Джанет Танър
Съблазън (8)

Седма глава

Сградата, в която се намираха фабриката и администрацията на „Вандина“, бе проектирана така, че да бъде едновременно естетическа и функционална. Намираше се в открито поле извън града, в покрайнините на малко село. Когато Маги влезе в обширния паркинг, стори й се, че яркото юнско слънце се отразява в безброй прозорци, а от градините, които обграждаха мястото за колите, се носеше ухание на стотици рози, което насищаше въздуха.

Маги заключи наетото „Метро“ и влезе през главния вход. Портиерката, седнала зад излъскания дървен плот на рецепцията, вдигна поглед и й се усмихна.

— Добър ден: С какво мога да ви бъда полезна?

— Искам да се срещна с Дина Маршал — каза Маги.

Усмивката на портиерката леко се смрази.

— Имате ли уговорка?

— Не, нямам, но въпреки това се надявам да се срещна с нея. Аз съм Маги Веритос, сестрата на Роз Нюман.

— О, разбирам. — Явно не разбираше, но името на Роз така или иначе тежеше. — Ужасно съжалявам, но госпожа Маршал не е тук в момента. Имаше уговорка за обяд и още не се е прибрала. А когато се върне, предполагам, че ще е заета с много срещи. Може ли секретарката й евентуално да ви помогне?

Маги се поколеба. След като Дина Маршал я нямаше, и това бе решение.

— Да, вероятно… — смотолеви тя.

Портиерката вдигна слушалката на гълъбовосив телефон и набра един номер.

— Лиз, сестрата на Роз Нюман е на рецепцията. Иска да се срещне с госпожа Маршал, но аз й казах, че вероятно ти можеш да й помогнеш.

Лиз, която се бе обадила и бе оставила съобщение на телефонния секретар на Роз, помисли си Маги.

— Благодаря ти, Лиз. — Портиерката остави слушалката и пак се усмихна на Маги. Очевидно беше или много сърдечно момиче, или бе обучена да се усмихва непрекъснато, реши Маги. — Ако искате да отидете при нея, качете се по стълбите, свийте вляво, третата врата вдясно.

Маги последва указанията. Краката й затъваха в дебелия луксозен тъмносин килим. Когато изкачи стълбите, вратата вляво от нея се отвори и едно хубаво, но доста пълничко момиче в строг морскосин костюм от сако и пола излезе оттам.

— Вие трябва да сте сестрата на Роз, личи си от пръв поглед.

— Не знаех, че толкова си приличаме — каза Маги.

— Със сигурност намирам прилика. Заповядайте вътре.

Тя я заведе в квадратния офис. Също като коридора, и той бе застлан със син килим. Стените бяха покрити с шкафове за картотеки от чам, а над тях висяха в рамки отпечатъци на някои от най-успешните реклами на „Вандина“ и една-две оригинални скици на модели. Момичето се отпусна в своя въртящ се стол и посочи към едно облицовано в синя кожа кресло вдясно от бюрото й.

— Седнете, аз съм Лиз Кристофър.

— Маги Веритос.

— Радвам се да се запознаем, Маги. Какво мога да направя за вас?

— Става въпрос за Роз. Изглежда, никой не знае къде е. Чудех се дали не можете да ми помогнете.

Лиз поклати глава и тъмната й коса се развя около хубавото й кръгло лице.

— Съжалявам, но не мога. Обади ни се и каза, че спешно има нужда от отпуск.

— И не изтъкна никакъв повод?

— Не.

— Сигурна ли сте?

— Съвсем сигурна, аз приех обаждането. Изобщо не даде никакви обяснения.

Маги бързо премисляше — Лиз трябва да е последният човек, говорил с Роз, преди тя да изчезне.

— Как ви звучеше гласът й? — попита тя. — Имам предвид разстроена ли беше?

— Не точно разстроена. — Лиз се замисли. — Може би малко напрегната. Но тя си беше такава от няколко дни.

