Джейн Остин
Менсфийлд парк (15)

Глава 15

Мис Крофърд с готовност прие ролята, а скоро след като мис Бъртрам се върна от пасторския дом, пристигна мистър Рашуърт, така че се намери актьор за още една от ролите. Беше му предложено да избира между граф Касел и Анхалт и той отначало беше доста затруднен и помоли мис Бъртрам да го насочи, но след като му обясниха колко различни са тези герои и кой какво представлява, той си спомни, че вече е гледал веднъж пиесата и че Анхалт му се е сторил голям глупак, така че в крайна сметка спря избора си върху графа. Мис Бъртрам одобри решението му — колкото по-малко му се налагаше да учи, толкова по-добре и въпреки че не можеше да сподели желанието му графът и Агата да играят заедно тя чакаше търпеливо, докато той бавно прелиства страниците с надеждата да открие все пак такава сцена. Много мило мис Бъртрам взе книгата от ръцете му и задраска всички реплики, които позволяваха да бъдат съкратени, освен това му обърна внимание върху необходимостта да се облече добре и избра цветовете. Идеята да се натруфи допадна много на мистър Рашуърт, въпреки че привидно се отнесе с презрение към нея, и мисълта за външността му го занимаваше твърде много, за да мисли за останалите и да си направи някакви изводи или да изпита неудоволствието, за което Мария беше отчасти подготвена.

Така много от въпросите бяха уредени, преди Едмънд, който цялата сутрин отсъстваше, да научи нещо, но когато влезе в гостната преди обяда, Том, Мария и мистър Йейтс оживено спореха, а мистър Рашуърт нетърпеливо го посрещна, бързайки да му съобщи приятните новини.

— Вече имаме пиеса — каза той. — Тя е „Любовни клетви“; аз ще бъда граф Касел и ще изляза първия път облечен в син фрак, с розово сатенено наметало, а след това трябва да облека друга причудлива дреха, нещо от рода на ловджийски костюм. Още не знам доколко ще ми хареса всичко това.

Фани следеше с очи Едмънд и при тези думи сърцето й сви от съчувствие към него. Тя видя погледа му и си представи какво изпитва той в момента.

— „Любовни клетви“! — беше единствената му реплика към мистър Рашуърт, в който прозвуча огромно изумление. Той се обърна към брат си и сестрите си, сякаш едва ли се съмняваше, че ще последва опровержение.

— Да! — възкликна мистър Йейтс. — След всичките ни спорове и проблеми стигнахме до извода, че „Любовни клетви“ най-пълно отговаря на изискванията ни, че по-забележителна пиеса трудно може да се намери. Просто е невероятно, как не сме се сетили за нея по-рано. Аз проявих чудовищна глупост, че не съобразих веднага, защото след всичко, което видях в Екълсфорд, предимствата са очевидни, пък и толкова е полезно да имаш пред очите си някакъв модел! Почти всички роли вече са раздадени.

— А женските? — мрачно попита Едмънд, като гледаше Мария.

Мария отговори, изчервявайки се неволно:

— Аз взех ролята, която лейди Ревъншоу е трябвало да изпълнява, а мис Крофърд ще бъде Амелия — добави тя, вече по-самоуверено.

— Никога не бих помислил, че за подобна пиеса ще бъде толкова лесно да се намерят изпълнители сред нас — заяви Едмънд, като се обърна към огъня, край който седяха майка му, леля му и Фани, и също седна с крайно ядосан вид.

Мистър Рашуърт го последва и продължи:

— Аз се появявам три пъти на сцената и имам четиридесет и две реплики. Не е малко, нали?… Само че идеята да се натруфя така не ми допада особено… Няма да мога да се позная в този син фрак и в розовото сатенено наметало.

