Агата Кристи
Смъртта на мистър Морли (8)

I.

Срещата с Агнес Флетчър се състоя в Хартфърд, в една малко запусната чайна, защото Агнес настояваше да не говори под критичния поглед на мис Морли.

През първия четвърт час Поаро трябваше да чуе колко взискателна била майката на Агнес. И как баща й, въпреки че притежавал заведение, в което била разрешена продажбата на спиртни напитки, никога нямал търкания с полицията, часът за затваряне се съблюдавал до секундата и че родителите на Агнес наистина били уважавани и обичани в Литъл Дарлингъм, Глостършир, и нито едно от шестте деца (две умрели в младенческа възраст) никога не причинило на родителите си и най-малкото раздразнение. И че ако сега Агнес се забъркала с полицията, това вероятно щяло да убие мама и татко, защото, както вече бе казала, те винаги са живели почтено и никога не са имали никакви проблеми с полицията.

След като това на няколко пъти бе повторено отначало докрай с незначителни украшения, Агнес се приближи още малко до темата на разговора.

— Не бих искала да казвам нищо на мис Морли, сър, защото, разбирате ли, тя може би ще каже, че е трябвало да кажа нещо преди, но ние го обсъдихме с готвачката и решихме, че не ни влиза в работата, защото бяхме прочели черно на бяло във вестника как господарят е сбъркал с онова лекарство, което е дал и че сигурно сам се е застрелял, и че пистолетът е бил в ръката му и така нататък, тъй че всичко беше съвсем ясно, нали така, сър?

— Кога променихте решението си? — чрез този насърчаващ, но не твърде директен въпрос Поаро се надяваше да се добере малко по-близо до обещаното откровение.

Алис отговори точно:

— Когато видях във вестника за Франк Картър, приятеля на мис Невил. Като прочетох, че е щял да убие онзи джентълмен, там, където е бил градинар, тогава си помислих, че може да се окаже чалнат в главата, защото знам, че има хора, с които става така — мислят си, че ги преследват или нещо подобно и че са обградени от врагове и накрая става опасно да стоят вкъщи и се налага да ги закарат в лудница. И си помислих, че може би Франк Картър е такъв, защото си спомних, че имаше навика да се кара с мистър Морли и да разправя, че мистър Морли е против него и че се опитва да го раздели с мис Невил, но, разбира се, тя не искала да чуе нито дума против него и с право, мислехме си с Ема, защото не може да се отрече, че мистър Картър беше хубавец и истински джентълмен. Но, разбира се, никоя от нас не мислеше, че той наистина ще стори нещо на мистър Морли. Просто решихме, че това е малко странно, ако добре ме разбирате.

Поаро търпеливо каза:

— Кое беше странно?

— Това беше същата сутрин, сър, сутринта, когато мистър Морли се самоуби. Чудех се дали не ще мога да изтичам долу и да взема пощата. Пощаджията беше дошъл, но Алфред не беше донесъл писмата, защото го вършеше само ако има нещо за мис Морли или мистър Морли, но ако е само за Ема и мен, не си правеше труда да ги донесе, докато не дойде време за обяд. Така че излязох на площадката и погледнах надолу по стълбите. Мис Морли не обичаше да слизаме във вестибюла, особено в работно време, но си мислех, че като видя Алфред да качва някой пациент при господаря, ще го извикам, когато се връща.

Агнес се задъха, пое дълбоко въздух и продължи:

— И тогава го видях — имам предвид Франк Картър. Беше изкачил стълбите наполовина — имам предвид нашите стълби, над етажа на господаря. Стоеше там в очакване и гледаше надолу… и тогава си помислих, че в това има нещо странно. Той сякаш слушаше много внимателно, ако добре ме разбирате.

— По кое време беше това?

