Агата Кристи
Смъртта на мисис МакГинти (21)

Глава XXI

Мисис Уедърби, която всички смятаха за инвалид, се връщаше от пощата към дома си с учудващо пъргава походка.

Едва след като влезе през входната врата, тя започна да тътрузи крака по-осезаемо към всекидневната и се строполи върху дивана.

Звънецът бе на една ръка разстояние и тя позвъни. Никой не дойде и тя отново позвъни, този път по-продължително. Мод Уилямс веднага се появи. Тя носеше престилка на цветя и парцал за бърсане на прах в ръка.

— Позвънихте ли, госпожо?

— Да, дори два пъти. Когато звъня, очаквам някой веднага да дойде. Мисля, че се разболявам тежко.

— Съжалявам, госпожо. Бях на горния етаж.

— Зная къде си била. Била си в моята стая. Чух стъпките ти над главата си. Отваряше и затваряше чекмеджетата. Не мога само да разбера защо, след като не ти е работа да тършуваш из вещите ми?

— Не тършувах. Прибирах някои неща, които вие бяхте оставили отгоре, за да е по-чисто и подредено.

— Глупости! Всички вие си пъхате носа в чуждите работи! Чувствам се много слаба. Тук ли е мис Дирдри?

— Тя изведе кучето на разходка.

— Колко глупаво! Трябваше да знае, че може да имам нужда от нея. Донеси ми яйце, разбито в мляко и малко бренди! Брендито е на малката масичка в столовата.

— Останали са само три яйца утре за закуска.

— В такъв случай някой ще мине утре и без яйце. Няма ли да побързаш? Не ме зяпай така! И си сложила ужасно много грим. Не ти подхожда!

От коридора се чу лай. Влязоха Дирдри и кучето. Мод беше вече излязла.

— Чух гласа ти — задъхано изрече Дирдри. — Какво й наговори?

— Нищо.

— Изглеждаше като буреносен облак.

— Сложих я на мястото й. Нахално момиче!

— О, мила мамо, нима е трябвало така да се държиш с нея? Толкова е трудно да се намери прислужница! А тя наистина готви вкусно.

— Виждам, че нахалството й спрямо мен не е от значение! Е, добре, няма повече да те задържам! — мисис Уедърби обърна бялото на очите си и няколко пъти задъхано пое въздух. — Много надалеч бях отишла — измърмори тя.

— Изобщо не трябваше да излизаш, мамо. Защо не ми каза, че ще се разхождаш?

— Помислих, че глътка чист въздух ще ми подейства добре. Толкова е задушно! Няма значение. На човек не му се живее, когато е само едно бреме за околните!

— Ти не си бреме, мамо. Бих умряла заради теб!

— Добро момиче си. Но виждам как те измъчвам и ти действам на нервите.

— Не, не е вярно — пламенно я убеждаваше Дирдри.

Мисис Уедърби въздъхна и притвори очи.

— Аз… не мога много да говоря — промълви тя. — Просто трябва да полежа неподвижно.

— Ще кажа на Мод да побърза с яйцето и брендито.

Дирдри изхвърча от стаята. В бързината закачи с лакътя си една маса и бронзовата статуетка на някакво божество изтропали на земята.

— Толкова е непохватна — мърмореше на себе си мисис Уедърби със затворени очи.

Вратата се отвори и влезе мистър Уедърби. Той се спря за секунда. Мисис Уедърби отвори очи.

— О, ти ли си, Роджър?

— Питах се какъв е целият този шум. Невъзможно е да се чете спокойно в тази къща!

— Това беше Дирдри, мили. Тя влезе с кучето.

Мистър Уедърби се наведе и вдигна бронзовото чудовище от пода.

— Естествено. Дирдри е вече достатъчно голяма, за да не събаря разни неща по пътя си.

— Тя е просто тромава.

— Абсурдно е да си тромав на възраст като нейната. И не може ли това куче да не лае?

— Ще поговоря с нея, Роджър.

— Ако смята да живее в този дом, трябва да се съобразява и с нашите желания, а не да се държи, сякаш всичко тук й принадлежи.

— Сигурно искаш да ни напусне — промълви мисис Уедърби. Тя наблюдаваше съпруга си през полузатворените си клепачи.

— Не, разбира се, че не. Нашият дом, естествено, е и неин. Само моля за малко повече разум и добри маниери. — Той добави: — Излизала ли си, Едит?

— Да. Ходих до пощата.

— Някакви новини за горката мисис Апуърд?

— Полицията все още не е открила кой е извършил престъплението.

— Май не могат да се справят. Има ли мотив за престъплението? Кой наследява парите й?

— Синът й, предполагам.

— Да… да, май наистина ще се окаже някой скитник. Трябва да кажеш на прислужницата да внимава и да държи предната врата заключена. На смрачаване да я отваря само със сложена верига. В днешно време тези хора са изключително дръзки и брутални.

— Изглежда нищо не са откраднали от мисис Апуърд.

— Странно.

— Не е като в случая с мисис МакГинти — заяви мисис Уедърби.

— Мисис МакГинти ли? О, да, прислужницата. Какво общо има тя с мисис Апуърд.

— Работела е при нея, Роджър.

— Не ставай глупава, Едит.

Мисис Уедърби отново затвори очи. Когато мистър Уедърби излезе от стаята, тя вътрешно се засмя.

Мисис Уедърби стреснато отвори очи, откривайки, че Мод се е надвесила над нея с чаша в ръка.

— Яйцето ви, госпожо — каза Мод.

Гласът й беше силен и ясен. Той отекна прекадено гръмко в замрялата къща.

Мисис Уедърби я погледна с неясно чувство на тревога.

Колко високо и изправено беше това момиче! Бе застанала над мисис Уедърби като… като „фигурата на съдбата“ — помисли си мисис Уедърби и се запита защо точно такива странни думи й бяха дошли в главата.

Тя се надигна на лакът и пое чашата.

— Благодаря, Мод — каза тя.

Мод се обърна и излезе от стаята.

Мисис Уедърби все още продължаваше да се чувства леко разстроена.