Джейн Остин
Менсфийлд парк (13)

Глава 13

Достопочтеният Джон Йейтс, новият приятел, нямаше с какво особено да се похвали, ако не се смяташе навикът му да води светски начин на живот и да пилее пари, както и фактът, че беше най-малкия син на някакъв лорд и притежаваше прилично независимо състояние. Сър Томас вероятно би сметнал представянето му в Менсфийлд за твърде нежелателно. Мистър Бъртрам се беше запознал с него в Уеймът, където двамата бяха прекарали няколко дни заедно, в една компания, и приятелството им, ако това можеше да се нарече приятелство, беше скрепено и затвърдено от поканата мистър Йейтс да намине към Менсфийлд, когато сметне за удобно, и от неговото обещание да отиде. Той наистина пристигна, доста по-рано от очакваното, вследствие на внезапното разпадане на голямата компания, събрана в дома на друг негов приятел, заради която беше напуснал Уеймът. Той долетя, носен от крилете на разочарованието, а съзнанието му беше завладяно от мисълта за сцената, тъй като събралата се компания бе имала намерение да постави театрален спектакъл. Пиесата, в която и той имал роля, трябвало да се играе само след два дни, когато внезапната смърт на една близка родственица на семейството разстроила замисъла им и разпръснала актьорите. Да бъдеш толкова близко до щастието, до славата, до дългата хвалебствена статия за домашното представление в Екълсфорд, резиденцията на достопочтения лорд Ревъншоу в Корнуол, която, разбира се, би увековечила имената на всички участници поне за една година! Да бъдеш така близко и да загубиш всичко — това беше толкова болезнена рана, че мистър Йейтс не беше в състояние да говори за нищо друго. Екълсфорд с неговия театър, с неговите приготовления, костюмите, репетициите, шегите — това беше неизменната му тема, а хвалбите за това, което беше отминало — единственото му утешение.

За негов късмет, любовта към театъра е така широко разпространена, а жаждата за игра на сцената — толкова силна у младите хора, че трудно би могъл да досади с приказките си на своите слушатели. Като се започне от разпределението на ролите и се стигне до епилога, всичко беше пленително и малко хора биха се отказали от участие и биха се поколебали да си опитат силите. Пиесата била „Любовни клетви“^[1] и мистър Йейтс трябвало да играе граф Касел.

— Ролята е незначителна — каза той — и изобщо не отговаря на вкусовете ми, определено не бих приел такава втори път, но реших да не усложнявам нещата. Лорд Ревъншоу и херцогът бяха заграбили единствените две роли, които си заслужава да играеш, още преди да стигна Екълсфорд; и въпреки че лорд Ревъншоу ми предложи да ми отстъпи ролята си, беше невъзможно да приема, нали разбирате. Съжалявам, че той така беше надценил възможностите си, но съвсем не беше подходящ за ролята на барона! Нисък на ръст, със слаб глас, който след първите десет минути прегракваше! Той на практика щеше да провали пиесата, но аз бях решил да не създавам проблеми. Сър Хенри беше на мнение, че херцогът не е подходящ за ролята на Фредерик, но причината за това беше единствено в желанието му той самият да я вземе. При все това от двамата херцогът определено беше по-добрият. Изненадан съм, че сър Хенри се оказа толкова ограничен човек. Добре, че силата на пиесата не зависеше от неговата роля. Нашата Агата беше неподражаема, а много хора смятаха и херцога за великолепен актьор. Като цяло пиесата без съмнение щеше да има забележителен успех.

„Много неприятно, честна дума“ и „Да, мисля, че има за какво да бъдете съжаляван“ — откликваха със съчувствие и симпатия слушателите.

— Няма полза да се оплаквам, но бедната престаряла дама определено не би могла да избере по-неподходящо време да се спомине и човек не можеше да не пожелае новината да бъде запазена в тайна само за три дни, колкото ни бяха нужни. Някакви си три дни, при това тя беше само нечия баба и това беше станало на двеста мили оттам, така че според мене нямаше да има кой знае каква вреда в цялата работа и доколкото знам, имало е такова предложение. Но лорд Ревъншоу, който по мое мнение е един от най-строгите блюстители на приличията в Англия, не искаше и да чуе за подобно нещо.