— Трябва да е било към дванадесет и половина, сър. И тъкмо си помислих: „Ето го сега тук Франк Картър и сигурно много ще се разочарова като научи, че мис Невил отсъства, и тъкмо се чудех дали да не изтичам долу и да му кажа, защото онова теле Алфред изглежда беше забравило, иначе, мислех си, той не би я чакал. И докато се колебаех, мистър Картър изглежда реши нещо и се спусна по стълбите много бързо и тръгна по коридора към кабинета на господаря, а аз си помислих, че това няма да се хареса на господаря и се зачудих дали няма да стане някоя разправия, но точно тогава Ема ме извика и ме попита какво правя там; и аз се качих обратно, а после чух, че господарят се е застрелял и, разбира се, това беше толкова ужасно, че тутакси всичко изскочи от главата ми. Но след това, когато онзи инспектор от полицията си тръгна, аз казах на Ема, че не съм казала нищо за това дето мистър Картър е бил при господаря тази сутрин, а тя ме попита дали наистина е бил. Казах й, а тя ми каза, че може би е трябвало да кажа, но аз реших, че все пак е добре да изчакам малко и тя се съгласи, защото не искахме да вкарваме Франк Картър в беда. И после, когато дойде следствието и стана ясно, че господарят е сгрешил с някакво лекарство и наистина се е изплашил и се е самоубил, беше напълно правдоподобно — и значи, разбира се, нямаше нужда да казвам нищо. Но като прочетох онова във вестника преди два дни, веднага си казах: «Ако той е от онези луди, които си мислят, че ги преследват, и стреля по хората наоколо, ами тогава като нищо той да е убил господаря!»“

Очите й, неспокойни и уплашени, се вгледаха с надежда в Еркюл Поаро. Той вложи в гласа си цялата убедителност, на която бе способен.

— Можете да бъдете сигурна, че сте постъпили напълно правилно, като ми разказахте това, Агнес, — каза той.

— Ох, да ви призная, сър, голяма тежест ми падна от сърцето. Разбирате ли, постоянно си повтарях, че може би е трябвало да го кажа. Но пък, нали разбирате, страхувах се да не се забъркам с полицията и какво ще каже майка ми. Тя винаги е била толкова взискателна към всички нас, че…

— Да, да — бързо каза Еркюл Поаро.

II

Поаро се отби в Скотланд Ярд и попита за Джап. Когато го въведоха в стаята на старши инспектора, той каза:

— Искам да видя Картър.

Джап го прониза с бърз, кос поглед.

— Каква е новата ви грандиозна идея?

— Нима имате нещо против?

Джап сви рамене и каза:

— О, нямам никакви възражения. Няма смисъл. Кой е любимец на Министъра на вътрешните работи? Вие. Кой държи в малкото си джобче половината правителство? Вие. Нали потулвате скандалите им.

Мисълта на Поаро за миг отхвръкна към този случай, който бе назовал Случая на Авгиевите обори. Не без самодоволство той промърмори:

— Да, но не беше ли гениално? Трябва да го признаете. Добре измислено, така да се каже.

— Никой друг, освен вас не би дори помислил за такова нещо! Понякога ми се струва, Поаро, че нямате никакви скрупули!

Лицето на Поаро внезапно стана сериозно. Той каза:

— Това не е вярно.

— Е, хайде, стига Поаро, нямах предвид това. Но понякога сте толкова доволен от проклетата си гениалност.

Защо ви е притрябвал Картър? За да го попитате дали наистина е убил Морли ли?

За изненада на Джап Поаро изразително кимна с глава.

— Да, приятелю, именно това е причината.

— И сигурно си мислите, че ще си признае, ако го е направил?

Джап се изсмя, докато изговаряше тези думи. Но Еркюл Поаро остана сериозен. Той продума:

— Да, може и да си признае.

Джап го погледна с любопитство и каза:

— Вижте, познавам ви доста отдавна. Поне от двадесетина години, но все още не мога да отгатна какво целите. Знам, че сте си наумили нещо за младия Франк Картър. Поради една или друга причина не ви се иска той да е виновен…

Еркюл Поаро енергично поклати глава.

— Не, тук грешите. Тъкмо напротив…

— Помислих си, че може би е заради онази негова русокоса красавица. В някои отношения вие сте сантиментален стар бухал.

