Агата Кристи
Смъртта на мистър Морли (7)

I.

— Мистър Райли, нали?

Младият ирландец трепна при звука на този глас зад себе си.

Той се обърна.

До него, пред гишето на Корабната компания, стоеше дребен човечец с огромни мустаци и яйцевидна глава.

— Може би не си спомняте кой съм?

— Несправедлив сте към себе си, мосю Поаро. Вие не сте от хората, които се забравят лесно.

Той се обърна и заговори със служителя зад гишето, който го чакаше.

Гласът иззад лакътя му продума:

— Заминавате в задгранична ваканция ли?

— Не е ваканция. А вие, мосю Поаро? Надявам се, че не обръщате гръб на тази страна?

— Понякога — рече Поаро — се връщам за кратко в моята родина, Белгия.

— Аз заминавам по-далече — каза Райли. — В Америка. — А после добави: — И въобще не мисля да се връщам.

— Със съжаление научавам това, мистър Райли. Значи изоставяте практиката си на улица Куин Шарлот?

— Ако бяхте казали, че тя изоставя мен, щяхте да сте по-близо до истината.

— Така ли? Това е много тъжно.

— Но не ме притеснява. Като си помисля за неплатените дългове, които ще оставя зад себе си, се чувствам щастлив.

Той се усмихна приветливо.

— Аз не съм човек, който ще се застреля заради парични проблеми. Зарежи ги зад себе си, казвам аз, и започни отново. Имам квалификация, и то не лоша, ако мога да твърдя това сам.

Поаро промълви:

— Онзи ден се видях с мис Морли.

— Надали е било много приятно! Не познавам жена с по-кисела физиономия. Често съм се питал как ли би изглеждала, ако се напие — но никой никога няма да узнае това.

Поаро каза:

— Съгласен ли сте със заключението на предварителното следствие за смъртта на вашия партньор?

— Не — категорично отвърна Райли.

— Значи не смятате, че той е направил грешка с инжекцията?

Райли отвърна:

— Ако Морли е сложил на този грък количеството, което твърдят, той трябва или да е бил пиян, или просто е искал да го убие. А аз никога не съм виждал Морли да пие.

— Значи според вас го е направил умишлено?

— Не бих го заявил категорично. Това е много сериозно обвинение. Откровено казано, не ми се вярва.

— Трябва да има някакво обяснение.

— Наистина трябва да има… но аз все още не съм достигнал до него.

Поаро каза:

— Всъщност кога за последен път видяхте Морли жив?

— Чакайте да си помисля. Доста късно ми задавате този въпрос. Трябва да е било предната вечер — към седем без петнадесет.

— Не сте ли се срещали с него в самия ден на убийството? Райли поклати глава.

— Сигурен ли сте?

— О, не мога да се закълна. Но не си спомням…

— Не сте ли се качвали в кабинета му, примерно към единадесет и тридесет и пет, когато там е имало пациент?

— Тук сте прав. Качих се. Трябваше да го попитам нещо във връзка с едни инструменти, които щях да поръчвам. Очаквах да ми се обадят за тях. Но тъй като бях там само за минутка, това е убегнало от паметта ми. Тогава при него имаше пациент.

Поаро кимна и каза:

— Има още един въпрос, който винаги съм искал да ви задам, мистър Райли. Вашият пациент — мистър Рейкс — не е спазил уговорката и си е тръгнал. Какво правихте през този свободен половин час?

— Това, което винаги правя, когато имам свободно време — приготвих си едно питие. И, както ви казах, проведох един телефонен разговор и изтичах да видя Морли за секунда.

Поаро каза:

— Освен това, доколкото разбрах, вие не сте имали пациент от дванадесет и половина до един, след мистър Барне. Кога си тръгна той, между другото?

— О! Малко след дванадесет и половина.

— И какво направихте тогава?

— Същото както преди. Приготвих си още едно питие!

— И отново се качихте да видите Морли?

Мистър Райли се усмихна.

— Имате предвид дали не съм се качил, за да го застрелям? Вече отдавна ви казах, че не съм. Но за това имате единствено честната ми дума.