— Знаете ли причината?

— Не със сигурност, беше й се струпало доста…

— Какво й се беше струпало? Разбирате ли, питам, защото е казала на Майк Томпсън — приятеля си, че нещо странно става тук, но не е обяснила какво. Мислех си дали не знаете.

— О, разбирам. — Пълничките бузи на Лиз леко порозовяха. — Ами не съм сигурна дали трябва да казвам това… наистина е доста неловко… — Внезапно млъкна, когато вратата на вътрешния офис се отвори и от нея излезе млад мъж. Висок, светъл, поразително красив, в риза на райета и панталони, той сякаш изпълваше цялото помещение. Руменината на Лиз се сгъсти и тя много се смути.

— Какво е неловко, Лиз? — попита той. В говора му имаше лек презокеански акцент, забеляза Маги. После, без да дочака отговор, мъжът обърна поглед към Маги, пронизващите му сини очи се допълваха от усмивка, от която можеше да ти спре дъхът. — Извинете, че ви прекъснах. Аз съм Стив Ломакс, синът на Дина Маршал.

Маги се изненада. Не знаеше, че Дина има син. Нямаше как да го знае, разбира се, но не можеше да си спомни Роз някога да е споменавала такова нещо.

— Маги Веритос, сестрата на Роз Нюман.

— Да, досетих се. — Гласът и маниерите му бяха приятни, но нямаше ли нещо прикрито в тези поразително сини очи? — Правилно ли разбирам, че сте дошли тук да търсите Роз?

— Не да я търся по начина, който имате предвид. Разбрах, че не е тук. Но се опитвам да открия местонахождението й. Много се тревожа за нея.

— Съжалявам, но не разбирам съвсем добре. Защо се тревожите за Роз?

Още един невярващ, помисли си уморено Маги.

— Изглежда, никой не знае къде е — рече тя. — Надявах се, че тук може да имате представа.

Стив леко присви очи.

— И кой по-точно?

— Ами който и да е. Някой, с когото Роз е говорила или му се е доверила.

— Вече й обясних, че сме в пълно неведение — намеси се Лиз. — Аз приех обаждането на Роз и тя не ми даде никакво обяснение. — Лицето й беше пламнало, бе крайно притеснена. Явно нямаше никакво намерение да довърши това, което се канеше да каже, след като Стив Ломакс се появи.

— Аз всъщност много се надявах, че Роз е споменала нещо за плановете си на майка ви — каза Маги. — Предполагам, те са доста близки.

Устните на Стив леко потрепнаха.

— Правилно предполагате. Като личен асистент Роз е безценна за майка ми, която всъщност не е най-деловият човек на света. Роз прекрасно организира работата й. Но не мисля, че Дина знае нещо повече за нея от нас. В момента тя всъщност й е доста ядосана, че я изостави изневиделица, както на нея й се струва.

Маги кимна.

— Аз все пак бих искала да говоря с нея лично. Може да има нещо… Мога ли да си уговоря час?

— Денят й е препълнен… — започна отбранително Лиз.

— Няма да й отнема много време. След като и на нея й липсва Роз, ще има интерес, ако се опитаме да я намерим.

— Ами страхувам се, че днес следобед няма да е тук. А утре…

— Имам доста по-добра идея — каза Стив. — Утре вечер имаме малко парти. Защо не дойдете тогава да се срещнете с майка ми?

— Частно вечерно парти? О, не, благодаря ви, но не бих могла да се натрапвам.

— Няма да е така. Ще бъдем само майка ми, Дон Кенеди — нейният счетоводител, Джейн Питърс-Браун — новата дизайнерка, със съпруга си и аз. Всички са хора от „Вандина“, с изключение на Дру Питърс-Браун. Някои от тях вероятно ще могат да хвърлят повече светлина върху проблема ви. — Той се усмихна. Тази усмивка би могла да побърка и най-целомъдрената жена. — Всъщност Роз би трябвало да е шестият човек. След като я няма, ще се радвам, ако вие дойдете вместо нея. Знам, че Дина ще се съгласи с мен.