Поаро веднага се възмути:

— Кой, аз ли съм сантиментален? Това е английски недостатък! В Англия проливат сълзи за какво ли не — за млада любима, за умираща майка, за верни синове. А аз съм логичен. И ако Франк Картър е убиец, то аз със сигурност не съм толкова сантиментален, че да искам да го свържа в брак с красиво, но глуповато момиче, което, ако бъде обесен, ще го забрави за година-две и ще си намери някой друг.

— Но тогава защо не искате да повярвате, че е виновен?

— Аз искам да повярвам, че е виновен.

— Сигурно искате да кажете, че сте се добрали до нещо, което, повече или по-малко, категорично доказва неговата невинност? Но защо го криете? Трябва да играете честно с нас, Поаро.

— Аз играя честно с вас. След малко ще ви дам името и адреса на една свидетелка, която ще бъде безценна за вас при обвинението. Нейните показания ще забият последния гвоздей срещу него.

— Но защо тогава… О, вие съвсем ме объркахте. Защо толкова настоявате да се срещнете с него?

— За да удовлетворя себе си — отвърна Еркюл Поаро.

И повече не пророни нито дума.

III.

Франк Картър, изнурен, блед, с доста поотслабнала агресивност, погледна своя неочакван посетител с нескрита неприязън.

— Значи това сте вие, проклетият малък чужденец! Какво искате?

— Искам да ви вида и поговоря с вас.

— Ето на, виждате ме. Но няма да говоря. Само в присъствието на адвоката ми. Така трябва, нали? Не можете да се противопоставите на това. Имам право на адвокат, който да присъства на всяка моя дума.

— Несъмнено имате право. Можете да ги накарате да го доведат, но предпочитам да не го правите.

— Не се и съмнявам. Смятате да ме подмамите да направя разни уличаващи самопризнания, а?

— Не забравяйте, че сме съвсем сами.

— Това е малко необичайно, нали? Без съмнение полицаите, вашите другари, ни подслушват.

— Грешите. Това е личен разговор между вас и мен.

Франк Картър се изсмя. Изглеждаше коварен и противен. Каза:

— Я стига глупости! Няма да ме изработите с този стар трик.

— Спомняте ли си за едно момиче, на име Агнес Флетчър?

— Не съм и чувал за нея.

— Мисля, че ще си спомните за нея, макар че едва ли някога сте й обръщали никакво внимание. Тя е била домашна прислужница на улица Куин Шарлот.

— Е, та какво от това?

Еркюл Поаро бавно каза:

— Сутринта в деня, когато е бил убит Морли, това момиче, Агнес, случайно погледнало към стълбището от горния етаж. Видяла ви е на стълбите — стояли сте там и сте се ослушвали. Скоро след това ви е видяла да отивате към кабинета на Морли. Часът е бил дванадесет и двадесет и шест или някъде там.

Франк Картър силно потрепери. По челото му изби пот. Очите му, които бяха станали по-коварни от всякога, лудешки се мятаха наляво-надясно. Той яростно изкрещя:

— Това е лъжа! Това е проклета лъжа! Вие сте й платили… полицаите са й платили, за да каже, че ме е видяла!

— По това време — продължи Еркюл Поаро — по вашите собствени думи вие сте излезли от къщата и сте се разхождали по Марилбоун Роуд.

— Така беше. Това момиче лъже. Тя не може да ме е видяла. Това е мръсен заговор.

Еркюл Поаро тихо каза:

— Тя го е споделила още тогава със своята приятелка и колежка в работата. Били са притеснени и изплашени и не са знаели какво да правят. Когато излязло заключението за самоубийство, те се успокоили и решили, че няма нужда да предприемат нищо.

— Не вярвам на нито една ваша дума! Те просто са се наговорили и двете, това е. Две мръсни, лъжливи малки…

Той премина в необуздани сквернословия.

Еркюл Поаро чакаше.

Когато най-сетне гласът на Картър стихна, Поаро заговори отново със същия спокоен, премерен тон:

— Гневът и глупавите обвинения няма да ви помогнат. Тези момичета са готови да изложат своя разказ и ще им повярват. Защото, нали разбирате, те казват истината. Това момиче, Агнес Флетчър, ви е видяла. Вие сте били там, на стълбите, по това време. Не сте напускали къщата. И сте влезли в кабинета на мистър Морли.

