Джанет Танър
Съблазън (13)

Дванадесета глава

Вечерта, когато Маги беше на вечерята у Дина, Майк отиде у Брендън.

Когато се прибра след училище, приготви си вечеря и седна пред телевизора. Хвана края на местните новини, но нямаше нищо интересно. Картините се сливаха пред очите му и той се канеше да загаси телевизора, когато започна повторението на най-важните новини накратко. Съобщаваха, че е намерен труп в гората. Майк замръзна, нервите му се изопнаха.

Роз! Мисълта изникна в главата му заедно с думите на говорителя. След секунди чу обяснението — трупът е на мъж, който още не е идентифициран официално, но от полицията мислят, че е на пиян заспал скитник. Майк почувства огромно облекчение, но сянката на ужаса, появила се с първите думи на новината, остана. Намерен е труп в гората! Майк остави ножа и вилицата и бутна настрана чинията. Вече не беше гладен. Занесе остатъците от вечерята си в кухнята и ги изхвърли в коша. После се качи, взе си душ и облече чисти дрехи.

„Брендън, ах, ти, копеле, идвам при теб! Имам да ти задам някои въпроси и по-добре да отговориш както трябва“, закани се мислено той.

Майк никога преди не бе ходил в апартамента на Брендън, но го намери лесно по описанието на Роз и натисна звънеца до пластмасовата табелка с името му. Мина известно време, докато домофонът заработи.

— Кой е?

— Майк Томпсън. Искам да говоря с теб, Нюман.

— Скапаният Майк Томпсън. Ами пък аз съм повече от сигурен, че не искам да говоря с теб.

— Става въпрос за Роз.

— Не ме интересува за какво става въпрос. Излизам и вече съм закъснял.

— Няма да ти отнема повече от пет минути.

Но Брендън вече го нямаше. Майк пак натисна звънеца и го задържа. След минута домофонът пак изпращя и Брендън изрева:

— Я се разкарай, Томпсън! Остави ме на мира.

— Не и преди да говоря с теб.

— С боклуци не общувам.

— Ще видим — каза Майк.

Трудно се ядосваше, но сега кръвта му бе кипнала. Ще чака цяла нощ, ако трябва. Но след като Брендън излизаше, това нямаше да се наложи. Майк се върна при ситроена си, паркиран в задния двор на блока, влезе в него и зачака. След около десет минути Брендън излезе.

Майк веднага го позна, въпреки че бе доста напълнял, откакто напусна радиото. Днес не изглеждаше толкова пиян. Лъскавочерната му коса бе намазана с гел и сресана на модерна прическа. Беше с бяло сако и черна риза. Черни очила покриваха постоянно зачервените му очи. Майк слезе от колата и отиде при него.

— Брендън, приятелю, казах ти, че ще почакам.

— А аз те предупредих, че нямам какво да ти кажа. — И той тръгна към колата си — БМВ, което някога бе символ на успеха му, но сега не беше в най-добра форма. Майк го последва.

— Опитвам се да разбера какво се е случило с Роз. Знаещ ли, че е изчезнала?

Брендън гадно се изхили:

— Напуснала те е, така ли? Както заряза и мен? Да, чух. Майк овладя изкушението да се хване на въдицата му. — Не искаш ли да разбереш какво се е случило с нея? Била ти е съпруга в края на краищата.

— Може би някой трябваше да й го напомни. — Брендън търсеше из връзката си ключове този на колата. Майк се чудеше как да го задържи.

— Тревожа се за нея, Нюман.

— Мамка му, не е ли очевидно? Избягала е с друг мъж.

Майк пак потисна желанието си да му отговори грубо.

— Какво те кара да мислиш така?

— Когато една жена изчезва, винаги е замесен мъж. Особено ако се случи жената да е нашата сладка Розали. Никога не е могла да си държи гащите вдигнати. Още ли не си го разбрал? Значи не я познаваш, както я познавам аз. И не си ли ти късметлията?

Майк овладя порива си да удари ирландеца.

— Казал си на Маги, че си видял Роз с някакъв мъж в бар в Клифтън — рече той през стиснати зъби.

— Маги?

— Сестрата на Роз.

— О, тази Маги…

— Кой беше той?

— Откъде, по дяволите, да знам?

— Добре де, как изглеждаше?