Леко шумолене на хартия накара Маги да погледне към Лиз. Секретарката се бе привела над бюрото, незабележимо прелистваше купчина документи и изглеждаше, сякаш не е тук. Маги си помисли, че сигурно ще й хареса да отиде на вечеря вместо Роз.

— Е, да го направим ли като среща? — Изражението в очите на Стив беше почти предизвикателно. — Ако, разбира се, нямате други планове…

Маги взе решение:

— Не, нямам. Благодаря ви, ще ми бъде много приятно да приема поканата ви.

— Добре. Имате ли транспорт или да изпратя кола да ви вземе? Всъщност това е добра идея. Така ще можете да изпиете едно питие, без да се притеснявате, че ще трябва да шофирате. Къде сте отседнали?

Маги леко се намръщи, чудейки се откъде Стив знае, че е отседнала някъде. Освен, разбира се, ако Роз не му е говорила за сестра си в Корфу.

— В къщата на Роз — каза тя. — Знаете ли къде е?

— Да, колата ще ви вземе към седем. А сега ме извинете, но се опитвам да изгазя през книжата на майка ми — едно от нещата, които обикновено вършеше Роз. Лиз, дай ми пет минути и после ела с бележника си при мен. Искам да ти продиктувам няколко писма.

Оттеглянето беше учтиво, но твърдо. Маги си помисли, че този млад мъж знае какво иска и си го взема.

— Благодаря, господин Ломакс, с нетърпение ще чакам да се видим — каза тя.

Той се обърна на вратата и я погледна хладно в отговор:

— Аз също. И моля те, наричай ме Стив.

— Ще намерите ли обратния път? — попита Лиз. — Може би е по-добре да ви го покажа.

— Сигурна съм, че ще се справя.

— Не, няма да ме притесните.

Тя придружи развълнуваната Маги надолу по стълбите и извън сградата чак до паркинга, където бързо стана ясно, че иска нещо да й каже.

— Госпожо Веритос, питахте ме дали знам защо Роз беше толкова напрегната напоследък. — Поколеба се. — Не можех да говоря преди малко, защото Стив беше в съседната стая, а и не съм сигурна дали изобщо трябва да казвам каквото и да било. Но след като сте сестра на Роз, мисля, че мога да ви се доверя. Макар че, честно казано, не виждам каква връзка би могло да има това с изчезването й…

— Какво? — попита Маги.

— Ами… — Лиз се огледа, сякаш да се увери, че няма никой наоколо, който би могъл да дочуе нещо, после продължи: — Роз мислеше, че във „Вандина“ може би има къртица.

— Къртица?

— Промишлен шпионин, който изнася данни за продажбите и контактите ни на конкуренти, дори прави копия от моделите и проектите с новите идеи и ги предава незнайно на кого, а той после ги използва като свои. Звучи малко пресилено като история за Джеймс Бонд, но такива неща все пак се случват. Конкуренцията във всеки бранш е много жестока, но в модната индустрия може да бъде безмилостна. Толкова ужасно важно е да си пръв с оригинална идея! Който може да прогнозира тенденции и да изпревари другите в бранша, прави страхотен удар. „Вандина“ е лидер от толкова време, че е неизбежно да не пострадва от такъв шпионаж от време на време. Роз беше сигурна, че точно това става в момента, и аз си мисля, че може и да е права. Тази сутрин един от конкурентите ни, новата компания „Рубенс“, публикува на първа страница идея за пролетна колекция от чанти, която практически е точно копие на последната идея на Дина. Разбира се, може и да е съвпадение, но не мисля, че случаят е такъв. Роз беше права — някой, на когото се доверяват във „Вандина“, всъщност работи за друга фирма — най-вероятно за „Рубенс“.

