Агата Кристи
Смъртта на мистър Морли (6)

I.

Еркюл Поаро се събуди рано след една определено тежка нощ и стана. Времето бе прекрасно и той тръгна по стъпките си от предишната вечер.

Цветните лехи блестяха в цялата си прелест и макар че Поаро предпочиташе цветята да имат по-подреден вид — стриктно подредени лехи от лилаво мушкато, както в Остенд, — той си даде сметка, че това е върхът на английския градинарски дух.

Той продължи през една розова градина, където правите като конец лехи изпълниха душата му с удовлетворение, после по виещите се пътеки на алпинеума и накрая достигна до оградената със стени кухненска градина.

Тук той забеляза една здрава жена, облечена с вълнено палто и пола, с черни вежди и късо подстригана черна коса, която говореше с нисък изразителен глас на човек, който очевидно беше главният градинар. Поаро забеляза, че разговорът явно не допада много на събеседника й.

В тона на мис Хелън Монтресър се появиха нотки на сарказъм и Поаро пъргаво се измъкна по една странична пътека.

Един градинар, за когото Поаро проницателно допусна, че досега се е подпирал на лопатата си, започна ревностно да копае. Поаро се приближи. Човекът — беше някакъв младеж — трескаво работеше, обърнал гръб към госта, който спря и започна да го наблюдава.

— Добро утро — дружелюбно поздрави Поаро.

— Добро, сър — смотолеви в отговор мъжът, без да спира работата си.

Поаро беше малко изненадан. От опит знаеше, че градинарите се чувстват задължени да дават вид, че работят усърдно, докато човек се приближава към тях, но обикновено с готовност спират и си губят времето, ако ги заговориш.

Той си помисли, че тук има нещо неестествено. Остана на мястото си за няколко минути, наблюдавайки трудещата се фигура. Дали пък в чупката на тези рамене нямаше нещо познато? Или не? Поаро си помисли, че може би вече си е създал навика да чува познати гласове и да вижда познати рамене, когато няма нищо подобно. Дали пък снощните му страхове, че остарява, не бяха оправдани?

Той замислено напусна оградената градина и спря, за да разгледа един стръмен градински хълм с храсти.

Скоро един объл предмет, подобен на луна, се издигна бавно над ръба на оградата край кухнята. Това бе яйцевидната глава на Еркюл Поаро, а очите на Еркюл Поаро изследваха с огромен интерес физиономията на младия градинар, който бе спрял да копае и бършеше с кърпа лицето си.

„Много любопитно и много интересно“ — промълви Еркюл Поаро, докато дискретно снишаваше глава.

Той се спусна от хълмчето и почисти няколкото съчки и листа, които нарушаваха изрядността на одеждите му.

Да, наистина бе много любопитно и интересно, че Франк Картър, който бе получил секретарска служба в провинцията, работи като градинар при Алистър Блънт.

Докато размишляваше по този въпрос, Еркюл Поаро чу звук на гонг и ускори ход към къщата. По пътя той видя домакина да разговаря с мис Монтресър, която току-що бе излязла от кухненската градина през друга врата.

Гласът й прозвуча ясно и отчетливо:

— Много мило от твоя страна, Алистър, но предпочитам да не приемам никакви покани тази седмица, докато твоите американски роднини са при теб!

Блънт каза:

— Джулия е малко нетактична, но наистина няма предвид…

Мис Монтресър спокойно отбеляза:

— По мое мнение тя се държа много безочливо с мен и аз няма да търпя това безочие… от американка или от когото и да било.

Мис Монтресър отмина, а Поаро се приближи, за да установи, че Алистър Блънт има същия глупав вид, както всички мъже, които имат проблеми с роднините си от женски пол. Той унило каза:

— Жените са същински дяволи! Добро утро, мосю Поаро. Денят е прекрасен, нали?

Те тръгнаха към къщата и Блънт продума с въздишка:

— Как ми липсва моята съпруга!

В трапезарията той направи забележка на Джулия:

— Страхувам се, че доста си наскърбила Хелън, Джулия.

Мисис Оливера отвърна невъзмутимо:

— Шотландците са много докачливи.

Алистър Блънт погледна нещастно.

Еркюл Поаро каза:

— Видях, че имате нов градинар. Скоро сте го наели, струва ми се?

— Така е — отвърна Блънт. — Третият ми градинар, Бъртън, напусна преди около три седмици и доведе в замяна това момче.

— Спомняте ли си откъде дойде?

— Съвсем не. МакАлистър го назначи. Някой, струва ми се, ме помоли да го изпробвам. Горещо го препоръча. Това ме изненадва, защото МакАлистър твърди, че не е много добър. Той иска да го уволни.