— Не помня, просто обикновен мъж. Сигурно добре надарен, че, как иначе? Роз не би си направила труда, ако не е.

— Само веднъж ли го видя?

— Да, и никога преди това не съм го срещал. Доволен ли си?

— Не, не съм. Какъв беше — тъмен, светъл, червенокос?

— Виж какво, Томпсън, не можа ли да ти влезе в главата — не помня. Беше бял, ясно ли е? Около трийсетте, добре изглеждащ. Това е.

— Добре — каза Майк. — Не помниш. Предлагам ти да започнеш да си спомняш, Нюман. Защото ако не намерим Роз, нещата не изглеждат добре за теб.

— Че какво общо имам аз с това, по дяволите?

— Ако нещо й се е случило, ти си заподозрян № 1. Достатъчно често си я заплашвал и тя се страхуваше от теб до смърт. Маги ще свидетелства. И си излъгал кога си я виждал за последен път.

— Къде се целиш?

— Маги е изпратила на Роз шал за рождения й ден, който, както и двамата знаем, е през май. Намерила е шала в апартамента ти. Така че не ми казвай, че си я видял единствено в бара в Клифтън.

Последва тишина. Брендън спря да търси ключа.

— Това е самата истина — отрони той накрая, но Майк забеляза, че по челото му изби пот.

— И как попадна шалът й при теб?

Брендън извади тъмносиня носна кърпа и попи потта си, като успя да бутне и очилата си. Майк си помисли, че изглежда напълно разнебитен.

— Забрави го в бара онази вечер — изломоти той.

— Колко удобно обяснение!

— Беше на облегалката на стола й, след като тя си тръгна. Взех го, за да й го върна някой път.

— Но не си го направил.

— Защото не съм я виждал. За бога, какво е това?

Ръката на Майк се стрелна и прилепи Брендън до колата. Брендън беше едър мъж, но Майк беше във форма от спорта и затова беше по-силен.

— Чуй ме сега, Нюман. Ако Роз не се появи скоро жива и здрава, ще кажа в полицията за шала. Така че най-добре се приготви какво ще им отговаряш. А още по-добре ще е, ако започнеш да си спомняш с кого си я видял. Ясен ли съм?

— Я се разкарай от мен, Томпсън! — Но потта вече се стичаше на вадички по месестото лице на Брендън. Майк остана с впечатление, че го е страх, и то не само от заплахата от побой. Паниката в гласа му беше по-голяма. Майк беше сигурен, че крие нещо, но не знаеше как да разбере какво е то.

Една кола влезе в двора, Майк отпусна хватката и Брендън се измъкна, оправи сакото си и се озъби:

— Ако още веднъж го направиш, ще те обвиня в нападение.

— Ако нещо лошо се случи на Роз, ти ще бъдеш обвинен в много по-сериозни работи.

Брендън отключи колата си и влезе вътре.

— Забрави я, Томпсън, просто не си заслужава. — Запали мотора, включи рязко на скорост и потегли. Майк изруга. Може би беше най-добре да отиде пак в полицията. Но те, изглежда, не се интересуваха много от случая. Ако някой успееше да разбере какво се е случило с Роз, това бяха той — и Маги.

Постоя известно време, потънал в мисли. Може би щеше да е най-добре да покаже снимката й насам-натам, на гарата например. Някой може да си спомни, че я е виждал. Върна се вкъщи, взе една хубава снимка на Роз и отиде до гарата. Но никой не си спомняше за подобно момиче. Разходи се по баровете и ресторантите в Клифтън със същия въпрос. Там имаше малко повече успех. Няколко сервитьорки и бармани като че ли я разпознаха, но не можаха да се сетят с кого са я виждали. Накрая, с отмаляло сърце и обезкуражен, Майк изпи едно питие в някакъв бар. Беше късно, когато се прибра. Забеляза, че е забравил да включи телефонния секретар и нямаше как да разбере дали някой се е обаждал.

Изпи чаша мляко и си легна.

Когато на следващия ден Маги се събуди, първата й мисъл, освен непрекъснатите притеснения за Роз и за несигурния си брак, беше, че не може повече да отлага да се види с майка си. Освен това тя можеше да знае нещо, без да го осъзнава. Маги й се обади и я предупреди, че ще й гостува за обед.

