Джейн Остин
Менсфийлд парк (11)

Глава 11

Денят в Содъртън, при всичките си недостатъци, донесе на сестрите Бъртрам много по-приятни преживявания, отколкото им достави четенето на писмата от Антигуа, пристигнали не след дълго в Менсфийлд. Беше далеч по-приятно да мислят за Хенри Крофърд, отколкото за баща си, а да си представят, че баща им след известно време ще си бъде в Англия, както сочеха писмата, беше крайно неприятно занимание.

Ноември беше злокобният месец, определен за завръщането му. Сър Томас пишеше за това толкова уверено, колкото опитът и опасенията му позволяваха. Делата му бяха почти уредени, така че той имаше пълно основание да предположи, че ще може да пътува със септемврийския пощенски кораб, което го караше да се надява, че ще се срещне с любимото си семейство в началото на ноември.

Мария беше достойна за съжаление повече от Джулия, защото за нея завръщането на баща й означаваше женитба, тъй като той, горещо загрижен за щастието й, щеше да я съедини с годеника й, с когото до неотдавна беше свързвала надеждите си за щастлив брак. Това беше мрачна перспектива и не й оставаше нищо друго, освен да се опита да забрави, какво й предстои, като се надяваше да види на хоризонта нещо ново. Баща й едва ли щеше да се върне в началото на ноември, обикновено се налагаха отсрочки — бурно море или нещо друго. Това удобно „нещо друго“, с което се успокоява всеки, който затваря очите си, за да не вижда и отхвърля доводите на разума, за да не им се подчини. Може би той щеше да пристигне не по-рано от средата на ноември, а дотогава имаше още три месеца. Три месеца съдържаха тринадесет седмици. За тринадесет седмици много неща можеха да се случат.

Сър Томас щеше да бъде дълбоко оскърбен, ако можеше да заподозре и половината от това, което дъщерите му изпитваха по повод на неговото завръщане, и едва ли щеше да се утеши от съзнанието за интереса, който то събуждаше в гърдите на друга една млада дама. Мис Крофърд, отивайки с брат си да прекара вечерта в Менсфийлд парк, чу добрата вест и въпреки че новината явно нямаше отношение към нея и беше достатъчно да поднесе вежливо поздравленията си на семейството, тя прояви към нея интерес, който трудно можеше да бъде удовлетворен. Мисис Норис разказа подробности от писмата и с това темата беше приключена, но след чая, когато мис Крофърд стоеше пред отворения прозорец с Едмънд и Фани и гледаше към тънещите в здрач околности, докато госпожиците Бъртрам, мистър Рашуърт и мистър Крофърд се занимаваха със свещите на пианото, тя изведнъж се върна към разговора, като погледна към групата зад гърба си и каза:

— Колко щастлив изглежда мистър Рашуърт! Явно мисли за ноември.

Едмънд също се обърна и погледна мистър Рашуърт, но не каза нищо.

— Завръщането на баща ви ще бъде много вълнуващо събитие.

— Разбира се, след такова дълго отсъствие, и не просто дълго, но и изпълнено с толкова много опасности.

— То ще бъде предвестник и на други събития — сватбата на сестра ви и посвещаването ви в сан.

— Да.

— Не се обиждайте — каза тя със смях, — но това ми напомня за някои от древните езически герои, които, след като извършели велики подвизи в чужди земи, принасяли жертви на боговете по случай благополучното си завръщане.

— В този случай няма никаква жертва — отговори Едмънд със сдържана усмивка и отново погледна към пианото. — Решението е изцяло нейно.

— О, да, зная. Просто се пошегувах. Тя е постъпила точно така, както би постъпила всяка друга девойка, и аз ни най-малко не се съмнявам, че се чувства изключително щастлива. Разбира се, вие не се досещате за втората жертва, която имам предвид.

— Посвещаването ми в сан е също толкова доброволно, колкото и женитбата на Мария, уверявам ви.

— Какъв късмет, че вашите склонности и удобството на баща ви така добре се съчетават. Доколкото разбирам, някъде наблизо за вас се пази много добра енория.

— И допускате, че това ми е повлияло.

— Сигурна съм, че няма такова нещо! — възкликна Фани.

— Благодаря ти за добрата дума, Фани, но аз самият не бих го твърдял с чиста съвест. Напротив, съзнанието, че съм добре осигурен, наистина ми повлия, но не виждам в това нищо нередно. В моя случай не се е налагало да преодолявам някакво естествено нежелание и не виждам причина човек да не стане добър свещеник, само защото знае, че се радва на добро материално положение. Аз бях в сигурни ръце. Надявам се, че не бих направил погрешен избор, а и баща ми, убеден съм, има твърде силно развито чувство за отговорност, за да го позволи. Да, аз бях повлиян, но не мисля, че заслужавам упрек за това.

