Агата Кристи
Смъртта на мистър Морли (2)

I.

Беше три без петнадесет, когато телефонът иззвъня.

Еркюл Поаро седеше в един люлеещ се стол и щастливо поглъщаше прекрасния обяд.

Той дори не помръдна при иззвъняването и изчака верния Джордж да дойде и да вдигне слушалката.

— Eh bien? — произнесе той, след като Джордж каза „Един момент, моля“ и закри с ръка слушалката.

— Търси ви старши инспектор Джап, сър.

— Така ли?

Поаро приближи слушалката до ухото си.

— Eh bien, mon vieux^[1] — каза той. — Как вървят делата?

— Вие ли сте, Поаро?

— Естествено.

— Чух, че сте ходили на зъболекар тази сутрин? Вярно ли е?

Поаро промърмори:

— Скотланд Ярд знае всичко!

— Казва се Морли, улица Куин Шарлот 58?

— Да — гласът на Поаро се промени. — Защо?

— Било е истинско посещение, нали? Имам предвид — не сте ходили заради някакви ваши дела?

— Определено не. Дори ми направи три пломби, ако искате да знаете.

— Как ви се видя той? Нещо необичайно в поведението?

— Бих казал не, защо?

Гласът на Джап беше суров и безчувствен.

— Защото скоро след това се е застрелял.

— Какво?

Джап остро попита:

— Изненадан ли сте?

— Откровено казано, да.

Джап рече:

— Това не ме радва особено. Бих искал да поговоря с вас. Ще имате ли нещо против да минете насам?

— Къде сте вие?

— На улица Куин Шарлот.

Поаро отвърна:

— Пристигам веднага.

II.

Един полицай отвори вратата на № 58. Той почтително попита:

— Мосю Поаро?

— Самият той.

— Старши инспекторът е горе. На втория етаж — знаете къде.

Еркюл Поаро каза:

— Бях там тази сутрин.

В стаята имаше трима души. Джап вдигна глава при влизането на Поаро и каза:

— Радвам се да ви видя, Поаро. Тъкмо щяхме да го вдигаме. Искате ли да погледнете преди това?

Човекът с фотоапарат, който бе коленичил до тялото, се изправи.

Поаро пристъпи напред. Трупът лежеше до камината.

Мъртвият мистър Морли изглеждаше почти както в живота. Малко под дясното му слепоочие имаше малка черна дупчица. На пода, до отпуснатата му дясна ръка, лежеше малък пистолет.

Поаро леко поклати глава.

— Е, добре, вече можете да го вдигате — рече Джап.

Отнесоха мистър Морли. Джап и Поаро останаха сами.

Джап каза:

— Извършихме рутинната проверка. Отпечатъци от пръсти и прочие.

Поаро седна.

— Разкажете ми.

Джап сви устни и каза:

— Той може и да се е самоубил. Вероятно се е самоубил. По пистолета има само негови отпечатъци… Само че нещо не ми харесва.

— Какви са вашите възражения?

— Ами да започнем с това, че няма отговор на въпроса защо се е самоубил… Бил е в добро здраве, печелел е добре, никой не знае да е имал проблеми. Няма замесена жена… поне — поправи се предпазливо Джап — доколкото на нас ни е известно. Не е бил потиснат или не на себе си. Отчасти за това съм любопитен да чуя вашето становище. Вие сте го видели тази сутрин и се питах дали не сте забелязали нещо.

Поаро поклати глава.

— Абсолютно нищо. Той беше, как да се изразя, самата нормалност.

— Но това е странно, нали? Мислите ли, че някой би се самоубил в средата на работния ден, така да се каже? Защо да не почака до вечерта? Това би било много по-естествено.

Поаро се съгласи.

— Кога се е случило нещастието?

— Не знаем точно. Изглежда никой не е чул изстрела. Но аз и не мисля, че някой би могъл да го чуе. Оттук до коридора има две врати, като и двете са тапицирани — сигурно за да заглушават виковете на жертвите на зъболекарския стол.

— Твърде вероятно. Пациентите под упойка понякога вдигат доста шум.

— Да. А пък отвън, на улицата, движението е оживено, тъй че някой трудно може да го е чул оттам.

— Кога са го намерили?

— Около един и половина. Пажът, Алфред Бигс. Не може да се каже, че е от най-умните. Изглежда пациентката на мистър Морли за дванадесет и половина е направила страшен скандал, загдето я карат да чака. Към един и десет момчето се качило и почукало. Отговор не последвал и, естествено, то не посмяло да влезе. На няколко пъти вече си имало разправии с мистър Морли и се страхувало да не сбърка отново нещо. Слязло пак долу и пациентката си тръгнала бясна към един и петнадесет. Разбирам я. Чакала е четиридесет и пет минути и е станало време за обяд.

— Коя е тя?

Джап се усмихна.

— Според момчето — мис Шърти, но в дневника е записана като Кърби.

— Каква е била системата за повикване на пациентите?

— Когато Морли бил готов да приеме следващия пациент, той натискал ето това копче и момчето въвеждало пациента.

— И кога го е натиснал за последен път?

— В дванадесет и пет. И момчето въвело един пациент, който чакал. Според дневника — мистър Амбериотис, хотел Савой.

Едва доловима усмивка пробяга по устните на Поаро. Той промърмори:

— Питам се как ли нашият паж се е справил с това име!

— Трябва да призная, че хубаво го е оплескал. Ще го попитаме после, ако решим да се посмеем.

Поаро рече:

— И към колко часа е излязъл този мистър Амбериотис?

— Момчето не го е изпращало и не знае. Много от пациентите просто слизат по стълбите, без да повикат асансьора и си излизат.

Поаро кимна.

Джап продължи:

— Но аз позвъних в хотел Савой. Мистър Амбериотис бе доста точен. Той каза, че погледнал часовника си, след като затворил входната врата и било дванадесет и двадесет и пет.

— Той не ви ли каза нещо важно?

— Не. Само това, че зъболекарят изглеждал напълно нормално и се държал спокойно.

— Eh bien — каза Поаро. — Значи всичко е ясно. Между дванадесет и двадесет и пет и един и половина се е случило нещо, като вероятно е било по-близо до първия час.

— Да. Защото иначе…

— Иначе той щеше да натисне копчето за следващия пациент.

— Точно така. Медицинските данни го потвърждават, доколкото може да им се вярва. Полицейският лекар прегледа тялото в два без двадесет. Той не се ангажира с точност — никой не го прави в наши дни; все казват, че имало твърде много специфични обстоятелства. Но според него Морли не може да се е самоубил по-късно от един часа. Възможно е и малко по-рано, но нищо по-конкретно.

Поаро каза замислено:

— Значи в дванадесет без двадесет и пет нашият зъболекар си е нормален, бодър, учтив, компетентен зъболекар. А след това — отчаяние, мъка — каквото ви дойде наум — и той се самоубива?

— Това е смешно — рече Джап. — Трябва да признаете, че просто е смешно.

— Смешно — вметна Поаро — не е най-точната дума.