— Тогава ще се видим по-късно, Маргарет. Ако, разбира се, дотогава не ти се случи нещо, което да те отклони от пътя.

— Ще дойда, мамо — каза търпеливо Маги. — Обикновено правя това, което казвам.

— Така ли, скъпа? Значи много си се променила. Може би приятелите ти могат да разчитат на теб, но виж, със семейството ти винаги е било друго нещо.

— След няколко часа ще съм при теб — заяви мрачно Маги.

Направи си закуска, взе душ и се облече. Качи се в колата и потегли за Уилтшър, надявайки се да намери пътя.

Заради лошото време днес Дулси не беше в градината. Маги спря пред портата, отиде в задния двор, натисна звънеца и отвори.

— Мамо, аз съм!

Дулси се понесе насреща й. Беше в светли панталони и риза и според Маги изглеждаше абсурдно млада. Само внимателно фризираната й коса и бръчките около устата издаваха, че е преминала шейсетте. Тя целуна Маги, после я отдръпна от себе си и леко се намръщи.

— Скъпа, какво си направила? Отслабнала си. Добре ли се храниш наистина?

Маги потисна една въздишка. Всеки път, когато я видеше, майка й казваше това.

— През последните десет години теглото ми не е мръднало, мамо.

— Хм, не знам. Но аз толкова рядко те виждам.

— Изглеждаш много добре, мамо — каза Маги, за да смени темата.

— Така ли? Сигурно защото знам как да изтъкна най-доброто от себе си. Въпреки че съм истинска мъченица на артрита и гърбът ме боли почти без повод.

Проблемът с гърба, изглежда, винаги се появяваше, когато майка й искаше да избяга от нещо, но артритът беше новост.

— Не знаех, че имаш и артрит.

— О, скъпа, да! В ръцете.

Дулси ги разпери, за да й покаже. Маги не виждаше никакви признаци на артрит — крехките й китки и тънките издължени пръсти с идеално оформен маникюр й изглеждаха непроменени.

— Понякога едва държа ножа и вилицата — продължи да се оплаква Дулси. — Но гледам да не говоря за това. Хари ми се сърди, ако го правя. Е, няма да обсъждаме бележките ми, нали? Влез във всекидневната, скъпа, сложила съм кафето.

Всекидневната беше малка, но приветлива и както винаги — идеално подредена. Възглавниците бяха бухнали, на масата бяха сложени малко претенциозно лъскави книги за градинарство. Хари седеше до прозореца с чаша кафе пред себе си и четеше „Дейли Телеграф“. Когато Маги и Дулси влязоха, той сгъна вестника внимателно и го сложи на една полица, разположена до масичката за кафе. Постара се движенията му да изглеждат малко негостоприемни.

— Маргарет! Знаеш ли, че майка ти те чакаше вчера!

— Не съм обещавала точно за вчера — протестира Маги. — И освен това имах мигрена.

— О, скъпа, и ти ли получаваш мигрени? — попита Дулси. — Някога страхотно страдах от тях — предполагам, че си спомняш. Но твоите май не са толкова сериозни.

— Не, не са — каза Маги.

Дулси наля кафе в чашите от костен порцелан и подаде на дъщеря си, която седна неудобно на ръба на един стол.

— Е, как е Ари? — попита Дулси по всички правила на любезния разговор, но в същото време успя да предаде и неодобрението си към него.

— Добре е, работи, както винаги. — Маги нямаше ни най-малко намерение да обсъжда проблемите на своя брак с майка си, която щеше да им се зарадва, въпреки че щеше да се направи на загрижена.

— А неговото семейство?

— Добре са.

— Не знаят какви късметлии са — въздъхна Дулси. — Сигурно е чудесно, когато семейството е толкова сплотено.

— О, мамо, знаеш, че няма да ти хареса да си постоянно заедно с мен и Роз. — Сърцето на Маги се сви и тя се зачуди дали изобщо някога ще види вече сестра си. — Мамо, много съм притеснена за нея — каза тя.

Хари нетърпеливо изръмжа нещо, а Дулси въздъхна.

— Все това казваш. Боя се, че не мога да разбера за какво е целият тоя шум. Розали е самостоятелна. Винаги е била.

— Не и до такава степен, дори и Майк не знае къде е.