Едмънд не беше в състояние да му отговори нищо. Няколко минути по-късно извикаха мистър Бъртрам, за да отстрани някои съмнения на дърводелеца, и тъй като мистър Йейтс го придружи, а скоро след това и мистър Рашуърт ги последва, Едмънд побърза да се възползва от случая и заяви:

— Не ми беше възможно да кажа пред мистър Йейтс какво мисля за тази пиеса, без да хвърля сянка върху приятелите му в Екълсфорд, но сега, скъпа ми Мария, мога да ти кажа, че според мене тя е крайно неподходяща за частно представление и аз се надявам да се откажете от нея. Не се и съмнявам, че ти ще го направиш, когато я прочетеш внимателно. Прочети на глас на мама или на леля само първото действие и прецени сама дали можеш да я одобриш. Сигурен съм, че тогава няма да се наложи да се позоваваме на преценката на татко.

— Ние гледаме на нещата по много различен начин! — извика Мария. — Аз много добре познавам пиесата, уверявам те, и като се пропуснат отделни неща, съвсем малко, което, разбира се, ще бъде направено, не виждам в нея нищо осъдително. Пък и не съм единствената млада дама, ако искаш да знаеш, която я намира напълно подходяща за частно представление.

— Много съжалявам за това — гласеше отговорът му. — Но в сегашната ситуация ти имаш водещата роля. Ти трябва да дадеш пример. Ако останалите са сбъркали, ти си длъжна да им покажеш верния път и да им дадеш да разберат какво е истински такт. Твоето поведение трябва да бъде закон за останалата част от компанията във всичко, което засяга приличията.

Това позоваване на нейната значимост до известна степен подейства, тъй като никой не обичаше повече от Мария да ръководи останалите, ето защо, тя отговори доста по-дружелюбно:

— Много съм ти признателна, Едмънд. Сигурна съм, че имаш най-добри намерения, но продължавам да си мисля, че гледаш на нещата прекалено строго, а аз не бих могла да обяснявам всичко това на останалите, повярвай ми. Мисля, че именно това ще бъде връх на нетактичността.

— Да не би да мислиш, че може да ми хрумне подобно нещо? Не, ти можеш да обясниш всичко единствено чрез своето поведение. Кажи, че след като си се запознала с пиесата, ти си почувствала, че не ти подхожда, че според тебе тя изисква повече сили и самоувереност, отколкото притежаваш. Кажи го твърдо и ще видиш, че това е напълно достатъчно. Всички, които са способни да разсъждават, ще разберат подбудите ти. Те ще се откажат от пиесата и същевременно ще оценят твоя такт.

— Недейте да играете нищо неподобаващо, мила моя — обади се лейди Бъртрам. — Това няма да се хареса на сър Томас. Фани, бъди така добра да позвъниш, време е за обяда ми. Дано Джулия е успяла да се облече досега.

— Убеден съм, госпожо, че на сър Томас това няма да се хареса — каза Едмънд, изпреварвайки позвъняването на Фани.

— Чуваш ли какво казва Едмънд, скъпа?

— Ако аз откажа ролята, Джулия непременно ще я вземе — отново се разпали Мария.

— Какво? — извика Едмънд. — Когато знае мотивите ти?

— О, тя може да реши, че двете сме нещо различно, че положението ни е различно и че правилата, от които аз смятам за нужно да се ръководя, не важат за нея. Сигурна съм, че ще си послужи именно с този довод. Не, ще трябва да ме извиниш, но аз не мога да оттегля съгласието си. Нещата вече са отишли твърде далеч и всички ще бъдат много разочаровани. Том направо ще се разяри. Пък и ако сме толкова придирчиви, никога нищо няма да можем да изиграем.