— Знам, че наистина не е, но така се казва. Добре тогава — странно, ако така повече ви харесва.

— Негов ли е пистолетът?

— Не, той не е имал пистолет. Никога не е имал. Според сестра му в къщата не е имало такова нещо. Така е в повечето домове. Той, разбира се, може да си го е купил, ако отдавна е замислял да свърши със себе си. Ако е така, скоро ще разберем.

Поаро попита:

— Има ли нещо друго, което ви тревожи?

Джап разтърка носа си.

— Ами позата, в която лежеше. Не бих казал, че е невъзможно човек да падне така, но някак си не ми изглеждаше наред! А пък и по килима имаше някакви следи — като че нещо е било влачено по него.

— Но това е съвсем подозрително.

— Да, освен ако не го е направило онова идиотско момче. Имам чувството, че то може да се е опитало да премести Морли, след като го е открило. То е от онези млади глупаци, които постоянно оплитат конците и всички ги ругаят, затова лъжат както им падне.

Поаро замислено огледа стаята.

Погледна към мивката зад вратата, към картотечния шкаф от другата страна на вратата, към зъболекарския стол до прозореца и обкръжаващата го апаратура, нататък към камината и после обратно към мястото, където бе лежал трупът. На стената до камината имаше втора врата.

Джап проследи погледа му.

— Тук има някакъв малък офис. — Той разтвори вратата.

Това наистина се оказа малка стая с бюро, маса, върху която имаше спиртна лампа, малък котлон за чай и няколко стола. Нямаше други врати.

— Секретарката му е работела тук — обясни Джап. — Мис Невил. Тя, изглежда, отсъства днес.

Очите му срещнаха погледа на Поаро, който рече:

— Да, той ми каза, спомням си. Това също… би могло да бъде довод против тезата за самоубийство?

— Искате да кажете, че тя е била отстранена?

След тези думи Джап замълча, като след малко пак се обади:

— Ако той не се е самоубил, значи са го убили. Но защо? Този вариант изглежда почти толкова невероятен, колкото и другият. По всичко личи, че той е бил мирен и тих човечец. Кой би искал да го убие?

Поаро каза:

— Кой е можел да го убие?

Джап отвърна:

— Отговорът на този въпрос е — почти всеки. Сестра му може да е слязла от апартамента горе и да го е застреляла. Може да го е убил неговият партньор — Райли. Може да го е убил Алфред, пажът. Може да го е застрелял някой от пациентите. — След кратка пауза той добави: — И Амбериотис може да го е убил, най-лесно от всички.

Поаро кимна.

— Но в такъв случай ние трябва да разберем защо.

— Точно така. Отново се връщаме към първоначалния въпрос. Защо? Амбериотис е отседнал в Савой. Защо му е на богатия грък да дойде и да застреля един кротък зъболекар?

— Наистина това е камъкът, които ще ни препъне. Мотивът!

Поаро сви рамене и каза:

— Изглежда сякаш смъртта, твърде неартистично, е объркала човека. Мистериозният грък, богатият банкер, прочутият детектив — колко естествено би било някой от тях да бъде убит! Защото мистериозните чужденци могат да бъдат замесени в шпионаж, богатите банкери имат роднини, които ще забогатеят след смъртта им, а известните детективи могат да се окажат опасни за престъпниците.

— Докато бедният мистър Морли не е бил опасен за никого — тъжно отбеляза Джап.

— Интересно.

Джап се извърна към него.

— Какво имате предвид?

— Нищо особено. Просто една случайна забележка.

И той повтори пред Джап думите на мистър Морли за разпознаването на лица и споменатия пациент.

Джап явно се колебаеше.

— Възможно е, разбира се. Но е малко изсмукано от пръстите. Може да е бил просто някой, който е желаел да запази анонимност. Не забелязахте ли някого от другите пациенти тази сутрин?

Поаро промърмори:

— Забелязах един младеж в чакалнята, който имаше вид точно на убиец.

Джап уплашено рече:

— Какво?

Поаро се усмихна.

— Mon cher, това беше при моето пристигане. Бях нервен, капризен, с две думи — бях в лошо настроение. Всичко ми се виждаше злокобно — чакалнята, пациентите, дори килимът по стълбите! Всъщност мисля, че онзи младеж имаше силен зъбобол, това е всичко!

— Знам какво е — каза Джап. — Но все пак ще проверим вашия убиец. Ще проверим всички, за да разберем дали това е самоубийство или не. Мисля, че първо трябва да проведем още един разговор с мис Морли. Днес разменихме само няколко думи. Разбира се, ударът е тежък за нея, но тя не е от хората, които рухват лесно. Ще отидем при нея още сега.

III.

Висока и неприветлива, мис Морли изслуша двамата мъже и отговори на въпросите им. След това подчерта:

— За мен е невероятно, абсолютно невероятно брат ми да се е самоубил!

Поаро каза:

— Нали разбирате какъв е другият вариант, мадмоазел?

— Искате да кажете — убийство — тя замълча. После бавно произнесе: — Прав сте, този вариант изглежда почти толкова невероятен, колкото и другият.

— Но не чак толкова?

— Не, защото, разбирате ли… в първия случай става дума за нещо, което знам, и то е душевното състояние на брат ми. Аз знам, че на душата му не тегнеше нищо… Знам, че нямаше причина, нямаше никаква причина, поради която той да посегне на живота си!

— Вие сте го видели тази сутрин, преди да започне работа?

— Да, на закуска.

— И той се държеше както обикновено. Не беше разтревожен от нищо?

— Беше разтревожен, но не по начина, който имате предвид. Той беше просто раздразнен!

— И каква беше причината?

— Предстоеше му натоварена сутрин, а помощничката му отсъстваше.

— Мис Невил ли?

— Да.

— Какво работеше тя?

— Водеше цялата му кореспонденция, разбира се, водеше дневника за посещенията и попълваше картоните. Освен това отговаряше за стерилизирането на инструментите, а по време на работа приготвяше пломбите и му ги подаваше.

— Отдавна ли е при него?

— От три години. Тя е ужасно съвестно момиче и ние двамата много я обичаме… обичахме.

Поаро рече:

— Брат ви ми каза, че са я извикали във връзка със заболяване на роднина.

— Да, получи се телеграма, че леля й е получила удар. Замина за Самърсет със сутрешния влак.

— И това подразни брат ви толкова силно?

— Д-д-а — в гласа на мис Морли прозвуча леко колебание. После тя трескаво продължи: — Вие… вие не бива да смятате, че брат ми е безсърдечен. Той просто си помисли… само за миг…

— Слушаме ви, мис Морли?

— Е, че може да е избягала от работа нарочно. О, моля, не ме разбирайте погрешно! Аз съм напълно убедена, че Гладис никога не би сторила подобно нещо. Казах го и на Хенри. Но работата е там, че тя дружи с един твърде неподходящ младеж… Хенри много се дразнеше от това и предположи, че този младеж може да я е накарал да си вземе свободен ден.

— Възможно ли е да е така?