— Вместо комедията — заключително представление от съвсем друг род — каза мистър Бъртрам. — С „Любовните клетви“ е свършено и лорд и лейди Ревъншоу заминават сами да изпълняват „Баба ми“. Е, наследството би трябвало да го утеши, а може би, между нас казано, той е започнал да се притеснява за репутацията и дробовете си в ролята на барона и не е имал нищо против да се измъкне. А като компенсация за вас, Йейтс, мисля че трябва да се направи едно малко представление в Менсфийлд, като ви помолим вие да бъдете наш организатор.

Въпреки че тази мисъл се роди само за един миг, тя се оказа нещо повече от моментна прищявка, тъй като събуди желанието за игра на сцената, и то най-вече у него — сегашния господар на къщата. Той, който имаше толкова свободно време, че всичко ново беше добре дошло за него, в същото време притежаваше в такава степен жизнерадост и склонност към комичното, че съвсем лесно можеше да се приспособи към това нововъведение — актьорската игра. Той отново и отново се връщаше към тази мисъл.

— О, да можехме и ние да направим нещо от рода на Екълсфордския театър!

Двете сестри повтаряха като ехо същото желание, а Хенри Крофърд, който във вихъра на удоволствията, сред които беше живял, все още не беше опитал това наслаждение, беше крайно въодушевен от идеята.

— Право да ви кажа — заяви той, — в този момент съм в състояние по най-глупавия начин да приема всяка роля, писана някога, от Шейлок или Ричард III до някой герой във фарс, който пее песнички, нагласен в ален мундир и триъгълна шапка. Имам чувството, че бих могъл да изиграя каквото и да е, да произнасям гръмки речи и да бушувам, да въздишам или да подскачам с танцова стъпка по сцената в която и да било трагедия или комедия, писана на роден език. Хайде да направим нещо такова. Може да бъде само половин пиеса, само едно действие, една сцена — какво би могло да ни попречи? Във всеки случай не вие, по лицата ви виждам — той погледна към госпожиците Бъртрам. — А колкото до театъра — какво значи театър? Ние просто ще се позабавляваме. Всяка стая в къщата ще ни свърши работа.

— Ще ни трябва завеса — каза Том Бъртрам, — няколко ярда зелено сукно за завеса и това като че ли е всичко.

— О, напълно достатъчно е! — извика мистър Йейтс — И да се направят няколко кулиси на бърза ръка, една двуизмерна врата и три-четири леки декори — за начинание като нашето не е нужно нищо повече. Всичко се прави единствено за да се поразвлечем и повече нищо няма да ни трябва.

— Аз мисля, че би трябвало да се задоволим с по-малко — каза Мария. — Няма да имаме време, пък и могат да възникнат нови проблеми. Най-добре е да приемем гледната точка на мистър Крофърд и да си поставим за цел да направим представление, а не театър. В най-добрите ни пиеси има достатъчно сцени, които не се нуждаят от декор.

— Не — каза Едмънд, който започваше с тревога да се вслушва в разговора. — Нека да не правим нищо само наполовина. Ако ще играем, нека това да стане в истински театър, в който да има и партер, и ложа, и балкон, и да се играе отначало докрай, така, че ако дори пиесата да е немска, или някаква друга, в нея да има и остроумни шеги, и развлекателни миниатюри след всяко действие, и пантомима, и моряшки танц, и песничка между отделните действия. Ако не надминем Екълсфорд, няма смисъл да се захващаме.

— Виж какво, Едмънд, не ставай неприятен — каза Джулия. — Никой не обича театъра повече от тебе и не е способен на такива пътешествия, само и само да изгледа една пиеса.

