Джейн Остин
Менсфийлд парк (14)

Глава 14

Фани, изглежда, беше по-близко до истината, отколкото предполагаше Едмънд. Подбирането на пиеса, която да задоволи всички изисквания далеч не се оказа дребна работа. Дърводелецът вече беше получил разпореждания, беше взел мерките, беше посочил и отстранил като минимум два вида препятствия и по този начин беше доказал очевидната необходимост от разширяване на замисъла и увеличаване на разходите и вече беше започнал работа, а търсенето на пиеса продължаваше. Другите приготовления също бяха вход. От Нортхемптън пристигна огромен топ зелено сукно, което мисис Норис разкрои, като, благодарение на умението си, икономиса цели три четвърти ярда, и действително заприлича на завеса в ръцете на камериерките, а пиесата все още не беше намерена. Когато така изминаха два или три дни, надеждата на Едмънд, че никога няма да се спрат на нищо, почти се съживи.

И наистина, трябваше да се погрижат за толкова много неща, да се угоди на толкова много хора, нужни бяха толкова много първостепенни роли, а на всичкото отгоре пиесата трябваше да бъде едновременно и трагедия, и комедия, така че надеждата да се стигне до решение изглеждаше така нищожна, както във всяко друго начинание, породено от младежки плам.

На страната на трагедията бяха госпожиците Бъртрам, Хенри Крофърд и мистър Йейтс. Комедията се защитаваше от Том Бъртрам, при това той не беше съвсем сам, тъй като и Мери Крофърд явно споделяше неговите предпочитания, но вежливо се въздържаше да го каже. При неговата решителност и воля очевидно не му бяха необходими съюзници и независимо от това непреодолимо противоречие, те искаха пиесата да има много малко действащи лица, но всичките от първостепенно значение, и три главни женски роли. Всички най-добри пиеси бяха прегледани без никакъв успех. Нито „Хамлет“, нито „Макбет“, нито „Отело“^[1], нито „Дъглас“^[2], нито „Играчът“^[3] предлагаха нещо, което би задоволило поне привържениците на трагедията, а комедиите „Съперници“, „Училище за сплетни“^[4], „Колелото на съдбата“, „Законният наследник“^[5] и т.н., и т.н., една след друга бяха отхвърлени с още по-горещо неодобрение. Нямаше пиеса, която да бъде предложена, и да не се намери в нея недостатък, така че ту от едната, ту от другата страна непрекъснато се чуваше:

— О, не, това няма да свърши работа. Хайде да минем без помпозни трагедии. Действащите лица са прекалено много.

— Няма нито една прилична женска роля в цялата пиеса.

— Всичко друго, само не и това, драги ми Том. Нямаме толкова изпълнители.

— Кой би могъл да приеме такава роля!

— Клоунада от начало докрай, и нищо повече. Може и да е подходящо, само че за простолюдието.

— Ако трябва да си кажа мнението, това е най-блудкавата пиеса, писана някога на английски език.

— Не искам да създавам пречки и ще се радвам, ако мога да бъда полезен с нещо, но мисля, че не бихме могли да направим по-неудачен избор.

Фани гледаше и слушаше не без интерес, забелязвайки егоизма, който, повече или по-малко прикрит, изглежда ръководеше всички участници в дискусиите, и се чудеше как ли ще свърши всичко това. От гледна точка на собственото си удоволствие тя би могла да пожелае все пак да изиграят нещо, тъй като никога не беше гледала нито една пиеса, но по-висшите съображения бяха против това.

— Така нищо няма да излезе — каза най-сетне Том Бъртрам. — Само си губим времето по най-глупавия начин. Трябва да се спрем на нещо. Без значение какво ще бъде, само да изберем веднъж. Не бива да бъдем чак толкова придирчиви. Няколко действащи лица в повече не трябва да ни плашат. Можем да вземем и по две роли. Е, ще трябва малко да понамалим претенциите си. Ако една роля е незначителна, толкова по-голям ще бъде триумфът на този, който успее да направи нещо от нея. От този момент нататък аз спирам да споря. Ще взема всяка роля, която ми предложите, стига само да бъде комична. Комична роля, това е единственото ми условие.