— Не, сигурна съм, че не е. Гладис е много съвестно момиче.

— Но този младеж е способен да предложи подобно нещо?

Мис Морли презрително изсумтя.

— Твърде вероятно, според мен.

— С какво се занимава този млад човек? Как се казва той, между другото?

— Картър, Франк Картър. Той е, или поне беше, застрахователен агент, струва ми се. Загуби работата си преди няколко седмици и изглежда не може да си намери друга. Хенри казваше, и аз смея да го потвърдя, че той е пълен негодник. Всъщност Гладис му даде част от своите спестявания и това ужасно ядоса Хенри.

Джап остро каза:

— Брат ви правил ли е опити да я накара да прекъсне връзката си?

— Да, правил е, знам.

— Значи е напълно възможно този Франк Картър да има зъб на брат ви?

Гренадирката енергично отвърна:

— Ако допускате, че Франк Картър е убил Хенри, то това са глупости. Хенри говори пред момичето против младия Картър, но тя не се вслуша в думите му — влюбена е във Франк като последната глупачка.

— Можете ли да се сетите за някой друг, който е имал нещо против брат ви?

Мис Морли поклати глава.

— Добре ли се спогаждаха с неговия партньор, мистър Райли?

Мис Морли язвително отговори:

— Доколкото човек изобщо може да се спогажда добре с един ирландец!

— Какво искате да кажете с това, мис Морли?

— Ирландците са избухливи и имат вродена склонност към всевъзможни кавги. Мистър Райли обичаше да спори за политика.

— Това ли е всичко?

— Това е всичко. Мистър Райли е неудовлетворителен в доста отношения, но е много умел в работата си… поне така твърдеше брат ми.

Джап настоя:

— В кои отношения е неудовлетворителен?

Мис Морли се поколеба, после каза язвително:

— Прекалено много пие… но ви моля това да си остане между нас.

— Имало ли е някакви пререкания между него и брат ви по този повод?

— Хенри му даде един-два съвета. В зъболекарската работа — продължи нравоучително мис Морли — е необходима сигурна ръка. А дъхът на алкохол никак, не вдъхва доверие.

Джап кимна в знак на съгласие. После каза:

— Можете ли да ни кажете нещо за финансовото състояние на вашия брат?

— Хенри печелеше добре и е заделил известна сума настрана. Всеки от нас двамата имаше малки лични приходи, останали ни от нашия баща.

Джап промърмори, покашляйки се леко:

— Вие, предполагам, знаете дали брат ви е оставил завещание?

— Да, има завещание и аз мога да ви кажа какво гласи. Оставя сто лири на Гладис Невил и всичко останало — на мен.

— Ясно. А сега…

На вратата рязко се почука. След това иззад нея се появи лицето на Алфред. Облещените му очи оглеждаха най-подробно двамата посетители, докато устата му изстреля:

— Мис Невил. Върна се и е много разстроена. Пита дали да влезе.

Джап кимна и мис Морли рече:

— Кажи й да дойде, Алфред.

— Добре — отвърна Алфред и изчезна. Мис Морли въздъхна и произнесе натъртено:

— Това момче е цяло мъчение.

IV.

Гладис Невил беше високо, русокосо, малко анемично момиче, на около двадесет и осем години. Макар че очевидно бе много разстроена, нейната интелигентност пролича веднага.

Под претекст, че трябва да прегледат книжата на мистър Морли, Джап я отведе в малкия офис до камината, далеч от мис Морли.

Тя няколко пъти повтори:

— Просто не мога да повярвам! Струва ми се абсолютно невероятно мистър Морли да направи подобно нещо!

Тя потвърди, че той изобщо не е бил угрижен или притеснен.

Тогава Джап започна:

— Днес сте отсъствали, мис Невил…

Тя го прекъсна.

— Да, и това беше всъщност някаква отвратителна шега! Мисля, че е ужасно хората да правят такива неща. Господи!

— Какво имате предвид, мис Невил?

— Ами на леля й нямаше абсолютно нищо. Тя беше по-добре от всякога. Остана изумена, когато се появих така внезапно. Естествено, аз се зарадвах, че… но иначе направо побеснях. Да ми изпращат такава телеграма, да ме тревожат и всичко останало…

— Пазите ли телеграмата, мис Невил?

— Мисля, че я изхвърлих на гарата. Вътре пишеше само: „Леля ви получи удар снощи. Моля, елате веднага.“

— Напълно ли сте сигурна, че… хм… — Джап деликатно се покашля, — автор на телеграмата не е вашият приятел, мистър Картър?

— Франк? Но защо? О! Разбирам, имате предвид… нагласена работа между нас двамата? Не, моля ви, господин инспектор, никой от нас не би сторил такова нещо.

Нейното възмущение бе напълно искрено и Джап трябваше да положи доста усилия, докато я успокои. Но един въпрос, свързан с пациентите от тази сутрин, я върна към присъщата й компетентност.

— Всички са записани тук в дневника. Предполагам, че вече сте погледнали в него. Повечето ги познавам. В десет часа — мисис Соумс, тя беше за нова коронка. В десет и половина — лейди Грант, възрастна жена, живее в Лаундъс Скуеър. В единадесет — мосю Еркюл Поаро, той идва редовно. О, разбира се, това е той! Моля да ме извините, мосю Поаро, но аз наистина съм толкова разстроена! В единадесет и тридесет — мистър Алистър Блънт, това е онзи банкер — кратко посещение, защото мистър Морли бе подготвил пломбата предишния път. Следва мис Сейнсбъри Сийл — тя се обади извънредно, имала болки и мистър Морли я вмести в графика. Тя приказва страшно много, просто не млъква, и е ужасно придирчива. След това в дванадесет часа е мистър Амбериотис — той е нов пациент, обади се от хотел Савой. Мистър Морли приема доста чужденци и американци. После, в дванадесет и половина — мис Кърби. Тя е от Уърдинг.

Поаро попита:

— Когато пристигнах, тук чакаше един висок джентълмен, военен. Кой би могъл да е той?

— Предполагам някой от пациентите на мистър Райли. Да ви донеса ли и неговия списък?

— Ще ви бъдем благодарни, мис Невил.

Тя излезе само за няколко минути. Върна се с книга, подобна на дневника на мистър Морли и прочете:

— Десет часа — Бети Хийт (това е едно момиченце на девет години). Единадесет — Абъркромби.

— Абъркромби! — промълви Поаро. — C’était ça!^[2] — Единадесет и половина — мистър Хауърд Рейкс. Дванадесет часа — мистър Барсе. Това са всички пациенти за тази сутрин. Разбира се, мистър Райли не е толкова натоварен колкото мистър Морли.

— Можете ли да ни разкажете нещо за тези пациенти на мистър Райли?

— Полковник Абъркромби е стар пациент и всичките деца на мисис Хийт посещават мистър Райли. Нищо не мога да ви кажа за мистър Рейкс или мистър Барнс, макар да ми се струва, че съм чувала имената им. Нали разбирате, понеже аз приемам всички телефонни обаждания…

Джап каза:

— Можем да попитаме лично мистър Райли. Бих искал да се видя с него колкото е възможно по-скоро.