— Имаш право, когато става дума за истинска игра, добра игра на опитни актьори, но едва ли ще си направя труда да ида дори до съседната стая, за да гледам неумелите опити на хора, които не са обучени в занаята — на тесен кръг дами и господа, които през цялото време ще трябва да преодоляват пречките, които образованието и доброто възпитание им създават.

След кратка пауза обаче темата бе подхваната отново и спорът се разгоря с неотслабваща сила, което заедно със съзнанието, че и останалите мечтаят за същото, засили у всеки желанието да играе. И въпреки, че не се стигна до никакво решение, само се разбра, че Том Бъртрам предпочита комедията, а сестрите му и Хенри Крофърд — трагедията, и че няма нищо по-лесно от това да се подбере пиеса, която да задоволи вкусовете на всички, решимостта да играят нещо, независимо какво ще бъде, не подлежеше на никакво съмнение, така че Едмънд се почувства доста неуютно. Той беше твърдо решен да предотврати подобно нещо, стига да е възможно, въпреки че майка му, която също беше свидетел на водещия се край масата разговор, не изрази ни най-малко неодобрение.

Същата тази вечер му се удаде случай да си опита силите. Мария, Джулия, Хенри Крофърд и мистър Йейтс бяха в билярдната. Том, връщайки се оттам в гостната, където Едмънд беше застанал до камината, дълбоко замислен, докато лейди Бъртрам седеше на дивана малко по-нататък, а Фани, близо до нея, поправяше ръкоделието й, с влизането започна:

— Такъв отвратителен билярд като нашия сигурно няма втори на света! Не мога вече да го търпя и мисля, че нищо не би ме изкушило да се доближа до него, но току-що установих нещо полезно. Това е най-подходящата стая за театър, има точно формата и дължината, които ни трябват. За пет минути можем да направим така, че вратите в дъното, да се свържат помежду си. Достатъчно е само да преместим библиотечния шкаф в стаята на татко. Решим ли да действаме, не бихме могли и да желаем нищо по-добро. А от стаята на татко ще стане отлична гримьорна. Сякаш точно за тази цел е свързана с билярдната.

— Ти наистина ли смяташ да играеш, Том? Нали не говориш сериозно? — тихо попита Едмънд, когато брат му се приближи към камината.

— Смяташ, че не говоря сериозно? Сериозен съм, и още как, уверявам те! Какво толкова има да те учудва?

— Мисля, че си на погрешен път. По принцип могат да се изтъкнат някои възражения срещу частните представления въобще, а пък в нашето положение според мене е крайно неблагоразумно, дори повече от неблагоразумно, да се предприема нещо от този род. Това ще означава пълна липса на съчувствие към баща ни, който не е с нас и до известна степен е изложен на постоянна опасност, и твърде лекомислено според мене по отношение на Мария, чието положение е много деликатно — крайно деликатно, като се вземат предвид всички обстоятелства.

— Ти приемаш нещата прекалено сериозно! Все едно, че възнамеряваме да играем три пъти седмично, докато баща ни се върне, и да каним цялата околност! Не, нищо такова няма да има. Нямаме никакви други намерения, освен да се поразвлечем, малко да се разнообразим и да опитаме силите си в нещо ново. Не ни трябва публика, нито широко разгласяване. Може да ни се има доверие, мисля, че ще изберем съвършено безупречна пиеса и не виждам с какво размяната на изискани реплики от някой почтен автор ще ни навреди или ще ни изложи на по-голяма опасност, отколкото собственото ни бъбрене. Аз нямам никакви страхове, нито угризения. А колкото до отсъствието на баща ми, то не само не може да бъде пречка, но е по-скоро подбуда — за мама времето, докато очаква завръщането му, сигурно е много тревожно, и ако сме в състояние да разсеем тревогата й и да поддържаме духа й през следващите няколко седмици, значи, не сме си изгубили времето напразно. Сигурен съм, че и той ще бъде на същото мнение. За мама това е един много тревожен период.