Тя млъкна. Беше зачервена и задъхана, а Маги се бе вторачила в нея с искрено удивление.

— Мили боже! От това ме побиват тръпки! Но от къде на къде ще има нещо общо с изчезването на Роз?

— Честно казано, не знам. — Лиз поклати глава. — Но вие ме попитахте защо е била притеснена и аз ви казах причината. Вижте, трябва да тръгвам. Стив искаше да ми диктува, а аз бих предпочела той да не знае, че съм ви казала това. Много е деликатно. — Поколеба се и обичайната руменина по лицето й пак се сгъсти. — Госпожо Веритос, моля ви, имате ли нещо против да не казвате нищо на госпожа Маршал, когато я видите утре вечер? Знам със сигурност, че Роз не искаше тя да знае, докато не се увери кой е шпионинът. Дина може да изпадне в ужасно настроение от такива неща, а Роз се опитва да я предпазва, доколкото е възможно.

— Но нали все трябва да научи някога?

— По-нататък — да. Тя вече знае, че „Рубенс“ са прекопирали идеята й. Когато го видях във вестника тази сутрин, бях длъжна да го предоставя на вниманието й. Такива неща създават страхотни проблеми — ще трябва основно да се преработи цялата кампания. Но не мисля, че тя е чула най-лошото, докато Роз не се върне, за да й го сервира лично. — Погледна към сградата. — Съжалявам, но трябва да тръгвам. И моля ви, отнесете се към това, което ви доверих, като към нещо напълно поверително!

Лиз забърза обратно през паркинга, преди Маги да успее да я попита още нещо. Ако наистина имаше шпионин във „Вандина“, тогава беше възможно Роз да е заминала, за да провери нещо. Но защо трябваше да отсъства толкова дълго? Това не обясняваше нищо, само поставяше нови въпроси. И не й помогна много да разсее потиснатия страх, който се таеше в нея от първия момент, в който чу, че Роз е изчезнала.

„О, Роз, къде си, по дяволите?“, попита наум Маги. „И ако си добре, защо, защо не се обадиш?“

Но и тук, във „Вандина“, изглежда, нямаше задоволителен отговор.

Разказа на Майк какво се бе случило във „Вандина“, докато двамата вечеряха в селска кръчма. Тя беше от местата, по които Маги все още изпитваше дива носталгия, независимо от живописните таверни, с които вече свикваше в Корфу. Беше много приятно да ядеш на маси с чисти карирани покривки и да виждаш и да чуваш морето. От разнообразното меню на черната дъска със специалитетите за деня Маги си избра домашна пържола и пай с бъбреци — най-английското от всички ястия. Когато й го поднесоха, през дупчиците на дебелата тестена кора подканващо се издигаше пара, но Маги почувства, че няма никакъв апетит. Откакто си тръгна от „Вандина“, напрежението й все повече нарастваше, затова ароматът на пържолата и соса леко я замая.

Майк обаче не беше от хората, които позволяват на тревогите да засегнат апетита им. Той също си поръча пържола и пай с бъбреци и за минути изпразни и двете чинии, плюс още една с пържени картофи.

— Истински картофки, не френски — каза той със задоволство. — Сега ми разкажи какво направи във „Вандина“ — попита и отпи голяма глътка от високата бирена чаша.

Маги му разказа. Обеща на Лиз Кристофър да пази тайна, но според нейните разбирания споделянето с Майк не се броеше.

— Е — въздъхна той, когато тя свърши, — това е добра, интригуваща история наистина, но не виждам с какво може да ни помогне. Особено след като Лиз не ти е казала кой би могъл да е виновен за изтичането на информация от „Вандина“.

— Знам. А това, че не трябва да го кажа пред Дина, е още една пречка. Не мога да си представя какво бих научила от нея утре вечер, без да повдигна този въпрос. Цял следобед се обаждах на всички стари приятели на Роз, за който успях да се сетя. Чувствам се като в задънена улица, Майк. Честно ти казвам, не знам какво да правя по-нататък.