— Тъкмо се канех и аз да кажа същото — заяви мисис Норис. — Ако намираме недостатъци във всяка пиеса, нищо няма да излезе, и толкова много пари, които хвърлихме за приготовленията, ще идат на вятъра. Аз смятам, че тогава всички ще се изложим. Аз не познавам пиесата, но, както каза Мария, ако има нещо не дотам прилично, а в повечето все ще се намери по нещо такова, то лесно може да се изпусне. Не бива да бъдем чак толкова взискателни, Едмънд. Щом и мистър Рашуърт ще участва, значи в това не може да има нищо лошо. Само ми се иска Том да беше по-наясно какво иска, когато дърводелците започнаха работа, защото хората половин ден работиха на вятъра заради тези странични врати. Но пък завесата ще стане чудна. Камериерките си вършат работата много добре и мисля, че ще можем да върнем няколко дузини от халките. Няма никакъв смисъл да ги зашиваме толкова нагъсто. Надявам се, че и от мене има някаква полза, когато трябва да се следи как вървят работите и да се внимава да не се пилее нищо. Когато се съберат толкова млади хора, винаги е нужна една трезва глава, за да ги направлява. Забравих да кажа на Том какво ми се случи днес. Отидох да видя какво става в птичарника и тъкмо се канех да си вървя, и кого мислите виждам? Дик Джексън, тръгнал към входа за прислугата, и държи в ръцете си две чамови дъсчици, явно ги беше понесъл на баща си. Майка му го пратила с някаква поръка при баща му, а той го накарал да му занесе двете дъсчици, които му били много необходими. Веднага всичко ми стана ясно, защото точно в този момент над главите ни се чу звънецът, който известява обеда на прислугата, и както мразя хора, които посягат на чуждото, а тези Джексънови са точно от тях, винаги съм го казвала, от хората, които гледат да отмъкнат каквото могат, та казвам направо на момчето — едно такова тромаво, десетинагодишно, знаете, би трябвало вече да се засрами — дай аз ще занеса дъсчиците на баща ти, Дик, а ти бързо се прибирай у дома. — Момчето имаше доста глупав вид и си тръгна без дума да обели, мисля, че бях достатъчно строга с него. Надявам се, че това поне за известно време ще го излекува от навика да плячкосва каквото намери из къщата. Не мога да търпя такава алчност — а баща ти проявява такава доброта към това семейство, дава целогодишно работа на Джексън!

Никой не си направи труда да отговори. Скоро и останалите се върнаха и Едмънд разбра, че няма да се успокои, докато не направи всичко възможно да ги вкара в правия път.

Обядът премина тягостно. Мисис Норис още веднъж разказа за победата си над Дик Джексън, но иначе почти нищо не се говори нито за пиесата, нито за подготовката, защото неодобрението на Едмънд беше почувствано дори от брат му, въпреки че не би си го признал. Мария, лишена от вдъхновяващата подкрепа на Хенри Крофърд, предпочиташе да избягва темата. Мистър Йейтс, който се опитваше да се хареса на Джулия, усети, че всяка друга тема по-лесно би могла да прогони мрачното й настроение, отколкото съжаленията, че е напуснала трупата, а мистър Рашуърт, чиито мисли витаеха единствено около собствената му роля и костюм, скоро изчерпа всичко, което можеше да се каже по въпроса.

Грижите около театъра обаче бяха отложени само за час-два. Все още имаше много неща, които тепърва трябваше да се уредят. Вечерта ги поободри и им вдъхна нов кураж, така че Том, Мария и мистър Йейтс, след като отново се събраха в гостната, заедно се разположиха на отделна маса, отвориха пиесата и тъкмо се бяха задълбочили в нея, когато бяха прекъснати по един твърде приятен начин от влизането на мистър и мис Крофърд, които въпреки късния час, тъмнината и калта, не бяха устояли на изкушението да дойдат и бяха посрещнати с огромна радост.

„Е, как вървят нещата?“ и „Какво решихте?“, и „О, без вас нищо не можем да направим“ — бяха думите, последвали първите приветствия, и скоро Хенри Крофърд вече седеше с другите трима на масата, докато през това време сестра му се запъти към лейди Бъртрам, за да й поднесе поздравленията си!

— Наистина трябва да поздравя ваша светлост с това, че вече е избрана пиесата — каза тя, — защото, въпреки че проявихте завидно търпение, на вас сигурно ужасно са ви омръзнали нашите разправии и проблемите ни. Актьорите могат и да се радват, но страничните наблюдатели сигурно са далеч по-признателни, че се е стигнало до някакво решение. И аз искрено се радвам за вас, както и за мисис Норис и за всички останали, които бяха изпаднали в това неприятно положение — при тези думи тя хвърли почти изплашен и същевременно лукав поглед към Едмънд, прескачайки Фани.