Мис Невил излезе. Джап се обърна към Поаро.

— Всички те са стари пациенти на мистър Морли, освен Амбериотис. Смятам скоро да проведа един интересен разговор с мистър Амбериотис. Както се оказва, той е последният човек, който е видял Морли жив, и ние трябва да се уверим, че когато го е видял за последен път, Морли е бил жив.

Поаро бавно каза, клатейки глава:

— Предстои ви откриването на мотив.

— Зная. Това ще бъде наистина трудно. Но може би в Скотланд Ярд ще открием нещо за Амбериотис. — После рязко добави: — Твърде замислен сте, Поаро!

— Чудно ми е.

— Кое?

Поаро каза с тънка усмивка:

— Защо старши инспектор Джап?

— А?

— Попитах: защо старши инспектор Джап? Често ли изпращат служители от вашия ранг да разследват случаи на самоубийство?

— В интерес на истината, случих се наблизо по това време — бях в Лавенхамс, на улица Уигмор. Доста съвършен механизъм за измами си били изработили там. От службата ме откриха по телефона и ми казаха да намина насам.

— Но защо се обадиха на вас?

— Ами това… това е много просто. Заради Алистър Блънт. Щом като началникът разбрал, че той е бил тук тази сутрин, веднага се обадил в Скотланд Ярд. Мистър Блънт е един от хората в тази страна, за които трябва да се грижим.

— Искате да кажете, че има хора, които биха искали да го… отстранят?

— Сто на сто. Първо — червените, също и нашите приятели — неофашистите. Блънт и неговата групировка здраво стоят зад сегашното правителство. Той е солидната, консервативна финансова опора на страната. Ето защо при най-малкото съмнение за някакъв номер тук, тази сутрин, насочен срещу него, от горе поискаха щателно разследване.

Поаро кимна.

— За това, повече или по-малко, се досетих. И точно такова чувство имам — той изразително разпери ръце, — че може би е станала някаква… грешка. Истинската жертва е бил… е трябвало да бъде Алистър Блънт. Или може би това е само начало… начало на някаква операция? Усещам… — той подуши въздуха, — усещам мириса на големи пари в тази работа!

Джап каза:

— Май се впускате в догадки.

— Допускам, че клетият Морли е само пионка в голямата игра. Може би е знаел нещо, може би е казал нещо на Блънт, или са се опасявали, че може да му каже нещо.

Той спря, защото в стаята влезе Гладис Невил.

— Мистър Райли е зает с изваждане на зъб — рече тя. — Ще бъде свободен след около десет минути, ако нямате нищо против.

Джап каза, че няма и че може междувременно да проведе още един разговор с младия Алфред.

V.

Алфред се разкъсваше между нервност, удоволствие и патологичния страх, че може да бъде обвинен за всичко, което се е случило! Той бе само от две седмици при мистър Морли, но през тези две седмици, последователно и методично, бе правил всичко погрешно. Постоянните обвинения бяха подкопали вярата му в самия себе си.

— Той като че ли беше малко по-раздразнителен от друг път — отговори на зададения му въпрос Алфред. — Не се сещам за нищо друго. Никога не бих си помислил, че ще се самоубива.

Поаро се намеси:

— Трябва да ни разкажеш — каза той — всичко, което си спомняш от тази сутрин. Ти си много важен свидетел и твоите наблюдения могат да ни окажат неоценима услуга.

Лицето на Алфред се наля с обилна червенина и гърдите му се издуха. Той вече бе дал на Джап кратък отчет за случилото се сутринта. Сега възнамеряваше да разшири разказа си. В него се промъкваше уютното усещане за значимост.

— Мога да ви разкажа всичко — рече той. — Вие само ме питайте.

— Да започнем с това дали тази сутрин се е случило нещо необичайно?

Алфред помисли една минута, а после отвърна, доста скръбно:

— Не мога да си спомня. Всичко си беше нормално.

— Нямаше ли някакви непознати в къщата?

— Не, сър.

— Дори измежду пациентите?

— Не разбрах, че питате и за тях. Не е идвал никой, дето не е имал час, ако това имате предвид — всички са записани в дневника.

Джап кимна. Поаро попита:

— Възможно ли е някой да е влязъл отвън?

— Не може. Нали трябва да има ключ.

— Но да излезеш от къщата е съвсем лесно?

— А, да, само натискаш дръжката, излизаш и дръпваш вратата зад себе си. Мнозина го правят, както вече ви казах. Често слизат по стълбите, нали разбирате, докато аз качвам следващия с асансьора.

— Ясно. А сега ни разкажи просто кой дойде първи тази сутрин и тъй нататък. Описвай ги, ако не можеш да си спомниш имената им.

Алфред се замисли за минута. После каза:

— Една дама с малко момиченце за мистър Райли и една мисис Соуп или някакво си такова име за мистър Морли.

Поаро рече:

— Съвсем правилно. Продължавай.

— После една друга възрастна дама, доста натруфена — дойде с „Даймлер“. След като тя си замина, пристигна един военен, и точно след него дойдохте вие — той кимна към Поаро.

— Така.

— После дойде американецът…

Джап рязко каза:

— Американец ли?

— Да, сър. Един младичък. Беше истински американец — личеше му по гласа. Той доста подрани. Трябваше да дойде след единадесет и половина, а отгоре на всичко той пак не го спази.

Джап остро рече:

— Това пък какво означава?

— Нямаше го. Слязох за него, когато мистър Райли позвъни в единадесет и половина — беше малко по-късно, в интерес на истината — а него го нямаше. Сигурно се е паникьосал и е избягал. — Той компетентно допълни: — Случва се понякога.

Поаро каза:

— Значи той трябва да е излязъл малко след мен?

— Точно така, сър. Вие излязохте, след като бях качил един тежкар, който дойде с „Ролс“. Страхотна кола — мистър Блънт. После слязох да ви изпратя и въведох една дама. Мис Сам Бери Си или нещо подобно. И после аз… хм, ако трябва да призная, само отскочих до кухнята, за да си взема закуската, и докато бях там, звънецът звънна — звънецът на мистър Райли — и аз отидох и, както ви казах, американският господин се беше изнизал. Качих се и докладвах на мистър Райли и той малко го наруга, както прави обикновено.

Поаро каза:

— Продължавай.

— Чакайте да видя какво стана после. А, да, после позвъня звънецът на мистър Морли за тази мис Си, а тежкарят си излезе, докато качвах мис Еди-коя Си в асансьора. После пак слязох долу и дойдоха двама джентълмени — един нисък човек със смешен, писклив глас, не мога да си спомня името му. Той беше за мистър Райли. И един дебел чужденец за мистър Морли. Мис Си не се бави дълго — не повече от петнадесет минути. Изпроводих я, а после качих господина чужденец. Вече бях завел другия господин при мистър Райли веднага щом пристигна.

— И не си видял мистър Амбериотис, чужденеца, да излиза?