Поаро каза:

— Какво е вашето мнение за домашната прислужница Агнес?

Райли го погледна.

— Що за странен въпрос е това?

— И все пак бих искал да знам.

— Ще ви кажа — просто нямам мнение за нея. Джорджина държеше прислужниците си изкъсо… и съвсем правилно. Момичето никога не ме е удостоявало дори с един поглед, което беше проява на лош вкус от нейна страна.

— Имам чувството — каза Еркюл Поаро, — че момичето знае нещо.

Той внимателно наблюдаваше мистър Райли. Последният се усмихна и поклати глава.

— Не ме питайте — рече той. — Не зная нищо за това. С нищо не мога да ви помогна.

Той вдигна билетите, които лежаха пред него, кимна с глава, усмихна се и си тръгна.

Поаро обясни на разочарования служител, че в края на краищата се е отказал от пътуването до скандинавските столици.

II.

Поаро отново посети Хампстед. Мисис Адамс може би бе малко учудена от появата му. Макар че той, така да се каже, бе препоръчан от висш служител на Скотланд Ярд, това не й пречеше да го възприема като „чудат дребен чужденец“ и не го вземаше много на сериозно. Въпреки това тя изгаряше от желание да говори.

След първоначалното сензационно съобщение за самоличността на жертвата, разкритията на следствието бяха останали в сянка. Случай на сгрешена самоличност — тялото на мисис Чапмън било взето за тялото на мис Сейнсбъри Сийл и толкова. Това бе всичко, което научи обществеността, фактът, че вероятно мис Сейнсбъри Сийл е била последният човек, видял злощастната мисис Чапмън жива, не бе подчертан. В пресата нямаше и намек, че мис Сейнсбъри Сийл може би се издирва от полицията по обвинение в убийство.

Мисис Адамс бе научила с огромно облекчение, че трупът, намерен по такъв драматичен начин, не принадлежи на приятелката й. Изглежда и през ум не й минаваше, че може да възникне някакво подозрение срещу Мабел Сейнсбъри Сийл.

— Но това нейно изчезване е толкова странно. Сигурна съм, мосю Поаро, че трябва да е загуба на паметта.

Поаро се съгласи, че това е твърде вероятно — знаел много подобни случаи.

— Да… Спомням си за приятелката на една моя братовчедка. Имала много грижи и тревоги, които предизвикали… мисля, че го наричат амнезия.

Поаро изрази увереност, че терминът е наистина този.

Той замълча, а после попита мисис Адамс дали някога е чувала мис Сейнсбъри Сийл да споменава за мисис Чапмън.

Не, мисис Адамс не си спомняше приятелката й някога да е споменавала, за когото и да е с подобно име. Но все пак не можело да се очаква, че мис Сейнсбъри Сийл ще споменава за всички, с които се познава. Коя беше тази мисис Чапмън? Полицията има ли някаква представа кой може да я е убил?

— Това все още е загадка, мадам. — Поаро поклати глава, а след това попита дали мисис Адамс е препоръчала мистър Морли като зъболекар на мис Сейнсбъри Сийл.

Мисис Адамс отрече да го е правила. Самата тя ходела при мистър Френч, на Харли Стрийт, и ако Мабел я бе попитала за зъболекар, тя щяла да я изпрати именно при него.

Поаро допусна, че може би тази мисис Чапмън е препоръчала на мис Сейнсбъри Сийл да отиде при мистър Морли.

Мисис Адамс се съгласи, че това е възможно. От зъболекарския кабинет не знаеха ли?

Но Поаро вече бе задал този въпрос на мис Невил и мис Невил не знаеше или не си спомняше. Тя си спомни за мисис Чапмън, но не мислеше, че тя някога е споменавала за мис Сейнсбъри Сийл — името беше странно и тя би си го спомнила, ако го е чувала преди.

Поаро продължаваше с въпросите си.

Мисис Адамс познаваше мис Сейнсбъри Сийл от Индия, така ли? Мисис Адамс потвърди.

Знаеше ли мисис Адамс дали там мис Сейнсбъри Сийл се е срещала някога с мистър или мисис Блънт?

