберат още от самото начало, че съм против това начинание, ще бъде нелепо да се присъединя към тях сега, когато са преминали границите на първоначалния си замисъл във всяко едно отношение, но не виждам друга възможност. А ти, Фани?

— Не — замислено отговори Фани, — в момента не, но…

— Но какво? Виждам, че не споделяш моето мнение. Помисли още малко. Може би не си даваш достатъчно ясна сметка каква вреда може да ни причини всичко това, до какви неприятни последствия неизбежно ще доведе приемането на един млад човек по такъв начин — той ще има постоянен достъп в дома ни, ще може да идва и да си отива по всяко време, ще се окаже внезапно в такова положение, в което всяка сдържаност е немислима. Помисли си само за това отклонение от правилата, до което неизбежно ще се стига при всяка репетиция. Всичко това е толкова неприятно! Постави се на мястото на мис Крофърд, Фани. Представи си какво ще й бъде да играе Амелия с непознат. Тя има всички основания да очаква съчувствие, защото явно го преживява много тежко. Чух достатъчно от разговора ви снощи, за да разбера, че няма никакво желание да играе с чужд човек. Приемайки ролята, тя вероятно се е надявала на нещо по-различно — може би не си е дала достатъчно ясна сметка какво ще излезе от всичко това, и все пак няма да бъде никак великодушно, ще бъде направо несправедливо, да я подложим на такова изпитание. Трябва да уважаваме чувствата й. Не ти ли е хрумвало подобно нещо, Фани? Виждам, че се колебаеш.

— Съжалявам за мис Крофърд, но още повече съжалявам, че ще бъдеш въвлечен в нещо, срещу което така решително възразяваше и което според тебе ще бъде неприятно на чичо ми. Другите така ще тържествуват!

— Няма да имат особени основания да тържествуват, когато видят как ужасно играя. И все пак, такъв момент със сигурност ще има и аз трябва храбро да го посрещна. Но ако успея да предотвратя широкото разгласяване, да огранича това публично излагане, да съсредоточа нашето безразсъдство в рамките на семейния кръг, ще бъда достатъчно възнаграден. А така, както стоят нещата в момента, аз нямам никакво влияние, не мога да направя нищо. Обидих ги, и те няма да ме послушат, но когато им върна доброто настроение с тази си отстъпка, имам известна надежда да ги убедя, че трябва да ограничим доста кръга на зрителите в сравнение с този, който са на път да привлекат. Това би била една осезаема победа. Целта ми е да го сведем до мисис Рашуърт и семейство Грант. Не си ли заслужава човек да отстъпи заради подобна цел?

— Да, това ще бъде голямо постижение.

— Но ти продължаваш да не го одобряваш. Можеш ли да ми посочиш някакъв друг начин, по който бих могъл да постигна същия успех?

— Не, не мога да се сетя за нищо друго.

— Тогава дай ми благословията си, Фани! Иначе няма да се чувствам спокоен.

— О, братовчеде!

— Ако ти си против мене, значи не бива да се доверявам на себе си, но все пак… Не, абсолютно невъзможно ми е да оставя Том да продължи по този начин — да обикаля околността в търсене на някой, който би се съгласил да участва в представлението, без значение кой е, стига само да има вид на джентълмен. Мислех, че ти би трябвало по-добре да разбереш чувствата на мис Крофърд.

— Тя, без съмнение, ще остане много доволна от твоето решение. За нея ще бъде голямо облекчение — каза Фани, като се стараеше да придаде повече сърдечност на тона си.

— Никога не съм я виждал да проявява такава доброжелателност, както снощи към тебе. Това й дава право на особено благоразположение от моя страна.

— Тя наистина беше много добра и аз се радвам, че ще й бъде спестена…

Фани не беше в състояние да довърши великодушното си изявление. Съвестта й я възпря точно по средата, но Едмънд беше удовлетворен.

— Ще отида при тях веднага след закуска — каза той — и, сигурен съм, ще им доставя удоволствие. А сега, мила моя Фани, няма ти преча повече. Ти искаш да почетеш. Но аз не можех да се успокоя, докато не поговоря с тебе и не стигна до някакво решение. Това нещо не ми излизаше от ума цяла нощ, и насън, и наяве. Знам, че това е истинско зло, но аз без съмнение го правя по-малко, отколкото би могло да бъде. Ако Том е станал, отивам направо при него и приключвам с въпроса и когато се срещнем на закуска, всички ще бъдем в прекрасно настроение от перспективата единодушно да се поставим в положението на глупци. Дотогава ти ще направиш едно пътешествие до Китай, предполагам. Какво става с лорд Макартни, напредва ли? — той отвори един от томовете на масата, после посегна и към някои други. — А това са „Историите“ и „Безделникът“^[1] на Краб, под ръка, за да те разнообразят, ако сериозната книга те измори. Порядъкът, който си си създала безкрайно ме възхищава — в момента, в който изляза оттук, ти ще изхвърлиш от главата си цялата тази глупост с театъра и ще се настаниш удобно на масата. Но не оставай дълго тук, да не настинеш.

Той си тръгна, но с четенето, с Китай и със спокойствието на Фани беше свършено. Това, което й съобщи, беше най-невероятната, най-невъобразимата, най-неприятната вест и тя не беше в състояние да мисли за нищо друго. Едмънд ще играе! След всичките си възражения — толкова справедливи, при това изказани на всеослушание! След всичко, което й беше казал, след като беше видяла мрачните му погледи и беше усетила какво чувства! Възможно ли е? Такова непостоянство у Едмънд! Дали не се самозалъгваше? Или просто грешеше? Уви, причината за всичко беше мис Крофърд. Във всяка негова дума тя долавяше нейното влияние и това й причиняваше болка. Съмненията и тревогите заради собственото й поведение, които доскоро я измъчваха и които утихнаха, докато го слушаше, сега вече не бяха от значение. Една по-дълбока тревога ги измести. Да става каквото ще — не я беше грижа! Братовчедите й можеха да я нападат колкото си искат, но тя щеше да устои. Тя беше недосегаема за тях и ако, в крайна сметка, й се наложеше да отстъпи — какво пък! Сега страданието беше неин спътник.