Той замълча, а после спокойно попита:

— Какво стана след това?

— Това е лъжа, казвам ви!

Еркюл Поаро се почувства много уморен, много стар. Не му харесваше Франк Картър. Въобще не му харесваше. Според него Франк Картър беше бандит, лъжец, мошеник, с една дума — светът можеше да мине и без хора като него. Той, Еркюл Поаро, трябваше само да се оттегли, да остави този младеж да упорства в лъжите си, и светът щеше да се отърве от един от най-противните си обитатели.

Еркюл Поаро каза:

— Предлагам да ми кажете истината…

Нещата бяха повече от ясни, Франк Картър беше глупав, но все пак разбираше, че най-добрият и безопасен начин на поведение за него е да продължава да отрича. Ако дори само веднъж признаеше, че е влизал в онази стая към дванадесет и двадесет и шест минута, правеше крачка към застрашаващата го смърт. Защото след това всичко, което кажеше, спокойно можеше да бъде приемано за лъжа.

Нека да продължава да отрича. Щом е така, дългът на Поаро бе изпълнен, Франк Картър имаше всички шансове да бъде обесен за убийството на Хенри Морли — и, може би, щеше да бъде обесен справедливо.

Еркюл Поаро трябваше само да стане и да излезе.

Франк Картър каза отново:

— Това е лъжа!

Настъпи пауза. Еркюл Поаро не стана и не излезе. Искаше му се да го направи — и то много. Въпреки това остана.

Той се наведе напред и каза с глас, в който се съдържаше цялата непреодолима сила на могъщата му личност.

— Аз не ви лъжа. И ви моля да ми повярвате. Ако не сте убили Морли, единственият ви шанс е да ми кажете точната истина за случилото се онази сутрин.

Подлото, коварно лице, което го гледаше, се поколеба и стана несигурно, Франк Картър хапеше устните си. Очите му скачаха наляво-надясно — ужасени, чисто животински очи.

Всичко висеше на косъм…

Тогава внезапно, победен от силата на личността, която се беше изправила срещу него, Франк Картър се предаде.

Той грубо рече:

— Е, добре, ще ви кажа. Господ да ви убие, ако ме измамите! Влязох вътре… Качих се по стълбите и изчаках, докато се уверих, че ще го намеря сам. Чаках на площадката над етажа на Морли. Отвътре излезе някакъв човек и слезе надолу — дебел човек. Тъкмо се наканих да тръгвам, когато от стаята на Морли излезе още някакъв човек и също слезе надолу. Знаех, че трябва да побързам. Тръгнах и нахълтах в стаята му, без да чукам. Бях се навил да си го изкарам върху него. Загдето ме клеветеше и настройваше момичето ми против мен… дявол го взел…

Той спря.

— Да? — каза Еркюл Поаро, а гласът му все още беше настоятелен… властен…

Картър несигурно изхриптя:

— И той лежеше там — мъртъв. Наистина! Кълна се, че беше така! Лежеше точно както казаха на следствието. В първия момент не повярвах на очите си. Но той беше съвсем мъртъв. Ръцете му бяха студени като камък и видях дупката от куршум в главата му, с тъмнокафява коричка засъхнала кръв наоколо…

При този спомен по челото му отново изби пот.

— Тогава разбрах, че съм загазил. Щяха да отидат и да кажат, че аз съм го направил. Не бях пипал нищо, освен ръката му и дръжката на вратата. Избърсах ги с носната си кърпичка и от външната страна, когато излизах, и се измъкнах по стълбите възможно най-бързо. Във вестибюла нямаше никой. Излязох навън и си плюх на петите. Няма съмнение, че се чувствах странно.

Той млъкна. Изплашеният му поглед се спря върху Поаро.

— Това е истината. Кълна се, че това е самата истина… той вече беше мъртъв. Трябва да ми повярвате!

Поаро стана и каза с изморен и тъжен глас:

— Вярвам ви.