— О, мисля, че не, мосю Поаро. Имате предвид големия банкер, нали? Те бяха там за няколко години, живееха с Вицекраля, но ако Мабел ги беше срещнала някъде, тя непременно щеше да разкаже за това или поне да спомене нещо. Боя се — допълни с тънка усмивка мисис Адамс, — че хората винаги споменават за големците. По душа всички ние сме такива сноби.

— Значи тя никога не е споменавала за Блънт? Ами за мисис Блънт?

— Никога.

— А ако мисис Блънт е била нейна близка приятелка, вие със сигурност щяхте да знаете, така ли?

— О, да. Но не мисля, че тя е познавала такива личности. Приятелите на Мабел бяха все обикновени хорица — като нас.

— Не мога да се съглася с това, мадам — галантно каза Поаро.

Мисис Адамс продължи да говори за Мабел Сейнсбъри Сийл както човек говори за приятел, който наскоро е починал. Тя си спомни за всички добри дела на Мабел, за нейната доброта, за нейната неуморна работа в мисията, за нейната добросъвестност и жар.

Еркюл Поаро слушаше. Както би казал Джап, Мабел Сейнсбъри Сийл беше истинска личност. Беше живяла в Калкута, преподавала дикция и работила сред местното население. Бе уважавана, доброжелателна, може би малко суетна и глуповата, но, както още се казва, жена със златно сърце.

А гласът на мисис Адамс продължаваше:

— Тя беше толкова искрена във всичко, мосю Поаро. А намираше хората толкова апатични, толкова хладни. Трудно бе да получиш помощ от някого — и ставаше все по-трудно с този нарастващ данък общ доход, с поскъпването на живота и всичко останало. Тя веднъж ми каза: „Като знам какво може да се направи с парите, Алис, какви прекрасни добрини можеш да извършиш с тях, наистина понякога ми се струва, че бих извършила престъпление, за да ги получа“. Това показва колко чувствителна бе тя, нали, мосю Поаро?

— Тя е казала това, така ли? — замислено попита Поаро.

Той се поинтересува кога точно мис Сейнсбъри Сийл е направила това изявление и научи, че е било преди около три месеца.

Той излезе от къщата и си тръгна, потънал в мисли. Преценяваше характера на Мабел Сейнсбъри Сийл.

Чудесна жена… искрена и добра… уважавана и благопристойна. Точно този тип хора, сред които, според мистър Барнс, можеше да бъде открит потенциален престъпник.

Тя беше пътувала на връщане от Индия в един и същ кораб с мистър Амбериотис. Имаше основание да се вярва, че бе обядвала с него в Савой. След пристигането си беше потърсила запознанство с мистър Алистър Блънт, претендирайки да е близка на съпругата му.

На два пъти бе посетила жилището на Кинг Леополд, където впоследствие бе намерен труп, облечен в нейните дрехи и с нейната чанта, за да може лесно да бъде разпознат.

Всичко като че ли бе твърде лесно!

Беше напуснала хотел Гленгъри Корт внезапно, след разговор с полицията.

Можеше ли теорията, която Еркюл Поаро смяташе за вярна, да обясни всички тези факти?

Той бе уверен в положителния отговор на този въпрос.

III.

Такива размисли занимаваха Еркюл Поаро по пътя му за дома, докато стигна до Риджънтс Парк. Той реши да прекоси част от парка, преди да вземе такси. От опит знаеше точния момент, в който елегантните му лачени обувки щяха болезнено да стегнат краката му.

Беше прекрасен летен ден и Поаро погледна със снизхождение на ухажванията между множеството детски бавачки и техните възлюбени, които се кикотеха и смееха, докато бузестите им повереници се възползваха от невниманието на възпитателките си.

Кучетата лаеха и лудуваха.

Малките момчета пускаха лодки.

И почти под всяко дърво седеше по една влюбена двойка…

„Ех, младост, младост“ — промълви Поаро, приятно развълнуван от гледката.

Тези малки лондончани наистина бяха много шик. Те наперено носеха пъстрите си дрехи.

И все пак, според него, фигурите им бяха за оплакване. Къде бяха пищните извивки, чувствените линии, които някога радваха окото на ценителя?

