Джанет Танър
Съблазън (20)

Деветнадесета глава

— Маги? — Гласът на Роз беше също толкова озадачен. — Маги, какво правиш тук?

Но тя сякаш не чу въпроса. Радостта и облекчението преминаваха през нея като електрически ток.

— Мислехме, че си мъртва!

— Мъртва? — повтори Роз. — От къде на къде?

— Не знаехме нищо за теб. Мислехме… а той каза… — Тя млъкна. Невъзможно бе с няколко изречения да обясни всичко, което се бе случило. Като гледаше сега Роз да стои пред нея от плът и кръв, Маги си мислеше, че е било само кошмар, че ей сега ще се събуди и ще се намери у дома, в Корфу, а Ари ще похърква до нея.

Но Майк наруши мълчанието и я увери, че не сънува. Гласът му беше малко ядосан:

— Къде, по дяволите, беше?

— Какво искаш да кажеш с това? — отвърна троснато Роз. — Бях заминала, не е ли очевидно?

— Без да кажеш на никого? Умряхме от притеснение за тебе, Роз.

— Не виждам защо. Няма нужда да ти докладвам за всичко, нали? А и тебе те нямаше, когато тръгнах. Опитвах се да ти се обадя всеки път, когато намирах телефон, но международните линии са толкова лоши, че не можех да се свържа.

— Откъде?

— От Южна Америка. — Роз хвърли чантата си на един стол. — Боже, как добре ще ми дойде едно питие! Струва ми се, че пътувах цяла вечност. А когато слязох на гарата, не можах да си намеря колата. Дежурният ми каза, че са я откарали, представяте ли си?

Майк и Маги се спогледаха за сетен път. Явно полицията най-сетне бе проявила някакъв интерес и я бяха вдигнали за експертиза.

— Обади ли се в полицията за това? — попита Майк.

— Разбира се, че не! Утре ще им звънна. Тази вечер копнеех само да се прибера и да си взема вана.

Докато говореше, Роз отвори барчето си и извади бутилка и чаша.

— Ще пия водка — каза тя безгрижно. — Някой от вас иска ли? После Маги ще ми каже какво прави в Англия, а двамата ще ми обясните защо сте в къщата ми.

— Според мен най-добре е да си налееш голяма водка, Роз, ще имаш нужда — каза Майк.

Тя го погледна и вдигна изящно извитите си вежди:

— Така ли?

— Да. Дай и на Маги. Не, по-добре й дай уиски, вече пи от него.

— А ти?

— Благодаря, ще карам. А и утре съм на работа. Господи, Роз, ти нямаш ни най-малка представа какви страхотни неприятности ни причини.

Роз наля уиски в една чаша, подаде я на Маги, после вдигна своята малко на шега.

— Не, но според мен вие се каните да ми кажете.

— Роз, това не е шега. Не знам къде си била, нито защо си ходила там, но днес замалко не ме убиха.

Ръката на Роз застина, преди да поднесе чашата до устата й.

— О, Маги! Сериозно ли говориш?

— Гадният Стив Ломакс! Който между другото си помислихме, че е убил и теб.

— Мен!

— Да, Роз, теб. Виж какво, историята е ужасно дълга, но в основата й е фактът, че той е натрапник, изобщо не е синът на Дина. Научихме го днес.

— Как разбрахте? — попита Роз рязко.

— От папката ти във „Вандина“. И когато Стив откри, че знам истината и се каня да я разпространя, беше готов на всичко, за да ми затвори устата. Помислих си, че е направил същото и с теб, Роз. Той знаеше ли, че ти си го разкрила?

Роз поклати глава:

— Исках да го запазя в тайна, докато не съм сто процента сигурна. Това щеше да унищожи Дина, при положение че ми повярваше. Затова обиколих половината свят. Вижте, наистина съжалявам, ако сте се тревожили, нямах намерение да заминавам за толкова дълго. Опитвах да ти се обадя, Майк, веднъж дори се свързах. Чух гласа ти и връзката прекъсна.

— Онази вечер — кимна Майк. — Имах странното усещане, че си ти, но си помислих, че се заблуждавам. Откъде се обаждаше?

— Казах ви — от Южна Америка. По-точно — от Аржентина.

— Мисля, че разбирам — продума замислено Маги. — Там е работил истинският син на Дина и е загинал, нали?

— Да, освен дето… — Роз млъкна. — Какво стана със Стив? Къде е той сега?