Дулси изсумтя недвусмислено:

— Имаш предвид физкултурника. Надявам се, че Розали е намерила някой по-подходящ. Никога не съм смятала, че е за нея. Дори и Брендън, който за нещастие не се оказа това, което очаквахме, имаше нещо повече от него. В края на краищата беше човек от шоубизнеса. Но учител по физкултура от онова ужасно училище…

— Не ти ли е споменавала за някой друг? — попита Маги.

— За бога, не! — Дулси елегантно отпи от кафето си. — Само онзи мъж от „Вандина“. Постоянно говореше за него. Но това беше преди години.

— Какъв мъж от „Вандина“?

— Някакъв шеф — Ван или нещо такова. Звучеше ми като чужденец. Но мисля, че вече е мъртъв. Много жалко — щеше да подхожда на Роз.

— Ако имаш предвид Ван Кендрик, той вече е бил женен.

— Така ли? Е, това май днес не възпира младите.

— Той й е бил шеф — каза Маги. — Нищо повече.

— Щом ти казваш, скъпа, добре. Но аз си мисля, че имаше и нещо друго.

— Мамо, знаеш колко е отдадена Роз на работата си — възрази Маги раздразнена. — Няма как да не споменава Ван Кендрик в разговорите си с теб.

Дулси сви рамене.

— Е, след като е мъртъв, да не спорим. И си права, че Роз беше много отдадена на работата си. Не знам откъде се взе това качество у нея!

„Не и от теб, това е сигурно!“, помисли си ядосано Маги.

— Знаеш ли дали Роз се е виждала напоследък с Брендън? — попита тя, сменяйки темата.

— Не ми е казвала. Онзи ден си мислех, че не съм чувала скоро Брендън по радиото. Знаеш ли защо?

— Мисля, че си е загубил работата.

— Мързеливец — вметна полковникът.

— Какво каза, скъпи?

— Името му беше включено в списъка на гостите на един обяд на Ротъри клуб преди няколко седмици. Старият Форсайт каза, че е кандидатствал за работа при тях, но естествено не я е получил. С такава репутация — не биха се доближили и на метър до него.

Алън Форсайт от Ротъри клуб беше сред звездите на местното комерсиално радио.

— Не си ми казал за това! — тросна се Дулси.

— Не исках да те разстройвам, момичето ми. Мислех, че е по-добре да не ти го съобщя, след като чух какви неща се наприказваха за него.

— Какви неща?

— О, ужасни, Форсайт мисли, че съвсем се е чалнал, най-вероятно от пиене. Каза, че е станал много раздразнителен и май започвал да забравя какво прави. Според Форсайт не можел да си спомни и името си.

— О, не!

— Е, знаеш какво имам предвид. Виждал съм такова нещо в армията. Когато някой пие прекалено много, започва да забравя. Алкохолът разрушава мозъчните клетки. След това черния дроб, помни ми думите. Ще умре от цироза, преди да навърши 40.

— О, не, скъпи, надявам се, че няма! Може би е добре, че Розали се отърва от него.

— Повярвай ми, така е.

— Той наистина се държеше отвратително с Розали — призна Дулси. — Нали не мислиш, че й е направил нещо лошо? — попита тя притеснено.

— Не знам, мамо — въздъхна Маги. — Но според мен е способен.

— О, боже! Мислиш ли, че трябва да отидем в полицията?

— Ти вече говори с тях, не помниш ли?

— О, да, разбира се, те бяха тук. Но знаят ли за Брендън? Може би ти трябва да им се обадиш, Хари. Да им обясниш що за човек е той. Ако споменеш какво казва за него Алън Форсайт, със сигурност ще обърнат внимание.

— Форсайт каза само, че напоследък е кръгла нула като водещ. Няма закон срещу това за съжаление — отговори полковникът сприхаво. — Не се разстройвай, скъпа. Какво си мислиш, че правиш, Маргарет, като плашиш майка си така?

— Но ако Розали… Само че Хари е прав, мамо, няма какво ново да кажеш на полицията. Те, изглежда, са убедени, че Роз е заминала някъде по собствено желание, точно както и ти мислиш. Няма смисъл да се тревожиш. Сигурно има много обяснения за изчезването й.

Дулси пак се замисли за малко, после лицето й светна:

— Прави сте! Хайде да забравим и да говорим за нещо друго. Толкова рядко те виждаме, че няма смисъл да разваляме срещата с това погребално настроение.