— Това е все едно — каза Фани след кратка пауза — синът на един адмирал да отиде във флота, или син на генерал да избере армията, и никой не вижда нищо лошо в това. Никой не се учудва, че са избрали път, в който приятелите могат да им окажат най-голяма поддръжка, нито ги подозира, че са направили избора си не толкова искрено, колкото изглежда.

— Не е така, скъпа мис Прайс, и то по разбираеми причини. Професията и на моряка, и на военния сама по себе си е оправдание. Всичко говори в нейна полза — героизмът, опасността, общественото мнение и модата. Войниците и моряците винаги са на почит в обществото. Никой не би се учудил, че човек може да стане моряк или войник.

— А мотивите на човек, който се посвещава на църквата, оказвайки й решително предпочитание пред останалите поприща, са достойни за подозрение, така ли? — каза Едмънд. — За да бъде оправдан той във вашите очи, вероятно трябва да направи избора си само ако материалното му обезпечаване е крайно несигурно.

— Какво? Да приеме свещенически сан, без да му е осигурена енория? О, не, това е лудост, абсолютна лудост!

— Мога ли в такъв случай да ви попитам как църквата ще си осигури служители, щом като човек не бива да приема сан нито разчитайки на енория, нито без изгледи да получи такава? Не, няма да ви питам, защото няма да знаете какво да ми отговорите. Но все пак аз ще ви помоля да се отнесете по-справедливо към свещениците, като и изхождам от вашите собствени доводи. Щом като на свещеника не могат да повлияят чувствата, които вие поставихте на първо място като достойни да привлекат и възнаградят войника и моряка при избора им на професия, ако героизмът, светската суета и модата не са за него, то той най-малко би могъл да бъде подозиран в липса на искреност и добри намерения.

— О, без съмнение той е напълно искрен в предпочитанието си към сигурния доход пред необходимостта да положи някакво усилие, за да го спечели, и в най-добрите си намерения до края на живота си да не върши нищо друго, освен да яде, да пие и да дебелее. Това е мързел, мистър Бъртрам, и нищо повече. Мързел и търсене на лесни пътища — пълна липса на някаква благородна амбиция, на предпочитание към доброто общество, на желание да си направи труда да бъде приятен, това е, което прави от хората свещеници. На един свещеник не му остава нищо друго, освен да бъде немарлив и егоист — да чете вестника, да следи промените на времето и да се кара с жена си. Викарият върши цялата му работа, а смисълът на неговия живот се състои в обяда.

— Без съмнение има и такива свещеници, но мисля, че те не са толкова много, че да оправдаят оценката на мис Крофърд за цялото съсловие. Подозирам, че това пълно и, позволете ми да кажа, банално недоверие, се дължи не на собствените ви наблюдения, а на мненията на някои предубедени особи, в които сте свикнали да се вслушвате. Не е възможно да сте получили представата си за духовенството от собствен опит. Едва ли имате обширни познанства сред този кръг от хора, който така категорично осъждате. Вие говорите това, което сте чули на масата на чичо си.

— Аз казвам това, което ми се струва всепризнато мнение, а което е всепризнато, винаги е вярно. Въпреки че не познавам твърде добре бита на свещениците, твърде много хора знаят достатъчно, за да не липсва информация по въпроса.

— Там, където цяла категория образовани хора, независимо от занятието й, се осъжда безогледно, винаги има липса на информация или — усмихна се той, — на нещо друго. Може би вашият чичо и неговите събратя, адмиралите, слабо познават служителите на църквата, като се изключат корабните свещеници, от които, добри или лоши, винаги гледат да се отърват.

— Горкият Уилям! Той е видял толкова добрини от корабния свещеник на „Антверп“! — възкликна Фани с нежност, която може би нямаше много общо с разговора, затова пък напълно съответстваше на собствените й чувства.

— Никога не съм била особено склонна да заимствам мнения от чичо си — каза мис Крофърд, — така че трудно може да се очаква подобно нещо. И понеже вие така се нахвърлихте върху мене, трябва да ви кажа, че не съм напълно лишена от възможност да наблюдавам как живеят свещениците, бидейки в този момент на гости у брат си, доктор Грант. И въпреки че докторът е изключително мил и любезен с мене, че е истински джентълмен, и, струва ми се, умен и начетен, често произнася добри проповеди и е много почтен, виждам, че в същото време той е един ленив и себелюбив бонвиван, който е свикнал да се ръководи във всичко от стомаха си и не би си мръднал и пръста заради нечие удобство, нещо повече, ако готвачката сбърка някъде, той си го изкарва на чудесната си съпруга. Ако трябва да си говорим честно, тази вечер Хенри и аз се принудихме да излезем донякъде заради разочарованието му от суровата гъска, с която той не можеше да се справи. Бедната ми сестра трябваше да остане и да го изтърпи.