При тези думи и двамата погледнаха към майка си. Лейди Бъртрам, спокойно отпусната в единия край на дивана, беше самото олицетворение на доброто здраве, благополучието, безгрижието и душевното равновесие и току-що беше потънала в сладка дрямка, докато Фани се мъчеше да поправи някои грешки в ръкоделието й.

Едмънд се усмихна и поклати глава.

— Бога ми, това няма да свърши работа! — извика Том и, искрено развеселен, се отпусна на един стол. — Честна дума, скъпа мамо, тревогата ви… Идеята ми не беше от най-добрите.

— Какво има? — попита нейна светлост с недоволния тон на човек, който току-що се събужда. — Аз не спях.

— О, господи, разбира се, че не, госпожо! Никому и през ум не би минало да ви подозира… Е, добре, Едмънд — върна се той към темата с предишния си сериозен вид и тон, едва лейди Бъртрам започна отново да клюма, — все пак аз ще продължа да настоявам, че това, което сме намислили, няма да навреди никому.

— Не мога да се съглася с тебе… Убеден съм, че баща ни в никакъв случай няма да одобри идеята ви.

— А аз съм убеден в обратното. Няма човек, който да се радва повече от него, когато младите развиват дарбите си, и който да ги поощрява по-охотно. Мисля, че той определено има склонност към всичко, което се отнася до актьорската игра, ораторското изкуство и декламацията. Когато бяхме деца, той без съмнение ни поощряваше в тези занимания. Колко пъти в същата тази стая, по негово желание, сме оплаквали мъртвото тяло на Юлий Цезар и сме задавали въпроса: „Да бъдеш, или не?“! Както и „Името ми бе Норвал“ — помня, че една коледна ваканция той всяка божа вечер ме караше да го рецитирам.

— Това беше нещо съвсем друго. Ти и сам би трябвало да виждаш разликата. Когато бяхме ученици, татко искаше да се научим да говорим добре, но никога не би пожелал порасналите му дъщери да играят в пиеса. Той има много силно развито чувство за приличие.

— Знам това — каза Том с раздразнение. — Познавам татко не по-зле от тебе и ще имам грижата да предпазя дъщерите му от нещо, което би го огорчило. Гледай си собствените работи, Едмънд, а аз ще се погрижа за останалата част от семейството.

— Ако наистина си решил да поставите пиеса — продължи да упорства Едмънд, — надявам се поне да го направите по възможно най-тихия и скромен начин, а за театър, струва ми се, не може и дума да става. Това би означавало да си позволите в отсъствието на баща ни, в собствената му къща, свобода, която нищо не може да оправдае.

— За всичко от този род отговорността поемам аз — решително заяви Том. — И петно няма да падне върху дома му. Аз не по-малко от тебе съм заинтересован доброто име на този дом да не пострада. А що се отнася до промените, които току-що предложих — да преместим етажерката, да отключим вратата или дори да използваме билярдната цяла седмица, без да играем билярд, със същия успех би могъл да предположиш, че ще възрази срещу по-честото ни пребиваване в тази стая, а не в стаята за закуска, както беше преди да замине, или срещу преместването на пианото на сестрите ми от единия край на стаята в другия. Това е пълна глупост!

— Твоето нововъведение, дори само по себе си да е съвсем безобидно, ще струва пари, а това вече е лошо.

— О, да, разходите за едно такова начинание ще бъдат чудовищни! Може би ще са нужни цели двадесет фунта! Без съмнение ще трябва да се набавят някои необходими за всеки театър неща, но всичко ще бъде съвсем скромно — една сукнена завеса и малко дърводелски работи — това е всичко. И тъй като Кристофър Джексън ще свърши цялата дърводелска работа на място, абсурдно е да се говори за разходи, а щом ще разчитаме на Джексън, със сър Томас всичко ще бъде наред. Не си въобразявай, че в тази къща само ти си способен да виждаш и да преценяваш правилно нещата. Недей да участваш, щом това не ти харесва, но не очаквай другите да се съобразяват с тебе.