— Как се казва?

— Данинг… Санбъри… — нещо такова.

— Ще бъде ли много нахално, ако ви попитам колко му плащате?

— Съвсем не. Две лири и петнайсет, ако не се лъжа.

— Но не повече?

— Със сигурност не повече. Може би дори и по-малко. — Виж ти — рече Поаро. — Това е много любопитно. Алистър Блънт го погледна изпитателно, но Джейн Оливера изшумоля с вестник и прекрати разговора.

— Изглежда много хора искат главата ти, чичо Алистър!

— О, четеш за дебатите в Парламента ли? Всичко е наред. Само Арчъртън — той все се бори с вятърни мелници. И има безумни финансови идеи. Ако го оставим да ги изпълни, Англия ще банкрутира за една седмица.

Джейн каза:

— Никога ли не ти се иска да опиташ нещо ново?

— Само ако е по-добро от старото, скъпа моя.

— Но ти никога не би признал, че нещо е по-добро. Винаги ще казваш: „Това е напълно безполезно“ — без дори да си опитал.

— Експериментите могат да нанесат огромни щети.

— Да, но как можеш да приемаш нещата такива, каквито са? Цялата тази разруха, неравенство и несправедливост? Нещо трябва да се направи!

— Общо взето се оправяме доста добре, Джейн.

Джейн прочувствено заяви:

— Необходими са нов рай и нов свят! А вие седите и се тъпчете!

Тя стана и излезе през френския прозорец в градината.

Алистър погледна малко изненадано и с известно неудобство. Той каза:

— Джейн доста се е променила напоследък. Откъде ли й влизат в главата всички тези идеи?

— Не обръщай внимание на думите й — каза мисис Оливера. — Джейн е много глупаво момиче. Знаеш какви са момичетата — ходят по странни сбирки в разни ателиета, където младежите носят смешни вратовръзки, а после се връщат у дома и приказват само глупости.

— Да, но Джейн открай време си е била трезвомислеща млада жена.

— Това е просто модно увлечение, Алистър. Такова е времето.

Алистър Блънт рече:

— Да, наистина времето е такова.

Изглеждаше малко разтревожен.

Мисис Оливера се изправи и Поаро й отвори вратата. Тя излезе намръщена.

Алистър Блънт внезапно каза:

— Разбирате ли, това не ми харесва! Всички приказват такива работи, а те не означават нищо! Всичко е въздух под налягане! Винаги съм се противопоставял на тези неща — нов рай и нов свят! Но какво означава това? И самите те не могат да кажат! Просто се опияняват от думите.

Той неочаквано се усмихна с известна печал.

— Аз май съм измежду последните от старата гвардия.

Поаро запита с интерес:

— А какво би станало, ако ви… отстранят?

— Да ме отстранят! Как го казахте само! — Лицето му изведнъж стана сериозно. — Ще ви кажа. Множество проклети глупаци ще предприемат множество скъпи експерименти. И това ще бъде краят на стабилността, на благоразумието, на платежоспособността. Всъщност — на тази Англия, която познаваме…

Поаро кимна с глава. Той напълно симпатизираше на банкера. Той също одобряваше платежоспособността. И започна да осъзнава по нов начин значението на Алистър Блънт. Мистър Барне му беше споменал нещо, но тогава не се беше замислил особено. И, съвсем неочаквано, той изпита страх…

II.

— Приключих с писмата — каза Блънт при появяването си по-късно сутринта. — А сега, мосю Поаро, ще ви покажа моята градина.

Двамата мъже излязоха заедно навън и Блънт разпалено заговори за своето хоби.

Голямата му гордост беше алпинеумът с редките си алпийски растения и те прекараха в него доста време, през което Блънт сочеше различни дребни и редки видове.

Еркюл Поаро търпеливо слушаше, внимателно пренасяйки тежестта от единия върху другия си крак и леко потръпваше, защото топлината на слънцето предизвикваше усещането, че краката му, запечатани в най-хубавите му лачени обувки, се превръщат в огромни наденици.

Домакинът продължаваше нататък, показвайки различни растения в широката леха край пътеката. Жужаха пчели, а отнякъде съвсем наблизо се чуваше равномерното щракане на градинарски ножици, които разкрасяваха някой лавров храст.

Блънт се спря на края на лехата и погледна назад. Щракането на ножиците беше съвсем близо, макар че градинарят оставаше скрит от погледа.

— Вижте изгледа оттук, Поаро. Тази година карамфилите са прекрасни. Не си спомням откога не съм ги виждал толкова красиви… А това там са лупини. Какви чудни цветове!