— Не знаем — отговори Майк. — След като Маги е успяла да се изтръгне от него, направо побягнала. Сигурно и той е направил същото. Но можеш да се обзаложиш, че полицията е по петите му.

— Значи Дина вече… знае?

— Предполагам. Честно казано, Дина Маршал в момента е последната ми грижа.

Роз остави чашата си.

— О, горката Дина! Трябва да отида при нея.

— Може и да почака. Не мислиш ли, че сега сестра ти би трябвало да е по-важна?

Роз му хвърли кос поглед.

— На мен ми се струва, че тя има теб.

— Роз, не е това, което си мислиш… — започна Маги притеснено, но Майк нямаше да я остави толкова лесно да се измъкне.

— След всичко, което преживяхме, ти ни дължиш много подробно обяснение, Роз.

Роз се усмихна широко.

— Точно затова те обичам, Майк. Толкова си любезен! Пристигам вкъщи, след като съм пътувала цяла вечност, а ти започваш да се разпореждаш с мен. Добре, да пийнем още нещо и ще ви разкажа. Но ви предупреждавам, че историята е много дълга и не знам откъде да започна.

— Може би — каза Майк, все още сърдит — от това, което те накара да подозираш, че Стив Ломакс е натрапник. И защо не ми каза нищо за подозрението си?

Роз срещна гневния му поглед, но след миг сведе очи и седна, въртейки празната чаша между пръстите си. Чудеше се как да му признае, че не е искала да му каже, защото не желаеше той да знае неща, които тя предпочиташе да запази в тайна. Това означаваше да признае, че е била в апартамента на Ван, когато е видяла първия млад мъж, който е претендирал, че е син на Дина. Въпреки че не знаеше защо толкова се притеснява да запази в тайна дългата си връзка. Може би защото й бе внушено от Ван, който настояваше за пълна дискретност.

— Няма да позволя Дина да страда — каза й той веднъж, когато тя го попита защо никога не я води на ресторант или на бар, защо се срещат само скришом в градския му апартамент. — Не знаеш на кого можеш да се натъкнеш, а след това злите езици ще започнат да говорят.

— Ако толкова искаш да предпазиш чувствата й, защо въобще започна връзката си с мен? — ядоса се Роз.

— Защото, скъпа моя, ти си млада, красива и много, много сексапилна.

— Но не и защото ме обичаш.

Ван я погледна хипнотизиращо, но все пак доста хладно.

— Никога в живота си не съм се влюбвал. Не смятам сега да започвам.

— Изглежда, че обичаш Дина.

Нещо в погледа му трепна. Някога, много отдавна, бе оставил сърцето да диктува на разума му, но не задълго. Осъзна грешката си и се погрижи безкомпромисно тя повече да не засегне начина му на живот.

— Дина работи най-добре, когато е щастлива — каза той нагло.

— Копеле! — отвърна му Роз, шокирана от безсърдечието му. Но трябваше да си признае, че точно тази негова страна го правеше така привлекателен за нея. Понякога го презираше, друг път презираше себе си, но в двата случая нямаше голяма разлика. Беше обсебил душата й, както никой друг. Харесването и нехаресването нямаха нищо общо със страстта й.

Връзката им започна скоро след като постъпи във „Вандина“. Завладя я от първия миг, в който го видя. В началото си мислеше, че изобщо не я забелязва, но не беше така. Той я дразни дълго, докато й подхвърляше трохи на внимание. И когато беше сигурен, че няма да го отблъсне, направи своя ход и тя дойде при него веднага, забравяйки за скрупули, за вярност, теглена от странната сила, която той излъчваше.

От време на време се чувстваше виновна, че изневерява на съпруга си Брендън, на Дина — своята работодателка, но и това нямаше значение. Когато Брендън се държеше лошо с нея, тя почти се радваше, защото чувстваше, че по някакъв начин трябва да плати за удоволствието си. Що се отнася до Дина — компенсираше вината си, като работеше още по-усърдно за нея.

Ходеха в апартамента на Ван, но не толкова често, колкото й се искаше. И точно онази зимна вечер, когато дойде синът на Дина, не бе започнала по-различно от останалите.

— Имам среща по-рано — беше й казал той, без да й обяснява кого очаква и защо.

Роз защитаваше независимостта на думи, но всъщност беше доста ревнива. Реши да отиде в апартамента на Ван достатъчно рано, за да види кой ще си тръгне оттам. Още си спомняше облекчението, което изпита, когато отвори със собствения си ключ и видя, че там има мъж, а не жена, която би могла да й го отнеме.