— Не, и дума не може да става аз да участвам — отговори Едмънд.

След неговите думи Том напусна стаята, а Едмънд остана да седи и раздразнено да разбърква огъня, изпълнен с нерадостни мисли.

Фани, която беше свидетел на целия разговор и споделяше напълно чувствата на Едмънд, в желанието си да го успокои се осмели да каже:

— Може би те няма да успеят да изберат пиеса, която да се хареса на всички. Вкусовете на брат ти и на сестрите ти явно много се различават.

— Не може да се разчита на това, Фани. Ако продължат да държат на замисъла си, все ще намерят нещо… Ще поговоря със сестрите си и ще се опитам да ги разубеди, но нищо повече не мога да направя.

— Все ми се струва, че леля Норис ще бъде на твоя страна.

— Най-вероятно, но влиянието й, както върху Том, така и върху сестрите ми, е толкова малко, че от това едва ли ще има някаква полза. И ако не успея да ги убедя, ще оставя нещата да се развиват сами, без да прибягвам към нейната помощ. Семейните дрязги са най-голямото зло и предпочитам да правя компромиси, отколкото да допускам някакви разправии.

Сестрите му, с които имаше възможност да поговори още на другата сутрин, се отнесоха със същата нетърпимост към неговия съвет, бяха също така неподатливи на увещанията му, също така решени да отстояват правото си на удоволствие, както Том. Майка им нямаше никакви възражения срещу техния замисъл, а неодобрението на баща им ни най-малко не ги плашеше. Как би могло да им навреди това, което се правеше в толкова много почтени семейства, от толкова много дами, радващи се на всеобщо уважение? Подобна придирчивост би била истинска лудост — да видиш нещо осъдително в замисъл като този, когато участници са само братята и сестрите и техните близки приятели и никой освен тях няма и да чуе за него. Джулия, действително, като че ли беше склонна да признае, че положението на Мария изисква особена предпазливост и такт, но това не се отнасяше до нея самата — тя беше свободна. А Мария очевидно смяташе, че годежът й я издига над всички тези ограничения и й дава повече основания, отколкото на Джулия, да не се съобразява със съветите на баща си и майка си. За Едмънд нямаше почти никаква надежда, но той все още продължаваше да настоява, когато в стаята влезе Хенри Крофърд, идващ право от пасторския дом, и възкликна:

— Нашият театър няма да страда от недостиг на актьори, мис Бъртрам! Не липсват и изпълнители за второстепенните роли — сестра ми ви изпраща много поздрави и се надява да бъде приета в трупата. Тя с радост ще вземе ролята на някоя стара дуеня или доверена приятелка, която няма да представлява интерес за вас.

Мария хвърли на Едмънд поглед, който означаваше: „Какво ще кажеш сега? Възможно ли е да грешим, щом и Мери Крофърд мисли като нас?“ И Едмънд притихна, признавайки против волята си, че очарованието на сценичната игра е в състояние да плени и изключително надарените умове. С цялата изобретателност, на която е способна любовта, той видя в посланието по-скоро желание от нейна страна да услужи, да достави удоволствие на другите, отколкото някакво друго съдържание.

Замисълът напредваше. Всяка съпротива беше безсмислена, а що се отнася до мисис Норис, Едмънд явно беше сбъркал в предположението си, че ще прояви някакво неодобрение. Възраженията й бяха такива, че на големите й племенник и племенница, които много добре знаеха как да се справят с нея, бяха достатъчни пет минути да я оборят. И тъй като всичките приготовления можеха да се осъществят с много малко разходи, а от нейна страна изобщо нямаше да има такива, тъй като бързането, суетнята и значимостта на събитието й обещаваха всевъзможни изгоди, тя незабавно извлече полза от него, като си въобрази, че трябва да напусне дома си, където вече цял месец живееше за своя сметка, и да се премести у тях, за да може да им посвети цялото си време. В действителност тя беше необикновено доволна от проекта.