Той замислено кимна:

— И аз така се чувствам. Същото изпитвах и преди да ти се обадя — пълна безпомощност. Когато разбрах, че идваш, поне видях някакъв смисъл да продължа да се боря, но сега си мисля, че съм се мамил.

— Съжалявам. — Тя спря да се мъчи да яде и остави ножа и вилицата. — Трябва някак си да накараме полицията да приеме това сериозно. Не мога да се отърва от усещането, че се е случило нещо ужасно лошо. Но аз просто не знам какво да направя. Какво казаха за колата й?

— Нали знаеш — паркирана е пред гарата. Те смятат това за доказателство, че е заминала нанякъде с влак и аз мисля, че може да са прави. Колата е заключена и паркирана по всички правила. Кой друг, освен Роз, може да я е оставил там? И защо да я зарязва, ако няма да хваща влак?

— Проверили ли са я? — попита Маги. — Погледнали ли са вътре за нещо, което може да ги насочи към следа?

— Съмнявам се. Според мен са на мнение, че се нуждаят от повече доказателства за това, че нещо подозрително се е случило с Роз, за да разбият напълно законно паркирана кола. Ти какво имаш предвид?

— Всъщност не знам. Но какво ли не оставя човек в колата? Чудя се дали Роз няма резервни ключове. Ако не мога да ги намеря, ще отида да проверя сама.

— Не е лоша идея. Но някак си не мога да си представя Роз да остави нещо важно в колата.

Маги не отвърна. Прав беше, разбира се. Роз не си разхвърляше нещата наляво и надясно, беше прекалено организирана. Но точно това беше най-притеснителното. Толкова много неща не се връзваха с характера на Роз. Маги се въздържа да изкаже на глас мислите си. А това, което наистина я интересуваше, беше дали няма доказателства, че някой друг е бил в колата на Роз. Брендън може би?

— Искаш ли още едно питие? — попита Майк.

Тя поклати глава.

— Мисля, че не.

— Значи да тръгваме?

— А ти не искаш ли още едно? Ако е така, не се ограничавай заради мен.

— По-добре да не пия. Не искам да се издъня, като шофирам.

— Можем да се върнем в къщата на Роз и да пием кафе.

— Добра идея. С удоволствие бих избягал от този шум.

Той посочи към автомата за електронни игри в ъгъла. Когато влязоха, Маги дори не го забеляза, но сега групичка младежи пускаше монети. Непрестанното свистене и тракането на изсипващите се от време на време пари в металната кутийка бяха дразнещи.

— Сигурно носи добри доходи — каза Майк, — за да се решат наемателите да го оставят в тази приятна кръчма.

Слънцето беше залязло. Докато вървяха към колата, Маги придърпа жилетката си. Беше широка артистична дреха от бял памук, но изобщо не топлеше. Маги потръпна, когато хладният бриз се спусна през паркинга.

— Студено ли ти е? — попита Майк.

— Добре съм. Само дето още не мога да свикна с английското време след Корфу.

— Сигурно. — Майк отключи колата и се пресегна, за да отвори другата предна врата. — Не съм уверен, че ти благодарих достатъчно, Маги, задето захвърли всичко толкова бързо и дойде тук.

— Нямам нужда от благодарности — каза Маги, докато пристягаше колана си. — Роз ми е сестра в края на краищата. И аз се тревожа за нея.

— Какво казва съпругът ти?

— Не беше много доволен, че се изстрелях така — призна си Маги, като нарочно смекчи реакцията на Ари. — Но няма да почувства отсъствието ми, тъй като животът му ще стане малко по-лесен. Предполагам, че ще живее в града, докато ме няма, вместо да пътува от Касиопи до Керкира и обратно по два пъти на ден, както обикновено прави през лятото. Имаме апартамент в Керкира точно за такива цели.