Стана й любопитно от края на разговора, който дочу, но реши да не пита. По-късно, когато лежаха в леглото между черните му копринени чаршафи и Ван пушеше пура, а тя се бе облегнала на гърдите му, Роз се реши:

— Кой беше човекът, когото заварих?

— Не го познаваш, скъпа. Беше тук по работа.

— На мен не ми се стори така. „Кажи на майка ми…“. Бизнеспартньорите не говорят такива неща.

— Така ли, скъпа?

— Точно така. Е, добре, ако не ми кажеш, ще трябва да разпитам, докато сама разбера.

Усети, че тогава той се стегна и през него премина мощна вълна от гняв.

— Няма да казваш на никого, че е бил тук.

Тя се направи на невинна:

— И защо не?

— Защото аз така искам.

— О, Ван, сега не сме на работа и няма нужда да ми казваш какво да правя! — Роз се засмя. — Ще питам когото си пожелая.

— Добре — каза той изведнъж. От тона му разбра, че това не е шега, а много сериозен проблем. — Ще ти кажа, Роз, но трябва да разбереш, че е много поверително.

— Мога да пазя тайна.

— Знам, че можеш. Иначе нямаше да имаш тази работа. — В гласа му имаше някаква заплашителна нотка. — Този млад мъж беше или поне твърди, че е синът на Дина.

— Какво! — Тя не можеше да повярва. — Не знаех, че Дина има син.

— Никой не знае. Затова не исках да се раздрънкваш. Дина е родила незаконно дете, когато е била много млада. Тогава се е смятало за голям срам. Бебето е било осиновено веднага след раждането, после с Дина се оженихме и тя приключи с този нещастен случай. И сега като гръм от ясно небе идва този младеж и твърди, че е синът й.

— А дали има нещо вярно в това?

— Той има копие от акта си за раждане, законът вече даде достъп на осиновените деца до оригиналните им актове за раждане. Но аз го убедих да не тревожи Дина, той се върна в Шотландия и не мисля, че пак ще дойде. Работи като водолаз на някаква петролна платформа в морето. Моля те, Роз, нали няма да кажеш на никого?

Не можеше да повярва на ушите си — идеалната непорочна Дина има извънбрачно дете. Още по-невероятно беше, че видя този син със собствените си очи. Искаше й се да беше го запомнила по-добре как изглеждаше, не й направи впечатление особено да прилича на Дина, но това не бе задължително. Тя пак се сети за онази част от разговора им, която дочу, като влезе.

— Значи Дина не иска да го вижда? — попита тя.

— Не.

— На нейно място не бих устояла на желанието да видя какъв е станал синът ми.

Ван рязко се изправи и смачка пурата в огромния кристален пепелник, който държеше на тоалетката до огледалото.

— Дина не знае, че той е бил тук. Много ще съм ти задължен, ако не направиш нещо, за да разбере. Взех писмото му и сам му отговорих. Не искам Дина да се разстройва от това. Няма да позволя да е нещастна, разбра ли ме?

Роз кимна, без да знае дали да се шокира от произволното решение на Ван, или да се зарадва, че е разбрала нещо, което Дина не знае и вероятно никога няма да научи.

Не след дълго вълнението от това посвещаване в тайната избледня. Всяко чудо за три дни, както казваха, и скоро Роз забрави за сина на Дина. Беше погълната в работата си, запозна се с Майк Томпсън, но връзката й с Ван продължи въпреки това. Влиянието му над нея беше прекалено силно, за да позволи да се разделят — нито заради Майк, нито заради когото и да било друг.

Една нощ, когато се любеха с Ван, се случи нещо ужасно.

Както си лежеше върху нея и дишаше тежко, което на тези години, изглежда, му беше необходимо, за да стигне до края, той замря и се отърколи настрани. Едва си поемаше дъх и се държеше за гърдите.

— Господи, Ван, добре ли си? — Роз се надигна на лакът и го погледна. Лицето му бе посивяло и внезапно остаряло, погледът му бе странно далечен. Той не й отговори, просто лежеше по гръб и се съсредоточаваше, за да си поеме въздух. Роз стана, облече халата си и се засуети. Не искаше да вика помощ, щеше да е ужасно конфузно.

Коленичи до леглото и взе ръката му.

— Ван? Чуваш ли ме?

Клепачите му потрепнаха.

— Ван, какво става? Чувстваш ли болка?

Клепачите му отново трепнаха. Най-трудно май му беше да диша. Гърдите му се повдигаха, докато се бореше за кислород.

— Ван, ще потърся помощ.