Лейди Бъртрам й отговори много любезно, но Едмънд не каза нищо. Той не оспори, че е само страничен наблюдател. След като побъбри няколко минути с групата около камината, мис Крофърд се върна при компанията на масата и след като постоя при тях и изглеждаше заинтересована от обсъжданията им, внезапно, сякаш поразена от някаква мисъл, възкликна:

— Скъпи приятели, вие така сте се задълбочили в тези вили и пивници, обмисляте ги от всички страни, но, моля ви, кажете ми междувременно каква е моята съдба? Кой ще бъде Анхалт? На кой от присъстващите джентълмени ще имам удоволствието да даря сърцето си?

В първия миг никой не отговори, после няколко души заговориха едновременно, за да й съобщят печалната новина, че все още не са намерили Анхалт.

— Мистър Рашуърт ще бъде граф Касел, но още никой не е взел ролята на Анхалт.

— Аз можех да избирам ролята си — каза мистър Рашуърт, — но прецених, че тази на графа повече ми харесва, въпреки че много не ми е по сърце да се натруфя така.

— Сигурна съм, че сте направили много мъдър избор — отговори мис Крофърд с просветнал поглед. — Ролята на Анхалт е доста тежка.

— Графът има четиридесет и две реплики — отвърна мистър Рашуърт, — което никак не е дребна работа.

— Изобщо не съм изненадана — каза след кратка пауза мис Крофърд, — че няма желаещи за Анхалт. Амелия нищо по-добро не заслужава. Една такава нахална млада дама лесно може да уплаши мъжете.

— Щях да бъда много щастлив да взема ролята, стига да беше възможно! — извика Том. — Но за нещастие лакеят и Анхалт се появяват по едно и също време. Аз обаче не се отказвам напълно от тази мисъл. Ще видя какво може да се направи. Ще прегледам пиесата още веднъж.

— Брат ви трябва да вземе ролята — тихо се намеси мистър Йейтс. — Как мислите, дали няма да се съгласи?

— Изобщо няма да го питам — хладно и решително отговори Том.

Мис Крофърд заговори за друго, а скоро след това отново се присъедини към групата до огъня.

— Те нямат никаква нужда от мене — каза тя, сядайки. — Аз само ги обърквам и ги принуждавам да ми говорят любезности. Мистър Едмънд Бъртрам, вие като човек, който не участва, бихте могли да ми дадете безпристрастен съвет. Ето защо се обръщам именно към вас. Какво да правим с Анхалт? Дали е възможно някой от другите да изпълни и неговата роля? Какво бихте ме посъветвали?

— Моят съвет — спокойно отвърна той — е да смените пиесата.

— Аз не бих имала нищо против — отговори тя, — независимо че ролята на Амелия не е от най-лошите, стига да се изиграе добре, тоест, стига всичко да върви както трябва… Не бих искала да причинявам неудобства на когото и да било, но ако другите предпочетат да не се вслушат в съвета ви — огледа се тя наоколо, — те в никакъв случай няма да го направят.

Едмънд не каза нищо.

— Ако изобщо има роля, която би могла да ви накара да играете, предполагам, че това е Анхалт — лукаво отбеляза дамата след кратка пауза, — тъй като, както знаете, той е свещеник.

— Това обстоятелство по никакъв начин не би могло да ме изкуши — отговори той. — Бих съжалявал, ако с лошата си игра направя героя да изглежда нелеп. Сигурно е много трудно да се изиграе Анхалт така, че да не се получи някой педантичен, надут любител на нравоученията. И човек, който е избрал тази професия, сигурно е един от последните, които биха пожелали да я играят на сцената.

Мис Крофърд нямаше какво да каже и с известна обида и разочарование премести стола си значително по-близо до масичката за чай, насочвайки цялото си внимание към мисис Норис, която заемаше там почетното място.

— Фани — извика Том Бъртрам откъм другата маса, където все още оживено се съвещаваха и разговорът не стихваше нито за момент, — имаме нужда от помощта ти.