— Какво точно работи той?

— Архитект е. А Корфу се разраства. Всеки, Който има парче подходяща земя, иска да построи върху него хотел или жилищен блок. Хората внезапно се събудиха и осъзнаха факта, че туризмът носи благосъстояние и с него по-лесно можеш да се прехранваш, отколкото с отглеждане на маслини. Повечето малки кафенета и таверни се появиха, защото тези, които живеят на по-главните улици или до плажа, разбраха, че трябва само да продават нещо освежително — и посетителите започват да се тълпят. До неотдавна повечето от тях бяха невероятно бедни. Сега изведнъж се оказаха собственици на печатница за пари, но не знаят добре какво да правят с нея. Те са просто едни емоционални хора, много държат на семейството и религията. Само се надявам нахлуването на западния свят да не ги промени коренно.

— Звучи ми, сякаш ги харесваш.

— Така е, те, общо взето, са добри. Вземи само семейната им йерархия — тя е ужасно силна. Както е било у нас, да кажем, преди петстотин години. Заради големите им семейства винаги има кой да стои при децата и те растат със силен респект пред авторитетите. И най-важното — не правят нищо лошо, защото ще навлекат срам за семейството.

— Тази система май ще е много подходяща за някои мои ученици — каза сериозно Майк.

— Със сигурност помага да не се отклоняват от правия път. Уверявам те, че една майка в Корфу е авторитет, с който всички се съобразяват.

— От печалния ти тон си правя заключение, че имаш — известен опит с майките от Корфу.

— Може и така да се каже. Прекрасно е, ако си роден с такава нагласа, предполагам. Но аз не съм.

— А как стана така, че се омъжи за човек от Корфу? — попита Майк, като намали на едно кръстовище и после пак даде газ.

— Срещнах го, когато беше тук на специализация.

— И ти ли си ходила в колеж?

— О, не — разсмя се тя. — Роз беше винаги умницата в нашето семейство. Аз бях секретарка, е, всъщност машинописка. Ари дойде на стаж във фирмата, в която работех.

Тя млъкна и си спомни как точно се случи. Той й изглеждаше така невероятно романтичен, напълно различен от всички други момчета, които познаваше. Когато я покани да излязат, тя се развълнува. Цялата им пламенна връзка премина шеметно и стремително като в мъгла. И когато той й предложи да се оженят, тя изобщо не се поколеба. Толкова се страхуваше, че би могла да го загуби, когато той се върне в Корфу, че въобще не се замисли над реалностите, които я очакваха.

— Май си бях загубила ума — каза тя сериозно.

— Съжаляваш ли? — Той я погледна косо, после бързо добави: — Не исках да нахалствам.

— Няма нищо. — Тя прехапа устната си. — Ами да, ако трябва да бъда честна. Но такъв е животът, нали? Нищо не става така, както го мислим.

Бяха стигнали до къщата. Майк спря пред вратата, но не изгаси мотора.

— Ще влезеш ли за кафе? — попита тя.

— Помислих си, че може да искаш да си легнеш рано. Би могла, но не й се искаше той да си тръгва и тя да остане сама с празнотата и тревогата си. Изненадано осъзна, че подсъзнателно бе очаквала да види светлини в прозорците и колата на Роз — като по чудо отпред. Сестра й не можеше просто да е изчезнала. И все пак беше…

— Моля те, заповядай вътре на кафе — каза тя.

— Добре, щом настояваш. — Той угаси мотора, обърна се и й се усмихна. Неочаквано нещо в нея трепна, странно спираловидно усещане, което имаше много общо със секса. Шокира се от този явен знак на физическо привличане и изведнъж се почувства объркана.

— Може да има някакво съобщение на телефонния секретар — каза, тя глуповато.

Имаше, но само от майка й.