— Не! — събра сили да каже той. Въпреки състоянието си, имаше авторитет над нея, както винаги.

Тя изчака и постепенно дишането му се нормализира, цветът на лицето му се възвърна. Накрая той седна и посегна към нея, а тя го прегърна.

— Господи, Ван, изплаши ме до смърт! Какво беше това — сърцето?

— Възможно е.

— Възможно ли? Какво искаш да кажеш? Случвало ли ти се е така?

— Няколко пъти.

— И какво казва лекарят?

— Нищо. Не съм ходил при него.

— Ван, трябва да отидеш! Изглеждаш наистина зле.

— Не искам никой да знае. Ще ми вземат разрешителното за пилотиране, а това няма да ми хареса.

Беше получил разрешителното скоро след като основа фирмата, а сега имаше собствен самолет и летеше с него за удоволствие винаги когато имаше време. Мисълта, че може да го загуби, му бе непоносима.

Роз разбра, че няма смисъл да спори. Когато след време пак му прилоша, тя отново се опита да го убеди да потърси лекарска помощ. Тогава пътуваха по работа. Както си караше колата по шосето, той млъкна. Тя го погледна и видя, че по челото му е избила пот.

— Премести се, ще те закарам в болницата!

Когато тя с бясна скорост приближаваше, той започна да се оправя и веднага взе да се разпорежда:

— Хайде, Роз, да си тръгваме към къщи.

Когато паркираха пред „Вандина“, тя го погледна настойчиво.

— Ван, трябва да направиш нещо за тези пристъпи, не можеш да ги оставиш просто ей така да ти се случват.

— Не се опитвай да ми казваш какво трябва да правя, скъпа.

— Ти си болен, Ван.

— Снощи пих прекалено много, това е всичко. Ако реша, че има нещо сериозно, тогава ще потърся помощ. Ясно ли е?

Тя не отговори. Какъв беше смисълът? Не каза и на никого. След няколко седмици горчиво съжаляваше за решението си. Ван вече бе катастрофирал със самолета си. Веднага щом чу, разбра какво се бе случило и започна жестоко да се обвинява. Плака горко за мъжа, който бе успял така да я обсеби, плака и от вина, че не можа да направи нищо. Успокояваше съвестта си, доколкото можеше, като утешаваше и подкрепяше Дина, която бе разбита от мъка.

Роз винаги бе харесвала жизнената си шефка. Всички, които познаваха Дина, я обичаха. Роз не правеше изключение. Понякога се чудеше как това е възможно след дългата й връзка с нейния съпруг. Но фактът, че не само подозираше, а знаеше откъде идва уязвимостта й, я възпираше да й причини болка. След смъртта на Ван това чувство се усили. Въпреки че собствената й мъка беше на моменти непоносима, депресията на Дина я правеше силна и тя започна да се грижи за нея, да я предпазва, точно както бе правил Ван. Правя го заради него, помисли си Роз. И това решение й помагаше да преживее болката от загубата.

Вече отдавна бе забравила за младежа, когото срещна в апартамента на Ван. Спомни си го, когато една сутрин влезе в кабинета на Дина и я видя да грее от радост и да трепери от вълнение.

Нямаше и помен от покосената от мъка измъчена жена, в каквато се бе превърнала след смъртта на Ван. Това така порази Роз, че тя само гледаше, без да може да каже нищо. Тогава Дина й съобщи, че е получила писмо от сина си, който е бил осиновен като бебе и когото никога не се бе надявала да види отново.

Роз се направи на изненадана, но радостта й се стори подозрителна. Ван бе казал, че не е позволил на младежа да се срещне с Дина, за да не я разстрои.

Когато обаче Стив най-накрая пристигна и Роз се запозна с него, тя беше едновременно поразена и озадачена. Беше видяла сина на Дина за много кратко, но младият мъж, който сега стоеше пред нея и собственически държеше Дина за ръката, изобщо не приличаше на момчето от апартамента на Ван. Не си спомняше как точно изглеждаше, но бе сигурна, че не бе като Стив. Тогава чу онзи младеж да казва само едно изречение и вече можеше да се закълне, че, има обикновен английски говор, а Стив говореше определено с американски акцент. Беше казал на Дина, че семейството, което го осиновило, емигрирало в Канада и той бил отгледан там. Но Роз въпреки това чувстваше, че съмненията я глождят.

Един ден тя внимателно спомена за апартамента на Ван.

— Имаше късмет, че беше на първия етаж — каза тя и затаи дъх. — Ако трябваше да тича по стълбите нагоре и надолу, може би сърцето му нямаше да издържи и толкова.