После той може би за пети път предложи „Законният наследник“, като се колебаеше единствено дали да предпочете ролята на лорд Дюбърли или тази на доктор Панглос, и съвсем искрено, но напълно безрезултатно се опитваше да убеди останалите, че сред другите действащи лица има няколко чудесни трагични роли.

Мълчанието, последвало този безплоден опит, беше нарушено пак от него, когато, вземайки един от многото струпани на масата томове с пиеси и разлиствайки го, изведнъж възкликна:

— „Любовни клетви“! А защо да не опитаме с „Любовни клетви“, както са направили у Ревъншоу? Как не се сетихме досега! Изведнъж ме осени прозрение, че точно това ни трябва. Какво ще кажете? Тук има две първостепенни трагически роли за Йейтс и Крофърд и един главен лакей, който говори в рими, за мене — стига някой друг да не я пожелае — съвсем незначителна роля, но една от тези, които не са ми неприятни, и както вече казах, готов съм да взема всяка роля и ще се постарая да направя всичко, което ми е по силите. А колкото до останалите, всеки би могъл да ги изиграе. Остават само граф Касел и Анхалт.

Предложението беше посрещнато с всеобщо одобрение. Всички бяха уморени от неопределеността и първата мисъл на всеки от тях беше, че за първи път се предлага нещо толкова подходящо. Мистър Йейтс беше особено доволен — в Екълсфорд той беше въздишал и копнял за ролята на барона, беше завиждал на всяка тирада на лорд Ревъншоу и в най-добрия случай беше имал единствено възможността да повтаря речите му в стаята си. Да бушува в ролята на барон Уилденхайм — това беше върхът на театралните му амбиции и знаейки вече наизуст половината от репликите, той много усърдно започна да предлага услугите си като изпълнител на тази роля. За да сме справедливи към него обаче, трябва да кажем, че той нямаше намерение да я узурпира, и помнейки, че и в ролята на Фредерик ще има възможност да произнася дълги тиради, прояви също такава охота да вземе нея. Хенри Крофърд беше готов да се съгласи на всяка от тях. Която и роля да избереше мистър Йейтс, той щеше да се чувства напълно удовлетворен. Последва кратка размяна на комплименти. Мис Бъртрам, силно заинтересована да вземе ролята на Агата, реши тя да направи избора, като обясни на мистър Йейтс, че ръстът и фигурата също не са без значение и тъй като той е по-висок, ролята на барона особено би му подхождала. Всички признаха, че е права и съответно двете роли бяха разпределени, така че тя можеше да не се притеснява дали тази на Фредерик ще се изпълнява от когото трябва. Сега три от ролите вече бяха раздадени, оставаше само мистър Рашуърт, от чието име през цялото време говореше Мария, изразявайки вместо него готовността му да вземе каквато и да е роля. В това време Джулия, която подобно на сестра си възнамеряваше да играе Агата, започна да изпитва угризения по отношение на мис Крофърд.

— Никак не е красиво спрямо отсъстващите — каза тя. — Тук няма достатъчно женски роли. Амелия и Агата са подходящи за нас с Мария, но за сестра ви няма нищо, мистър Крофърд.

Мистър Крофърд изрази желание никой да не се безпокои по този повод. Той беше напълно уверен, че сестра му няма особено желание да участва, освен ако не се нуждаят от помощта й, и че не би очаквала да се съобразяват с нея в настоящия случай. Но Том Бъртрам веднага му възрази, доказвайки, че ролята на Амелия е изключително подходяща за мис Крофърд, ако тя се съгласи да я вземе.

— Тази роля сякаш е създадена за нея — каза той, — както Агата — за която и да е от сестрите ми. За тях това няма да е никаква жертва, тъй като ролята е доста комична.

Последва кратко мълчание. На лицата на двете сестри беше изписана тревога, тъй като всяка от тях смяташе, че ролята на Агата й принадлежи по право, и се надяваше останалите да настоят именно тя да я изпълни. Хенри Крофърд, който през това време беше взел пиесата и с престорено безгрижие прелистваше първото действие, бързо сложи нещата в ред.