— Не сър, не го видях. Сигурно си е тръгнал сам. Не видях никой от тези двамата господа.

— Къде беше от дванадесет нататък?

— Винаги седя в асансьора, докато чакам да се звънне на вратата или на един от двата звънеца.

Поаро каза:

— И вероятно си чел?

Алфред отново се изчерви.

— В това няма нищо лошо, сър. Не е като да правя нещо друго.

— Съвсем вярно. Какво четеше?

— „Смърт в дванадесет без четвърт“, сър. Американски детективски роман. Страхотен е, сър, наистина! Там постоянно се гърмят.

Поаро едва забележимо се усмихна. Сетне каза:

— От мястото, където седиш, можеш ли да чуеш входната врата?

— Имате предвид ако някой излиза ли? Струва ми се, че не, сър. Искам да кажа, не би трябвало да забележа! Разбирате ли, асансьорът е чак в дъното на коридора и малко зад ъгъла. Входният звънец и звънците от кабинетите са точно отзад. Тях не можеш да пропуснеш.

Поаро кимна, а Джап попита:

— Какво стана после?

Алфред сви вежди във върховно усилие на паметта.

— Само последната дама, мис Шърти. Очаквах да звънне звънецът на мистър Морли, но той не звънваше и към един часа дамата, която чакаше, стана много нервна.

— Не ти ли дойде наум да се качиш и да провериш дали мистър Морли не е готов?

Алфред решително поклати глава.

— Съвсем не, сър. Не бих и помислил за такова нещо. Защото смятах, че последният господин е все още горе. Трябваше да изчакам звънеца. Разбира се, ако знаех, че мистър Морли се е гръмнал…

Алфред поклати глава с мрачна наслада.

Поаро запита:

— Кога обикновено звънеше звънецът — преди да слезе пациентът или след това?

— Зависи. Обикновено пациентът слиза по стълбите, а после звънва звънецът. Ако извикат асансьора, вероятно звънецът ще иззвъни, докато слизаме надолу. Но все пак не е строго определено. Понякога минаваха няколко минути, преди мистър Морли да позвъни за следващия пациент. Ако пък бърза, ще позвъни още щом предишният излезе от стаята му.

— Разбирам… — Поаро замълча за миг, а после продължи: — Изненадва ли те самоубийството на мистър Морли, Алфред?

— Направо съм сащисан. Той нямаше никаква причина да се гръмне, поне доколкото аз знам… О! — очите на Алфред станаха големи и кръгли. — Да не би… да не би да са го убили?

Поаро се обади преди Джап да се е намесил:

— Ако допуснем, че е така, това по-малко ли би те изненадало?

— Ами не зная със сигурност, сър. Не виждам кой ще иска да убие мистър Морли. Той беше… той си беше съвсем обикновен човек, сър. Наистина ли са го убили, сър?

Поаро изрече със сериозен глас:

— Трябва да имаме предвид всички варианти. Затова ти казах, че можеш да се окажеш много важен свидетел и трябва да се опиташ да възстановиш всичко, което се е случило сутринта.

Той натърти последните думи и Алфред сви вежди в изумително усилие на паметта.

— Не мога да се сетя за нищо друго, сър. Наистина не мога.

Гласът на Алфред бе изпълнен с печал.

— Добре, Алфред. Значи си сигурен, че никой друг, освен пациентите, не е влизал тази сутрин в къщата?

— Никой външен човек, сър. Онзи приятел на мис Невил се завъртя насам и много се обезпокои, че нея я няма.

Джап рязко попита:

— Кога беше това?

— Беше малко след дванадесет. Когато му казах, че мис Невил отсъства за целия ден, той изглеждаше много разтревожен и каза, че ще изчака, за да се срещне с мистър Морли. Казах му, че мистър Морли ще бъде зает чак до обяд, но той рече, че това няма значение и ще го чака.

Поаро запита:

— И изчака ли го?

В очите на Алфред се появи уплаха.

— Брей… въобще и не помислих за това! Той влезе в чакалнята, но после го нямаше там. Сигурно му е омръзнало да чака и е решил да дойде някой друг път.

VI.

Когато Алфред излезе от стаята, Джап каза остро:

— Мислите ли, че е разумно да се говори за убийство пред това хлапе?

Поаро сви рамене.

— Мисля, че да. Това ще е стимул за него да си спомни нещо подозрително, което може би е видял или чул, и зорко да бди за всичко, което става тук.

— Все пак ние не искахме това да се разчува толкова скоро.

— Няма да се разчуе, mon cher. Алфред чете детективски романи. Той е луд по престъпленията. Каквото и да излезе от устата му, то ще бъде приписано на неговото болезнено криминално въображение.

— Хм, може би сте прав, Поаро. А сега да чуем какво ще ни каже Райли.

Кабинетът и офисът на мистър Райли бяха на първия етаж. Те бяха просторни колкото и горните, но не бяха толкова светли и така богато мебелирани.

Партньорът на мистър Морли беше висок, мургав млад мъж, с кичур коса, небрежно надвиснал над челото му. Имаше приятен тембър и много проницателен поглед.

— Надяваме се, мистър Райли — каза Джап, след като се представи, — че вие можете да хвърлите повече светлина върху това събитие.

— Значи се мамите, защото не мога — отвърна мистър Райли. — Ще ви кажа само това: Хенри Морли беше последният човек, който би посегнал на живота си. Аз бих могъл да направя това, но не и той.

— Защо вие бихте могъл да го направите? — запита Поаро.

— Защото имам море от проблеми — отговори мистър Райли. — Парични проблеми, например! Доходите ми никога не могат да покрият разноските. Но Морли беше внимателен човек. При него няма да откриете нито дългове, нито парични проблеми.

— Може би любовни истории? — предположи Джап.

— Морли и любовна история! В неговия живот нямаше никакви радости! Бедничкият, живееше под чехъла на сестра си.

Джап започна да задава на Райли въпроси за подробностите около пациентите, които го бяха посещавали тази сутрин.

— О, струва ми се, че всички те са почтени хора и извън всякакво подозрение. Малката Бети Хиит е чудесно дете — цялото семейство са ми били пациенти. Полковник Абъркромби също е стар пациент.

— Какво ще кажете за мистър Хауърд Рейкс? — попита Джап.

Райли широко се усмихна.

— Този, който ми избяга ли? Никога досега не е идвал. Не зная нищо за него. Обади се тази сутрин и направо помоли за час.

— Откъде се обади?

— От хотел Холбърн Палас. Мисля, че е американец.

— Така каза и Алфред.

— Няма начин Алфред да не знае — каза мистър Райли. — Той е запален по разни филми.

— А другият ви пациент?

— Барнс ли? Смешен, педантичен човечец. Пенсиониран държавен служител. Живее в Ийлинг Уей.

След кратка пауза Джап каза:

— Какво можете да ни кажете за мис Невил?

Мистър Райли повдигна веждите си.

— Хубавичката руса секретарка? Там няма нищо, приятелю! Отношенията й със стария Морли бяха абсолютно изрядни — сигурен съм.