Бам! Изстрелът разцепи спокойната утрин и във въздуха ядовито изсвири куршум. Алистър Блънт озадачен се обърна по посока на рехавия пушек, който се издигаше от лавровите храсти.

Чу се внезапно избухване на гневни гласове, храстите се разтвориха и оттам се изтърколиха двама вкопчени един в друг мъже. Прозвуча решителен глас с американски акцент:

— Пипнах те, проклети негоднико! Хвърли пистолета!

Двамата мъже изскочиха на откритото място. Младият градинар, който така усърдно копаеше сутринта, се гърчеше в мощната хватка на някакъв човек, почти една глава по-висок от него.

Поаро го позна веднага. Гласът вече му бе подсказал.

Франк Картър ръмжеше:

— Пуснете ме! Не бях аз, казвам ви! Не съм аз!

Хауърд Рейкс каза:

— Нима? Сигурно просто си стреляш по птиците!

Той спря и погледна новодошлите.

— Мистър Алистър Блънт? Този човек току-що стреля по вас. Хванах го на местопрестъплението.

Франк Картър изкрещя:

— Не е вярно! Аз подрязвах храстите. Чух изстрел и в краката ми падна пистолет. Наведох се и го вдигнах — това е съвсем естествено — а после този тип скочи отгоре ми.

— Пистолетът в ръката ти току-що беше гръмнал!

Със заключителен жест той връчи пистолета на Поаро.

— Да чуем какво ще каже по въпроса ченгето. Добре че те хванах навреме! Сигурно в този твой револвер има още патрони.

Поаро продума:

— Така е.

Блънт гневно се намръщи. Той остро каза:

— Е, Данън… Данбъри… как ви беше името?

Еркюл Поаро го прекъсна с думите:

— Този човек се казва Франк Картър.

Картър гневно се обърна към него.

— Вие през цялото време си точехте зъбите за мен! Дойдохте да ме шпионирате онази неделя. Казвам ви, че не е вярно. Не съм стрелял по него.

Еркюл Поаро любезно попита:

— Добре, в такъв случай, кой стреля!

И допълни:

— Наоколо няма никой друг, освен нас, нали виждате?

III.

Джейн Оливера дотича по пътеката. Косата й се ветрееше зад нея. Очите й бяха разширени от ужас. Останала без дъх, тя промълви:

— Хауърд?

Хауърд Рейкс спокойно каза:

— Здравей, Джейн. Тъкмо спасих живота на чичо ти.

— О! — Тя се спря. — Ти ли?

— Вашето появяване изглежда беше съвсем навременно, мистър… хм… — Блънт се поколеба.

— Това е Хауърд Рейкс, чичо Алистър. Той е мой приятел.

Блънт погледна Рейкс… и се усмихна.

— Охо! — каза той. — Значи вие сте приятелят на Джейн! Дължа ви благодарност.

Пухтейки като локомотив, на сцената се появи Джулия Оливера.

— Чух изстрел. Как е Алистър… Какво… — тя гледаше с невярващ поглед към Хауърд Рейкс. — Вие? Как… какво… как смеете?

Джейн обясни с леден глас:

— Хауърд току-що е спасил живота на чичо Алистър, мамо.

— Какво? Аз… аз…

— Този човек се е опитал да убие чичо Алистър, но Хауърд го хванал и му отнел пистолета.

Франк Картър каза с ожесточение:

— Всички вие сте проклети лъжци!

Мис Оливера, която стоеше със зяпнала уста, объркано произнесе:

— О! — Трябваше й повече от минута, за да си възвърне самообладанието. След това се обърна първо към Блънт: — Скъпи Алистър! Какъв ужас! Слава Богу, че си оцелял. Но сигурно си преживял страхотен шок! Аз… аз самата се чувствам доста слаба. Питам се… дали не бих могла да пийна глътчица бренди?

Блънт бързо отвърна:

— Естествено. Да влезем вътре.

Тя пое ръката му и тежко се отпусна на нея.

Блънт погледна през рамо към Поаро и Хауърд Рейкс.

— Ще можете ли да доведете този приятел? — попита той. — Ще се обадим в полицията да го приберат.

Франк Картър отвори уста, но не можа да каже нито дума. Беше мъртвешки бледен и коленете му се подгънаха. Хауърд Рейкс го повлече недружелюбно.

— Хайде, тръгвай — каза му той.

Франк Картър промълви дрезгаво и неубедително:

— Не е вярно…

Хауърд Рейкс погледна към Поаро.

— Твърде сте мълчалив за детектив с големи претенции! Защо не вземете да се поразмърдате?