Дулси насочи разговора към ежедневни и жизнерадостни неща и най-вече към себе си. Когато Маги си тръгна, вече беше късен следобед. Повече не споменаха за Роз.

Щом се върна в къщата на Роз, Маги намери в пощата един плик, адресиран до сестра й. Отвори го още преди да стигне до кухнята. Вече не се притесняваше да преглежда пощата на сестра си. В плика имаше съобщение от банката. Изведнъж Маги замръзна. Съобщението беше за последните два месеца и от него ставаше ясно, че в началото редовно са теглени суми с дебитна карта, но след това сметката не бе пипана. Маги погледна датата на последното теглене — два дни преди Роз да изчезне. После — нищо.

Призля й от ужас. Ако Роз бе заминала, досега вече да са й потрябвали пари. Последния път не бе теглила много — само 50 паунда, както винаги, за харчене през седмицата.

Възможно беше да е с човек, който поема разноските й! Но Роз беше много независима и обичаше да си плаща сама. Предчувствията на Маги станаха по-мрачни. Погледна към часовника си. Майк трябва вече да се е прибрал от училище, освен ако няма пак мач по крикет. Отиде в коридора, но преди да вдигне телефона, той започна да звъни. Телепатия, помисли си, Майк ми се обажда. Тя сграбчи слушалката.

— Ало?

— Маги? Стив Ломакс е.

Мислите й бяха другаде и за момент не можа да се сети кой е Стив Ломакс. Но после си спомни.

— Стив, здравей. — Трудно беше да скрие разочарованието в гласа си.

— Чудех се дали няма да излезеш с мен тази вечер да пийнем по нещо.

— Тази вечер ли? — Тя започна да мисли трескаво. Надяваше се сега да се види с Майк, но Стив все пак беше някаква връзка към Роз и към „Вандина“. Ако Брендън няма нищо общо с изчезването на Роз, тогава единствената друга възможност беше то да е свързано с фирмата.

— Може би вече имаш други планове — каза той спокойно.

— Не… не, нямам планове за тази вечер.

— Тогава мога ли да те убедя да я прекараш с мен?

— Добре. Защо не?

— Идеално! Да те взема ли? Да кажем — в осем?

— Добре. Ще те чакам.

Тя затвори телефона, но после пак го вдигна и набра номера на Майк. Отговори й само телефонният секретар.

— Трябва да говоря с теб — каза тя. — Ще излизам към осем. Ако се върнеш по-рано — обади ми се.

Постави обратно слушалката и чак тогава усети, че трепери.

— Какво беше това, скъпи?

Стив Ломакс затвори телефона и се извърна в креслото си, тапицирано в синя кожа. Джейн Питърс-Браун бе застанала на вратата на кабинета му.

Джейн бе несравнима любовница, но това не й даваше право да се бърка в живота му. Не можеше да влиза в кабинета му без покана и да го разпитва за частните му телефонни разговори, които случайно е подочула.

— Искаш ли нещо? — попита той хладно.

За миг тя изглеждаше леко шокирана, но после изражението й отново стана решително.

— Всъщност да, исках да те питам какви са плановете на Дина за „Рубенс“.

Той се облегна в креслото и присви очи:

— Защо?

Забеляза, че тя пак се почувства неудобно от краткия му въпрос, и се усмихна наум. Джейн започваше да му става прозрачна. Вече показваше първите признаци на уязвимост, които идваха с емоционалното й обвързване. Но тя тъй бързо се съвзе, че той се зачуди дали моментната й слабост не беше само плод на въображението му.

— Много си сърдит тази сутрин, скъпи. Какъв е проблемът?

— Кабинетът ми има врата, ако не си забелязала. Ще ти бъда признателен, ако чукаш на нея, както всички други, работещи във фирмата.

Този път тя наистина се разгневи:

— Но аз не съм като другите, работещи във фирмата!

— По време на работа си точно това.

— Не съм съгласна! Ако оставим настрана личните ни отношения — въпреки че не виждам защо трябва да го правим, — напомням ти, че съм старши дизайнер! Не знаех, че трябва предварително да се запиша за среща с теб.

— Няма защо да се сърдиш, Джейн. Моля те само да не влиташ така, когато говоря по телефона. Мисля, че имам право на известна самостоятелност.