— Не съм и допускал противното — рече Джап, като едва забележимо се изчерви.

— Моя грешка — каза Райли. — Моля ви да извините мръсното ми подсъзнание. Помислих, че това е опит от ваша страна да докажете валидността на cherchez la femme^[3] Простете, че се опитвам да кажа нещо на вашия език — обърна се той бащински към Поаро. — Имам прекрасно произношение, нали? Така е, когато те обучават монахини.

Подобна насмешливост не се понрави на Джап. Той попита:

— Знаете ли нещо за онзи младеж, за когото тя е сгодена? Името му, доколкото разбрах, е Картър, Франк Картър.

— Морли не го одобряваше. Опита се да накара мадмоазел Невил да го изостави.

— Това може би е подразнило Картър?

— Вероятно ужасно го е подразнило — съгласи се весело мистър Райли.

След кратка пауза той добави:

— Извинете, вие нали разследвате самоубийство, а не убийство?

Джап каза с рязък глас:

— Е, ако е убийство, тогава имате ли някакви предположения?

— Съвсем не! Бих се радвал да го е сторила Джорджина! Тя е от онези жени, които винаги са навъсени, винаги трезвомислещи. Но се боя, че моралните й устои са твърде непоклатими. Разбира се, и аз бих могъл лесно да се кача по стълбите и да го застрелям, но не съм. Всъщност не мога да си представя кой би искал да убие Морли. Но не мога да допусна, че се е самоубил.

После допълни с променен глас:

— В интерес на истината, аз много съжалявам… Не трябва да съдите по държанието ми — просто съм нервен. Старият Морли ми беше симпатичен и ще ми липсва.

VII.

Джап затвори телефонната слушалка. Когато се обърна към Поаро, лицето му бе доста мрачно.

Той каза:

— Мистър Амбериотис не се чувства много добре и предпочита да не се среща с никого днес. Но той ще се срещне с мен и няма да ми се изплъзне! Имам човек в Савой, готов да го проследи, ако се опита да се измъкне.

Поаро замислено рече:

— Смятате ли, че Амбериотис е застрелял Морли?

— Не зная. Но той последен е видял Морли жив. И е нов пациент. Според неговите думи, той е оставил Морли жив и здрав в дванадесет и двадесет и пет. Това може да е вярно, а може и да не е. Ако Морли е бил здрав и читав, то ние трябва да възстановим случилото се след това. До следващия му час е имало още пет минути. Дали в тези пет минути при него не е влязъл някой? Например Картър? Или Райли? Какво е станало? Защото в резултат на това, към дванадесет и половина или най-късно — един без двадесет и пет, Морли е бил мъртъв. В противен случай той щеше да натисне звънеца или да изпрати съобщение на мис Кърби, че не може да я приеме. Не, той или е бил убит, или някой му е казал нещо, което издъно е преобърнало душата му и той е отнел собствения си живот.

Джап замълча за миг.

— Ще говоря с всички пациенти, които са го виждали тази сутрин. Съществува възможността той случайно да е споменал пред някого от тях нещо, което да ни насочи по вярната следа.

Той погледна часовника си.

— Мистър Алистър Блънт каза, че може да ми отдели няколко минути в четири и петнадесет. Ще отидем първо при него. Къщата му е в Челси. После, на път към Амбериотис, можем да посетим мис Сейнсбъри Сийл. Предпочитам да знам колкото се може повече, преди да се заема с нашия гръцки приятел. След това ще разменя няколко думи с американеца, който, според вас, „имал вид на човек, готов на убийство“.

Еркюл Поаро поклати глава.

— Не на човек, готов на убийство, а на човек, страдащ от зъбобол.

— Както и да е, ще се срещнем с този мистър Рейкс. Неговото поведение е, най-меко казано, странно. Ще проверим и телеграмата на мис Невил, и нейната леля, и младия й приятел. На практика ще проверим всичко и всички.

VIII.

Алистър Блънт никога не се беше излагал на показ пред широката публика. Вероятно защото самият той бе тих и затворен човек. Вероятно защото дълги години бе изпълнявал по-скоро ролята на принц консорт, отколкото на крал.

Ребека Сансеверато, по баща Арнхолт, беше една разочарована жена на четиридесет и пет, когато дойде в Лондон. И двамата й родители произхождаха от богати семейства. Майка й бе наследница на европейската фамилия Ротерщайн. Баща й беше начело на великата американска банкова къща Арнхолт. Благодарение на злощастната гибел на двамата й братя и братовчед й при самолетна катастрофа, Ребека Арнхолт стана единствена наследница на несметно богатство. Тя се омъжи за известния европейски аристократ принц Фелипе ди Сансеверато. Разведе се с него и получи право на опека над детето от брака им три години по-късно, след като бе прекарала две от тях в тежко съжителство с един негодник, чийто обноски бяха покрити с ужасна слава. Няколко години по-късно детето й почина.

Огорчена от страданията, Ребека Арнхолт насочи своите безспорни умствени способности към финансите — усетът към тях бе в кръвта й. Тя пое банковите дела на баща си.

С огромните си владения, тя остана влиятелна фигура във финансовия свят, дори и след неговата смърт. Пристигна в Лондон и Лондонската борса изпрати при нея в Кларидж един от младшите си сътрудници с различни книжа. Шест месеца по-късно светът бе наелектризиран от новината, че Ребека Сансеверато се омъжва за мъж, по-млад от нея с почти двадесет години, — Алистър Блънт.

Понесоха се обичайните подигравки и усмивки. Ребека, казваха приятелите й, си остана неизлечима глупачка по отношение на мъжете! Първо — Сансеверато; сега пък — този младеж. Разбира се, той се жени за нея единствено заради парите й. Тя пак си търси белята! Но за всеобща изненада, бракът бе успешен. Оказа се, че хората, които пророкуваха, че Алистър Блънт ще похарчи парите й за други жени, са сгрешили. Той остана безропотно предан на своята съпруга. Дори след нейната смърт, десет години по-късно, когато всички очакваха да се развилнее като наследник на огромното й богатство, той не се ожени повторно. Продължи да живее по същия скромен и прост начин. Неговият финансов гений не бе по-слаб от този на жена му. Преценките и сделките му бяха перфектни, а почтеността му — пословична. С брилянтните си способности той управляваше широките интереси на Арнхолт и Ротерщайн.

Навлезе в обществото съвсем малко. Имаше една къща в Кент и една в Норфък, където прекарваше уикендите, но не с весели компании, а с няколко скромни и скучни приятели. Обичаше голф и играеше доста добре. Занимаваше се с градината си.

Такъв бе човекът, към когото старши инспектор Джап и Еркюл Поаро се носеха с едно такси в леко напреднала възраст.

Готик Хаус бе една от забележителностите на „Челси Имбанкмънт“. Отвътре къщата беше луксозна — разточително непринудена. Не бе твърде модерна, но беше видимо удобна.

Алистър Блънт не ги накара да чакат. Дойде при тях почти веднага.

— Старши инспектор Джап?