А Стив каза, без да му мигне окото:

— Така е. Въпреки че ако нещо го бе предупредило по-рано, можеше да е жив и сега.

Тогава Роз се увери, че е била права — той никога не е ходил в апартамента на Ван. Значи един от двамата младежи, които твърдяха, че са синове на Дина, беше натрапник. Но кой? Роз се надяваше с цялото си сърце Стив да е истинският. Ако Дина разбереше, че е измамена, това щеше да я доубие.

Когато Дина започна да го налага в компанията като явния наследник на бизнеса, Роз започна още повече да се притеснява. Убедена бе, че нещо не е наред, но лоялността към работодателката й поставяше нерешима дилема. Ако Стив е измамник, значи не можеше да му позволи да се възползва така безобразно от чувствата на Дина. Но подобно разкритие би било ужасен шок за нея. Роз се измъчваше в продължение на седмици, съгласи се да излезе няколко пъти със Стив, като се опитваше да го опознае по-добре и да разбере истината. Но не можеше да проникне зад образа, който той си бе изградил. Най-накрая тя взе решение — трябва да научи точно какво се е случило. Чак тогава щеше да избере как да постъпи.

Сега, докато въртеше чашата от водка в ръцете си и говореше с Маги и Майк, тя пак се изправи пред дилемата, която я бе тормозила. За да обясни как се е досетила, трябваше да признае за връзката си с Ван, а на нея още не й се искаше. Но след като бе проучила всичко, осъзнаваше, че е настъпило времето да бъде откровена. Поне до известна степен.

— Не ти казах, защото исках да бъда напълно сигурна — каза тя. — Не разбираш ли колко сериозно обвинение е това, Майк?

— Не ми ли вярваш?

— Сигурно трябваше да ти вярвам. Но реших, че по-добре да го запазя в тайна, докато не се, убедя докрай.

— Не ти ли хрумна, че можем да се притесним? Да тръгнеш за Аржентина, както си тръгваш за Върмонт!

— Не исках да ходя до Аржентина. Имах намерение да отида само до Лондон. Свързах се с компанията, за която е работил Стив в Северно море. Дадоха ми адреса на един човек, с когото са били близки на платформата, един лондончанин, казва се Дес Тейлър. Реших да отида и да се срещна с него.

Маги и Майк се спогледаха — човекът, който я търси по телефона.

— И какво стана?

— Този Дес Тейлър беше заминал. Грешката е моя, трябваше първо да му се обадя. Но говорих с родителите му. Те ми показаха снимка на техния син и още двама водолази, с които е бил в един екип. Единият беше Стив, а другият — младежът, когото видях в апартамента на Ван.

— Как така си го… видяла? — попита Майк.

Роз леко се изчерви.

— Веднъж работехме с Ван в неговия апартамент, когато този младеж дойде. Ван го отпрати, като каза, че Дина не иска да го вижда. Както и да е, веднага го познах на снимката. Родителите на Дес Тейлър казаха, че му викали Мак и че е отишъл в Аржентина да работи за друга компания. Скоро обаче бившите му колеги научили, че е загинал при инцидент във водата. Предполагам, че тогава Стив е решил да приеме самоличността му.

— Копеле! — избухна Майк.

— Горката Дина — каза Маги с насълзени очи.

— Горката Дина — повтори и Роз. — Доста й се е насъбрало, не мислите ли? Много хора й завиждат, но представа нямат какво е преживяла.

— Само не разбирам защо си отишла веднага в Аржентина, след като са ти казали, че е мъртъв? — попита Майк. Гласът му беше хладен, за да прикрие напрежението от днешния ден и обърканите си емоции.

— Познаваш ме, Майк — каза жизнерадостно Роз. — За мен желязото се кове, докато е горещо, а и за миг не съм предположила, че ще причиня толкова неприятности. Защо пък вие сте решили, че съм умряла?

— По много причини! — сопна й се Маги. След облекчението от добрия край бе започнала да изпитва гняв, че след като ги бе подложила на толкова изпитания, Роз изглеждаше необикновено спокойна. — Да речем, заради банковата ти сметка. Не беше теглила пари. Как си отишла в Аржентина без пари?

— Използвах новата си кредитна карта. Какво толкова?

— Ами колата — шофьорската седалка беше дръпната прекалено назад. Да не би някой да те закара до гарата? — попита Майк.