— Добре, господин Ломакс — каза тя натъртено. — Бихте ли искали да изляза и да вляза отново, за да започнем разговора си по-прилично?

Той пак се извърна в стола си с лице към бюрото. Желанието към нея отново започваше да кипи в кръвта му. Тя наистина беше красива, когато се ядосаше. Но нямаше никакво намерение да й го показва. „Бягай, за да те гонят“, гласеше стара поговорка, а Стив беше уверен в мъдростта й.

— Няма нужда, стига да не се повтаря. Влез и седни. Та за какво ме питаше?

— За плановете на Дина. Не мога да си върша работата както трябва, ако не знам какво е намислила.

— Боя се, че не мога да те осветля по този въпрос. Ще трябва да говориш с Дина.

— Тя днес е в Лондон. Трябва да знам незабавно какво има предвид. Ако смятаме да въвеждаме цяла производствена линия до пролетта, няма време за губене.

— Не мисля, че един ден е от такова значение — каза Стив безгрижно. — И още повече — не смятам, че това те засяга. Държа да отбележа, че засега и аз съм в неведение като теб. Доколкото знам, Дина лично се занимава с дизайна и реализацията на идеята си.

— Но Дон Кенеди ясно показа, че иска и аз да участвам!

— Не каза точно това. Предположи, че мнението ти може да е полезно. Но Дон не трябва да се меси в дизайна, той чисто и просто движи парите. Дина има последната дума.

— Това е абсурдно! — избухна Джейн. — Наета съм като шеф на дизайнерите. Имам право да знам!

Той усети, че желанието пак кипва в кръвта му. Но железният му самоконтрол скриваше от нея всичко.

— Може би трябва да ти напомня, Джейн, че каквито и да са условията на договора ти, „Вандина“ — това е майка ми. Оригиналната идея е нейна, първите модели са нейни и на никой друг. Тя направи тази компания от нищо и ако иска да контролира еднолично новия проект, тогава нито ти, нито който и да било друг може да я спре.

— Мислех си, че тя вече няма време да се занимава с дизайн и затова има нужда от мен. Не може да върши всичко, а освен това трябва да управлява и компанията…

— Напоследък поех част от този товар от раменете й, за да оставя на Дина възможност да се занимава с това, в което е най-добра — дизайна.

— Да не би това да е намек, че положението ти в компанията става все по-важно? — попита Джейн. — Да не би моето да е подкопано?

Той сви рамене:

— Не е моя работа да го казвам. Но ако не ти харесва — знаеш какво да направиш, нали?

— Не мога да повярвам на ушите си!

Той се усмихна, това го забавляваше.

— О, на твое място не бих се тревожил. Още дълго време няма вероятност да останеш без работа. Добра си, признавам, другите компании биха се редили на опашка за теб. И „Рубенс“ ще са първите, сигурен съм.

Видя как тя се изчерви от гняв и замалко да се засмее на глас. Прекали, но беше съвсем сигурен, че Джейн няма да напусне. Щеше прекалено много да загуби.

— Добре — каза той, като смени тона, след като показа превъзходството си. — Ще кажа на Дина, че искаш копия от моделите, въпреки че съм сигурен, че тя и без това възнамерява да ги обсъди с теб.

Джейн не отговори. Ясно му беше, че още е ядосана.

— А що се отнася до нас… остави ме за един час да свърша малко работа, после ела, ако искаш — каза той. — Заседателната зала е празна, а на вратата й има ключ. Мисля, че не сме се любили там, нали?

Джейн вече бе тръгнала да излиза, ала се обърна:

— Майната ти, Стив!

Но след час се върна, а той не се беше и съмнявал в това. Заведе я в заседателната зала, заключи вратата и пусна щорите, за да не се вижда отвън. После се любиха два пъти върху тъмносиния килим, а разпрата им от по-рано само добави повече страст.

— Идеален край за напрегнат работен ден — каза той след първия път.

Джейн седеше и си закопчаваше блузата.

— С какво си бил напрегнат?

— Проверявах документите, опитвах се да открия предателя.

— И намери ли нещо?

— Още не, но ще го хвана…

— Все още си мисля, че Роз трябва да е главният заподозрян.

— Така ли? О, не съм толкова сигурен.

И с типичната си ненаситност той пак посегна към нея.