Какви жени помнеше Еркюл Поаро… Особено една от тях, такова великолепно създание, райска птица, Венера…

Имаше ли измежду всички тези съвременни женички поне една, която да може да се сравнява с графиня Вера Россакоф? Потомствената руска аристократка, аристократка до мозъка на костите си. И същевременно, спомни си той, съвършен крадец… Един от тези природни гении…

Поаро с мъчителна въздишка се откъсна от бляскавия обект на мечтите си.

Той забеляза, че не само малките бавачки приемаха ухажвания под клоните на Риджънтс Парк.

Там, под някаква липа, се бе прислонила една двойка — модерно облечено момиче и младеж, който все повече приближаваше главата си към нейната с пламенна настойчивост.

Човек не бива да се предава така лесно! Надяваше се, че момичето знае това. Удоволствието от преследването трябва да продължава колкото е възможно по-дълго…

Без да сваля от тях благосклонния си поглед, той внезапно се изплаши от близостта на тези две фигури.

Значи Джейн Оливера е дошла в Риджънтс Парк, за да се срещне със своя млад американки революционер?

Изведнъж лицето на Поаро стана тъжно и доста сурово.

След съвсем кратко колебание, той прекоси тревата, която го отделяше от тях. Сваляйки шапката си с елегантен жест, той рече:

— Bonjour, mademoiselle.

Стори му се, че на Джейн Оливера не й беше чак толкова противно да го види.

Затова пък Хауърд Рейкс не бе никак очарован.

Той изръмжа:

— О, това сте пак вие!

— Добър ден, мосю Поаро — каза Джейн. — Винаги ли се появявате така неочаквано?

— Човек не може да се отърве от него — каза Рейкс и хвърли на Поаро поглед, от който осезаемо лъхаше студенина.

— Надявам се, че не ви досаждам? — обезпокоено • попита Поаро.

Джейн Оливера учтиво отвърна:

— Съвсем не.

Хауърд Рейкс замълча.

— Приятно местенце сте си намерили — каза Поаро.

— Беше — рече Рейкс.

Джейн се намеси:

— Млъкни, Хауърд. Трябва да се научиш на повече любезност!

Хауърд Рейкс изсумтя и каза:

— За какъв дявол ми е притрябвала?

— Ще видиш, че само ще ти е от полза — обясни Джейн. — Самата аз нямам много добри обноски, но това не е от толкова голямо значение. Аз съм богата, умерено красива и се радвам на влиятелни приятели — и нямам нито един от онези недъзи, за които днес така свободно се говори и пише. Мога да мина и без добри обноски.

Рейкс каза:

— Не съм в настроение за беседи, Джейн. Аз тръгвам.

Той стана, кимна отсечено на Поаро и се отдалечи с широки крачки.

Джейн Оливера погледна след него, подпряла с ръка брадичката си.

Поаро рече с въздишка:

— Уви, потвърди се поговорката. При ухажване трима са много.

Джейн каза:

— Ухажване? Що за дума?

— О, но това е точната дума, нали? За млад мъж, който обръща внимание на млада дама, преди да поиска ръката? Ухажване — нали така казват хората?

— Изглежда хората, с които общувате, казват смешни неща.

Поаро тихо изтананика:

— Тринайсет, четиринайсет, моми се ухажват. Виждате ли — всички наоколо го правят.

Джейн остро каза:

— Да… А аз сигурно съм една от многото…

Тя рязко се обърна към Поаро:

— Искам да ви се извиня. Онзи ден сгреших. Мислех, че сте се промъкнали в Ексшъм, за да шпионирате Хауърд. Чичо Алистър ми обясни, че той е настоял да дойдете, защото искал да изясни онази работа с изчезналата жена… Сейнсбъри Сийл. Така е, нали?

— Абсолютно.

— Съжалявам за това, което ви наговорих онази вечер. Но, знаете ли, наистина изглеждаше така, искам да кажа… изглеждаше сякаш вие просто преследвате Хауърд и ни шпионирате.