— Мисля, мистър Рейкс.

— Предполагам, че има за какво да мислите! Бих казал, че ще загубите работата си заради този случай! Това, че Алистър Блънт в момента е жив, далеч не е ваша заслуга.

— Това е второто ви подобно добро дело, нали, мистър Рейкс?

— Какво, по дяволите, имате предвид?

— Нима вчера не хванахте някакъв човек, който, според вас, е стрелял по Алистър Блънт и министър-председателя?

Хауърд Рейкс отвърна:

— Ами… да. Това, изглежда, ми става навик.

— Но има известна разлика — поясни Еркюл Поаро. — Човекът, когото сте заловили вчера, не е бил истинският автор на изстрела. Сгрешили сте.

Франк Картър навъсено се намеси:

— Той и сега греши.

— Ти млъквай — сопна му се Рейкс.

Еркюл Поаро си промърмори:

— Странно нещо…

IV.

Докато нагласяваше връзката си в точна симетрия, вече облечен за вечеря, Еркюл Поаро се намръщи срещу отражението си в огледалото.

Беше недоволен, но би се затруднил да обясни защо. Понеже, признаваше пред себе си той, случаят беше напълно ясен, Франк Картър наистина бе заловен на местопрестъплението.

Не можеше да се каже, че изпитваше някакво доверие или симпатия към Франк Картър. Той непредубедено си мислеше, че Картър беше точно това, което хората в Англия наричат „нехранимайко“. Той бе от онези противни млади грубияни, по които жените хлътват толкова силно, че отказват да съзрат лошото у тях, колкото и очевидно да е то.

А и цялата версия на Картър беше крайно неубедителна. Тази басня за агентите от Сикрет Сървис, които дошли и му предложили доходна работа — да бъде назначен за градинар и да докладва за разговорите и действията на другите градинари, просто не звучеше достоверно и лесно можеше да бъде опровергана.

Доста плоска измислица — нещо, което, според Поаро, можеше да измисли само човек като Картър.

Пък и нямаше нищо, което да се каже в полза на Картър. Той не можеше да предложи никакво обяснение, освен това, че някой друг е стрелял с пистолета. Повтаряше го неизменно. Всичко било инсценирано.

Не, нищо не можеше да се каже в защита на Картър, освен, може би, странното съвпадение, по волята, на което в два последователни дни Хауърд Рейкс присъстваше на моментите, когато куршумите прелитаха на косъм от Алистър Блънт.

Но това можеше да не означава нищо. Рейкс със сигурност не бе виновен за изстрела на Даунинг Стрийт. А присъствието му тук беше напълно оправдано — бе дошъл, за да е близо до своето момиче. Не, в неговата версия нямаше абсолютно нищо неправдоподобно.

Разбира се, всичко се беше обърнало в полза на Хауърд Рейкс. Когато някой току-що те е отървал от куршума, не можеш да го изгониш от дома си. Най-малкото, което можеш да сториш за него, е да му предложиш приятелството и гостоприемството си. Това очевидно не се нравеше на мисис Оливера, но дори и тя осъзна, че нищо не може да се направи.

Противният приятел на Джейн бе успял да си проправи път към нея и не възнамеряваше да отстъпва!

Вечерта Поаро го изучаваше с аналитичен поглед.

Младежът играеше ролята си доста умело. Не излагаше никакви подривни възгледи, заобикаляше политическите теми, разказваше забавни истории за пътувалия на автостоп и походи в диви места.

„Вече не прилича на вълк — мислеше си Поаро. — Сега си е навлякъл овча кожа. Но под нея? Чудя се…“

Същата вечер, когато Поаро се приготвяше да си ляга, на вратата се почука. Поаро извика:

Да. — В стаята влезе Хауърд Рейкс.

Изражението на Поаро го разсмя.

— Изненадан сте да ме видите ли? Цяла вечер ви държах под око. Не ми хареса видът ви. Бяхте някак си умислен.

— Защо ви притеснява това, приятелю?

— Не зная защо, но ме притеснява. Помислих си, че има някои неща, които ви е трудно да преглътнете.

— Eh bien? И какво от това?

— Е, реших, че ще е най-добре да дойда, за да се изясним. За вчера, имам предвид. Това беше цирк, признавам! Разбирате ли, аз наблюдавах излизането на негово благородие от Даунинг Стрийт 10 и видях как Рам Лал стреля по него. Познавам Рам Лал. Той е добро момче. Малко е избухлив, но дълбоко страда от нещастието на Индия. Е, той не нанесе вреда никому — двата скъпоценни костюма останаха невредими — куршумът премина на километри от тях — ето защо реших да направя сцена с надеждата, че индийчето ще може да изчезне. Сграбчих някакъв нисък дрипльо до мен и се развиках, че съм хванал злодея, като разчитах, че Рам Лал е успял да се измъкне. Но ченгетата бяха прекалено умни. Спипаха го за секунди. Това е всичко. Сега ясно ли ви е?