— Трябва да помоля мис Джулия Бъртрам — каза той — да не се ангажира с ролята на Агата, тъй като това ще означава край на цялата ми сериозност. Вие не бива, наистина не бива да се съгласявате — обърна се той към нея. — Не бих издържал да видя на лицето ви бледна и скръбна маска. Толкова много сме се смели заедно, че непременно ще се сетя за това и Фредерик ще трябва да избяга заедно с раницата си.

Мило и учтиво беше казано, но тонът не можа да повлияе на чувствата на Джулия. Тя забеляза погледа, хвърлен към Мария, който я убеди, че има основание да се чувства засегната. Това беше заговор, подла уловка. Тя беше пренебрегната, беше предпочетена Мария. Тържествуващата усмивка, която сестра й напразно се опитваше да скрие, свидетелстваше колко добре е изтълкувала постъпката му, и още преди Джулия да успее да се съвземе и да каже нещо, на противниковата страна застана и собственият й брат, заявявайки:

— О, да, Мария трябва да играе Агата. Тя ще се справи по-добре. Джулия си въобразява, че предпочита трагедията, но аз никак не съм сигурен в това. В нея няма нищо от нещата, които трагедията изисква. Видът й не съответства на представите за трагично. Чертите на лицето й не подхождат, а походката й е прекалено бърза, а и говорът, пък и няма да успее да запази сериозното си изражение. По-добре да избере старата селянка, жената на ратая. Наистина, Джулия, така ще бъде най-добре. Ролята на старата селянка е чудесна, уверявам те. Възрастната жена със силата на духа си поддържа безпримерното великодушие на своя съпруг. Ти ще играеш жената на ратая.

— Жената на ратая! — извика мистър Йейтс. — Какво говорите! Най-баналната, най-жалката, най-нищожната роля! Най-голямата скука, която може да съществува — в цялата роля няма нито една сносна реплика. И вие я предлагате на сестра си! Това е направо оскърбително. В Екълсфорд тя беше дадена на гувернантката. Всички ние бяхме единодушни, че не можем да я предложим на другиго. Проявете малко повече справедливост, господин импресарио, бъдете така добър. Ако не сте в състояние да оцените по достойнство таланта на трупата си, тогава вие не сте достоен за тази длъжност!

— Колкото до това, добри ми приятелю, преди аз и трупата ми да започнем истински да играем, ще се наложи малко да помислим, но аз не съм искал да подценявам Джулия. Не можем да имаме две Агати, а жената на ратая ни е нужна и мисля, че аз самият ви дадох пример за скромност, като се задоволих с ролята на стария лакей. Ако ролята е незначителна и Джулия успее да направи нещо от нея, ще пожъне повече лаври. И ако наистина е такъв твърд противник на всичко комично, нека да смени репликите на старата селянка с тези на ратая, по този начин ще може напълно да преобрази ролята. Той поне е достатъчно сериозен и трогателен. Това няма да промени смисъла на пиесата, а що се отнася до самия ратай, щом ще вземе репликите на жена си, то аз на драго сърце ще изиграя и него.

— При цялото ви пристрастие към жената на ратая — каза Хенри Крофърд, — каквото и да правим, ролята пак няма да подхожда на сестра ви и ние не бива да поставяме на изпитание нейната доброта, като й я натрапваме. Не можем да й позволим да се съгласи, възползвайки се от нейната услужливост. Дарбата й ще бъде нужна за ролята на Амелия. Тя е още по-трудна за изпълнение дори от Агата. Мисля, че ролята на Амелия е най-трудната в цялата пиеса. Нужни са големи способности, голяма изтънченост, за да се предадат нейната палавост и простодушие, без да се стигне до преиграване. Виждал съм добри актриси да се провалят в тази роля. И наистина, простодушието не е по силите на почти никоя професионална актриса. То изисква изтънченост на чувствата, каквото те не притежават. Изисква благороден произход, тоест Джулия Бъртрам. Ще се съгласите, нали? — обърна се той към нея с тревожно-умоляващ вид, който донякъде я смекчи, но докато се колебаеше какво да отговори, отново се намеси брат й с твърдението, че мис Крофърд е по-подходяща.

— Не, не, Джулия не бива да бъде Амелия. Тази роля изобщо не е за нея. Тя няма да й хареса. Няма да я изиграе както трябва. Прекалено е висока и силна. Амелия трябва да бъде дребна, лека, с момичешка фигура и подвижност. Тя подхожда само на мис Крофърд и на никой друг. Мис Крофърд има нужния вид и ще се справи превъзходно, убеден съм.