Джап пристъпи напред и представи Еркюл Поаро. Блънт го погледна с интерес.

— Разбира се името ви ми е познато, мосю Поаро. И със сигурност… някъде… съвсем скоро… — той замълча и смръщи вежди.

Поаро каза:

— Тази сутрин, мосю, в чакалнята на ce pauvre^[4] мосю Морли.

Лицето на Алистър Блънт се проясни. Той рече:

— Разбира се. Знаех си, че съм ви срещал някъде. — Той се обърна към Джап: — С какво мога да ви бъда полезен? Ужасно съжалявам за случилото се с клетия Морли.

— Изненадан ли сте, мистър Блънт?

— Много съм изненадан. Разбира се, аз знаех за него твърде малко, но ми се струва, че беше най-неподходящият за самоубийство човек.

— В добро състояние на здравето и духа ли бе той тази сутрин?

— Мисля, че да. — Алистър Блънт спря за миг, а после продължи с почти момчешка усмивка: — Право да си кажа, аз съм най-ужасният страхливец, що се отнася до ходене на зъболекар. И просто ненавиждам тези зверски бормашини, които забиват в мен. Затова наистина не съм забелязал нищо друго. И така, докато всичко свърши и станах да си вървя. Но трябва да призная, че тогава мистър Морли изглеждаше напълно естествен — бодър и зает с работата си.

— Често ли ходехте при него?

— Мисля, че това беше третото или четвъртото ми посещение. Никога не съм имал проблеми със зъбите си до миналата година. Предполагам, че е от възрастта.

Еркюл Поаро запита:

— Кой пръв ви препоръча мистър Морли?

Блънт събра веждите си в опит да се съсредоточи.

— Чакайте да си помисля… Заболя ме… и някой ми каза, че човекът, при който трябва да отида, е Морли, на улица Куин Шарлот… не, за нищо на света не мога да се сетя кой беше. Съжалявам.

Поаро каза:

— Бихте ли могъл да уведомите някой от нас ако случайно си спомните?

Алистър Блънт го погледна с любопитство и каза:

— Да… Разбира се. Но защо? Нима това е от някакво значение?

— Имам чувството, — отвърна Поаро, — че това може да се окаже от огромно значение.

Те вече слизаха по стълбите, когато пред къщата спря една кола. Беше спортен модел — една от онези коли, които принуждават човек да се гърчи, за да извади тялото си, част по част, изпод волана.

Младата жена, която правеше това в момента, изглеждаше сякаш се състои главно от ръце и крака. Тя успя най-сетне да се измъкне, когато двамата мъже завиха надолу по улицата.

Момичето се изправи на платното и се загледа след тях. После рязко и енергично извика:

— Хей!

Не схващайки, че повикът е отправен към тях, двамата продължиха, без никой от тях да се обърне и момичето повтори:

— Хей! Хей! Вие там!

Те спряха и погледнаха назад въпросително. Момичето се приближи. Впечатлението за ръцете и краката се потвърждаваше. Бе тънка и стройна, а интелигентното й, живо лице компенсираше липсата на истинска красота. Бе мургава, със силно загоряла от слънцето кожа.

Обърна се към Поаро:

— Аз знам кой сте вие — вие сте детективът Еркюл Поаро! — Гласът й бе топъл и дълбок, със следи от американски акцент.

Поаро каза:

— На вашите услуги, мадмоазел.

Очите й се спряха върху неговия спътник.

Поаро рече:

— Старши инспектор Джап.

Очите й се разшириха — изглеждаше почти разтревожена. С едва доловим трепет в гласа, тя каза:

— За какво сте идвали тук? Нищо… нищо не се е случило с чичо Алистър, нали?

Поаро бързо попита:

— Защо мислите, че нещо се е случило?

— Значи не е? Хубаво.

Джап поде въпроса на Поаро:

— Защо смятате, че нещо може да се случи на мистър Блънт, мис…?

Той направи въпросителна пауза.

Момичето механично каза:

— Оливера. Джейн Оливера, — после леко и твърде неубедително се засмя. — Ами, щом има ченгетата пред вратата, значи трябва да има и бомба на тавана, нали?

— Щастлив съм да ви кажа мис Оливера, че с мистър Блънт не се е случило нищо.

Тя погледна Поаро право в очите:

— Той ли ви потърси за нещо?

Джап каза:

— Ние го потърсихме, мис Оливера, за да разберем дали може да хвърли светлина върху един случай на самоубийство от тази сутрин.

Тя рязко попита:

— Самоубийство ли? Кой? Къде?

— Един господин на име Морли, зъболекар, на улица Куин Шарлот номер 58.

— О! — каза с безразличие Джейн Оливера. — О!…

Тя премести погледа си и се намръщи. После неочаквано каза:

— О, но това е абсурдно! — После се завъртя на пети и, изоставяйки ги внезапно и безцеремонно, се затича по стълбите на Готик Хаус, отключи вратата и влезе вътре.

— Хм, — каза Джап, докато гледаше след нея, — твърде странни думи.

— Интересно! — отбеляза меко Поаро.

Джап се окопити, погледна часовника си и спря едно приближаващо се такси.

— Ще имаме време пътьом да се срещнем с мис Сейнсбъри Сийл, преди да отидем в Савой.

IX.

Мис Сейнсбъри Сийл седеше в слабо осветеното фоайе на хотел Гленгъри Корт и пиеше чай.

Тя се развълнува от появата на полицай, облечен в цивилни дрехи, но Поаро установи, че е приятно изненадана. Той със съжаление забеляза, че тя все още не е зашила токата на обувката си.

— Наистина, господин офицер, просто не зная къде бихме могли да отидем за по-голяма дискретност. Трудно е — точно време за чай… но може би вие бихте изпили един чай заедно с… вашия… приятел…

— За мен не, благодаря, мадам, — каза Джап. — Това е мосю Еркюл Поаро.

— Наистина ли? — рече мис Сейнсбъри Сийл. — Тогава може би… сигурен ли сте… и никой от вас няма да пие чай? Не! Ами, може би бихме могли да отидем в салона, макар че там често е пълно с хора… О, виждам едно кътче ето там — в ъгъла. Хората тъкмо стават. Ще отидем ли там…?

Тя ги поведе към относителната изолираност на едно канапе и две кресла, разположени в една ниша. Поаро и Джап я последваха, като последният събра шала и кърпичката, които мис Сейнсбъри Сийл изпускаше по пътя. После и ги възвърна.

— О, благодаря ви… толкова съм разсеяна. А сега ви моля, господин инспектор… не, старши инспектор, нали… задайте ми всички въпроси, които ви интересуват. Цялата работа е толкова потресаваща. Горкият човек — предполагам, че нещо го е гнетяло? В такива тревожни времена, живеем!

— Той видя ли ви се разтревожен, мис Сейнсбъри Сийл?