Еркюл Поаро каза:

— А днес?

— Днес беше различно. Днес наоколо нямаше никакъв Рам Лал. Само Картър беше на разположение. Той наистина гръмна с онзи пистолет! Беше още в ръката му, когато скочих върху него. Предполагам, че щеше да стреля повторно.

Поаро рече:

— Май доста се стараете да осигурите безопасността на мосю Блънт?

Рейкс се усмихна предразполагащо.

— Струва ви се малко странно, нали, особено след всичко, което ви казах? Да, така е. Признавам, че според мен Блънт е човек, който трябва да бъде убит — в името на прогреса, в името на човечеството — нямам предвид конкретната личност — този типичен англичанин е доста приятен посвоему. Ала въпреки моите възгледи при вида на някого, който стреля по него, скачам и се намесвам. Това звучи налудничаво, нали?

— Пропастта между теория и практика понякога е твърде широка.

— С две ръце се подписвам под това! — Мистър Рейкс стана от леглото, на което беше седнал.

Усмивката му бе спокойна и доверчива.

— Просто реших — каза той, — че трябва да дойда и да ви обясня нещата.

Той излезе и внимателно затвори вратата зад гърба си.

V.

— Избави ме. О, Господи, от лоши люде: от зъл поглед запази ме — пееше мисис Оливера с твърд глас, макар и малко фалшиво.

В гласа й имаше нещо безмилостно, от което Поаро заключи, че злият човек, когото тя явно имаше предвид, беше мистър Хауърд Рейкс.

Еркюл Поаро бе придружил домакина и семейството му на утринната служба в селската църква.

Хауърд Рейкс бе попитал с презрителна усмивчица:

— Значи винаги ходите на църква, мистър Блънт?

А Алистър разсеяно бе промърморил нещо от сорта, че хората в провинцията очакват това, пък и нали не можеш да разочароваш енорийския свещеник — типично английска сантименталност, която донякъде обърка младежа и извика съчувствена усмивка върху устните на Поаро.

Мисис Оливера тактично бе придружила домакина си и бе наредила на Джейн да стори същото.

— Езици имат змийски те — извисиха гласчета момченцата от хора, — отрова змийска под устните си крият.

Тенорите и басите се помолиха с жар:

— Вземи ме, о, Господи, от ръцете безбожни. От злите люде запази ме, що пътя ми осяват с изкушения.

Еркюл Поаро опита с колеблив баритон:

— Горделивци клопка ми приготвят — запя той, — разстилат мрежи те за мен! О, да, капан стъкмяват по правия ми път…

Устата му остана отворена.

Той го видя — той ясно видя капана, в който щеше да падне само след миг!

Подобно на човек, изпаднал в транс, Еркюл Поаро остана с отворена уста и поглед, зареян в пространството. Той стоеше така и след като богомолците с шумолене седнаха по местата си, докато най-сетне Джейн Оливера не го дръпна за ръката и не каза рязко:

— Седнете.

Еркюл Поаро седна. Един възрастен брадат пастор напевно произнесе:

— Тук започва Петнадесета глава от Първа книга Царства — и започна да чете.

Но Поаро не чу нищо от терзанията на народа амаликски.

Коварно заложена клопка… мрежа… зейнала пред краката му яма — внимателно изкопана, така че той неизбежно да попадне в нея.

Той беше в унес — в шеметен унес, където отделните факти лудешки се гонеха един след друг, преди да се подредят на строго определените си места.

Приличаше на калейдоскоп — катарами за обувки, чорапогащи, размазано лице, лошият литературен вкус на пажа Алфред, дейността на мистър Амбериотис и ролята, изиграна от покойния мистър Морли — всички те се издигнаха в шеметен вихър, за да се спуснат надолу и се подредят в стройна мозайка.

За първи път в този случай пред очите на Еркюл Поаро се откри правият път напред.

— Защото непокорството е също такъв грях, какъвто е магьосничеството, и упорството е също като идолопоклонничеството. Загдето ти отхвърли думата на Господа, то и Той те отхвърли, за да не бъдеш цар (над Израиля)^[1] — на един дъх прочете свещеникът с разтреперан глас.

Като в просъница Поаро се изправи, за да възхвали Бога с Te Deum.