В същия миг Фани вече беше на крака, очаквайки някакво поръчение, тъй като навикът да я използват по такъв начин все още не беше преодолян, независимо от всичките усилия на Едмънд.

— О, не, не си прави труда да ставаш. Помощта ти не ни е нужна веднага. Искаме само да участваш в пиесата. Ти трябва да играеш жената на ратая.

— Аз?! — извика Фани и отново седна с крайно изплашен вид. — Ще трябва да ме извините, наистина. Аз не мога да играя, за нищо на света! Не, не мога да играя, честна дума.

— Да, но ще се наложи, защото ние няма да приемем извиненията ти. Ролята не бива да те плаши, тя е съвсем незначителна, направо нищожна — не повече от половин дузина реплики всичко на всичко, пък и няма да стане кой знае какво, ако никой не чуе и дума, така че ти можеш да си бъдеш същата божа кравичка, но ние трябва да те виждаме.

— Ако ви е страх от половин дузина реплики — възкликна мистър Рашуърт, — то какво бихте казали тогава за роля като моята? Аз имам да уча четиридесет и две.

— Не ме е страх от ученето наизуст — каза Фани, разтреперана при мисълта, че в този момент в стаята само тя говори и че всички погледи са вперени в нея, — но аз наистина не умея да играя.

— Не, не, ти можеш да играеш достатъчно добре за нас. Научи си репликите, а ние ще те научим на всичко останало. Участваш само в две сцени, аз ще бъда ратая, така че ще те изтласкам на сцената и после ще те изведа обратно. Ще се справиш много добре, аз отговарям за това.

— Не, наистина не мога, мистър Бъртрам, трябва да ме извините. Вие дори не можете да си го представите. Съвсем невъзможно ми е да го направя. Ако се съглася, само ще ви разочаровам.

— Хайде, стига! Не бъди толкова скромна, ще се справиш чудесно. Всички ще се съобразяват с тебе. Ние не очакваме изпълнението ти да бъде съвършено. Трябва ти само една кафява рокля, бяла престилка и боне, а ние ще ти направим някоя и друга бръчка и няколко по-ситни бръчици около очите, и от тебе ще излезе една доста прилична малка старица.

— Трябва да ме извините, наистина трябва да ме извините — извика Фани, пламвайки все повече от огромното вълнение, и погледна умолително към Едмънд, който я наблюдаваше съчувствено, но не искаше с намесата си да дразни брат си, затова само й се усмихна окуражително. Молбата й нямаше никакъв ефект върху Том. Той само повтори още веднъж това, което вече беше казал. И не само Том, сега към увещанията му се присъединиха и Мария, мистър Крофърд и мистър Йейтс, с настойчивост, която се различаваше от неговата, и така мило и любезно я придумваха, че тя съвсем се обърка. Преди да успее да си поеме дъх, мисис Норис я довърши, като се обърна към нея шепнешком, но достатъчно сърдито и високо, за да я чуят всички:

— Колко шум вдигна за нищо и никакво, Фани! Просто ме е срам за тебе, да не желаеш да направиш тази дребна услуга на братовчедите си! Те са толкова добри с тебе… Бъди така любезна да приемеш ролята и да приключим с въпроса, много те моля.

— Не я насилвайте, госпожо — намеси се Едмънд. — Не бива да я принуждавате по този начин, нали виждате, че няма желание да играе. Нека сама да избере, както сториха всички останали. Можем напълно да се доверим на нейната преценка. Не я насилвайте повече.

— Нямам намерение да я насилвам — рязко отговори мисис Норис, — но ако не направи това, което искат от нея братовчедите и леля й, ще я сметна за много упорито и неблагодарно момиче — да, твърде неблагодарно, като се има предвид коя е и какво представлява.