— Дори и да беше така, мадмоазел, аз бях непосредствен свидетел на факта, че мистър Рейкс храбро спаси живота на чичо ви, като скочи върху неговия атентатор и му попречи да стреля повторно.

— Нещата звучат странно от устата ви, мосю Поаро. Никога не мога да разбера дали говорите сериозно или не.

Поаро мрачно каза:

— В момента говоря напълно сериозно, мис Оливера.

Гласът на Джейн леко потрепери:

— Защо ме гледате така? Сякаш… сякаш ме съжалявате за нещо?

— Може би защото съжалявам за нещата, които скоро ще бъда принуден да направя, мадмоазел…

— Ами тогава… не ги правете!

— Уви, мадмоазел, налага се…

Тя се вгледа в него за минута, а после каза:

— Открихте ли… тази жена?

Поаро отговори:

— Нека да кажем, че знам къде се намира.

— Мъртва ли е?

— Не съм казвал подобно нещо.

— Значи е жива.

— Не съм казвал и това.

Джейн го погледна ядосано и възкликна:

— Е, тя все пак е или едното или другото, нали?

— Всъщност нещата не са толкова прости.

— Според мен вие просто обичате да усложнявате нещата!

— И друг път са ми го казвали — призна Еркюл Поаро.

Джейн потръпна и каза:

— Не е ли забавно? Такъв приятен топъл ден, а на мен внезапно ми стана студено…

— Може би е по-добре да се раздвижите, мадмоазел.

Джейн се изправи на крака. За миг тя прояви някаква нерешителност, но после рязко каза:

— Хауърд иска да се оженим. Веднага. Без никой да знае. Твърди… Твърди, че това е единственият начин да го направя… твърди, че аз съм слаба… — Тя избухна в сълзи, после с изненадваща сила сграбчи ръката на Поаро. — Какво да направя, мосю Поаро?

— Защо питате за съвет мен? Има хора, които са ви по-близки!

— Майка ми? Тя ще се разпищи още при първата думичка! Чичо Алистър? Той ще бъде предпазлив и отегчителен — Имаш достатъчно време, скъпа. Нали знаеш, трябва да бъдеш съвсем сигурна. Малко странна птица е този твой приятел. Няма смисъл да се насилват нещата…

— А вашите приятели?

— Аз нямам приятели. Само една глупава компания, с която пия, танцувам и си говоря глупости! Хауърд е единственият истински човек, когото съм срещала до сега.

— И все пак защо питате мен, мис Оливера?

Джейн отвърна:

— Защото имате странно изражение на лицето — сякаш съжалявате за нещо… сякаш знаете нещо, което… наближава…

Тя замлъкна.

— Е? — настоя тя отново. — Какво ще кажете?

Еркюл Поаро бавно поклати глава.

IV.

Когато Поаро се прибра вкъщи, Джордж го уведоми:

— Тук е старши инспектор Джап, сър.

Джап печално се усмихна при влизането на Поаро.

— Ето ме пак тук, стари приятелю. Дошъл съм, за да ви попитам: Да не сте вълшебник? Как го постигате? Как ви идват наум тези неща?

— И какво ще рече всичко то… Но, пардон, ще пожелаете ли нещо освежително? Сироп? Или може би едно уиски?

— Да бъде уиски.

Няколко минути по-късно той вдигна чашата си с думите:

— Наздраве за Еркюл Поаро, който винаги е прав!

— О, не, mon ami.

— Имахме си хубаво самоубийство. Поаро обаче казва, че е убийство… настоява да бъде убийство… и, дявол да го вземе, оказва се убийство!

— Аха! Значи най-после се съгласихте?

— Е, не може да се каже, че съм твърдоглав като магаре. Не мога да ритам срещу доказателствата. Въпросът е, че преди това нямаше доказателство.

— А сега има ли?

— Да, и аз съм дошъл, за да призная смирено грешката си и да ви сервирам пикантната новина още топла.

— Цял съм в слух, добри ми Джап.

— Добре тогава. Слушайте. Пистолетът, с който Франк Картър се е опитал да убие Блънт в събота, е същият като този, който е прострелял Морли!

Поаро се втренчи в него.