— Ами… — мис Сейнсбъри Сийл се замисли за миг и накрая произнесе несигурно: — Виждате ли, наистина, не бих казала! Но може би тогава нямаше да обърна внимание… при тези обстоятелства. Разбирате ли, опасявам се, че съм твърде малодушна. — Мис Сейнсбъри Сийл се изкикоти и потупа подобните си на птиче гнездо къдрици.

— Можете ли да ни кажете кой друг, освен вас бе в чакалнята, докато чакахте?

— Момент, само да помисля… там имаше само един младеж, когато влязох. Мисля, че имаше зъбобол, защото си мърмореше нещо, изглеждаше доста свиреп и прелистваше страниците на списанията просто така. А после внезапно скочи и излезе. Трябва да е имал много остра болка.

— А дали е напуснал къщата, след като излезе от стаята?

— Съвсем не зная. Помислих си, че просто е почувствал, че не може да издържа повече и трябва да види зъболекаря. Но той не може да е бил при мистър Морли, защото след няколко минути момчето дойде и ме качи при него.

— Минахте ли отново през чакалнята на излизане?

— Не. Защото, виждате ли, сложих си шапката и си нагласих косата още в стаята на мистър Морли. Някои хора, — продължи по темата мис Сейнсбъри Сийл, все по-разпалено, — си свалят шапките долу в чакалнята, но аз никога не го правя. С една моя приятелка, която правеше така се случи нещо потресаващо. Шапката й била нова и тя съвсем внимателно я поставила на един стол, а когато слязла долу, представяте ли си, едно дете било седнало върху нея и я смачкало напълно. Унищожена! Абсолютно унищожена!

— Катастрофално — учтиво рече Поаро.

— Според мен за всичко е виновна майката, — отсъди мис Сейнсбъри Сийл. — Майките трябва да държат децата си под око. Малките сладурчета не искат да сторят зло никому, но трябва да бъдат наблюдавани.

Джап каза:

— Значи този млад човек със зъбобола е единственият пациент, когото сте забелязали улица Куин Шарлот 58?

— Един джентълмен слезе по стълбите и излезе точно когато се качвах към мистър Морли… И, о, спомних си… един много смешен на вид чужденец излизаше от къщата, точно когато пристигнах аз.

Джап се покашля. Поаро каза с достойнство:

— Това бях аз, мадам.

— О, Боже! — мис Сейнсбъри Сийл се взря в него. — Вярно е! Простете… толкова съм късогледа… и тук е толкова тъмно, нали? — тя потъна в противоречия. — И знаете ли, наистина, аз се лаская от мисълта, че съм много добра физиономистка. Но осветлението тук е оскъдно, нали? Простете моля злощастната ми грешка!

Те успокоиха дамата и Джап попита:

— Значи вие сте съвсем сигурна, че мистър Морли не е казвал нещо от сорта, че… например… очаква болезнена среща тази сутрин? Или нещо подобно?

— Не, наистина. Сигурна съм, че не каза.

— Не спомена ли за някакъв пациент, на име Амбериотис?

— Не, не. Той наистина не каза нищо… имам предвид, освен нещата, които зъболекарят трябва да казва.

През съзнанието на Поаро бързо пробяга: „Плюйте! Отворете малко по-широко, моля! Сега затворете внимателно!“

Джап бе преминал към следващата си стъпка. Възможно било да се наложи мис Сейнсбъри Сийл да свидетелства на следственото дело.

След първия писък на изненада, мис Сейнсбъри Сийл изглежда прие добре идеята. Пробният разпит, на който я подложи Джап, предизвика цялостен разказ за житейския път на мис Сейнсбъри Сийл.

Тя, както стана ясно, пристигнала в Англия преди шест месеца от Индия. Живяла в множество хотели и общежития, но се установила окончателно в хотел Гленгъри Корт, който много харесала заради домашната му атмосфера; в Индия живяла главно в Калкута, където изпълнявала мисионерска работа и преподавала дикция.

— Чистият, добре изговарян английски е най-важен, господин старши инспекторе. Знаете ли — мис Сейнсбъри Сийл се изсмя превзето и тръсна глава, — като момиче аз играех. Е, само в малки роли, разбира се. В провинцията! Но имах големи амбиции. Истински театър. После потеглих на световно турне — Шекспир, Бърнард Шоу. — Тя въздъхна. — Проблемът при нас, бедните жени, е сърцето… ние сме във властта на своите сърца. Прибързана, необмислена женитба. Уви! Разделихме се почти веднага. Аз… аз бях измамена ужасно. Запазих моминското си име. Един приятел любезно ми предостави малък капитал и основах моето училище за дикция. Спомогнах за основаването на много добро аматьорско театрално общество. Трябва да ви покажа някои от нашите афиши.

Старши инспектор Джап съзнаваше колко опасно е това. Последните думи на мис Сейнсбъри Сийл, преди той да побегне, бяха:

— … и ако по някаква случайност името ми трябва да се появи в печата — като свидетел по следствието, имам предвид — трябва да се погрижите да бъде изписано правилно. Мабел Сейнсбъри Сийл — Мабел се пише М. А. Б. Е. Л, а Сийл — С. И. Й. Л, разбира се, ако бъдат така любезни да споменат, че съм играла в „Както ви се харесва“ на Оксфордския театър…

— Разбира се, разбира се. — Старши инспектор Джап просто се измъкна.

В таксито той въздъхна и избърса челото си.

— Ако все пак се наложи, трябва да можем да проверим и нея, — отбеляза той, — освен ако всичко това не са били лъжи… което не ми се вярва.

Поаро поклати глава.

— Лъжците, — каза той, — не са нито толкова обстоятелствени, нито толкова непоследователни.

Джап продължи:

— Страхувах се, че ще се опъне за разпита — повечето моми на средна възраст го правят — но това, че е била актриса обяснява желанието й да говори. За нея това е нещо като сценична изява!

Поаро каза:

— Наистина ли ви е нужна за следствието?

— Може би не. Зависи, — той замълча за миг, а после продължи. — Сега съм по-убеден от всякога, Поаро. Това не е самоубийство.

— А мотивът?

— За момента ни убягва. Представи си, че някога Морли е прелъстил дъщерята на Амбериотис?

Поаро замълча. Опита се да си представи образно мистър Морли като прелъстител на гръцки момичета с чувствени очи, но позорно се провали.

Той припомни на Джап, че според мистър Райли, в живота на партньора му не е имало никакви радости.

Джап двусмислено рече:

— О, човек не знае какво може да се случи по време на някое пътуване! — и допълни със задоволство: — След като поговорим с този приятел ще знаем много по-добре до къде сме стигнали.

Те платиха на таксито и влязоха в Савой.

Джап попита за мистър Амбериотис.

Служителят ги изгледа малко странно и каза:

— Мистър Амбериотис? Съжалявам, сър, но се страхувам, че няма да можете да го видите.

— Мога, приятелю — строго каза Джап. После дръпна настрана своя събеседник и му показа служебната си карта.

Служителят каза:

— Вие не ме разбрахте, сър. Мистър Амбериотис почина преди половин час.

Еркюл Поаро имаше усещането, че под носа му, внимателно, но твърдо, се затваря някаква врата.