„Маргарет, там ли си? О, скъпа, наистина много мразя такива неща! Милинка, ти не ми се обади, чаках те цяла сутрин. Можеш ли да дойдеш утре? За обяд може би? Хари ще играе голф и можем хубаво да си поговорим. Много поздрави на Роз, ако я видиш, може би и тя ще може да дойде. Чудесно ще е отново да сме всички заедно, също както едно време. Чао засега, милинка!“

— Не думай! — избухна Маги. — Тя просто не може или не иска да приеме, че Роз е изчезнала.

— Сигурно така е по-добре. Няма смисъл да я тревожим, докато не сме сигурни, че наистина има защо.

Маги се изсмя.

— Виждам, че не познаваш добре майка ми. Тя не се тревожи, ако не броим суетенето й около Хари за тревога. За нея истината е прекалено изтощителна.

Тя последва Майк до кухнята. Моментният емоционален взрив, който я заля в колата, беше преминал.

— Значи няма да й се обадиш? — попита я.

— Не тази вечер. Може би вече прави какао на Хари. — Тя посегна през него към чайника и чувството отново се появи: тялото й се събуди като от докосване.

— Какао звучи добре — каза той, явно в неведение. — Не съм пил какао от години. Напомня ми за зимните вечери пред горящата камина, когато току-що съм се изкъпал и съм готов за лягане.

— Имаш предвид — когато си бил момче.

— За жалост — да. Апартаментът ми е с акумулиращи печки. Камините сякаш изчезнаха заедно с какаото. Роз няма какао, предполагам? — Той започна да отваря шкафовете, да премества нещата вътре. — Ето! Какво е това, ако не какао? Никога не съм я виждал да го пие.

— Може да го е слагала в сладкиши. Искаш ли?

— Защо не? Ако има достатъчно мляко.

— Тогава сядай, аз ще ти го донеса.

Малката всекидневна на Роз беше изключително уютна. Меки пухкави кресла, облечени в басма, плетена маса с покривка и надиплени пердета. Майк се бе изтегнал в едно от креслата с вдигнати върху табуретката крака. „Изглеждаше съвсем като у дома си, защо не?“, попита се Маги. Може би прекарва доста време тук с Роз. Тя остави чашите на масата и отиде да дръпне пердетата.

— Е — каза, като нарочно насочи пак разговора към изчезването на сестра си, — какво мислиш, че трябва да правим сега?

— Честно казано, не знам. — Той отпи каймака на какаото от керамичната чаша. — Хубаво е!

— Ще проверя тук за резервни ключове за колата и ще видя дали мога да се сетя за някой друг, когото Роз познава. Ще разгледам личните и книжа и вещи. Не ми се иска да го правя, но… — Маги седна на стола, който бе най-далеч от Майк, за да увеличи дистанцията между тях колкото бе възможно.

— Ти като че ли направи всичко, което трябваше, за един ден и не откри нищо.

— Е, не е точно така. Поне разбрах какво е имала предвид, като е казала, че „нещо странно“ се случва във „Вандина“. — Тя се поколеба, сякаш се страхуваше да произнесе мисълта си, която подсъзнателно я тревожеше. — Майк, нали не смяташ, че е подозирала някого и затова й се е, случило нещо?

— Какво искаш да кажеш?

— Ами това е голям бизнес. Може би са заложени много пари. Ако е открила, че някой е замесен в индустриален шпионаж, дали не биха… й причинили нещо лошо, за да я отстранят?

— Звучи ми доста пресилено. — Той се намръщи. — Струва ми се, че ако някой е отвлякъл Роз, той най-вероятно е смахнат.