— Но това е необичайно!

— Да, и облаците доста се сгъстяват за онзи господинчо Франк.

— Това не е достатъчно.

— Да, но стига, за да преразгледаме заключението за самоубийство. И двата пистолета са чуждестранна изработка, при това доста необикновена!

Еркюл Поаро се вгледа в него. Зениците на очите му бяха като лунни сърпове. Най-сетне той произнесе:

— Франк Картър? Не, категорично не!

Джап изпусна въздишка на нетърпение.

— Какво ви става, Поаро? Първо настоявате, че Морли не се е самоубил, а е бил убит. А след това, когато идвам и ви съобщавам, че сме склонни да приемем вашата хипотеза, вие се назлъндисвате и пак сте недоволен?

— Наистина ли смятате, че Франк Картър е убил Морли?

— Съвпада. Картър е имал зъб на Морли — това го знаехме още отначало. Онази сутрин е отишъл на улица Куин Шарлот, а след това се е престорил, че е бил там, за да се похвали пред момичето си, че е получил работа — но ние установихме, че тогава той все още не е имал работата.

Получил я е по-късно през деня. Сега той го признава. Така че това е лъжа номер едно. Той не може да каже къде е бил от дванадесет без двадесет и пет насетне. Твърди, че се разхождал по Марилбоун Роуд, но първото, което може да докаже, е, че е пил една чаша в кръчмата към един и пет. И барманът казва, че просто не бил на себе си — ръцете му треперели, а лицето било бяло като тебешир!

Еркюл Поаро въздъхна и поклати глава. Той продума: — Това не се вписва в представите ми.

— И какви са тези ваши представи?

— Това, което ми казахте, е много тъжно. Наистина много тъжно. Защото, виждате ли, ако се окаже, че сте прав…

Вратата леко се отвори и Джордж почтително измърмори:

— Извинете сър, но…

Той не можа да продължи. Мис Гладис Невил го избута встрани и просто нахлу в стаята. Беше разплакана.

— О, мосю Поаро…

— Е, аз ще тръгвам — бързо каза Джап.

Той стремително излезе.

Гладис Невил простреля гърба му с един жлъчен поглед.

— Този човек… този ужасен инспектор от Скотланд Ярд… той е начело на цялото разследване срещу бедния Франк.

— Стига, стига, не трябва да се вълнувате.

— Но това е самата истина. Първо лъжат, че се опитал да убие онзи мистър Блънт, и не стига това, ами го обвиняват и в убийство на бедния мистър Морли.

Еркюл Поаро се покашля и каза:

— Вижте, аз бях там, в Ексшъм, когато се стреля по мистър Блънт.

Употребявайки местоименията малко объркано, Гладис Невил каза:

— Но дори и Франк да е… да е направил такова глупаво нещо… пък и нали той е една от онези важни клечки дето им маршируват със знамена, а те махат глупаво с ръка, и естествено, жена му на мистър Блънт беше еврейка със скандална слава, а разни хора обработват такива нещастни младежи… съвсем безобидни, като Франк, докато те повярват, че вършат нещо прекрасно и родолюбиво.

— Това ли казва в своя защита мистър Картър? — попита Еркюл Поаро.

— О, не. Франк просто се кълне, че не е правил нищо и никога досега не е виждал този пистолет. Аз, разбира се, не съм говорила с него — не биха ми позволили, — но му е назначен служебен защитник и той ми предаде какво е казал Франк, Франк просто твърди, че всичко е нагласено.

Поаро промърмори:

— А защитникът не е ли на мнение, че ще е по-добре, ако клиентът му измисли някоя по-правдоподобна история?

— Толкова е трудно да се говори с адвокати. Те никога не казват нищо направа. Тревожа се обаче най-много от обвинението в убийство. О, мистър Поаро, убедена съм, че Франк не може да е убил мистър Морли. Искам да кажа, че той наистина нямаше никаква причина.

— Но е истина — каза Поаро, — че когато е дошъл онази сутрин, той все още не е бил назначен на никаква работа?

— Но аз наистина не разбирам каква е разликата, мосю Поаро. Все едно е дали е получил работата сутринта или следобеда.