— Неодобрението ви никак не ме учудва, честна дума. Това е голям недостатък, който още повече се засилва от лошия навик на човека да угаждаме на слабостите си и сигурно е изключително болезнено при вашата чувствителна натура да гледате как сестра ви страда заради тези слабости. Това е коз срещу нас, Фани. Не бива и да се опитваме да защитим доктор Грант.

— Така е — каза Фани, — но това не значи, че трябва да се откажем да защитаваме професията му, защото, каквато и професия да беше избрал доктор Грант, той щеше да… характерът му щеше да си остане същият. И тъй като и в армията, и във флота под негово ръководство щяха да бъдат много повече хора, отколкото сега, мисля, че много повече щяха да пострадат, ако беше станал военен или моряк, а не свещеник. Освен това съм сигурна, че каквито и да са недостатъците на доктор Грант, те щяха да се задълбочат при една по-активна и светска професия, където щеше да има по-малко време и да носи по-малка морална отговорност, където би могъл да избегне необходимостта да се вглежда в себе си, или поне нямаше да се налага така често да го прави — нещо, което сега е невъзможно да избегне. Един човек, мислещ човек, какъвто е доктор Грант, не би могъл да наставлява всяка седмица другите как да изпълняват дълга си, не би могъл всяка неделя да ходи по два пъти в църквата и да чете така хубаво такива чудесни проповеди, без това да се отрази благотворно върху самия него. Това би трябвало да го кара да мисли и аз не се съмнявам, че той по-често се старае да се сдържа, бидейки свещеник, отколкото ако упражняваше някаква друга професия.

— Не можем да докажем обратното, това е ясно, но аз ви желая по-добра съдба, мис Прайс, от тази да бъдете съпруга на човек, чиято добросърдечност се гради върху собствените му проповеди, защото дори и да е в състояние всяка неделя да си създава добро настроение чрез проповедите си, никак няма да е приятно да се кара с вас заради недопечената гъска от понеделник сутринта до събота вечерта.

— Мисля, че човек, който е способен често да се кара с Фани — каза Едмънд с нежност, — е недосегаем за каквато и да било проповед.

Фани още повече се извърна към прозореца, а мис Крофърд успя да каже само: „Струва ми се, че мис Прайс по-често заслужава, отколкото получава похвали“, когато госпожиците Бъртрам се заеха усърдно да я канят да се присъедини към тяхното изпълнение и тя се запъти с бързи стъпки към пианото, като остави Едмънд да гледа след нея, изпълнен с трепетно възхищение от всичките й многобройни добродетели, като се започне от любезното й държание и се стигне до леката и грациозна походка.

— Ето това наричам добър нрав — каза той след малко. — Това е характер, който никому не би причинил болка. Каква чудна походка! И с каква готовност откликва на желанията на другите, отзовавайки се веднага, щом я повикат! Колко жалко — добави той, като се замисли за миг, — че е трябвало да попадне в такива ръце!

Фани се съгласи с това и има удоволствието да го види как продължава да стои с нея до прозореца, въпреки очакваното пеене. Погледът му скоро се насочи като нейния към картината навън, където всичко тържествено, разливащо покой и завладяващо душата, се изправяше пред погледа в блясъка на ясната безоблачна нощ и се открояваше на фона на потъналата в дълбока сянка гора. Фани заговори, обзета от вълнение:

— Каква хармония! Какъв покой! В сравнение с това бледнее всяка живопис, всяка музика, а поезията напразно би се опитвала да го опише! То може да успокои всяка грижа, да изпълни сърцето с възторг! Когато гледам нощ като тази, струва ми се, че на света не съществува нито зло, нито мъка и те сигурно щяха да бъдат по-малко, ако по-често се вглеждахме във величието на природата и ако хората, съзерцавайки подобна картина, по-често се замисляха за другите.

— Радва ме твоето въодушевление, Фани. Нощта е прекрасна и тези, които не са научени да чувстват така дълбоко като тебе, у които не е възпитана дори склонност към природата, са достойни за съжаление. Те губят толкова много.

— Ти ме научи да мисля и да чувствам така, братовчеде.

— Но имах много способна ученичка. Погледни, ето го Арктур, днес е особено ярък.

— Да, и Мечката. Иска ми се да видя Касиопея.

— За да я видиш, ще трябва да излезем на поляната. Няма ли да те е страх?

— Никак. Колко отдавна не сме излизали да гледаме звездите!

— Права си, не знам защо се получи така. — Изпълнението край пианото започна. — Нека постоим тук докато свършат, Фани — каза той и се извърна от прозореца. Пеенето продължаваше и тя с обида забелязваше как и той постепенно, стъпка по стъпка, се приближава към пианото, а когато певците млъкнаха, вече беше съвсем близо до тях и беше един от тези, които най-настойчиво ги молеха да продължат.

Фани остана да въздиша сама до прозореца, докато мисис Норис не й се скара, че ще настине, и не я пропъди оттам.