— Като Брендън, искаш да кажеш. — Тя забеляза невярващото му изражение и побърза да продължи: — Все още се съмнявам в него, Майк. Той ме излъга — шалът й в апартамента му го доказва. Предчувствам, че нещо не е наред. Нали не предполагаш, че той може да е…

— Започвам да си мисля, че може би полицаите са правила ние грешим. — Майк се размекваше от какаото, гласът му звучеше лениво. — Вероятно Роз е заминала нанякъде по свое желание. Да вземем това във „Вандина“ например. Ако е подозирала някого, че е „къртица“, както се изразяваш, много е възможно да се е изстреляла на мига, за да провери някаква улика. Ако всичко е толкова поверително, тогава тя няма да иска никой да знае къде и защо е заминала.

— Но я няма повече от седмица!

— Всъщност това не е чак толкова много.

— А защо не ти се е обадила? Трябва да се е сетила, че си се върнал и ще се тревожиш за нея.

— Може би вече не съм важен.

Маги рязко го погледна. Никога не бе предполагала, че може да долови такава нотка в гласа му. Нотка на… какво? Примирение? С лек оттенък на горчивина? Не беше сигурна, но изведнъж й хрумна как Брендън май спомена, че е видял Роз с друг мъж в Клифтън, мъж, който не е бил Майк. Тогава си бе помислила, че той просто се мъчи да отклони вниманието й от себе си. А сега изведнъж се почуди дали всъщност не бе казал истината. Дали имаше друг мъж в живота на Роз? Някой, за когото не знаеше нищо? Може би е заминала с него? Но някак си не се връзваше. Гласът на Майк прекъсна разсъжденията й.

— Имам чувството — каза той, — че Роз ще се появи всеки момент. И изобщо няма да й стане весело, ако сме докладвали в полицията, че е изчезнала.

Маги въздъхна И поклати глава. Искаше й се и тя да е толкова сигурна.

Когато той си тръгна, тя се приготви за лягане — отново в леглото на Роз. Но въпреки че краката й я боляха, а очите й горяха, сънят не идваше.

Независимо какво казваше Майк, тя все още ужасно се тревожеше за Роз. Много мило, че я успокояваше за Брендън, но той не го познаваше добре, не знаеше на какво го прави способен налудничавата му ревност. А Роз е била там, в неговия апартамент — шалът й го доказваше.

Що се отнася до шпионажа във „Вандина“, това си беше още една неразгадана тайна.

Но тази вечер не само страховете й за безопасността на Роз не й даваха мира. Както и да се опитваше да не мисли за него, привличането й към Майк я тормозеше неспирно.

Предполагаше, че това се случи заради двете чаши вино, които изпи почти на гладно. Но чувството й беше толкова силно и неочаквано, толкова възбуждащо! Почти бях забравила, че може да се изпитва подобно нещо, помисли си Маги и благодари на небесата, че успя да го прикрие.

Но топлината на спомена бе съблазнителна. Знаеше, че е глупаво, но с тази мисъл се унесе в сън, усмихвайки се.

На другата сутрин се събуди с ужасно главоболие.

От време на време я налягаше мигрена, която я караше да се чувства, сякаш през слепоочията й я пробождаха нагорещени шишове. Пред погледа й изскачаха звездички, гадеше й се. Понякога това продължаваше с дни, а ако имаше късмет, преминаваше за часове.

Маги изстена. О, господи, мразеше тези дни, особено когато бе планирала толкова много неща. Ще трябва да ги отложи — всичките. Нямаше да е безопасно да шофира, едва можеше да мисли… Единственото възможно нещо беше да изпие хапчетата си, да зарови главата си под завивките и да се надява, че ще й мине или поне ще затихне достатъчно, за да може да спази уговорката за вечерята у Дина днес.

С огромно усилие Маги стъпи на пода. Когато се изправи, нажежените шишове промушиха слепоочията й и пулсирането в тила й се усили. Замъкна се до банята и намери хапчетата си. Слава богу, че се сети да ги вземе. После си спомни, че майка й очаква да й се обади. Е, нямаше как. Не можеше, просто не можеше да понесе разговор с Дулси сега.

Остави таблетките да се разтворят в чаша вода, преглътна ги с отвращение и допълзя обратно до леглото.