— Разбира се, че не! Седалката е била изтеглена назад ли? Не разбирам как е станало… О, да, изпуснах си обецата. Сигурно съм я мръднала, за да я вдигна. Но не разбирам защо сте се ровили в банковата ми сметка и в колата ми?

— Ако беше помислила малко, преди да тръгнеш, нямаше да го правим, Роз.

Роз реши да отговори нещо рязко, но премисли.

— Отивам у Дина.

— Тази вечер?

— Да, трябва да й кажа нещо, което може да омекоти удара. Смятах да го направя утре, но при тези обстоятелства се налага да побързам. Мога ли да взема колата ти, Майк?

— Сега, тази вечер?

— Ако не може, ще трябва да повикам такси.

— Но защо ще ходиш веднага при Дина? Не мисля, че ще е в състояние да се среща с когото и да било. След като предизвика цялата тази бъркотия, какво успокоително би могла да й кажеш?

— Единственото нещо, което ще й даде надежда.

— Какво е то?

Роз поклати глава.

— Задължена съм да го съобщя първо на Дина, преди да го обсъждам с когото и да било. Повярвайте ми, щом ви казвам, значи е важно.

Маги и Майк не продумаха. Но Майк бръкна в джоба си, извади ключовете си и ги подаде на Роз.

— Надявам се, че Роз няма да се бави — каза Майк, когато тя тръгна. — Не ми изглеждаш добре, Маги. Бих искал да те заведа вкъщи да си легнеш и да ти дам нещо топло за пиене.

Маги изглеждаше поразена.

— Майк, ти сигурно разбираш, че ще трябва да остана тук.

— Какво искаш да кажеш?

— Точно каквото чу. — Чувстваше се изтощена. Усещаше страхотно облекчение, че Роз се върна, но заедно с него се промъкваше и някакво съжаление, което не искаше да анализира засега, но което й се струваше, че има нещо общо с тях двамата с Майк. — Трябва да остана тук с Роз. Едва ли бих могла да дойда сега в апартамента ти?

— Защо не?

— О, Майк, всичко се промени, не мислиш ли? Роз се върна, аз се радвам… разбира се, че се радвам! Само че… — Разпери безпомощно ръце.

Той посегна към нея, но тя се отдръпна. Очите й се бяха напълнили със сълзи.

— Моля те, не го прави по-трудно, отколкото е. Всичко свърши, трябва да го разбереш.

— Наистина стана по-сложно, но не означава задължително, че ние не можем да… се виждаме.

— Не бих могла да причиня това на Роз!

Сега бе изпълнена със срам, чувстваше се ужасно объркана.

— Роз не изглежда толкова загрижена за чувствата на другите — каза Майк. Гласът му беше хладен.

— Но тя ни обясни. Главната й грижа е била да защити Дина от нещо, на пръв поглед неизбежно. О, не гледай така неодобрително, Майк. Ако ти не разбираш, аз знам защо го е направила. Не трябва да я виниш, Роз си е Роз. И тя те обича, Майк. Много тежко ще го преживее, ако разбере за нашата връзка. А и не става въпрос само за Роз, не забравяй Ари.

— Струва ми се, че не те е направил много щастлива.

— Той ми е съпруг, Майк. Все пак му дължа някои неща. Според мен ти трябва да простиш на Роз, а аз да се върна на Корфу и да се опитам да се сдобря с Ари.

Един стон я задави. Майк понечи да отиде при нея, но се спря.

— Добре, Маги, щом така си решила. Но мисля, че реагираш прекалено необмислено.

— Не, Майк, за първи път виждам нещата ясно.

— Добре, няма да споря с теб. За днес ми стига да се разправям с непостоянството на жените. Тръгвам си.

— Не можеш… Роз взе колата ти.

— По дяволите, така е. Е, Маги, щом ще оставаш тук, предлагам да си легнеш, а аз ще изчакам Роз да се върне.

Гласът му беше студен и не търпеше възражение. Щеше да е толкова лесно да го прегърне и да му каже какво е в сърцето й: че го обича отчаяно, че повече от всичко иска да е с него тази нощ и до края на живота си. Но така нямаше да постигне нищо. Обичаше го, но го бе срещнала прекалено късно. За да остане с него, трябваше да нарани двама души, които също обичаше, а знаеше, че щастие на гърба на чуждо нещастие се плаща прекалено скъпо. Най-добре беше да остави нещата такива, каквито са. Да го остави, докато е гневен и докато тя все още има сили да си тръгне.

— Лека нощ, Майк — каза тя. Обърна се и се заизкачва по стълбите.