Едмънд беше прекалено възмутен, за да каже нещо, но мис Крофърд, като хвърли изумен поглед първо към мисис Норис, после към Фани, чиито очи вече се пълнеха със сълзи, веднага заяви с известна язвителност:

— Не ми харесва мястото, където съм застанала. Тук е твърде горещо за мене! — и премести стола си от другата страна на масата, близо до Фани и настанявайки се, ласкаво й прошепна: — Не се разстройвайте, скъпа мис Прайс. Толкова досадна вечер… Всички са заядливи и раздразнителни, но… да правят каквото искат! — и с подчертано внимание продължи да разговаря с нея и се опитваше да повдигне настроението й, въпреки че самата тя никак не се чувстваше уютно. Един неин поглед, отправен към брат й, сложи край на настояванията от страна на театралния съвет, и най-искрените подбуди, които почти изцяло я ръководеха в този момент, бързо възстановиха малкото, което беше изгубила в очите на Едмънд.

Фани не обичаше мис Крофърд, но се чувстваше много задължена за добротата й, а тя обърна внимание на ръкоделието й, изрази съжаление, че тя самата не умее така добре да бродира, помоли за модела и изказа предположение, че Фани явно се готви за момента, в който ще започне да излиза — нещо неизбежно, след като братовчедка й се омъжи, после започна да я разпитва дали е чувала в последно време нещо за брат си, който служи във флота, и заяви, че е много любопитна да го види, защото си го представя един чудесен младеж, Фани би трябвало да поръча да му нарисуват портрет, преди отново да замине в плаване. И Фани не можеше да не се поддаде на това толкова приятно ласкателство и да спре да слуша и да отговаря далеч по-оживено, отколкото възнамеряваше.

В това време съвещанието относно пиесата продължаваше и Том Бъртрам първи отвлече вниманието на мис Крофърд от Фани, като й съобщи, че безкрайно съжалява, но е абсолютно невъзможно да вземе и ролята на Анхалт, освен тази на лакея. Беше положил всички усилия да я пригоди някак, но нищо не може да се направи, така че е принуден да се откаже.

— Но не е никакъв проблем да се намери изпълнител за ролята на Анхалт — добави той. — Достатъчна ще бъде една дума, и ще можем да избираме по свой вкус. Още сега мога да назова поне шестима млади хора в радиус от шест мили, които мило и драго биха дали, за да ги приемем в нашата компания, между тях има един-двама, които няма да ни разочароват. Аз спокойно бих се доверил на всеки от братята Оливър, както и на Чарлз Медъкс. Том Оливър е много способно момче, а Чарлз Медъкс е джентълмен, какъвто рядко се среща, така че утре рано сутринта ще се кача на коня и ще отида направо в Стоук, за да се договоря с един от двамата.

Докато Том говореше, Мария поглеждаше с тревога към Едмънд, очаквайки той да се възпротиви срещу такова разширяване на замисъла, противоречащо на всичките им досегашни уверения, но Едмънд не каза нищо. След като се замисли за миг, мис Крофърд спокойно заяви:

— Що се отнася до мене, не бих възразила срещу нещо, което всички вие намирате за желателно. Виждала ли съм някой от тези джентълмени? О, да, мистър Чарлз Медъкс веднъж беше поканен на обяд у сестра ми, нали така, Хенри? Един такъв тих младеж. Спомням си го. Моля ви, поканете него, за мене ще бъде по-малко неприятно да играя с него, отколкото с някой напълно непознат.

Спряха избора си върху Чарлз Медъкс. Том отново повтори, че има намерение да иде при него рано на следващата сутрин и въпреки че Джулия, която до този момент почти не бе отваряла уста да каже нещо, саркастично забеляза, поглеждайки първо към Мария, а после и към Едмънд, че „представлението в Менсфийлд ще предизвика невероятно оживление в цялата околност“, Едмънд продължаваше да мълчи, само непреклонната сериозност издаваше чувствата му.

— Никак не съм сигурна, че нещата с нашата пиеса вървят особено добре — шепнешком каза мис Крофърд на Фани, след кратък размисъл — и ще трябва да кажа на мистър Медъкс, че ще съкратя някои негови реплики, както и голяма част от своите, преди да започнем да репетираме заедно. Всичко това е твърде неприятно и в никакъв случай не е това, което очаквах.