Той тръгна към вратата.

Франк Картър изкрещя:

— Ще ме обесят… Непременно ще ме обесят, ако научат, че съм бил там.

Поаро рече:

— Именно истината ще ви спаси от въжето.

— Не разбирам. Ще кажат, че…

Поаро го прекъсна.

— Вашият разказ потвърди моето предположение за истината. Сега може да оставите всичко на мен.

Той излезе.

Далеч не можеше да се каже, че е доволен.

IV.

Той пристигна в дома на мистър Барнс в Ийлинг в 6.45 ч. помни си, че мистър Барнс бе определил това време на деня като добро.

Мистър Барнс работеше в градината си.

Вместо поздрав той каза:

— Има нужда от дъжд, мосю Поаро, остра нужда.

Той замислено огледа госта си.

— Нещо не сте в настроение, мосю Поаро?

— Понякога не ми харесват нещата, които се налага да правя.

Мистър Барне кимна с разбиране и каза:

— Познавам това чувство.

Еркюл Поаро погледна с разсеян поглед подредените малки лехи и промърмори:

— Тази градина е планирана много добре. Всичко е съразмерно. Малка е, но е съвършена.

Мистър Барне рече:

— Когато човек разполага с малко място, трябва да прави възможно най-доброто в него. Не може да си позволява грешки в планирането.

Еркюл Поаро кимна.

Барне продължи:

— Разбрах, че сте хванали вашия човек.

— Франк Картър ли?

— Да. Всъщност малко съм изненадан.

— Не сте допускали, че това е, така да се каже, убийство по лични причини?

— Да. Откровено казано, не допусках. Когато са замесени хора като Амбериотис и Алистър Блънт, бях сигурен, че става дума за шпионаж или контрашпионаж.

— Вие ми обяснихте този свой възглед при първата ни среща.

— Зная. През цялото време бях съвсем сигурен, че е така.

Поаро бавно каза:

— Но сгрешихте.

— Да. Не ми го натяквайте. Проблемът е, че човек съди по собствения си опит. Толкова пъти съм се набърквал в подобни неща, че сигурно са започнали да ми се привиждат навсякъде.

Поаро каза:

— Сигурно ви се е случвало да наблюдавате фокусник, който ви предлага да изберете карта? Нали има такъв трик?

— Да, разбира се.

— Точно това се случи тук. Всеки път, когато някой си помисли за личен мотив в убийството на Морли и — хоп! — изтегля се една и съща карта. Амбериотис, Алистър Блънт, нестабилното политическо положение в страната — той сви рамене. — А вие, мистър Барнс, вие ме подведохте най-много от всички.

— О, мосю Поаро, съжалявам. Бях сигурен, че съм прав.

— Разбирате ли, вие говорехте от позицията на знаещ. Затова думите ви имаха тежест.

— Хм, аз наистина говорех това, което мисля. Това е единственото ми оправдание.

Той замълча и въздъхна.

— Значи през цялото време сме имали напълно личен мотив?

— Точно така. Доста време ми отне да разбера причината за убийството, макар че веднъж имах много голям късмет.

— И в какво се състоеше той?

— Частица от един разговор. Наистина много показателна частица, стига да бях успял да осъзная значението й веднага.

Мистър Барнс замислено потърка нос с лопатката. Една бучка пръст залепна отстрани на носа му.

— Вие май сте доста потаен, дружелюбно попита той.

Еркюл Поаро сви рамене и каза:

— Може би съм натъжен от това, че не бяхте по-откровен с мен.

— Аз?

— Да.

— Скъпи приятелю, никога не съм имал и най-малка представа, че Картър е виновен. Доколкото бях разбрал, той напуснал къщата много преди Морли да бъде убит. Предполагам едва сега са открили, че не е излизал, както твърдеше в началото?

Поаро каза:

— Картър е бил в къщата към дванадесет и двадесет и шест минути. Всъщност той е видял убиеца.

— Значи Картър не е…

— Казвам ви — Картър е видял убиеца!

Мистър Барне рече:

— Разпознал ли го е?

Поаро бавно поклати глава.