Поаро каза:

— Но неговата версия беше, че е дошъл да ви разкаже как му е провървяло. А сега излиза, че не е било така. Тогава защо е дошъл?

— О, мосю Поаро, бедният Франк беше много обезсърчен, а пък и, право да ви кажа, предполагам, че е бил и малко пийнал. Клетият Франк е доста лабилен… алкохолът го е размекнал и му се е приискало… приискало му се е да се скара с някого и е дошъл на улица Куин Шарлот, за да си го изкара на мистър Морли, защото, разбирате ли, Франк е изключително чувствителен и неодобрението на мистър Морли ужасно го наскърбяваше и той казваше, че му трови душата.

— Значи той е възнамерявал да му направи скандал в работно време?

— Ами… да… предполагам, че такова е било намерението му. Разбира се, Франк не е трябвало да си мисли подобни неща.

Еркюл Поаро се вгледа замислено в уплашената русокоса млада жена пред него и каза:

— Знаехте ли, че Франк Картър притежава пистолет… или чифт пистолети?

— О, не, мосю Поаро, кълна се, че не. А и въобще не вярвам, че това е истина.

Поаро бавно и объркано поклати глава.

— О, мосю Поаро, помогнете ми! Само ако можех да почувствам, че вие сте на наша страна…

Поаро каза:

— Аз не заставам на ничия страна. Аз съм единствено на страната на истината!

V.

След като се освободи от момичето, Поаро позвъни в Скотланд Ярд. Джап все още не беше се върнал, но сержант Бедоус бе услужлив и му даде нужната информация.

Полицията все още не бе открила никакви доказателства в подкрепа на предположението, че Франк Картър е притежавал пистолет преди покушението в Ексшъм.

Поаро замислено остави слушалката. Това бе точка в полза на Картър. Но засега единствена.

Освен това научи от Бедоус няколко нови подробности за изявлението на Франк Картър по повод назначаването му като градинар в Ексшъм. Той се придържаше към версията, че това е работа на Сикрет Сървис. Те му дали пари в предплата и няколко удостоверения за градинарските му способности, като му казали да кандидатства за работа при главния градинар, мистър Мак Алистър.

Бил инструктиран да подслушва разговорите на другите градинари и да ги проверява за „червени“ уклони, като самият той трябвало да се преструва на малко „червен“. Срещал се и получавал инструкции от някаква жена, която му казала, че е известна като Q. H. 56 и че той й е препоръчан като стабилен антикомунист. Винаги се срещала с него в полумрак и не смятал, че ще може да я разпознае отново. Била червенокоса дама, с много грим.

Поаро изпъшка. Изглежда стилът на Филипс Опенхайм се възраждаше.

Изкушаваше се да се консултира по въпроса с мистър Барнс.

Според мистър Барнс такива неща се случваха.

Последната поща му донесе нещо, което го смути още повече.

Беше евтин пощенски плик, надписан с безформен почерк и облепен с марка от Хартфърдшир.

Поаро го отвори и прочете:

Уважаеми сър,

Надявам се да ми простите, че ви безпокоя, но съм много притеснена и не зная какво да правя. Не искам да се забърквам с полицията по никакъв начин. Знам, че може би трябваше по-рано да разкажа това, което знам, но като казаха, че господарят сам се е застрелял, помислих, че всичко е наред, пък и не исках да въвличам в беда приятеля на мис Невил и не съм си помислила нито за миг, че го е направил, но сега научих, че са го прибрали загдето е стрелял по някакъв джентълмен в провинцията и си помислих, че той може би не е с всичкия си и трябва да кажа, но реших да пиша на вас, защото сте приятел на господарката и изрично ме попитахте онзи ден дали няма нещо и, разбира се, сега ми се иска да ви бях казала още тогава. Но се надявам да не се налага да се забърква полицията, защото това не ми харесва, а и майка ми не би го одобрила. Тя винаги е била много взискателна.

С уважение,

Ваша Агнес Флетчър

Поаро промълви:

— През цялото време бях сигурен, че е замесен някакъв мъж, само че явно съм бил заложил на друг, това е то.