Без да му обръща внимание, Хенри Крофърд продължи да умолява Джулия:

— Трябва да ни направите тази услуга, повярвайте ми. Сигурен съм, че когато се запознаете по-добре с ролята, ще се убедите колко ви подхожда. Може вашият избор да е трагедията, но без съмнение ще се окаже, че комедията е избрала вас. Предстои ви да ме посетите в затвора с кошничка с храна. Нали няма да откажете да ме посетите в затвора? Сякаш ви виждам да влизате с кошничката.

Тонът, с който я увещаваше, не остави Джулия равнодушна. Тя започна да се пита дали не го правеше само за да я умилостиви и да я накара да забрави предишната обида? Не можеше да му се вярва — прекалено явно беше я пренебрегнал. Може би това беше просто вероломна игра. Тя хвърли подозрително поглед към сестра си — изражението на Мария трябваше да реши въпроса. Дали ще бъде ядосана или разтревожена? Но не, Мария беше самото спокойствие и задоволство, а Джулия много добре знаеше, че в тази ситуация сестра й може да бъде щастлива само за нейна сметка. Тя пламна от негодувание и произнесе с разтреперан глас:

— А не се ли страхувате, че сериозността ще ви измени, когато вляза с кошничката с храна? Подобно нещо би могло да се очаква, само че за вас аз изглежда съм опасна само в ролята на Агата!

Тя замълча. Хенри Крофърд имаше доста глупав вид и явно не знаеше какво да каже. Том Бъртрам пак започна:

— Мис Крофърд трябва да бъде Амелия. От нея ще излезе една чудесна Амелия.

— Не се бой, не ми е нужна тази роля! — извика възмутено Джулия; — щом няма да бъда Агата, не искам да играя нищо друго! А колкото до Амелия, от всички роли на света тази ми е най-отвратителната. Аз просто не мога да я понасям. Това е едно противно, дребнаво, досадно, фалшиво и нахално същество. Винаги съм възразявала срещу комедията, а това е комедия в най-лошия й вид.

След тези думи тя бързо напусна стаята, при което мнозина се почувстваха неловко, но никой не изпита особено съчувствие към нея, ако не се смята Фани, която мълчаливо слушаше и с жалост си мислеше, че единствената причина за вълнението й е ревността.

Излизането й беше последвано от кратко мълчание, но брат й скоро се върна към темата и към „Любовните клетви“, като започна нетърпеливо да прелиства пиесата, за да изясни с помощта на мистър Йейтс какви декори ще са необходими. През това време Мария и Хенри Крофърд разговаряха полугласно, и изявлението, с която тя започна: „Разбира се, аз с удоволствие бих отстъпила ролята на Джулия, но независимо от това, че вероятно ще я изиграя много зле, убедена съм, че тя ще се справи още по-зле“, без съмнение беше удостоено с всичките комплименти, които целеше да предизвика.

След известно време компанията се разпадна напълно, тъй като Том Бъртрам и мистър Йейтс тръгнаха да се съвещават по-нататък в стаята, която беше започнала да се нарича „театъра“, а мис Бъртрам реши лично да иде в пасторския дом, за да предложи на мис Крофърд ролята на Амелия. Фани остана сама.

Първото, което направи тя, възползвайки се от самотата си, беше да вземе оставения на масата том и да започне да чете пиесата, за която беше слушала толкова много. Любопитството й се събуди и тя поглъщаше страница след страница с нетърпение, което на моменти се сменяше с изумление, че в един частен театър е възможно не само да се предложи, но и да се приеме подобно нещо. И Агата, и Амелия, всяка по свой начин, й се сториха дотам неуместни в едно домашно представление, положението на едната и езикът на другата бяха дотолкова неподобаващи за една жена с достойнство, че тя трудно можеше да си представи братовчедките си да се захванат с подобно нещо, ако си дават сметка за какво става дума; и най-искреното й желание беше протестите на Едмънд, които без съмнение щяха да последват, да им помогнат колкото е възможно по-скоро да се опомнят.